Машината, която в продължение на 80 години насажда новата идентичност, продължава да погазва и най-малкия кълн на родство с България и българите.
Осемдесет години след създаването на новата македонска държава и налагането на македонската идентичност, нейните творци, защитници и пропагандатори са изправени пред най-незаобиколимото предизвикателство: да припознаят себе си не като наследници на изконно съществувал народ, а като представители на нова национална общност, утвърдена при принуждаващи геополитически и идеологически обстоятелства, инжектирана с етноинженерния серум на Белград.
Днес тази национална общност трябва да намери сили да освободи себе си от пропагандния си образ и да възприеме истинската си същност.
Парадоксът, че точно това изискване на историческия момент предизвиква у целия държавен и интелектуален елит в Скопие яростна съпротива, прави заявения на висок глас процес на демократизиране на обществото, притворен и фалшив.
Машината, която в продължение на 80 години насажда новата идентичност, продължава да погазва и най-малкия кълн на родство с България и българите.
Предишните поколения, сами определящи себе си като българи и воюващи за това свое име на живот и смърт, продължават да бъдат прекръщавани от собствените им синове и внуци в нещо коренно противоположно на самите тях.
Македонисткото общество, т.е. тези които вярват, че нямат нищо общо с възгледите и себевъзприемането на собствените им прародители, е разделено на две. Едните са масата, възпитавана да възприема безкритично внушаваните от образователната система представи за себе си, и другите, които са се докоснали до първоизворите, наясно са със записаното там и съзнателно го прекрояват в духа на наложената матрица.
И за да бъде покварата пълна, те приписват подобен вандализъм на българите.
През последния месец на 2024 г. официозът, вестникарският ветеран в Скопие – в. „Нова Македония“ публикува няколко текста, които ни изправят пред дълбокия ров на безочието.
Заглавие като „Бугарските копиjа го негират постоеньето на македонскиот оригинал“ е опровержение на това заявено твърдение, защото такъв „македонски оригинал“ не съществува. Следващите заглавия със същия заряд, пряко разголват порочната практика да се говори на висок глас за вулгарно присвоени и македонизирани личности от всеобщата ни българска история.
Такива са например „Празничен триптих за прослава на Свети Климент Охридски“, публикуван на 8 декември, от проф. д-р Илиjа Велев или „Дафина од село Просеник(Серско) е наследничка на Хомер“ от д-р Слвавчо Ковилоски, публикуван на 26 декември 2024 г. Същото се отнася и за появилия се във вестника на 20 ноември 2024 г. текст на Весна Дамчевскса „Мисирков како историски компас.“
След срещата на върха ЕС-Западни Балкани на 18 декември 2024 г. и поредния отказ Северна Македония да получи покана за преговори за присъединяване към Съюза, риториката в Скопие навлезе в друг коловоз. Тонът продължава да се дава от президента Гордана Силяновска – Давкова и от премиера Християн Мицкоски и пригласящата им група „избрани“ новинари.
Премиерът, който се опитваше да „облагороди“ с европейски калем повсеместните си усилия за политическо, духовно и икономическо обвързване на ръководената от него държава с Белград, рязко смени риториката и по отношение на София и Брюксел.
По подобие на Вучич, с нахакани изявления пред медиите, сам си създава ореол в собствените очи на неподвластен на чуждо влияние държавник и политик.
С това г-н Мицкоски прикрива не само собствените си страхове, но и страховете на цялата 80-годишна политическа и интелектуална върхушка, която натрупа камари от „научни трудове“, утвърждаващи измислени пропагандни ценности.
Съпротивата срещу вписването на българите в преамбюла на Конституцията няма други корени, освен страхът, че по този начин неизброимите „научни трудове“ на историческа и политическа тема, ще станат внезапно непотребни, а авторите им – окичени с ореола на фалшификатори…
Оттук нататък сгромолясването на десетилетната „вавилонска кула“ на македонизма ще разчиства истинския път на Северна Македония към едно нормално и по- приемливо политическо бъдеще…
Сред македонското общество, особено у неговите вдъхновители и наставници – политиците и интелектуалците - е вселен някакъв необясним за нито едно друго общество страх, страхът от изгубване на идентичността. Страхът ,че македонската идентичност е под постоянна заплаха от ерозия, разпадане, унищожаване.
Това е феноменът, сътворен от пропагандистите, които в стремежа си да възвисят изкуственото национално творение до степен на вековна национална общност, внушават постоянно страх, че някакви тъмни сили подготвят нейното обезличаване, обезсилване и затриване.
