За 75-ата годишнина от кървавия юни на 1946 г., за началото на
югославското македонистко настъпление в България в периода 1946–
1948 г., за неизвестността около съдбата на дейците на ВМРО у нас с
председателя на Българското сдружение на родовете от Македония
Михаил Развигоров разговаря журналистът Костадин Филипов
Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 7
Михаил Развигоров е роден през 1942 г. в Скопие.
Дипломира се през 1968 г. като електроинженер във Висшия
машинно-електротехнически институт – София. Работи в областта на
програмно-техническото осигуряване на изчислителната техника.
Член-учредител на „Българско сдружение на родовете от Македония“.
– Господин Развигоров, тази година година отбелязахме една тъжна
годишнина – 75 години от погрома срещу дейците на ВМРО у нас през
1946 г. Да започнем от историческия контекст, в който случи това.
– Така е. Аз ще започна по следния начин: по македонския въпрос в
България през 1945 и 1946 г. се открояват две коренно противоположни
виждания. От една страна – македонисткото на комунистическата
партия, отговарящо почти напълно на югославските стратегически
намерения, и от друга – опозиционното, издигащо лозунга за
независима, автономна македонска държава и отричащо изкуственото
създаване на македонска народност. Опозицията окачествява
поведението на комунистическата партия в Пиринска Македония като
предателско и насочено към денационализация на населението, а и
действията на БРП (к) в тази посока потвърждават това.
Югославската страна е последователна в своето македонистко
настъпление и води непрестанна пропагандна война за постигане на
своите намерения. Поливариантността на югославската стратегия за
извоюване на максимални отстъпки по македонския въпрос в края на
1945 г. и началото на 1946 г. намира своя най-висш израз чрез
разнопосочен натиск в Пиринска Македония, сред македонската
емиграция, кампанията срещу опозицията и нейните схващания по
македонския въпрос, чрез експлоатиране на тезата, че в България се
възражда „великобългарския шовинизъм и фашизъм“ чрез изграждане
на широка агентурна мрежа от поддръжници.
В този момент България
се намира в навечерието на тежки преговори за сключване на мирен
договор, а комунистическата партия води битка за унищожаване на
опозиционните политически сили.
По това време Югославската комунистическа партия се ползва от
благоволението на съветското ръководство и лично на Сталин. Един от
въпросите, по които Сталин подкрепя Тито, е този за Македония и
югославската страна се възползва от това.
– Намеквате за разговорите, които по това време се водят в Москва с
участието на Йосип Броз Тито, Георги Димитров и съветските
ръководители?
– Да, точно така. От 5 до 8 юни 1946 г. в Москва се провеждат секретни
съветско-българо-югославски разговори. От югославска страна
участват Й. Б. Тито, Ал. Ранкович и Бл. Нешкович, а от българска – Г.
Димитров, В. Коларов и Тр. Костов.
Обсъждат се проблемът за
южнославянската федерация, македонският въпрос и евентуалното
присъединяване на Пиринска Македония към Югославия, как да се
осъществи на практика българо-югославското сближаване, кога да бъде
сключен съюзният договор между тях и други въпроси.
На срещата
Сталин препоръчва: „Трябва да се даде културна автономия на Пиринска
Македония в рамките на България. Тито се оказа по-гъвкав от вас – може
би защото живее в многонационална държава и трябваше да даде
равноправие на народите. Автономията ще бъде първа стъпка към
съединението на Македония, с което при сегашната обстановка може
да не се бърза. Иначе в съзнанието на македонския народ всичката
заслуга за автономията на Македония ще остане на Тито и вие ще бъдете
критикувани“. („Хроника на едно национално предателство“, Веселин
Ангелов, С., 2020, с. 115.)
Българската партийна делегация съвсем безропотно се съгласява с
югославските искания и Сталиновите нареждания. Съвсем съзнателно тя
участва в тайна и безпринципна сделка, засягаща изключително
сериозно българските национални интереси. Изводът за предателското
поведение на най-изявените дейци на БРП (к) се потвърждава и от
действията им, насочени към изпълнение на чуждите внушения. На
заседание на партийното бюро на БРП (к) от 8 юни 1946 г. се решава да се върви към изпълнение на Сталиновите внушения – започване на
македонизиране на Пиринския край – най-срамното и престъпно
явление в нашата история – държавата да отродява част от населението
си и да го обръща в една друга измислена народност.
Първата стъпка в
това отношение е предприетата разправа с „остатъците на
великобългарския шовинизъм“ на „бандата на Ванче Михайлов“. Това
вече е било обещано на Кардел и Тито в предхождащо посещение при
Сталин.
