Роден съм в гр. Битоля на 14 (27) октомври 1869 година от родители
българи, родени също в град Битоля, но потеклото на баща ми е от гр. Охрид.
Свърших 5-ти клас на Солунската м. гимназия през 1888 година, след което
две години подред – 1889, 1890/91 учих в френското училище на Лазаристите
в гр. Битоля.
През април 1891 година, по настояването на председателя на Битолската
община – тогава архимандрит Козма – аз трябваше да прекъсна уроците си по
френски и да приема овакантеното място на училището в българското „Баир-
Махале”.
Там именно и тогава с покойния Дамян Груев, който на скоро беше се
върнал от България, решихме, че е време вече да се заработи за
политическото освобождение на Македония и че преди да предприемем
каквато и да е стъпка за образуването на комитети, привличането и
съгласието на Атанас Лозанчев е абсолютно необходимо.
Проче, няколко дена след горните ни разговори, аз и Дамян Груев
отидохме в село Могила (Битолско), където Атанас Лозанчев учителстваше и
след като му обяснихме целта на нашето посещение, поканихме го да приеме,
щото ние тримата да образуваме един таен революционен комитет, като на
първо време почнем да рекрутираме членове съмишленици измежду по
разбраните и податливи основни учители, разширявайки така кръга на
действията ни с оглед след това да почнем масово агитиране на идеята сред
еснафите.
Атанас Лозанчев прегърна напълно идеята. Тая е и само тая е истината
по образуването на първия таен македонски революционен комитет и всичко
друго, което се пише и говори за образуването другаде на някакви първи
революционни комитети е чисто и просто литература.
Но явява се въпросът, защо Дамян Груев в свойте спомени не
споменава нищо за Атанас Лозанчев по образуването на първия комитет, а
мене, вместо основател на комитета, поставя ме в числото на „оглашените”
учители.
Грехът на Дамян Груев в това отношение е непростим, защото е
съзнателен фалшификатор на истината. Неговата невъздържана амбиция, да
няма около него други, които биха могли да засенчат, макар и с малко,
ореола на мълвата, която той много майсторски беше си създал, а именно, че
той е и само той е първият и единствен създател на революционни комитети,
го заслепяваше.
И тъй, основахме комитета под невинното название „Учителски съюз”,
който да ратува за материалното и духовно издигане на основните учители –
градски и селски, а между първите, които посветихме в истинската цел на
„съюза” бяха учителите Никола Кочов, Неделко Дамянов, Дуртанчев и др.
Така комитетът продължаваше да работи въодушевено и да се шири
сред еснафи, занаятчии, търговци, а най-главно между младите калфи, в
началото, разбира се, мудно и предпазливо, за да се стигне през 1901–2–3 г.
до поголовното покръстване на всичко живо, младо и старо, мъжко и женско.
Но след няколко месеца от основаването на комитета, Атанас Лозанчев
замина за България, а Дамян Груев – за родното си село Смилево, където го
бяха назначили учител, та цялата грижа за подържането на комитета остана
почти върху мене, ако не се смята, че от време на време разменявахме си
дълги писма с Дамян Груев.
Изоставен сам на себе си и нямайки възможност за лесно срещане с
посветените учители, повечето от които бяха пръснати по селата, аз пренесох
цялата си деятелност в просветяване на младите калфи – работници в града
Битоля.
Не се мина много време и аз трябваше да замина за София, от където
през 1895 година минах турската граница с четата на Стефан Попов,
надявайки се да можем с няколко души от четата да се отзовем в Битолско.
Нищо подобно не стана. След едно сражение с турската войска още при
влизането в турска територия, под селото Джадиловци, ние се върнахме
обратно в България по строгата заповед на тогавашния македонски
(Китанчев) комитет.
