"...Обръщането към фолклора като пазител на традициите и на езика е характерно за първата половина на XIX в. и неслучайно тогава
се появяват немалко сборници с народни песни. Това втурване на бъл
гарската интелигенция към фолклорната традиция е израз на стремежа
към опазване на самобитното и съхранено в песни и предания народно
минало. Нещо повече – фолклорната култура съхранява „народност
но-мирогледните стойности“ във вековния живот на народа, тя е носител на естетически и културни ценности, останали дълбоко в недрата
на народната памет, а фолклорната поезия е възприемана като „белег на
етническа индивидуалност“[5] и е ясен знак за народностна идентичност.
Със завършен филологически факултет на Атинския универси
тет, през 1856 г. Константин Миладинов заминава за Одеса, за да се
подготви за влизане в Московския университет. Известна е връзката
му с Александър Рачински (1826 – 1877) и ролята, която той изиграва
в живота му. Преди всичко вероятно е насочил Константин към една
книга, която той превежда на български език докато е в имението на Рачински в с. Минино – „Православни църковни братства во Югозападна
Русия“ (автор Иван Флеров), и част от която издава като брошура през
1858 г.
Основаният патос на книгата е противостоене на унията – една
заплаха пред православните общности. Убедено заемайки позицията
против унията, Константин Миладинов, като брат си Димитър, който
се противопоставя на гръцката експанзия в образованието, защитава
православието. Така, с този труд, Константин се включва в разраства
щата се полемика за съдбата на българската църква. Той, а и останалите
московски българи, са антифанариотски настроени и противоуниатски,
някои от тях, като Васил Друмев (1841 –1901) и Васил Попович (1833 –
1897), пишат статии по този въпрос в руския периодичен печат.
Заминавайки за Москва, Константин Миладинов попада в средата
на амбициозни българи, решени да усвоят друга, по-богата и модер
на за времето култура, като следват в Московския университет. Сред
тях са Райко Жинзифов (1839 – 1877), Любен Каравелов (1834 – 1879),
Нешо Бончев (1839 – 1878), Константин Геров (1829 – 1863), Васил
Попович, Георги Теохаров (1837 – 1901). Те издават списание „Братски труд“ с ясното мото, взето от Георги Раковски (1821 – 1867): „Бащино огнище не забравяй, /стари обичаи не презирай!“
Попаднали в
чуждата, макар и славянска, страна, те неизменно изграждат усещане
за чуждост, немалко от тях, включително и К. Миладинов, пишат сти
хове за тази чужбина. Със съзнание, че руското общество не познава
българите, Жинзифов пише писмо до в. „День“ и стихотворение „На
чуждина“, Константин пише също стихотворение „На чужина“. Неслу
чайно, че двама от утвърдените в Москва български поети избират за
основна тема в поезията си усещането за чуждост, а Жинзифов дори
въвежда производната дума – „чуждина“.
Дошли от различни краища
на българската земя, те се сближават, сближават ги общите интереси,
обичта към българския фолклор, споделената съдба. Те се обединяват
и създават Московската българска дружина, написват и Устав, в който
основни са усилията за знание и народностно утвърждаване чрез попу
ляризиране на българското. Наред с условията на съвместната им дей
ност, като издаване на сп. „Братски труд“, българите поставят и една
особено интересна т. 5 в Устава: „членовете на Дружината да живеят в
братско съгласие и любов и да залягат за постигането на поставените
цели“[6].
Целия материал четете по-късно...
Няма коментари:
Публикуване на коментар