– Какви са преките последствия и мерки у нас след тези разговори в
Москва?
– В изпълнение на плана за македонизиране в дните между 8 и 10 юни
1946 г. органите на МВР извършват арести по предварително подготвени
списъци, съгласувани с представители на УДБА при посещенията им в
София. Арестувани са около 200 човека в цялата страна.
От дейците на ВМРО са задържани: Владимир Куртев, Георги (Жоро)
Настев, Страхил Топуков, Страхил Развигоров, Йосиф Марков, Петър
Марков, Коста Ризов, Атанас Пашков, Георги (Гошо) Атанасов, Васил
Шалдев, Манчо Димитров, Стоян Катошев, Борис Бунев, Слави Георгиев
Нечев-Чавчето, Стоян Вардарски, Наум Момчеджиков, Петър Козов,
Никола Кангалов, Андон Перусанов, Михаил Карайорданов, Петър
Гребенаров, Крум Сарджев, Кръстьо Пинзов, Борис Божков, Георги
Хуклев, Методи Трайков, Евтим Орлето, Ангел Запрянов, Крум Сарджов,
Тодор Караянев, Михаил Михайлов, Георги Георгиев–Гърка, Страхил
Станков, Никола Айолов и други.
Органите на ДС се опитали да
задържат члена на ЦК на ВМРО Кирил Дрангов от дома му. Завързала се
продължителна престрелка, при която са убити самият Дрангов и
няколко милиционери.
В цялата страна са арестувани невинни граждани, които с нищо не са
нарушили законите на новата власт, а организациите и братствата, в
които те са членували, са разтурени преди повече от 10 години, още през
1934 г. Това са дейци на ВМРО, бивши обикновени четници, дейци на
легалните македонски братства, въобще хора, които са свързани по
някакъв начин с македонската кауза.
Тази юнска акция срещу „михайловистите“ се пази в дълбока тайна, но
за нея на 11 юни 1946 г. Вълко Червенков уведомява Белград със
специална телефонограма, в която докладва на Ранкович: „Органите за
държавна безопасност в последните дни арестуваха злостни
великобългарски шовинисти, врагове на отечественофронтовска
България и Народна република Югославия от бандата на Ванче
Михайлов. В Пиринска Македония са арестувани такива 60 човека, ярки
михайловисти“. („Хроника на едно национално предателство“, Веселин
Ангелов, С., 2020, с. 116.)
– Какво показва този „светкавичен рапорт“, този отчет пред
югославската страна, господин Развигоров?
– Този светкавичен рапорт-отчет за извършената успешна наказателна
акция срещу ВМРО показва поне две неща: първо, ВМРО е смятана от
Белград за най-голямата опасност за следвоенна Югославия в опитите ѝ
да откъсне Пиринския край от България. Неслучайно още в периода 1920–
1941 г. разузнавателните служби на югославската държава са
определяли ВМРО също за най-опасния враг срещу ерозирането на
българската държава; второ, показва унизителното положение на БРП (к)
спрямо ЮКП.
Целта на акцията е да се покаже на Тито и на Сталин, че БРП(к)
„решително“ се бори с „възраждащата се реакция“, че се нанася силен
удар на „великобългарските шовинисти“, на противниците на
„македонската нация“ и на опитите за присъединяване на Пиринска
Македония.
Нареждането за тези арести (юни 1946 г.) идва лично от Георги Димитров
и се изпълнява от Антон Югов.
Това заявява началникът на отдел „Б“ към
Дирекцията на милицията-отдел контрашпионаж Стефан Богданов,
самият той станал обект на тежки репресии като трайчокостовист и
успял след 7 години затвор да напусне България и да издаде спомените
си.
– Имате ли данни за съдбата на задържаните по време на тази акция
родолюбиви българи? Между тях е и Вашият баща Страхил Развигоров,
нали?
– Съдбата на задържаните през юни 1946 г. родолюбиви българи е
трагична. За мнозина от тях тя е неизвестна и до днес. Една част от
арестуваните са предадени на Титовите палачи в Скопие, други са
съсечени или изгорени живи от органите на българската Държавна
сигурност. Тези хора просто са се разтопили във въздуха, сякаш не са
съществували. В хрониките на съвременната българска история техният
казус просто не съществува.
Част от арестуваните, след като са преминали през жестоко следствие
в Дирекцията на милицията на Лъвов мост и в V милиционерски участък
в София и без присъди, е изпратена в Плевен с адрес Окръжно
управление 31 (старият плевенски затвор).
