Българската войска по времето на цар Самуил

Сп. "Македонски преглед", 2024, кн. 4. Петьо Иванов. Войската на Българското царство в периода 976 – 1018 г. Част 1. Въоръжение, родове войски и тактически способности на българската войска по времето на цар Самуил и неговите наследници ...41 - 104

Руските походи срещу Българското царство през 967 – 968 г. и 971 г., първоначално замислени като военна демонстрация срещу управляващите в Преслав от страна на Византия[1], довеждат до драстични промени в съотношението на силите на Балканите. 

Първоначално България се оказва под контрола на киевския княз Светослав (945 – 972), а след успешната офанзива на византийската армия през 972 г. политическият център на царството е присъединен към военно-административното устройство на Източната Римска империя[2]. 

Организираните церемонии в Константинопол в очите на управляващия елит в ромейската столица имат за цел да демонстрират, че е сложен окончателен край на проблемния съсед на север[3]. Въпреки тази тържествена прокламация, действията на византийския император Йоан Цимисхий (969 – 976) не ликвидират българската държавност. 

В югозападните български земи, останали свободни от пряката ромейска власт[4], се обособява нов политически център, под чието лидерство борбата срещу Византия ще продължи още близо половин столетие. Политическите и военни инициативи на комитопулите[5], подети през 976 г., непосредствено след смъртта на император Йоан, се реализират в изключително тежка военно-стратегическа обстановка. Чрез подчиняването на централните територии на царството, Византия лишава българската държава от една от основните ресурсни бази за българската войска...

Целия материал четете по-късно....

Прочетете още »

Българското присъствие в земите на днешно Косово през Средновековието

Сп. "Македонски преглед", 2024, кн. 4. Тервел Попов. Българското политическо, църковно и етническо присъствие в земите на днешно Косово през Средновековието... 135 - 154

Безспорен е фактът, че дн. Косово е едно от главните средища на сръбската държавност и култура през XIII – XV в. Сръбските владетели изграждат в областта много храмове и манастири, които са сред най-добрите образци на църковната архитектура в средновековна Сърбия. Косовската битка (15 юни 1389 г.) заема изключително важно място в националната митология на сърбите и превръща Косово в символ на героизма, честта и достойнството им. 

Но също така изворите са категорични, че областта в продължение на близо две столетия (до 1018 г.) е част от ранносредновековното Българско канство-царство, а след това е включена във византийската тема България и се намира под църковната юрисдикция на Охридската архиепископия. 

Кан Персиан (836 – 852) присъединява към българската държава историко-географската област Македония и голяма част от дн. Албания, населени със славяни и потомци на Куберовите българи. Разширението на България на югозапад и запад е значително. 

В агиографското съчинение „Мъченичество на 15-те тивериуполски мъченици“ архиепископът на Българската църква в Охрид Теофилакт (1090/92 – след 1108) посочва, че българите „покорили цялата Илирийска страна, древна Македония до град Солун и древна Тракия“ и „завладели тези страни като постоянни обитатели“[1]. 

В „Списъка на българските архиепископи“ има сведение, че при кан Борис I – Михаил (852 – 889) „третата част на Българското царство“ се е простирала до крепостта Канина на Адриатическото крайбрежие[2]. Каменният блок от Шудиково (Черна гора), върху който са изписани рунни знаци и известният ипсилон с две хасти (IYI), показва, че българската власт достига чак този далечен район[3]. Рас (близо до дн. гр. Нови Пазар в Сърбия) е важна българска крепост на границата със сръбските земи[4].

"...Мнението на повечето учени е, че най-вероятно Косово става част от Българското канство по време на военните действия на кан Персиан срещу Византийската империя през 837 – 842 г. Тук ще бъдат дадени само няколко примера. Най-изтъкнатият изследовател на средновековната българска държава, Васил Златарски (1866 – 1935), пише, че тогава България се е разширила в „днешна Централна и Западна Македония, областта между Горни и Средни Вардар и Черни Дрин, заедно с Косово поле и на юг до Охрид и Прилеп...“[8] 

 Петър Мутафчиев (1883 – 1943) също стига до извода, че при кан Персиан българските граници обхванали и „областта отвъд Шар с градовете Прищина и Призрен“[9]. Идентично е мнението на Петър Коледаров (1922 – 1992), според когото става въпрос не за завоевание, а за обединение на славяните от югозападните предели на Балканите (включително от Косово) с техните съплеменници в българската държава[10]. 

