Бъдеще без право на минало?

сряда, 3 юни 2020 г.

Бъдеще без право на минало? 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 5. 

Навършват се 103 години от Босилеградския погром и две години откакто две паметни плочи с имената на невинните жертви, които сръбската власт не разрешава да бъдат поставени, стоят в помещенията в КИЦ „Босилеград“. Въпреки положените дипломатически усилия и въпреки дадените обещания на най-високо ниво.  

Българската външна политика и дипломация като че ли все още се ослушват да не би с някоя по-остра реакция да застрашат лицемерните „добросъседски“ българо-сръбски отношения. Що за добросъседство е това, когато българското малцинство в Западните покрайнини е лишено не само от бъдеще, но и от минало – няма право да почете паметта на невинните цивилни жертви от войните. 

Разчитайки на началото на преговорния процес за членството на Сърбия в ЕС, КИЦ „Босилеград“ още през 2013 г. по повод 100 години от Балканската война, излезе с инициатива да се намерят войнишките гробове на 526 сръбски и 442 български войници и офицери, загинали в Босилеградско в бойните действия през лятото на 1913 г., да се изгради мемориален комплекс, на който сръбските и българските държавни представители веднъж годишно да отдават почит на жертвите и да си подават ръка в знак на помирение между българи и сърби.  
Тази широко разпространена европейска практика не бе приета от сръбска страна, вероятно защото застрашава дълбоко вкоренените исторически митове, че Сърбия никога не била водила завоевателни войни и че българите са окупатори и вечни сръбски врагове.  

Инициативата бе премълчана и от българска страна, защото вадеше на показ заметените проблеми и отваряше нови рани в българосръбските отношения. Отварянето на тия въпроси, неизбежно води до отварянето на други. Те са свързани с обезлюдяването и обезбългаряването на общините, населени с българи в Сърбия, нарушаването на правата на българското малцинство и статута на териториите, окупирани с Ньойския договор. 

В крайна сметка, със свръхчовешки усилия родолюбиви българи и организации, с крайни сили и на ръба на закона, поставиха и поддържат пет скромни паметни плочи на петима разстреляни от сръбската армия български офицери, погребани в Босилеградското гробище. 

През 2017 г. по повод 100 години от Босилеградският погром, когато сръбската паравоенна чета на Коста Печанац на 15–16 май 1917 г., опожарява Босилеград и околните села и избива 32 невинни граждани, българските организации в Босилеград подновиха опитите да се отбележи и отдаде почит на жертвите, като се открие паметна плоча с имената им в центъра на Босилеград.  

Идеята пак беше официалните представители на двете държави да открият паметната плоча в знак на национално помирение между двата народа. Това също не можа да стане поради координираното противодействие на кметската власт, Сръбската православна църква, полицията и прокуратурата. Даже българският вицепрезидент Илияна Йотова по този повод бе унизена от кмета на Босилеград Владимир Захариев. Паметната плоча бе прибрана от полицията като веществено доказателство за наказателно производство срещу извършителите. Опитът за поставяне на друга паметна плоча със същото съдържание през 2018 г. завърши по същия начин. 

Скандалът с отнемането на двете паметни плочи, приключи по време на официалната среща между двамата президенти Румен Радев и Александър Вучич през юни 2018 г. в Белград. Полицията върна паметните плочи на КИЦ-а в Босилеград. И от българска, и от сръбска страна бе отправен упрек към инициаторите, че не били „спазили законовата процедура“!? И до днес не е ясно, има ли изобщо и каква е законовата процедура за поставянето на тия паметни плочи които, вече забравени, си стоят в помещенията на КИЦ-а.  

Няма кой да попита по каква „законова процедура“ в близките сръбски градове, включително и на няколко места в Босилеградско, са издигнати десетки паметници на „сръбските жертви избити от Българската армия по време на Първата световна война“, както и на „сръбските жертви избити по време на българската фашистка окупация във Втората световна война“. Сръбската православна църква отиде още по-далеч – канонизира „Сурдулишките мъченици“ които според нея били убити от българската армия по време на Първата световна война. Разбира се, агентите на Държавна сигурност в Светия синод на Българската православна църква премълчаха и тая гавра с каноните на християнската църква. Чест прави на някои български учени, които на висок глас казаха, че цялата тая уйдурма със „Сурдулишките мъченици“ е просто една брутална лъжа.  

Аналогични на обвиненията за „бугарската фашистичка окупация“ и спора за народността на „най-големиот македонец“ Гоце Делчев са обвиненията в геноцид към сръбското население в днешна Южна Сърбия през Първата световна война. Теза, която в Сърбия е канонизирана в безусловна историческа и идеологическа догма. На поколения сърби с това се внушава омраза и реваншизъм към българите, а на младите българи в Сърбия,  с така едностранчиво поднесената история, се внушават комплекси за вина, срам и даже отвращение от сънародниците си. А това е първата стъпка по пътя на дебългаризацията им.  

Проблемите между България и Република Северна Македония около интерпретирането на историята са класически пример колко може да бъде опасна една изкуствено създадена национална идентичност формирана под влиянието на пропагандните югославски исторически фалшификации и митове.  

Ставащото в Република Северна Македония винаги е било огледално изображение на ставащото в Западните покрайнини. Похватите са пресметнати за постигане на една и съща цел – дебългаризация на българското население там и неговото насъскване срещу България и всичко българско. 

С оглед на това, че познанията ни по история до значителна степен определят националната ни идентичност и отношението към другите, юго-македонизмът положи огромни усилия да фалшифицира българската история по начин, по който потомците на българите в Македония и Западните покрайнини завинаги да намразят България. 

Така формираните исторически познания, възприети по един ирационален начин, предлагат решаване на настоящите проблеми изхождайки от предишни, коренно различни исторически ситуации.  