Между тях е Страхил Развигоров, моят баща. Той завършва Военното
училище в София и получава офицерски чин. През 1922 г. завършва
Софийския университет, Юридически факултет – специалност
„Държавни и правни науки“. Баща ми е един от учредителите на
Македонския научен институт на 21 декември 1923 г. Член е на временен
управителен съвет, който подготвя Устава и Учредителното събрание на
бъдещата научна организация. Управителният съвет е избран на 23 септември 1923 г. в 45-а аудитория на Софийския университет на
събрание на интелектуалци, родом и с потекло от Македония.
През 1925 г. Страхил Развигоров е председател на Мелнишкото
околийско управително тяло в качеството на „специален пълномощник“
на ЦК на ВМРО, а на VII конгрес на ВМРО (юли 1928 г.) е избран за член
на ЦК на организацията. Член е на ЦК до 1932 г.
След задържането през юни 1946 г. е изпратен в Окръжно управление Плевен. В края на 1947 г. писмо от близките му, адресирано до Окръжно
управление 31, се връща на подателя с надпис: „Лицето е напуснало“.
От този момент баща ми Страхил Развигоров е в неизвестност за нас до
1990 г. От удостоверение на Министерство на вътрешните работи, изх. №
Р541/ 12.07.1990 г. се получава лаконичната информация: „Страхил
Развигоров е починал по време на престоя му в лагер Пазарджик през
1948 г.“ .
– Господин Развигоров, в документалния филм „Орисия Македония“,
излъчен неотдавна по БНТ, Вие разказвате за една среща при
министъра на вътрешните работи на България. Кога стана това и имаше
ли резултат от нея?
– За семейството моят баща до 1990 г. е безследно изчезнал. В този
смисъл само това е достатъчно красноречиво как се е чувствало моето
семейство в този период в България. Да, имаше такава среща. През 1972
г. отидох на среща с министъра на вътрешните работи и тогава му
поставих въпроса и казах: „Дайте сведения, къде е баща ми, какво е
станало с него?“. И отговорът занаете ли какъв беше? Той ме изслуша и
каза: „Вие имате ли семейство?“ Викам: „Имам семейство“. „Имате ли
деца? Имате ли работа?“ И аз казах: „Да, имам“.
И толкоз, разговорът
приключи. Неизвестността за съдбата на баща ми продължи до 1990 г.,
когато подадох заявление до МВР да кажат къде е баща ми, какво е
станало с него. Отговорът беше лаконичен – Страхил Развигоров е
починал през 1948 г. в лагер край Пазарджик… когато затворниците са
били умъртвени в Пазарджик, сложени в чували и хвърлени в Марица.
Неизвестен гроб, да, това е жестоката истина.
– Става дума за прословутия лагер „С“ край Пазарджик, нали?
Интеграцията на Пиринския край към Титова Югославия вече е решен
въпрос, македонизмът е в настъпление, май…
– Да, така е, тези кървави събития в лагер „С“ се развиват след срещата
в Блед на 1 август 1947 г. , където е подписан Договорът „Тито–Димитров“,
с който Пиринска Македония се включва в състава на Федерална
Югославия като част от Федеративна народна република Македония
(Вардарска Македония). По това време се засилва югославската
кампания за окончателното уреждане на въпроса за „обединението на
Пиринска Македония“ с Народна република Македония.
Родоотстъпното поведение на БРП (к) след кървавата разправа с
членовете на ВМРО се изразява и в отварянето на „македонски“
училища, в които се преподава на новосъчинения македонски език, и в
изучаването на българската история, фалшифицирана като
„македонска“, преподавана от десетки учители от Социалистическа
република Македония. Открит е Македонски народен театър в Горна
Джумая (дн. Благоевград).
Българското население в Пиринския край
принудително е записвано като „македонци“ и т.н., и т.н. Стъпка в
реализирането на плана за дебългаризиране на Пиринския край е и
предаването на тленните останки на Гоце Делчев на Скопие през
октомври 1946 г. и на целия архив на Македонския научен институт през
1947 г.
Описаните събития и факти показват реализирането на чудовищния
план за отродяване на част от българското население и превръщането
му в друга измислена народност – позорен акт, нямащ аналог в
световната история. Когато едно престъпление не е разобличено, има
риск то да бъде забравено от следващите поколения.
В името на
правдата и истината разкриването на тези кървави престъпления, макар
и 75 години по-късно, е задължително.
Кървавите престъпления на македонизма трябва да бъдат прочетени и
анализирани. Няма място за прикриване на фактите и за оправдаване
на родоотстъпна и предателска национална политика. Езикът на
фактите е езикът на истината.