Канадският учен-албанолог Робърт Елси (1950 – 2017) подчертава, че кан Персиан „завладял от Византия територията на Косово в средата на IX в. и Косово останало под властта на Първото българско царство до гибелта на последното...“[11] Изглежда както историко-географската област Македония, така и Косово, са включени в границите на Плисковска България без сериозни сражения с ромеите, защото византийската власт над тези земи е само номинална. Петър Мутафчиев обръща внимание на липсата на сведения в изворите за тези важни събития и прави следното заключение: 

„У византийските летописци, доста грижливи, когато отбелязвали сблъскванията с българите, тоя тъй голям исторически факт е отминат в пълно мълчание. Но именно в това мълчание се съдържа отговорът на интересуващата ни загадка. По-голямата част от Македония по онова време си оставала фактически извън обсега на византийската държавна власт, а следователно и извън зрителното поле на византийското летописание. В широките кръгове на византийското общество не са се интересували от онова, което става там, защото тя е била за тях една чужда страна. Официална Византия наистина никога не бе се отказала от правата си над нея, но тия права в продължение на два века и половина си оставали само теоретически. Ако при все това обаче към присъединяването ѝ от българите би било пристъпено чрез въоръжено насилие, империята не би пропуснала да изстъпи срещу него и се опита да му попречи. Самият факт, че подобен опит не бил направен, показва, че нейната намеса в случая се е оказала излишна или безполезна. 

А това значи, че присъединението на македонските земи към тогавашна България и било извършено доброволно със съдействието на славянските им жители“[12]..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Александър Божинов и неговите "Македония в карикатури"

Сп. "Македонски преглед", 2024, кн. 3. Боряна Бужашка. Александър Божинов и неговите "Македония в карикатури" ...131-146

"През 2023 г. се навършиха 145 години от рождението на Александър Божинов (1878 – 1968), основоположник на българската политическа карикатура. Александър Николов Божинов е роден на 24 февруари 1878 г. в гр. Свищов. Баща му Николай Божинов е чиновник в австрийската параходна агенция и е един от най-образованите за това време хора в Свищов. Говорел е свободно немски и френски език, абониран е за известни списания и вестници от чужбина, между които австрийското хумористично списание „Кикирики“. 

По бащина линия Александър Божинов е първи братовчед на известния писател, литературен историк и политик професор Иван Шишманов (1862 – 1928), а дарителят на Свищовската търговска академия Димитър А. Ценов (1852 – 1932) е негов вуйчо, брат на майка му Мария Божинова. 

Първите творчески опити на Александър Божинов са в областта на поезията и карикатурата. В хумористичния вестник „Смях и сълзи“ през 1898 г. е публикувана както първата му карикатура „Дебюта на правителството“, така и първите му стихотворни опити. Заедно с П. Сталийски започват да издават хумористичен вестник „Жлъч и смях“, от който обаче излизат само 12 броя. 

През месец октомври 1902 г. заминава за Германия с намерение да постъпи в художествената академия в Мюнхен. Там обаче остава само една година. След завръщането си сътрудничи на новия хумористичен вестник „Българан“, а от 1909 г. става постоянен сътрудник на в. „Вечерна поща“. 

Прегледът на публикуваните в „Българан“ карикатури от Ал. Божинов показва, че те могат да служат като своеобразен ориентир в динамиката на политическите събития: сигнализират за променените представи на българина за себе си, за своите съседи, за приятелите и за другите, за международната политика, за случващото се в собствената му държава...

Особено ясно е обрисувана политиката на Белград срещу ВМРО. Илюстрациите показват перманентния страх от македонските комити, непрестанните оплаквания до Обществото на народите от дейността на ВМРО, защитаваща българската кауза в Македония, изсичането на дърветата край границата – една от мерките за възпрепятстване дейността на ВМРО, предвидена в Нишката спогодба между България и КСХС (март 1923 г.). 

Разказът в карикатури показва противодействията на Белград България да получава заеми през 1926 и 1928 г., ликвидацията на българските имоти в Гърция и спогодбата „Моллов – Кафандарис“, пактът „Келлог – Бриан“ – популярното название на Договора за отказване от войната като средство на държавната политика, сключен в Париж на 27 август 1928 г. Главни действащи лица в карикатурите са Анте Павелич (1889 – 1959), Степан Радич (1871 – 1928), Елевтериос Венизелос (1864 – 1936), Жика Лазич (1876 – 1958) и др..."

Цялата статия четете по-късно...

Прочетете още »

Проф. Александър Балабанов – ревнител, пазител и строител на българския език

Сградата на читалище "Славянска беседа" в София
през първите три десетилетия на ХХ в. 