Скоро след връщането ми от четата, дойде Дамян Груев в София и
уговорихме да искам учителско място някъде в Западна Македония в
Кичевско или Дебърско, или Охридско, защото там се чувствувала голяма
нужда от деятели. Подадох заявление до Екзархията, но изглежда е било
късно, септември месец, та неполучих отговор. И така цялата учебна година
1895/96 година останах в София и станах редактор на вестник „Македонски
глас”, стопанин на който беше неуморимият и безаветен патриот Коста
Шахов от гр. Охрид.
През юли 1896 год. пак дойде в София Дамян Груев и пак подадох
заявление за учител до Екзархията, но тоя път получих удовлетворителен
отговор назначиха ме учител в село Цер, Битолско – Демир Хисар.
В село Цер останах само една година, но понеже имах помощник –
местен стар учител – който можеше да забавлява учениците в мое отсъствие,
аз се предадох всецяло на моята комитетска деятелност и сполучих да
организирам почти цялото горно Демир Хисар и две три села от Крушевско.
Тук му е мястото да изтъкнем – и това е мой свещен дълг, а именно, че
във всичката тая ми деятелност, както и по-после в Кичевско и Дебърско, аз
имах пълната подкрепа на дякона Йосиф Николов, родом от гр. Крушево, а
покалугерен за дякон в прочутия Пречистански манастир в гр. Кичево.
Работата, която вършеше дякон Йосиф със своите проповеди от амвона,
със своето самоотвержено и всеотдайно служене на идеята е неоценима. Той
трябваше да се нареди между първите революционни дейци като Анастас
Лозанчев, Дамян Груев и др.
Той умре от туберкулоза в родния си град Крушево два три месеца
преди въстанието на легло с недовършено писмо в ръцете си, в което даваше
съвети и нареждания на районната крушевска чета – с войвода Пито Гулев.
Но и дякон Йосиф имаше в лицето на самия игумен на манастира,
покойния Софроний, отличен сътрудник. Игуменът помагаше не само със
съвети, но и материално, и допускаше да се върши в манастира всичко, което
можеше да допринесе за преуспяването на делото.
Дясната ръка на дякон Йосиф в манастира и вън от манастира още беше
и младия калугер поп Стоян от с. Подвие, Кичевско, един смел и неустрашим
революционер, окото на който не мигаше пред никаква опасност. Той бе убит
от сърбите при отстъпването им от Македония през 1915 год.
Изнасяйки всичко гореизложено, целта ми е да изтъкна огромното
влияние на манастира „Пречиста”, което упражни през целия
предвъстанически период в Кичевo. И тъй от с. Цер аз се прехвърлих в град
Кичево, като учител в трикласното училище и същевременно секретар на
новоназначения Кичевско-Дебърски митрополит Козма.
Това беше само през
учебната 1897/98 година, защото през 1899/1900 година бях назначен за
инспектор на селските училища на селата в Кичевско-Дебърска епархия с
цел, разбира се, да мога оправдано да обикалям селата и ги организирам
революционно.
В града Кичево намерих устроен комитет от дякон Йосиф и градските
учители. Там, в Кичево, посветихме в делото прочулия се после крушовски
войвода Пито Гулев, който държеше тогава в Кичено гостилница. По това
време вече почна да се чувствува нуждата от една чета, която да е в
непрекъснато съприкосновение със селата и подържа духа на населението
бодър и несломим.
Първата прочее, чета, която образувахме, бе от четири души, всички
местни жители, смели и самоотвержени борци.
В началото на 1898 година
митрополит Козма назначи за свой архирейски наместник в гр. Кичево
дякона Тома Николов, сега Иконом Тома, който застана на чело на градския
комитет.
Работата вървъше добре, спънки не срещахме от никъде, но ето че един
от нашите работници в пияно състояние издава някои организационни тайни,
вследствие на което неочаквано бяхме арестувани, цялото почти ръководно
тело на организацията в Кичево, начело с дякона Тома, дякон Йосиф, аз,
главния учител Иван Нелчинов и другите учители, плюс двама селяни от
Поречието, на брой всичко 13 души.
Лежахме в Кичевския затвор от август 1899 до 1900 г. От там ни
пренесоха в Битолския затвор и през ноември месец с.г. явихме се пред съда,
където благодарение на един турчин свидетел, ни оправдаха и освободиха.
От всички арестувани макар и оправдани, един само дякон Тома
получи разрешение да се върне в Кичево. Той стоя там до към средата на
1902 год., след което бе преместен на същата длъжност в гр. Дебър.
Него го
наследи, като главен ръководител на организацията в Кичево и околията,
Ангел Настев Бунгуров, родом от град Кичево, търговец твърде честен и
интелигентен българин. Мене, напротив властта не само ми отне правото да
учителствам, но и ми забрани да напускам Битоля. Прочее, аз останах в гр.
Битоля, като член на Битолския окръжен комитет и заведующ секциите за
Охридския, Ресенския, Кичевския и Демир Хисарски (Битолски)
революционни околии. За председател или главен ръководител на комитета,
макар такава служба да не се предвиждаха, минаваше и с право Анастас
Лозанчев. Значи двамата заедно почнахме с Битолския комитет и пак заедно
свършихме със същия комитет.
Така продължихме да работим преданно и неуморно от началото на
1901 г. до 28 май 1903 година.
Анастас Лозанчев завеждаше секциите на Костурския и Прилепския
революционни околии, а касиерът ни, Аце Дорев, завеждаше само
Леринската околия.
Освен нас тримата, с право на глас и равни права ние имахме и двама
членове от еснафа, а именно: Михаил Ракаджиев, търговец на спиртни пития
и Петър Железаров, един млад и пъргав железар, но твърде умен другар,
паднал после убит в Прилепско, през въстанието, като войвода на чета.
Ракаджиев и Железаров завеждаха двете секции на селата от Битолската
околия.
В заседанията, които ставаха по няколко пъти в седмицата, а
понякога и всеки ден, всеки от нас докладваше за хода на работите в
секциите, които завеждаше и по общо съгласие се взимаха решения.
Заседавахме където завърнехме: или във време на разходка, вън от
града, или в кафенето „Солун” при чаша ракия, или на обед в една
определена гостилничка, или в централното основно училище, което
едновременно служеше и за училище и за централно комитетско управление
и за склад и арсенал (мазетата), където се поправяха пушки, чистеха се стари
гилзи, топеше се оловото и се пълнеха патрони.
Но обикновено повечето решения вземахме само ние тримата:
Лозанчев, аз и Аце Дорев, понеже бяха много случаите, когато трябваше да
вземат бързи решения, за да се дадат на чакащите готови за тръгване
куриери, а търсенето и поканването на Железаров и Ракаджиев не винаги
беше лесно и възможно. Напротив, ние тримата във всеки момент имахме
възможност да се виждаме.
Анастас Лозанчев беше неуморим. Аз не можах да се начудя, кога тоя
човек спеше и кога си почиваше. Лятно време той идваше всеки ден да ме
събужда в 4 часа сутринта и така двамата отваряхме централното училище,
където беше официалното място за среща с куриери и гости.
Там Лозанчев
донасяше цели чаршафи, съдържащи упътвания и решения, написани с
неговия безподобен красив и отчетлив почерк, и с които чаршафи опасвахме
на голо куриерите, дошли предния ден и готови да потеглят обратно. И
такива чаршафи той приготовляваше неведнаж и дваж през седмицата,
защото заминаването на по-рано пристигналите куриери и пристигането на
нови се сменяваше редовно, както денят и нощта.
Но не само в това се състоеше нашата работа. Ние трябваше да
промишляваме за намиране нови извори за доставка на оръжие, парични
средства за това оръжие, за материалното поддържане на четите,
екипировката на новите четници и хиляди други дреболии. Но, както казах,
Анастас Лозанчев беше неуморим, а като прибавя, че той беше чист и
непорочен като младенец и безукоризнено честен, лесно намирахме и пари и
оръжие.
Сп. „Македонска мисъл”, кн. 7–8, год. 1, 1946, 353–357.
Текстът е
осъвременен.