Само че ние не можем да разберем настоящето без да познаваме миналото си. Изучавайки миналото, можем да вникнем в историческите процеси и да си обясним произхода на сегашните явления и проблеми, които между другото са резултат и на грешни политически решения в миналото. Това не означава, че трябва да робуваме на историята. Винаги имаме право на избор и от този избор зависи не само решаването на наследените от миналото проблеми, но и как ще изглежда бъдещето ни. 

Изхождайки от тази взаимозависимост на историческите процеси между минало, настояще и бъдеще, изводът, който са направили европейските народи, е, че едностранчивото и еднозначно тълкуване на историческите събития формира един тип културни възгледи, които почти винаги водят до нови войни и конфликти. 

Именно затова историята трябва да се освободи от всякакви идеологически и субективни интерпретации, да се изучи максимално обективно, да се направят правилните изводи и редовно да се отбелязва паметта и отдава почит на жертвите като предупреждение към идващите поколения какво не бива да се прави.  

Ако България вече е направила своя европейски избор, това означава, че задължително трябва да споделя и защитава европейските принципи и ценности каквото и да ѝ струва това. Същото с още поголяма сила се отнася за Сърбия и Република Северна Македония. 

В новите европейски реалности след разпадането на Югославия и поражението на идеята за Велика Сърбия, теорията за македонизма също издиша и това го осъзнават всички трезвомислещи хора, включително и някои млади македонци.  

Македонизмът няма как да бъде спасен с яростни псувни и обиди по български адрес от фалшивите профили на платени тролове в социалните мрежи. Както не можаха да бъдат спасени югославянството и комунизмът. Залитането по евразийските блянове само ще забави европеизацията на Балканите. Нито Сърбия, нито Македония ще намерят щастието си в прегръдките на вековните руски имперски амбиции на Балканите, а още по-малко в новата инвазия на „китайските братя“,  които се стремят към европейските пазари.  

Паметните плочи с имената на жертвите от Босилеградския погром, непостроеният паметник на светите братя Кирил и Методий в Цариброд, на който президентите Вучич и Радев преди две години направиха  първата копка, все още невърнатото име на Цариброд, спорадичните антибългарски изказвания на кметовете и техните подставени чираци в (анти)националния Съвет на българското малцинство са само лакмусът, който показва, че сръбските политици не могат да излязат от окопите на Първата световна война. 

Докато са окопани в тях, всички разговори и договорености за подобряване на положението на българското малцинство са безсмислени и предварително обречени на неуспех.  

Иван Николов, директор на БКИЦ в Босилеград 



Дата за избори няма, няма и комисия...

вторник, 2 юни 2020 г.

Дата за избори няма, няма и комисия... 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 5.

Лидерите на парламентарните политически партии в Република Северна Македония не могат да намерят общ език за провеждането на отложените от 12 април избори Тъжната и хаотична политическа какафония в Република Северна Македония продължава с пълна сила. 

И ако досега, към средата на май, извънредното положение в страната, придружено от строги полицейски мерки, прикриваше липсата на решение за изход от парламентарната и политическа криза, събитията от последните дни само потвърждават разочарованието в обществото от неумението и нежеланието на политиците да надскочат личното си его и суета и да решат как ще върви държавата след края на карантината. Поне засега е ясно, че извънредната ситуация ще продължи до края на май. 

Правителството предложи тя да бъде удължена за трети път с един месец до 15 юни, но по настояване на президента Стево Пендаровски този път продължението бе само с 15 дни – до края на месец май. Дали срокът е достатъчно дълъг, за да може Република Северна Македония да се подготви за времето след края на карантината, е трудно да се каже. Но двойно по-трудно е да се намери политическо решение за датата на предсрочните парламентарни избори, отложени от 12 април. 

На два пъти лидерите на парламентарно представените политически партии – две македонски и пет албански се събираха при президента Пендаровски, за да намерят консенсус за датата на вота, но и двата пъти срещата претърпя провал. Първият път по настояване на опозиционната ВМРО-ДПМНЕ се стигна до решение да не се бърза с датата на изборите, поне докато здравните експерти не дадат своята прогноза за това, как ще се развие епидемията след евентуалната отмяна на извънредните мерки след края на май. Доколко това е било проява на искрена загриженост за здравето на избирателите, които биха отишли пред урните, или е било просто мотив за отлагане на решението, стана ясно след втората лидерска среща при Пендаровски. 

Тя също завърши с частичен резултат, най-малкото защото станаха ясни сериозните различия между управляващите социалдемократи на Зоран Заев и опозиционната ВМРО-ДПМНЕ, без да бъде постигнат консенсус около датата на вота. Заев продължи да настоява, че ситуацията с коронавируса през юни ще бъде до голяма степен нормализирана, затова изборите биха могли да бъдат проведени или на 21, или на 28 юни. 

След това идва времето на летните отпуски – период, който от дълги години насам в Северна Македония е фетишизиран. През юли до към средата на август гражданите са напълно обсебени от това къде да отидат на почивка, като самото пътуване е придружено с дълга и предълга подготовка, а пък след връщането у дома преживяването на отдиха продължава дълго и напоително… Манталитет. 

Противно на управляващите чрез служебния кабинет на Оливер Спасовски социалдемократи, опозицията в лицето на ВМРО-ДПМНЕ в противоречие на самата себе си настоява изборите да бъдат проведени или в края на август, или през септември. Очевидно е, без това да се признава, разбира се, че и хората на лидера Християн Мицковски също калкулират с ваканционните настроения на своите избиратели. Втората половина на август е по-скоро работно време, отпуските си минали, а първи септември с началото на учебната година на децата чука на вратата. 

Но противоречието, за което споменах идва от факта, че тъкмо ВМРО-ДПМНЕ и Мицковски бяха тези, които през октомври миналата година настояваха за предсрочни парламентарни избори след провала за получаване на дата за преговори за ЕС. Тогава тяхната формула бе „Избори – сега и веднага“. 