Сп. "Македонски преглед", 2024, кн. 3. Ангел Г. Ангелов. Проф. Александър Балабанов – ревнител, пазител и строител на българския език...55 - 64

Известно е, че още приживе проф. Александър Балабанов (1879 – 1955) е бил смятан за „… най-популярният човек в България и един от най-популярните българи в чужбина“. „Идват отдалече да го видят и е назоваван най-интересен за всичко: и с живота си, и с делата си, и с приказките си“[1]. Така Симеон Радев (1879 – 1967) си припомня своята реч, произнесена по повод Балабановия юбилей, където е нарекъл приятеля си „най-популярната личност на българската интелигенция“[2]. 

Балабанов несъмнено е бил полиглот. На тази основа той е бил и космополит. Това му дава правото да бъде и безкраен патриот, за какъвто се определя и С. Радев. Патриотизмът и на двамата, както и на други български интелектуалци, не може да не произхожда преди всичко от боравенето с тънкостите на българския език. Можем да определим Ал. Балабанов като безкраен познавач и пазител на българския език. При баща арменец, при гимназиално класическо образование в София, при следване в Лайпциг и Ерланген... Колко ли езика е знаел Балабанов? 

В спомените си той пише, че в младежките си години не е знаел немски добре, затова с колегите си в Германия е говорел на латински – езикът на Цицерон и Овидий[3]. 

Старогръцки и латински – два мъртви езика – Балабанов е владеел до такова съвършенство, че е пишел стихове на тия езици. Още като ученик се залавя с преводи на Илиада, публикувани в професорското списание „Български преглед“. Христо Бръзицов (1901 – 1980) припомня една от многото смешни случки в гостилница „Славянска беседа“: „Ако минавайки край тая живописна маса, бихте приели сърдечната покана на Ал. Балабанов да приседнете и си попийнете, чули бихте такива шеговити разговори...

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Македонистката машина погазва родството с България

Машината, която в продължение на 80 години насажда новата идентичност, продължава да погазва и най-малкия кълн на родство с България и българите. 

 Осемдесет години след създаването на новата македонска държава и налагането на македонската идентичност, нейните творци, защитници и пропагандатори са изправени пред най-незаобиколимото предизвикателство: да припознаят себе си не като наследници на изконно съществувал народ, а като представители на нова национална общност, утвърдена при принуждаващи геополитически и идеологически обстоятелства, инжектирана с етноинженерния серум на Белград. Днес тази национална общност трябва да намери сили да освободи себе си от пропагандния си образ и да възприеме истинската си същност. 

 Парадоксът, че точно това изискване на историческия момент предизвиква у целия държавен и интелектуален елит в Скопие яростна съпротива, прави заявения на висок глас процес на демократизиране на обществото, притворен и фалшив. Машината, която в продължение на 80 години насажда новата идентичност, продължава да погазва и най-малкия кълн на родство с България и българите. 

Предишните поколения, сами определящи себе си като българи и воюващи за това свое име на живот и смърт, продължават да бъдат прекръщавани от собствените им синове и внуци в нещо коренно противоположно на самите тях. Македонисткото общество, т.е. тези които вярват, че нямат нищо общо с възгледите и себевъзприемането на собствените им прародители, е разделено на две. Едните са масата, възпитавана да възприема безкритично внушаваните от образователната система представи за себе си, и другите, които са се докоснали до първоизворите, наясно са със записаното там и съзнателно го прекрояват в духа на наложената матрица. 

И за да бъде покварата пълна, те приписват подобен вандализъм на българите. През последния месец на 2024 г. официозът, вестникарският ветеран в Скопие – в. „Нова Македония“ публикува няколко текста, които ни изправят пред дълбокия ров на безочието. Заглавие като „Бугарските копиjа го негират постоеньето на македонскиот оригинал“ е опровержение на това заявено твърдение, защото такъв „македонски оригинал“ не съществува. Следващите заглавия със същия заряд, пряко разголват порочната практика да се говори на висок глас за вулгарно присвоени и македонизирани личности от всеобщата ни българска история. 

