Преди 15 години беше показан на българския зрител документален филм за същите събития, прожектиран и на делегатите на Организацията за сигурност и сътрудничество във Варшава – 1998 г. Но филмът тогава завърши така, че не стана ясно като какви се определят в днешно време жителите на Благоевградски окръг. Не случайно последваха много въпроси и продължителна дискусия след прожектирането и в залата, и във фоайетата няколко дни наред. Така че българската и отчасти европейската общественост бяха запознати (филмът беше озвучен на английски и френски език).
Като се има предвид, че в днешно време архивите са отворени и сравнително по-големите финансови и технически възможности на телевизията, очакванията бяха, че събитията около македонския въпрос ще бъдат представени обективно, балансирано, за да може и новите поколения да получат представа и информация какво е ставало през 40-те години на ХХ в. В това отношение творческият колектив е дал отговор на редица въпроси и могат да се посочат множество достойнства на филма.
Македонският въпрос е рана в снагата на българската нация, завещана ни повече от 100 г. от решенията на Берлинския конгрес. Подходът на държавници, политици, учени, публицисти, се е движел в диапазона от радикалните крайности, дори военни мерки, до плахи стъпки, до компромиси и отстъпления. Документалният филм „Последният проект на Коминтерна” показва подобна позиция на българското държавно ръководство в лицето на Отечествения фронт и доминиращата в него Българска комунистическа партия.
Към филма и неговите създатели биха могли да се изкажат доста критични бележки.
Редица въпроси, коментирани във филма, са „избягали“ от полезрението на създателите на филма, като напр., че България за пореден път е в лагера на победените, въпреки участието в последната фаза на войната. Тя няма подкрепа нито от балканските държави, нито от великите сили. Към нея предявяват сериозни материални и териториални претенции Гърция и Югославия. Все още не е подписан и мирният договор.
Заглавието на филма „Македония – последният проект на Коминтерна” показва, че не се познава и не се разкрива реално ролята и мястото на тази международна комунистическа организация. Тя има намеса в историята на България и македонското движение, но в други периоди. Годините, в които се разглеждат събитията на Балканите Коминтерна не съществува, тъй като от 1935 г. функциите му постепенно се изземват от отделните партии, и в 1943 г. се разпуска, преустановявайки напълно своята дейност. Или казано по-иначе, след тази година липсва главният субект – КИ, затова заглавието умишлено или не(?), подвежда зрителя. Създаденото Коминформбюро през 1947 г. е организация от друг характер с други цели и не е приемник на КИ. И затова няма „чертожни дъски”, за каквито става дума във филма. Всичко, което касае македонския въпрос в отделните му аспекти е дело на КПСС, ЮКП и БКП. Последната, притисната от обстоятелствата и собствените си национални заблуди, е принудена да прави недопустими компромиси във вреда на националните интереси.
Съпротивата срещу македонизацията във филма е дадена доста едностранчиво, чрез няколко мелодраматични сцени. Насилственият курс не се приема от БРСДП, Земеделския съюз, „Звено”. Съществува и стихийно противодействие особено сред интелигенцията – учители, лекари и др. Да не говорим за противодействието на редица македонски дейци, принадлежащи към Съюза на македонските културно-просветни братства, Илинденската организация и Македонския научен институт. Част от тях участват в дискусията, проведена през есента на 1946 г. и началото на 1947 г., в която с изказвания и възражения отказват да приемат, че съществува македонска нация.
В самата БКП има сериозна съпротива. Първата цел на югославското ръководство е да присъедини Пиринския край към новосъздадената република Македония с т.нар. македонска войска. На Владимир Поптомов, Димитър Ганев и ген. Борис Копчев, висши партийни функционери, принадлежи заслугата да не се откъсне незабавно този край от България. Крум Радонов, доскорошен партизански командир, отказва да бъде политкомисар на „македонската войска”. Училищният инспектор Димитър Стоянов води упорита и решителна борба срещу македонизацията и срещу въвеждането на т.нар. македонски език.
Във филма не е застъпена позицията на САЩ и Англия, които се противопоставят срещу опитите за откъсване на Пиринския край, и които не подкрепят създаването на южнославянска федерация. България не може без съгласието на съединените нации да дава каквато и да е част от българската територия на южнославянска федерация. Така че и двете партии – ЮКП и БКП са известени за това становище. Затова Югославия избира обходен вариант – бавно, чрез пропаганда за промяна на националното съзнание. А българската страна води преговори, лавира.
От документалния филм зрителят не може да разбере защо Димитър Талев е освободен от интернирането и е удостен с високи държавни отличия. Изобщо има ли някаква промяна в партийната линия. И ако има, от кой и от кога се налага. Същото се отнася и за Борис Вапцаров. Той е представен за репресиран като борец срещу македонизма, а в действителност през този период е сред видните партийните активисти, които не само следват партийната повеля, а сами предлагат идеи за македонизиране на Пиринския край.
Поколенията се сменят. Младите хора не знаят за събитията през 40-те години на ХХв. И естествено възниква въпросът по кои критерии действията на БКП са определени като „най-голямото национално предателство в новата ни история”, по-голямо от Втората балканска война, когато България загуби една трета от населението и територията си, или пагубните действия на Васил Радославов в Родопите.
На редица места във филма се вижда смесване на проблеми по време и същност (напр. 1946 с 1956 г.). Не е убедително твърдението, че не всички са репресирани, заради македонизацията. Обстановката е сложна. Извършва се национализация на промишлеността, налага се колективизация чрез кооперативни стопанства. Това поражда съпротива и много от противниците на новата власт са осъдени и интернирани.
Твърде пестеливо са дадени действията на скопските ръководители – Л. Колишевски, М. Зафировски, П. Коробар за провалените им опити да създадат „държава в държавата” в Пиринския край.
Интересна е идеята да се създават и излъчват документални филми, стига да се представят фактите без селекция и манипулация на текстове от архивните документи и материали. Македонският научен институт винаги е бил надпартийна научна организация и затова, че е отстоявал историческата истина е понесъл ударите на властта през 1947 г. Тази позиция се отстоява от Института и в днешно време. Добре би било, ако в бъдещи филмови проекти, свързани с македонския въпрос се търси мнението на консултанти от утвърдени научни институции. Те биха допринесли да се покажат в цялост историческите събития, а с имената си ще бъдат гарант за достоверност и компетентност при анализи и коментари на проблеми, свързани с Македония от миналото до съвремието!
0 коментара:
Публикуване на коментар