Страхът от затриването на македонската идентичност произтича от съзнанието, че утвърждаването на тази идентичност е осъществено чрез съзнателното и целенасочено преиначаване на вековните свидетелства за народа и неговия живот.
Корифеите на македонситката пропаганда са изработили и своя методика за подмяна на първообраза с удобен за тях наукоподобен хибрид. Например абревиатурата ВМОРО, която събужда много смущаващи въпроси с присъствието на това „О“, означаващо, че Вътрешната революционна организация, ОСВЕН МАКЕДОНСКА Е И ОДРИНСКА, е изхвърлена. Какво ти Одринско! Няма такива работи, затова организацията ще се изписва с абревиатурата МРО (Македонска революционна организация) за радост на академиците от МАНУ, за благослов от президентската институция и от правителството, независимо кой ги оглавява в дадения момент.
Това е моделът, който се прилага системно и педантично вече 80 години.
И ако пресметнем, че във всеки брой само на официоза-всекидневник „Нова Македония“, има поне по една подобна статия, обръщаща историческата истина с главата надолу, ще получим цифра, необяснима за здравия разум.
Пресен е случаят с цитираната по-горе статия, в “Нова Македония“, озаглавена „Дафина од селото Просеник (Серско) е наследничка на Хомер“. В текста, който ни предлага д-р Славчо Ковилоски можем да прочетем като подзаглавие „Духовно и jазично богатство в творештвото на македонските народни поетеси“. Авторът говори и за издадения „Зборник“,подготвен от Стефан Веркович. Приложена е цялата технология за преиначаване на всичко, което не подкрепя идеологията и лексиката на македонизма.
Какво показва в случая неподправената фактология?
Сборникът с народни песни от Серско ,събрани и издадени от Стефан Веркович в Белград през 1860 г. на сръбски език е озаглавен „Народне песме Македонски бугара“.
Сборникът е посветен на княгиня Юлия Обренович и в обширния предговор събирачът на песните обяснява на княгинята, защо тези песни са БЪЛГАРСКИ… Веркович изтъква още, че българският народ, въпреки печалната си историческа съдба, не е загубил нищо от своето старо „песничко чувство…“.
Говори за лирическите „женски“ песни, записани от певицата Дафина от с. Просеник – една жена „ретког остроумя и необичног дара памтеня“, която би могла да се нарече „бугарска Омирка“ за „цвет бугарског народног песничва…“.
Логично възниква въпросът, защо авторът д-р Ковилоски, пропуска тези подробности и по познатата технология, без срам и съвест си позволява да преиначава думите на Веркович, като по този начин подценява и манипулира читателите - собствените му братя и сестри?! Това е македонската наука днес – истинско средновековие, което премиерът Мицкоски, приписва на българите…
И още един факт от дейността на Стефан Веркович. През 1868 г. в Москва излиза от печат неговия труд „Описание быта болгар населяющих Македонию“.
Това предоставям като допълнителен размисъл на северномакедонския премиер.
На срещата на върха ЕС – Западните Балкани, Брюксел даде поредния шанс РС Македония да ревизира югокомунистическия си образ и да се нареди без мимикрия и преструвки до народите, извървели собствения си път до демокрацията.
Това предполага:
1.Скопие да отвори архивите и въпреки многократното им криминално „прочистване“, наяве ще излезе технологията за налагането на новата идентичност след 1944 г. и масовата съпротива срещу това насилие.
2.Ревизия на цялата 80-годишна научна продукция, сътворена по метода, използван от д-р Ковилоски, цитиран по-горе, спрямо сборника с народни песни на Стефан Веркович.
3.Ревизия и пренаписване на учебниците по история за началните и средните училища, като се използват цитати от автентичните извори за Средновековието на Скилица, Зонара, Кекавмен, Теофилакт Охридски, Димитър Хоматиян, както и трите грамоти на Василий Втори – Българоубиец за българските църковни епархии.
За Възраждането и революционните борби да се цитират неподправените текстове на Братя Миладинови, Шапкарев, Пърличев, Жинзифов, спомените на д-р Христо Татарчев и Дамян Груев…
Това ще бъде и тест за нагласите на върхушките в Скопие – политически, интелектуални, идеологически. Накъде гледат те – към миналото или към утрешния ден на държавата, към Брюксел или към Белград?
Засега те не дават ясен отговор…
------
Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е директор на списание „България-Македония” и на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Текстът е написан специално за БГНЕС.