Такива са например „Празничен триптих за прослава на Свети Климент Охридски“, публикуван на 8 декември, от проф. д-р Илиjа Велев или „Дафина од село Просеник(Серско) е наследничка на Хомер“ от д-р Слвавчо Ковилоски, публикуван на 26 декември 2024 г. Същото се отнася и за появилия се във вестника на 20 ноември 2024 г. текст на Весна Дамчевскса „Мисирков како историски компас.“ 

След срещата на върха ЕС-Западни Балкани на 18 декември 2024 г. и поредния отказ Северна Македония да получи покана за преговори за присъединяване към Съюза, риториката в Скопие навлезе в друг коловоз. Тонът продължава да се дава от президента Гордана Силяновска – Давкова и от премиера Християн Мицкоски и пригласящата им група „избрани“ новинари. Премиерът, който се опитваше да „облагороди“ с европейски калем повсеместните си усилия за политическо, духовно и икономическо обвързване на ръководената от него държава с Белград, рязко смени риториката и по отношение на София и Брюксел. 

По подобие на Вучич, с нахакани изявления пред медиите, сам си създава ореол в собствените очи на неподвластен на чуждо влияние държавник и политик. С това г-н Мицкоски прикрива не само собствените си страхове, но и страховете на цялата 80-годишна политическа и интелектуална върхушка, която натрупа камари от „научни трудове“, утвърждаващи измислени пропагандни ценности. Съпротивата срещу вписването на българите в преамбюла на Конституцията няма други корени, освен страхът, че по този начин неизброимите „научни трудове“ на историческа и политическа тема, ще станат внезапно непотребни, а авторите им – окичени с ореола на фалшификатори… 

Оттук нататък сгромолясването на десетилетната „вавилонска кула“ на македонизма ще разчиства истинския път на Северна Македония към едно нормално и по- приемливо политическо бъдеще… Сред македонското общество, особено у неговите вдъхновители и наставници – политиците и интелектуалците - е вселен някакъв необясним за нито едно друго общество страх, страхът от изгубване на идентичността. Страхът ,че македонската идентичност е под постоянна заплаха от ерозия, разпадане, унищожаване. Това е феноменът, сътворен от пропагандистите, които в стремежа си да възвисят изкуственото национално творение до степен на вековна национална общност, внушават постоянно страх, че някакви тъмни сили подготвят нейното обезличаване, обезсилване и затриване. 

Страхът от затриването на македонската идентичност произтича от съзнанието, че утвърждаването на тази идентичност е осъществено чрез съзнателното и целенасочено преиначаване на вековните свидетелства за народа и неговия живот. Корифеите на македонситката пропаганда са изработили и своя методика за подмяна на първообраза с удобен за тях наукоподобен хибрид. Например абревиатурата ВМОРО, която събужда много смущаващи въпроси с присъствието на това „О“, означаващо, че Вътрешната революционна организация, ОСВЕН МАКЕДОНСКА Е И ОДРИНСКА, е изхвърлена. Какво ти Одринско! Няма такива работи, затова организацията ще се изписва с абревиатурата МРО (Македонска революционна организация) за радост на академиците от МАНУ, за благослов от президентската институция и от правителството, независимо кой ги оглавява в дадения момент. Това е моделът, който се прилага системно и педантично вече 80 години. 

И ако пресметнем, че във всеки брой само на официоза-всекидневник „Нова Македония“, има поне по една подобна статия, обръщаща историческата истина с главата надолу, ще получим цифра, необяснима за здравия разум. Пресен е случаят с цитираната по-горе статия, в “Нова Македония“, озаглавена „Дафина од селото Просеник (Серско) е наследничка на Хомер“. В текста, който ни предлага д-р Славчо Ковилоски можем да прочетем като подзаглавие „Духовно и jазично богатство в творештвото на македонските народни поетеси“. Авторът говори и за издадения „Зборник“,подготвен от Стефан Веркович. Приложена е цялата технология за преиначаване на всичко, което не подкрепя идеологията и лексиката на македонизма. Какво показва в случая неподправената фактология? Сборникът с народни песни от Серско ,събрани и издадени от Стефан Веркович в Белград през 1860 г. на сръбски език е озаглавен „Народне песме Македонски бугара“. 

Сборникът е посветен на княгиня Юлия Обренович и в обширния предговор събирачът на песните обяснява на княгинята, защо тези песни са БЪЛГАРСКИ… Веркович изтъква още, че българският народ, въпреки печалната си историческа съдба, не е загубил нищо от своето старо „песничко чувство…“. 