Тогава те бяха убедени, че разочарованието от неуспеха в Брюксел може да наклони електоралните везни в полза на опозицията и Зоран Заев с неговите социалдемократи да понесе сериозна загуба. И понеже Мицковски не криеше желанието си за къс хоризонт за изборната дата, и понеже се виждаше едва ли не как влиза на „бял кон“ в сградата на правителството като премиер, каква беше изненадата, когато стана ясно, че той е приел вотът да бъде чак на 12 април. Твърде далеч от неговите очаквания за бърза изборна победа, нали? На всичко отгоре дойде и заразата, предприетите мерки от служебния кабинет на Оливер Спасовски в защита здравето на хората създадоха ситуация, в която провеждането на избори се оказа крайно рискова операция. И те бяха отложени, но по начин, който предопредели сегашните проблеми за пренасрочването им за нов срок. И ако сега датата тъне в пълна неизвестност, ако постигането на общ консенсус за това е твърде далеч, ако партиите пренесоха съперничеството си тъкмо върху терена на календара, причините трябва да се търсят тъкмо в несръчно подготвеното и реализирано решение за отлагането на вота. 

При саморазпуснал се парламент, при отказа на спикера Талат Джафери да го свика отново, при неясното тълкуване на конституционните стандарти при такова положение, какво друго да се получи. Все пак, когато и да е, избори в Република Северна Македония ще има. Но за нас въпросът стои така – означава ли това, че докато вотът не бъде проведен, Съвместната комисия по история и образование между София и Скопие, създадена според Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество между двете държави, няма да започне да работи. Елементарната логика навежда на подобен извод. 

Защото мотивът, сложен на масата от учените от страна на Република Северна Македония през декември миналата година за едностранното прекратяване на заседанията бе свързан тъкмо с предстоящите тогава, избори на 12 април. Да не се политизирала работата на комисията, казаха хората на проф. Драги Георгиев, ръководителя на северомакедонската половина на Комисията. Дванайсети април мина и замина, случиха се други събития, вече сме месец май, изборна дата няма на хоризонта, а политиците искат своето. Особено тези от София. Рестартирането на дейността на Съвместната комисия и нейният успех бяха поставени като основно условие от страна на София за българската подкрепа за започването на преговорния процес за членство на Република Северна Македония в Европейския съюз. 

При това нееднократно и на различни политически равнища у нас. Глухи да бяха политиците край Вардар, щяха да разберат, толкова ясно и категорично това условие бе артикулирано и от Захариева, и от Борисов, и от президента Радев. При това беше дадено ясно да се разбере, че аргументът „да минат изборите“ не се приема и че календарът на процедурата по старта на преговорния процес за членство, по който Скопие трябва да се води, се разминава драстично с балканския тарикатлък и провинциална хитрост, която политическият елит край Вардар се опитва да следва. А че в Скопие хитруват, и то несръчно, е повече от ясно. Но само това да беше, да го преглътне човек. Но цялото време на блокирана работа на комисията бе използвано активно от членовете на северомакедонската част да се опитват да хвърлят вината за паузата в дейността ѝ върху българската страна. 

И да я обвиняват в политизирането на проблема, сякаш забравяйки, че тъкмо това – политизирането, бе изтъкнато като аргумент за едностранното суспендиране на работата. Искрено казано продължавам да се учудвам на ръководителя на групата учени от Република Северна Македония проф. Драги Георгиев, който минава за един от умерените и разбрани експерти, с когото може да се работи. През последните седмици той публично, в това число и по български медии наговори такива неща, от които, ако е човек на място, би се срамувал когато отново седне на една маса с българските си колеги. Крехкото доверие, което бе създадено по време на първите срещи на комисията, относително добрата работна атмосфера, довела до някои важни решения по общата ни история, сега са под сериозна заплаха да върнат всичко на кота нула. Българската страна била политизирала проблема. 

Пълни глупости са това. Да не би българските членове на комисията да са тези, върху които да се отразява пряко цялото предизборно противоборство, което тресе Република Северна Македония дори в условията на извънредно положение и полицейски час? Да не би българските учени да са тези, които да надават тревожно ухо към всяка прогноза, която се пръква за бъдещия победител на предсрочния вот, когато и да бъде той? Да не би българската група от седем човека в комисията да трепери за мястото си в научните институции и за социалното си положение, които в държава с дефицит на демокрация като Република Северна Македония зависят в голяма степен от това кой е на власт? Да не би…я стига! Пълна липса на характери е това поведение, което вече няколко месеца демонстрират учените от Република Северна Македония със своя отказ да продължат работата в комисията. Вкупом вдигнаха бялото знаме при първия по-сложен казус, пред който се изправиха – идентичността на Гоце Делчев. А предстоят по новите времена от общата ни история, където пълно и препълнено с герои и събития, които и двете страни приемаме за свои. Какво ще правим тогава? Как беше онзи претоплен виц: „Шчо ке праиме – ке се тепаме или ке се предаваме? Не бре, ке бегаме…“. Че е по-лесно. 

 Костадин Филипов

Македонският език е създаден от политическата конюктура и затова е обект на спорове

понеделник, 1 юни 2020 г.

Проф. д-р Лучия Антонова
Македонският език е създаден и съществува поради политическата конюктура и затова е обект на спорове

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 5. 

За мотивите за издаването от БАН на брошурата „За официалния език на Република Северна Македония“, за научния подход при осветляване на произхода на езиковата норма в Скопие, за историческите корени на българския език и за неговите диалекти с проф. д-р Лучия Антонова-Василева разговаря Костадин Филипов.

Проф. д-р Лучия Антонова-Василева. Завършила е специалност „българска филология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Ръководител е на Секцията по българска диалектология и лингвистична география  и зам.-директор на Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“ към БАН. Работила е като учител по български език, преподавател в Нов български университет и Университета на Тирана, Република Албания. Автор е на редица трудове за диалектите от географската област Македония в Северна Гърция, Албания, Косово, както и на изследвания в областта на българския език – диалектология, фонетика, морфология, лексикология, лингвогеография.

– Професор Антонова, Вие сте един от авторите в брошурата под заглавие „За официалния език на Република Северна Македония“. Тя беше представена в БАН на 7 май и веднага предизвика огромен интерес. Бихте ли могли да ни кажете кое наложи нейното създаване?

- Брошурата беше написана във връзка с обсъжданията и реакциите на Българската академия на науките на публикуваната през м. декември 2019 г. от МАНУ „Повелба за македонскиот jaзик“. Веднага след появата на този документ, той бе обсъден и БАН излезе с официално становище.
Но от някои реакции на българското академично становище стана ясно, че въпросът се нуждае от един по-пълен актуален отговор, за да достигне българската позиция и фактите, на които тя се основава, до по-широки кръгове от обществеността. Защото заради политическата конюнктура фалшивата истина за т.нар. „македонски език“ е повтаряна много дълго време, поради което много хора са склонни да я възприемат като неоспорим факт. Затова бе организиран екип от специалисти в областта на езикознанието, историята и демографията, които създадоха това кратко изложение, насочено към представянето на най-съществените факти, свързани с разгорелия се отново езиков спор. Както е известно, екипът беше ръководен от чл.-кор. проф. Васил Николов – зам.-председател на БАН. В него участваха освен учени от БАН и специалисти от някои университети.

– При работата върху текста кое беше приоритетно – научният интерес или политическите съображения?

– Водещ е научният интерес, или по-точно казано, стремежът към доказването на научната истина. Съвременните български учени, работещи в областта на историята, езикознанието и етнологията, са задължени не само пред своите съвременници, но и пред предшествениците си, да изследват и отстояват научната истина. Това няма нищо общо с политиката, макар че, за съжаление, то може да бъде превърнато в политика, или по-точно казано, да бъде използвано за политически цели.

– Всъщност каква е истината за историята на езиковата норма в Република Северна Македония? Наистина ли са прави някои историци на езика в Скопие, които твърдят, че македонският език се е родил още в Средните векове, дори някои подхвърлят, че е бил жив още в Античността?

– Езикът, който се говори днес на територията на Република Северна Македония, както и в географската област Македония като цяло, няма нищо общо с езика на народите, обитавали тези земи през Античността. От този период в съвременния език може да са останали само отделни архаични елементи и форми – напр. селищни имена или следи от отделни думи, наследени от Античността, но твърде променени и често спорни. Такива са например следите от езика на траките в съвременния български език. Ние, българите, знаем, че в езика и в културата ни има отделни следи и елементи от езика и културата на траките. Ние знаем, че сме наследници на траките, но не сме траки, разбира се.  Впрочем и в съвременната Северна Македония вече се отказват от претенциите си към античната история, защото за това ги задължава и Преспанското споразумение. За пряка приемственост между днешния език в Република Северна Македония и езика от времето на Александър Македонски не може да става дума.

Що се отнася до езика през Средновековието, то той е езикът на славяните от българската група, заселили се на Балканския полуостров. В новоиздадената брошура са посочени неговите основни специфични черти. Цитирани са изследванията на наши и чужди учени, които потвърждават, че този език е старобългарски. С тези въпроси са се занимавали Ваня Мичева, Славия Бърлиева и Георги Николов. Естествено, в езика на писмените паметници от епохата на Средновековието съществуват отделни различия, но по своите основни фонетични особености и по състава на речника първите писмени паметници, произхождащи от райони в географската област Македония – Солунско, Охридско, отразяват особеностите на българските диалекти и на българския език. Това е факт, който е добре известен на славистиката, което в издадената от БАН брошура се разкрива от Славка Керемидчиева. 

Както пише Ватрослав Облак (словенски и австрийски славист и един от първите изследователи на диалектите в Солунско – 1864–1896) в свое писмо до Ватрослав Ягич (хърватски лингвист и изтъкнат славист – 1838–1923): „Само още няколко отломки на склонението и една добра фантазия и в диалекта на Сухо (недалеч от устието на Струма) би могъл да бъде открит езикът на Кирил и Методий“ (цитирано по Стефан Младенов. История на българския език. София, 1929//1979, 42–43). 

Термин „старомакедонски“ за езика на Република Северна Македония не може да се използва нито като свързан с езика на населението от Античността, нито като свързан с езика на населението от епохата на Средновековието, което е говорело български диалекти. Както доказва доц. Ваня Мичева в брошурата, издадена от БАН, за която говорим, напълно несъстоятелни са и термини като „македонски вариант на църковнословенски език“, „македонска редакция на църковнославянски език“ и др. подобни. Няма данни за различия на езиково равнище през Средновековието. 

Твърденията на лингвисти от Скопие, че използването на глаголическата писменост е характерна особеност на „македонски език“, опровергават от факта, че във Велики Преслав също са открити редица глаголически паметници. Аз съм посещавала средновековната крепост в албанския град Берат, където, както това е характерно за района на Охридско и Преспанско, култът към светите Седмочисленици е изключително широко разпространен. От иконите в  черквите по тези места става ясно, че книжовниците от Мизия – т.е. Северна и Североизточна България, са оставили трайни следи в писмената традиция на региона, като никой не е отделял тяхното дело от това на събратята им от други краища на средновековната българска държава. В нито един древен извор – славянски, гръцки, латински, арменски и пр. – не е изказано съмнение относно езиковата принадлежност на първите славянски преводи. Климент Охридски е наречен „пръв епископ на българския език“ в неговото Пространно житие. В Житието на Наум Охридски четем, че той е извършвал литургии с всички книги, преведени от гръцки на български, на българско писание и т.н. (цитирано по Увод в изучаването на южните славянски езици. София, 1986, с. 51, по данни на руския учен П. А. Лавров).

– Могат ли според българската лингвистика географските названия и имената на хората да дадат повече информация в потвърждение на тезата за българския характер на езиковата норма в Република Северна Македония?

– Географските названия в Република Северна Македония в преобладаващата си част са славянски по произход. Езиковедите от Република Македония, днес Република Северна Македония са тези, които на това основание твърдят, че край Вардар са живели „праславяните“, като пренебрегват типично българската фонетика на славянските по произход названия – напр. изговор шт, жд в пешта, межда и други подобни. Изследователят на имената Трайко Стаматоски от Република Македония заявява, че „презименскиот модел на -ски е голема специфика на македонската антропонимиjа. Таа е антропонимиски знак за националната припадност...“. Твърденията на езиковеда не отговарят на научната истина. В брошурана на БАН данните за именната система в Република Северна Македония е написана от проф. Ана Чолева-Димитрова, която доказва, че няма различия в именната система между т.нар. „македонски“ и български език, като лични имена, завършващи на -ов, -ев, -ски и -ин, се срещат и в двете страни. 

– Някои твърдят, че Македония е люлката на Българското възраждане. Какъв език са употребявали многото български книжовници от Македония през Възраждането, има ли спор върху това?

– С езика на книжовниците през Възраждането в Македония се е занимавала Таня Александрова. Тя доказва, че тези изтъкнати личности са имали българско национално самосъзнание и са били чужди на всякакви идеи, клонящи към обособяването на някакъв „македонски“ идентитет. Именно тяхната светла памет ни задължава да не се отказваме да изтъкваме доказателствата в името на истината за езика и историята на Македония. Направи ми впечатление, че в една от публикациите, излязла от името на нашите опоненти в Република  Северна Македония (Любица Спасовска) беше разказано, че през османското владичество българската народност е изгубена и благодарение на „попот Паисий Хилендарски“, наречен по-нататък и „македонскиот поп Паисий“ българската народност се възобновява. 

Само че всички знаем, че отец Паисий пише: „О неразумний юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин“. Макар че произхожда от Разложкия край, той не проявява „македонско“ народностно самосъзнание. Приносът на неговата история е безспорен, но той е само един от многото български книжовници и просветни дейци, чрез които българската народност се възражда. Освен всичко останало аз съм поразена от начина, по който един „учен“ от Македония може да нарече Паисий Хилендарски „поп“. Мисля си, че нито един българин не би си позволил подобно нещо. 

Очевидно някои представители на интелигенцията в нашата съседка са напълно обезродени. По повод на историята на Паисий си мисля и за тези, които днес постулират следната логика: „Изминали са вече 75 години. Фактите са необратими. Не може вечно да се връщаме към историята“. Без съмнения и сред съвременниците на Паисий е имало много, които са разсъждавали по този начин – напр. „Изминали са 500 години откакто България е била царство. Фактите са необратими“.

Но благодарение на личности като Паисий, които осъзнават, че историята ги задължава да се борят за възстановяването на независимостта на родината, нашата България се възражда за живот като свободна държава. За съжаление, и след това Възраждане и Освобождението от многовековното робство сме преживели много политически превратности и неудачи. На подобни обстоятелства се дължи и политическата ситуация, благодарение на която се създава т.нар. „македонски език“. Но има една поговорка, която съм научила от книжовника от Прилепско Марко Цепенков, който казва: „Правината се танчи и не се кини“, т.е. Правдата//истината се тачи и не се прекъсва. Марко Цепенков е работил, за да събира богатството на автентичната словесност на народа от Прилепско и пише в своята автобиография, че той е правил това със следната цел: „Вечен спомен да остаам/На мой мил народ бугарскьи“. (Марко Цепенков. Фолклорно наследство. Т. 1. София, 1988, с. 48).

– Как се отнася съвременната славистика към българския език?

– На отношението на славистите към българския език в нашето кратко изследване обръща внимание Сл. Керемидчиева. За съжаление, въпросът за езика в Македония се свързва с политическата конюнктура след Втората световна война. Редица видни учени изтъкват българския характер на диалектите от географската област Македония и на първия славянски писмен език – старобългарският. Между тях са и първите изследователи на българския език като Вук Караджич (в съчинение от 1822 г.), Павел Шафарик (в трудове от 1826 г.), Виктор Григорович (в труд от 1848 г. и др.), Ватрослав Облак (в трудове от 1887 г. и др.), Ватрослав Ягич (в трудове от 1894 г. и др.), Стефан Веркович (в трудове 1860, 1874, 1881 г. и др.), Афанасий Селищев (в множество публикации – напр. от 1918, 1931, 1935 г. и др.). 

За съжаление, поради силното влияние на политическата конюнктура в Източна Европа и в славянските страни сред много от езиковедите след 1944 г. се насаждат коминтерновските тези за създаване на нови нации и нови национални езици. Политическият натиск, под който работят учените, личи в изменчивостта на техните научни тези. Но и според най-видните слависти, които след създаването на Република Македония подкрепят съществуването на „македонски език“, е ясно, че този „език“ се отделя от българския. Като пример в това отношение може да се посочи публикацията от издадения в бившия Съветски съюз Филологический сборник памяти профессора Самуила Борисовича Бернштейна. К пятилетию со дня кончины. Москва, 2002. В него е публикувана статията на Р. В. Булатова О судьбе книги С. Б. Бернщейна „Очерки по македонскому языку“, в която четем: „Велик был авторитет Самуила Борисовича и у болгар, о чем свидетельствует призыв Президента Болгарской АН к болгарским ученым исследовать как в результате распада ранее единой болгарской этнической общности возникает новый литературный македонский язык“ (в: Т. Павлов. Избрани произведения. Т. 2. София, 1958, С. 388; цит. на с. 26 в сборника).

Водещите учени и общественици от Бившата Югославска Република Македония – понастоящем Република Северна Македония, представят въпроса за македонския език като решен веднъж завинаги. В действителност за редица езиковеди той все още е добра илюстрация за проблемите при решаването на разграничението между език и диалект. Така според Клаус Щайнке „…само политическата ситуация в края на Втората световна война направи възможно формулирането, провъзгласяването и налагането на някакъв писмен стандарт, който България все още не е признала …“ (Steinke 1999). О. Кронщайнер също твърди: „Със създаването на македонския писмен и стандартен език не е взета предвид езиковата необходимост, а е взето глотополитическо решение“ (Кронщайнер 1994).

Клаус Щайнке задава и въпроса кой се възползва от македонския литературен език. Според него в дългосрочен план новият македонски стандартен език може да окаже влияние върху диалектите, които покрива, като ги насочва към развитие, разграничаващи ги от българското езиково пространство. Това заключение се потвърждава и в пленарния доклад от XIII Международен славистичен конгрес в Любляна, изнесен от Герхард Невекловски от Австрия, на тема Традиции и проблеми на южнославянските езици. В него се разглежда съвременният книжовен език в Република Македония от синхронна и от историческа гледна точка. Невекловски подчертава  историческия факт, че в периода 1913–1941 г. на територията на Република Македония се е използвал официален сръбски език и местните диалекти са се представяли като южни сръбски диалекти. Решението за създаване на „македонски език“ е взето от Комунистическия интернационал през 1934 г. Според Невекловски „македонския език“ е установен на базата на западен вардарско-македонски поддиалект и в България се възприема като западна българска регионална писмена норма. Той посочва, че много известни слависти и балканисти определят „македонския“ като български. Австрийският учен припомня, че през 1861 г. братя Миладинови, родени в Струга, публикуват народни песни от Македония под заглавие „Български народни песни“. Невекловски коректно отбелязва, че съвременният „македонски“ се характеризира с възприемчивост към чужди влияния и стремеж към изолация от стандартния български. Въпреки силния натиск на конюнктурата много изследователи остават верни на научната истина.

– Каква, всъщност, е истината за създаването на съвременния македонски език? Доколко той е резултат на естествени лингвистични процеси или е продукт на идеята за създаване на политическа нация в Македония?

– На този въпрос е отделила най-много внимание Ана Кочева, която припомня фактите около създаването на официалния език на Република Македония, днес Република Северна Македония – един език, създаден на определена дата и на определено място, което е прецедент в езиковата история. Създаването на македонската регионална писмена норма е продиктувано от чисто политически подбуди, което са потвърждава и от редица учени. За езикова основа се избират диалектите в Република Македония, но за модел на нормативната граматика се използват трудове на български езиковеди. При това обаче се прави всичко възможно двата езикови варианта да се разграничат максимално, като дори се пренебрегват особеностите на диалектите във Вардарска Македония – напр. от азбуката се изключва изписването на буква ъ, която се заменя с апостроф – горна запетая, в разрез с всички лингвистични принципи.  

Едно от доказателствата за българския характер на диалектите от географската област Македония се разкрива в езиковите особености и в самооценките за местния език на българите и жителите от български произход в Албания и Косово. В говорите в Република Албания дори и днес се открива източнобългарски якав изговор – бял, дядо, ляп далече на запад в българското езиково землище. В действителност през географската област Македония преминават същите диалектни изоглоси, каквито преминават и през България.

Тук трябва да отбележим, че правилата за правописа и правоговора на ятовата гласна на българския книжовен език всъщност осигуряват разнообразното представяне на нейния изговор. Това се дължи преди всичко на факта, че българската книжовна норма се изгражда по естествен път, в течение на столетия, на базата на книжовната практика на редица културни дейци от различни краища на българското езиково землище. Сходни особености се наблюдават и по отношение на застъпниците на задната носова гласна в българския книжовен език – думите с изговор зъб, мъж, път и подобни. За разлика от българския книжовен език официалният език на Република Северна  Македония е изграден на базата на особености на централните а-говори от Вардарска Македония – изговор зап, маш, пат и подобни. Вън от тази норма остава наличието на ъ-изговор, както в българския книжовен език в Преспанско и на други места.

В лингвистиката разграничението между език и диалект се извършва по сложни комплексни лингвистични, социокултурни и исторически критерии, тъй като езикът е сложно обществено явление. Между най-често формулираните чисто езикови критерии за определяне на статут на език са следните: наличие на писмена форма; наличие на стандартизиран вариант; наличие на взаимна разбираемост – естествено последствие от наличието на относителна еднаквост на сравняваните лингвистични обекти, особено при функционалния статус на формите. При този критерий изрично се посочва, че за определянето на статус на език от особено важност е наличието на граматични различия между съпоставяните лингвистични обекти. 

Важно е да обърнем внимание и на социолингвистичния критерий за разграничаването на език и диалект – критерият за престижа. От възгледите на книжовниците от Македония личи, че самата идея за създаване на македонски език няма престиж и сред най-видните представители на интелигенцията (срв. напр. Кр. Мисирков), а престижът на македонската регионална норма от 1944 г. се поддържа изкуствено и по политически подбуди. 

Като цяло може да се обобщи, че от историко-филологическа и от социокултурна гледна точка македонската регионална писмена норма не отговаря на критериите за определяне на статут на отделен език. Тя е създадена и съществува поради политическата конюнктура и именно затова представлява обект за спорове.

Албанците в Северна Македония странят от езиковия спор с България

неделя, 31 май 2020 г.

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 5.

Д-р Антон Панчев

Широк отзвук в албанските медии в Република Северна Македония получиха думите на лидера на партия „Съюз за албанците“ Зиядин Села, отправени към президента на страната Стево Пендаровски. Става дума за реакцията на Пендаровски, че е възможно в Скопие да се откажат от членството на Република Северна Македония в ЕС, ако са принудени да се отрекат от „македонския език“.

Точните думи на Зиядин Села са: „Изобщо не мога да се съглася с Вас, когато казвате, че Република Северна Македония би трябвало да се откаже от интеграцията в Европейския съюз, ако Република България поставя условие македонският език да бъде посочван в официалните документи на ЕС като „официален език на Република Северна Македония“. Не, господин президент, гражданите на тази страна никога няма да приемат да се откажат от ЕС. Аз разбирам добронамерено Вашата емоционална реакция във връзка с българското условие относно македонския език. Това, което не мога да разбера, е как и след това българско условие, Вие лично и македонският политически елит като цяло, не сте започнали поне да се опитате да разберете как се чувстват албанците в Република Северна Македония, където непрекъснато се подценява тяхната национална идентичност“. 

След това албанският политик продължава: „Достатъчно е да погледнете в своя двор, защото Република Северна Македония, президент на която сте Вие самият, оспорва това право на албанците, свеждайки албанския до „език, който се говори от над 20% от гражданите и който е различен от македонския…“. Тръгвайки от принципа „не му прави на другия това, което не желаеш някой да ти прави на теб“, се надявам, че заедно с Вас и с други македонски политици със свободна мисъл ще се обединим за осъществяването на нашия европейски идеал и ще изменим тази ретроградна конституция, че най-накрая ще наречем албанския с името му албански език, изоставяйки по този начин логиките на един мрачен период на историята“. 

 И в средата на месец май Зиядин Села продължи да развива своята идея за промяна на конституционния статут на албанския език. Това трябвало да се направи посредством приемането на нова конституция на Република Северна Македония, тъй като настоящата признавала само един държавообразуващ народ. По-специално, иска се промяна в Допълнение 5, което третира езиковите права. 

Според Села, освен „македонският език“ и неговата азбука, трябва да се добави и албанският език. Албанците не можели да приемат каквато и да е дефиниция, която изрично не придава ясен конституционен статус на албанския език. Той се аргументира, че това искане се прави по същите причини, по които „някой не приема езика на македонците“. 

Зиядин Села оспорва и някои от конституционно закрепените резултати от договора с Гърция, защото на гражданите на Република Северна Македония, които не са „етнически македонци“, им е наложено да се записват като „Македонци/граждани на Република Северна Македония“ , подчерта председателят на „Съюза за албанците“. Албанските медии в Република Северна Македония широко следят и отразяват изявите на българските лидери. 

Показателен за интереса на албанските медии, журналисти и анализатори е фактът, че те вече се опитват да пишат аналитични материали по темата, като си задават въпроси и търсят отговори за възможните последици за албанците и за позицията, която би трябвало или не би трябвало да заеме албанският политически и експертен фактор в Република Северна Македония по отношение на спорните въпроси между София и Скопие. Почти всички албански анализатори в Република Северна Македония се обединяват около тезата, че албанците в тази страна трябва да бъдат „неутрални“ в споровете между София и Скопие във връзка с „македонския език“, както и по въпросите, свързани с историята и идентичността.

 Основните аргументи за този „неутралитет“ могат да се сведат до следното: албанците не трябвало да поддържат македонската страна, защото мнозинството от „македонците“ отново щели да бъдат „неблагодарни“ към албанците и щели да продължават да се противопоставят на всяко албанско искане за повече колективни права, дори албанските партии да подкрепят македонските искания спрямо България. 

Също така, България е показвала приятелска политика спрямо албанците като цяло през последните десетилетия, особено по отношение на Косово – бързото признаване на независимостта на тази държава през 2008 г., поканата за Косово за участие в Срещата на върха през май 2018 г. в София, подкрепата за евроинтеграцията на Албания и други подобни стъпки. Въпреки тази позитивна политика на България обаче, албанците трябвало да си дават сметка за междуетническите отношения в Република Северна Македония. 

Мнението на някои албански журналисти е, че евентуална подкрепа за позицията на България само би възмутила и настроила негативно „македонците“, докато албанците не биха получили никаква полза от едно повишаване на напрежението в страната. В тази връзка се появяват и твърдения за някои враждебни актове на България към албанците в близкото или по-далечното минало, като насилия в периода на Втората световна война или дарението от български оръжия на Скопие по време на конфликта през 2001 г. 

 В албанските медии се обсъжда дори вариантът каква би трябвало да бъде позицията на албанските партии в Република Северна Македония, ако се появи вероятност СДСМ и ВМРО-ДПМНЕ да се договорят да оттеглят страната от Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество с България? Мнението е, че албанските депутати не трябва да гласуват „против“, а да се „въздържат“, ако се стигне до такъв сценарий. Една такава журналистическа позиция още веднъж подчертава предпочитанието на албанските политически партии за запазване на „неутралитет“ в спора, за да „не се тръгне нито срещу македонските партии, нито срещу международния фактор“. 

 Албански журналисти поставят интересни въпроси и от областта на науката, т.е. как трябва да действа един албански учен, който пише за миналото на Македония и из архивните документи среща наименованието българи, а не „македонци“? 

Задава се абсурдният въпрос – трябва ли този изследовател да цитира оригиналния документ такъв какъвто е, или да действа според „принципите“ на македонската историография и там, където пише българин, да го замества с „македонец“? Правилно се посочва, че „в науката нещата трябва да бъдат каквито са“, но противно на всякаква логика, се посочва, че „албанците в Република Северна Македония се намирали в една особено проблематична ситуация“, заради крехките междуетнически отношения. Съществувала опасност, ако се използвала думата „българин“ така, както е в оригинала, този текст да се схванел от македонските историци като тенденциозен! 

Подобни призиви показват, че всъщност не става дума нито за „неутралитет“, нито за придържане към научните стандарти. Срещат се и идеи албанските политици в Република Северна Македония да се опитат да посредничат, за да подпомогнат преговорния процес между Скопие и София, с цел разрешаването на противоречията и така да премахнат важна пречка пред евроинтеграцията на страната, но конкретни стъпки в тази насока не се предлагат.

Новите будители на Северна Македония: Историята ни с България е една!

петък, 29 май 2020 г.

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 5.

Историята на Северна Македония е една с Майка България, твърдят от Културния център „Иван Михайлов“ в Битоля „Няма наша и ваша история. Историята е една с Майка България.“ Това се посочва в позиция на Културния център „Иван Михайлов“ – Битоля за македоно-българските отношения, публикувана във „Фейсбук“. 

„Скъпи сънародници!!! В последните дни, в навечерието на Деня на Европа, чийто член е България, нашият македонски политически елит реши да атакува източната съседка и да ѝ даде отново урок по „югославската историография“. 

Антибългарският рефлекс отляво и отдясно спечели и вече сме свидетели от една седмица на надпревара на клетви във вярност на Титовия етнически инженеринг във Вардарска Македония. 

Представиха ни няколко лъжи, в името на които трябва да сме готови, както иска президентът ни, да се откажем от членството в ЕС: 

 1) България не ни давала да се наричаме македонци?! България никога не е правила разлика между „българин“ и „македонец“. И двете са синоним на нея. Днес там живеят повече македонци, отколкото в Македония. И се чувстват като българи. Лъжа е, че съществува българска позиция, която би отказала правото на самоопределение като македонци на гражданите на Република Северна Македония. Само ние имаме политици, които искат да ни делят на българи и македонци. Никой не може да отрече правото на македонските българи да бъдат горди македонски патриоти. Такива бяха нашите предци, нашите македонски възрожденци, илинденците, истинските членове на ВМРО – Гоце, Даме, Тодор Александров, Ванче Михайлов. Но изглежда, че само живите имат право на самоопределяне. Изтриваме правото на нашите предци да бъдат едновременно македонци и българи!!! И някой в нашия пост-югославски политически „елит“ мисли ли какво ще се случи, ако успеят да разделят нашия македонски народ на българи и македонци? Дали ще останат етнодемографските пропорции и отношения в републиката същите като днес? 

Ние сме горди македонци, горди сме с българските корени на нашите предци. И общата история е факт не само до 1944 г., но и в годините на масови убийства и репресии срещу македонските българи, от които хиляди се озовават в лагери, убити от слугите на Темпо в Македония. 

2) България не ни давала да наричаме македонски езика ни! Ние, българите говорим два различни варианта на един и същ език. Това е факт. Германците и швейцарците имат същите различия като нас и българите. Всеки има право да нарича езика си, както иска. Обявиха езика ни с указ на 2 август 1944 г. Имаше ли референдум, така че да ни попитат как искаме да назовем езика си? Не! Днес имаме определение на нашия език в Конституцията на Република Северна Македония като македонски. Ние имаме официален конституционен език и България абсолютно признава това. Днес нашият македонски вариант на език има дефиниция в конституцията, така че ние имаме конституционен език. Това беше признато от България в Споразумението. А Споразумението е условие за членството ни в ЕС. Ние, членовете на Културния център „Иван Михайлов“, много добре познаваме идеите на последния революционер на ВМРО, който още докато беше жив, хората го наричаха легенда. 

Авторската му книга „Македония – Швейцария на Балканите“, ако се чете от млади хора, ясно показва неговата любов към Македония и желанието му за мир на Балканите. В книгата се казва, че ние правим жертва от наша страна като българи, за да се отделим от майката България. Няма наша и ваша история. Историята е една с Майка България. Всякога сме се борили заедно за общата свобода за нашия български народ. Като граждани на тази държава, ние искаме да живеем в мир и да се сложи край на лошите отношения с Майка България. Искаме децата ни да живеят в мир, да научат морала и етиката и да научат истинската история, която е част от нашите български корени.“

Смъртоносен удар за противниците на сближаването между Северна Македония и България

четвъртък, 28 май 2020 г.

                                Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 5.

Българският премиер Бойко Борисов нанесе сериозен удар върху противниците на сближаването между България и Македония. Това заяви бившият македонски министър-председател Владо Бучковски. Бучковски определи интервюто на българския премиер пред телевизия „Сител“ от Скопие в края на април,  като „протегната ръка“.  
Посланията в него „нанасят мощен удар, особено в Македония, върху кампанията на противниците на сближаването между двете страни“, каза той. Подобна е и ролята на интервюто на българския евродепутат Андрей Ковачев пред сайта mkd.mk.
„Със задоволство слушах интервюто на вашия министър-председател Борисов за телевизия Сител. Прочетох с внимание интервюто, което даде за mkd.mk евродепутатът Андрей Ковачев. Смятам, че те, със своите изказвания потвърдиха нещо много важно, че в този момент ще е ключова работата на експертната историческа комисия, която трябва да отговори на въпросите кои са онези личности и събития, които потвърждават, че имаме обща история. Днес е безспорно, че ние македонците говорим на македонски език, който прилича на българския, но определено македонският език е един от белезите на нашата идентичност. Мисля, че който се опитва да ни уязви в нашия език и в нашата македонска идентичност, включително и в България, е противник на сближаването между нашите двата братски народа“, каза бившият македонски премиер. 
На въпрос дали в Скопие ще приемат тезата, че някога сме били общ народ, Бучковски отговори: „Според мен ако се тръгне от Договора за приятелство и добросъседство, официално ние приемаме, че сме имали обща история. Това е неоспорим факт. Но твърдението, че ние всъщност сме един народ в две държави, в този момент, в Република Македония, ще донесе повече вреди, отколкото полза. Аз съм привърженик на онези, които не са мнозинство. Ние твърдим, че нямаме по-голям съюзник в този момент от Република България“. 
Според Бучковски, в исторически план Сърбия и Гърция винаги са се страхували от сближаването между София и Скопие. 

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2020