Говори за лирическите „женски“ песни, записани от певицата Дафина от с. Просеник – една жена „ретког остроумя и необичног дара памтеня“, която би могла да се нарече „бугарска Омирка“ за „цвет бугарског народног песничва…“. Логично възниква въпросът, защо авторът д-р Ковилоски, пропуска тези подробности и по познатата технология, без срам и съвест си позволява да преиначава думите на Веркович, като по този начин подценява и манипулира читателите - собствените му братя и сестри?! Това е македонската наука днес – истинско средновековие, което премиерът Мицкоски, приписва на българите… 

 И още един факт от дейността на Стефан Веркович. През 1868 г. в Москва излиза от печат неговия труд „Описание быта болгар населяющих Македонию“. Това предоставям като допълнителен размисъл на северномакедонския премиер. На срещата на върха ЕС – Западните Балкани, Брюксел даде поредния шанс РС Македония да ревизира югокомунистическия си образ и да се нареди без мимикрия и преструвки до народите, извървели собствения си път до демокрацията. Това предполага: 

1.Скопие да отвори архивите и въпреки многократното им криминално „прочистване“, наяве ще излезе технологията за налагането на новата идентичност след 1944 г. и масовата съпротива срещу това насилие. 

2.Ревизия на цялата 80-годишна научна продукция, сътворена по метода, използван от д-р Ковилоски, цитиран по-горе, спрямо сборника с народни песни на Стефан Веркович. 

3.Ревизия и пренаписване на учебниците по история за началните и средните училища, като се използват цитати от автентичните извори за Средновековието на Скилица, Зонара, Кекавмен, Теофилакт Охридски, Димитър Хоматиян, както и трите грамоти на Василий Втори – Българоубиец за българските църковни епархии. За Възраждането и революционните борби да се цитират неподправените текстове на Братя Миладинови, Шапкарев, Пърличев, Жинзифов, спомените на д-р Христо Татарчев и Дамян Груев… Това ще бъде и тест за нагласите на върхушките в Скопие – политически, интелектуални, идеологически. Накъде гледат те – към миналото или към утрешния ден на държавата, към Брюксел или към Белград? Засега те не дават ясен отговор… 

 ------ 

Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е директор на списание „България-Македония” и на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Текстът е написан специално за БГНЕС.

Прочетете още »

Александър Балабанов и Кирил Христов - измеренията на един творчески и житейски конфликт

Сп. "Македонски преглед", 2024, кн. 3. Елка Трайкова. Александър Балабанов и Кирил Христов – измеренията на един творчески и житейски конфликт ...83 - 92

След ужаса на двете национални катастрофи, след кошмара на трите войни, освободени от каноните на военнотворческите задължения през 20-те години на XX век, писателите и поетите експериментират с Александър Балабанов и Кирил Христов нови художествени форми, жадно улавят авангардните естетически течения, а с тях се раждат дълготрайни или мимолетни периодични издания. Културният живот е наситен с провокативни художествени търсения, с рушене на стари схеми и наложени норми. 

След всекидневната среща със смъртта идва една ненаситна виталност, неспокойният стремеж да се навакса пропуснатото, да се открият непознати духовни хоризонти. В този контекст един шумен спор или дори лична саморазправа между писател и критик не би шокирала никого. Просто би предизвикала оживление в кафенетата, би се коментирала ден или два и после би останала в спомените като пикантна и весела история. Такива са литературните нрави – шумни, понякога груби, невинаги етични. Списанията и вестниците толерират скандалните полемики, редакторите не цензурират гневните обвинения, грубия, а понякога и циничен език. 

Стилът на първия литературен вестник у нас – „Развигор“ (1921 – 1927; 1937) се ражда от духа на времето – драматично, търсещо нови естетически пространства, понякога чрез твърде резки жестове на отрицание на творби, личности и събития. Почти всеки негов брой възбужда нечие негодувание, предизвиква отговори и оправдания, нови обвинения и още по-силно завихряне на полемичното напрежение. Но именно към това се стремят редакторът и неговите сътрудници. Те предпочитат да издават актуален, пък макар и понякога скандален вестник, а не скромен и безличен лист. И наистина успяват да превърнат „Развигор“ в издание, чиито материали не само се четат с интерес, но и дълго се помнят и коментират. 

В много полемики се намесва вестникът, много остри лични сблъсъци провокират неговите сътрудници, доста дръзки статии, отричащи утвърдени художествени явления и актуални културни събития се появяват на неговите страници. Но една от кампаниите му има особено място както в литературната история, така и в съдбата на един от популярните тогава поети – Кирил Христов (1875 – 1944). Известен е фактът, че след няколко жлъчни статии на Александър Балабанов в „Развигор“ и възбудения от тях шумен скандал К. Христов, изплашен и разочарован, решава да напусне страната и се обрича на доброволна шестнайсетгодишна емиграция. 

Но нека се върнем към предисторията, да потърсим предпоставките, които пораждат този невероятно бурен и ожесточен конфликт, да открием мотивите – обществени и лични – на неговия подстрекател, проф. Балабанов...

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »