Лектория "Македония": Представяне на най-новата книга на д-р Георги Тренчев

Уважаеми колеги и приятели, радостни сме да ви съобщим, че нашият колега, член на Македонския научен институт, историкът от Разлог Георги Тренчев е готов с изследването "Климент Шапкарев – учител, революционер, публицист". 

Още един представител на Шапкаревия род, свързан с национално-освободителното движение на българите от Македония. Ще представим книгата и ще разговаряме за живота и делото на на Климент Шапкарев на 13 октомври, вторник. 

Ще говорят доц. д-р Наум Кайчев и Димитър Шалев, редактор и издател от Благоевград. 

Мястото е добре известно- Македонски научен институт, "Пиротска" 5, втори етаж, Голямата зала. Часът също е познат- 18, 00. Вторник, 13 октомври.

Домакин-журналистът Костадин Филипов. 

Авторът ще раздава автографи, а можете да го питате и за всичко друго, свързано с Климент Шапкарев. 

Заповядайте! 

Доц.д-р Милен Михов, председател на МНИ 

Владимир Митов, научен секретар на МНИ 

Костадин Филипов

Прочетете още »

Лектория "Македония": Представяне на "Туристически пътеводител на РСМ"

Здравейте колеги и приятели, 

Лектория "Македония" продължава с представянето на "Туристически пътеводител на Република Северна Македония". Негови автори са проф. д-р Георги Николов, доц.д-р Александър Гребенаров и Ангел Иванов, собстеникът на туроператорска фирма от Скопие, която работи с България. 

Пътеводителят е първият сериозен опит да се подготви помощно средство за българския турист, а и не само за него, който да го запознае с най-интересните места в съседната държава, свързани с българската история, но и да покаже съвременна Република Северна Македония с нейните паметници, кулинария, празници и фестивали. 

Представянето ще бъде на 8 октомври, четвъртък, от 18,00 часа на познатото място- Голямата зала на Македонския научен институт, втори етаж, улица "Пиротска" № 5. 

Домакин- журналистът Костадин Филипов. При проявен интерес можете да получите безплатен екземпляр от изданието. 

Заповядайте!

Доц.д-р Милен Михов, председател на МНИ 

Владимир Митов, научен секретар на МНИ 

Костадин Филипов

Прочетете още »

103 години от кончината на героя Ефрем Чучков

„Едно име караше по онова време всички ни да губим и ума, и дума от страх. Това име бе Ефрем Чучков – най-издирваният от нашата полиция и аскер български комита в Македония. Наричахме го ОГЪН ЕФРЕМ.“ 

Галиб Вардар, офицер от турското военно разузнаване 

Ефрем Чучков е роден на 21 ноември 1870 година в Щип. Отдал е живота си за свободата на Македония и нейното обединение с България. Отбягвал е публичността. Странял е от политическите боричкания, от партиите, от интригите и от „светлината на прожекторите“. В началото са го наричали „Дясната ръка на Гоце Делчев“. 

По-късно, в тогавашния печат и в спомените си съвременниците му са го окачествявали като: - „Практикът на Организацията“; - „Колос на революционното дело“; 

- „Организатор на боевата дейност и инструктор на четите“; 

- „Легендарен войвода и апостол на освободителните борби на македонските българи“; 

- „Един от бележитите водачи на ВМОРО/ВМРО”; 

- „Непоколебим бранител на основополагащите принципи на Организацията, съхранил името си неопетнено“. 

Участва в организирането на нелегални революционни комитети предимно в Македония, но също и в поробената част на Тракия. След началото на арестите през ноември 1897 година в Кочанско, Щипско, Кратовско, Паланечко, Радовишко, Кумановско, Скопско и други райони вследствие на Винишката афера, Ефрем Чучков успява да се изтегли и да се прехвърли временно в България. 

Тогава Мише Развигоров – един от стотиците заловени и изтезавани дейци, не разкрива Чучков и другарите му, а поема вината само върху себе си и е заточен. На 12 април 1898 година войводата Ефрем Чучков повежда първата чета на Четническия институт на ВМОРО. Водил е огромен брой сражения срещу турските поробители и по-късно – срещу сръбските окупатори, и е увековечен в някои от народните песни на македонските българи. 

Турските власти са обявявали Ефрем Чучков за един от най-големите врагове на Османската империя и за най-опасния български комита. Понякога конни и жандармерийски табори са обкръжавали цели градове и села в Македония, за да заловят или убият Чучков и неговите четници. В някои периоди е бил български учител в Щип, Пехчево и Мелник, макар и с чужд нофуз (удостоверение за самоличност), законспириран под името „Симеон Михайлов”. Успоредно с учителстването си е осъществявал активна революционна организаторска и агитаторска дейност. В края на ХIХ и в началото на ХХ век понякога пребивава в София, където пред Чучков и неговото „разпятие от кама и револвер“ полагат клетва доброволците от територията на Княжество България, желаещи да посветят живота си на каузата за извоюване на свободата на Македония. 

Съвременникът му Христо Попкоцев пише за него: „Той сновеше по селата и паланките на своето царство ту с чета, ту без чета, ту предрешен като просяк или кюмюрджия, ту като учител под чуждото име Симеон, ту като селянин и подушен от турците, всекога навреме и сръчно е успевал да им се изплъзне от ръцете...“. И добавя (имайки предвид периода 1912–1913 г.): „Благодарение на него Щип остана цяла година български!“. През лятото на 1908 г., в качеството си на началник на Скопския революционен окръг, член на Централния комитет на Организацията и фактически ръководител на ВМОРО, Ефрем Чучков успява да спаси по-голямата част от оръжието на Организацията и да организира неговото укриване. Тогава Чучков нарича обещанията на младотурския режим за даване на автономия и права на българското население на Македония „фарс, целящ задържането на Македония под турско робство“ и съумява, подкрепян от своя помощник и доскорошен четник Тодор Александров, да накара четниците от Скопския и Битолския революционни окръзи да не предадат оръжието си, за да могат да продължат борбата срещу поробителя. 

По време на Балканската война Ефрем Чучков с четата си освобождава Кочани, Щип и Щипската област, разбивайки турците в поредица от сражения (включително в битката при Султан тепе), пленява стотици турски войници и установява там импровизирана форма на българска власт. Изпраща до сръбското командване фалшиво уведомление, мъгляво „подпечатано” с нагорещена сребърна петолевна българска монета, че в Щип е влязла редовна българска войска и е “установена българска военна комендатура”. 

По този начин и дегизирайки четниците си и стотици местни доброволци с облекло, наподобяващо български войнишки униформи, той успява да заблуди сръбските генерали, наблюдаващи с биноклите си Щипската котловина от възвишенията недалеч от града, и да спре настъплението на приближаващата се сръбска армия. След като е назначен за български управител на Щип и на Щипската околия и остава на този пост до 25 юни 1913 година, Ефрем Чучков заема същата длъжност и през Първата световна война след разгрома на Сърбия и временното освобождаване на Вардарска Македония, както и длъжността председател на Окръжната постоянна комисия. Награждаван е с български военни ордени. Любопитен факт е, че негов писар по това време е бил Иван Михайлов. 

След поредната съкрушителна национална катастрофа като следствие от Първата световна война, Тодор Александров и Ефрем Чучков ръководят възобновяването на Организацията, която, след етническото прочистване на Одринска Тракия, вече носи името Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО). Макар и да са отминали младежките му години, Чучков отказва предложения му в София от министъра на вътрешните работи Александър Димитров чиновнически пост в Държавната комисия за бежанците и продължава пътя на нелегалната борба в планините на отново окупираната Вардарска Македония, превърната в Южна Сърбия. 

В докладите си сръбското военно разузнаване съобщава за съвместни обходи на Александров и Чучков в Източна Вардарска Македония заедно с революционни чети. Двамата заседават най-често в „тяхната си база”, както самите те са наричали къщата на Георги Даскалов в село Покровник, Горноджумайско. Наред с обиколките си за укрепване на нелегалната мрежа в окупирана Македония, в периода 1919–1923 г. Ефрем Чучков за пореден път действа и в пограничните пунктове 3 (предимно в основния разпределителен център – Кюстендил) като координатор, организатор и инструктор на четите, влизащи от България в Македония. Успоредно с революционната си дейност в Македония, той е и председател на Комитета за подпомагане на бежанците в Кюстендил. Бойните му акции срещу многочислени подразделения на редовната сръбска армия обаче са неминуемо обречени. 

В крайна сметка, четата му е разбита след поредица от неравни битки (само например през 1922 г. той води седем сражения със сръбски военни части в Малешевско и Кочанско). Тежко болен вследствие на получените рани и несгодите на живота в нелегалност, Ефрем Чучков умира в болницата на Червения кръст в София на 1 октомври 1923 година. Изпълнена е била предсмъртната му воля да бъде погребан в Кюстендил. 

В бр. 743 на вестник „Целокупна България” (Скопие, 1943 г.) има следния текст: „Противникът познаваше силите и способностите на Чучков и затова всичко правеше да го унищожи. Прочутият скопски полицай Дервиш-ефенди даваше торба злато, за да има в ръцете си, жив или мъртъв, Ефрем Чучков. Но „чичо Ефрем”, както го наричаше народа, беше неуловим. Самото му име беше една тайна. Народът го обичаше и го пазеше здраво. Цели тридесет години Чучков, като апостол и войвода, работи за свободата на Македония. Неговите дела са чутовни и са известни вред из родната страна. Никога той не се умори, никога не наведе глава в отчаяние. Чучков беше и си остана голяма тайна за приближените си.” 

Властите в Република Северна Македония издават книги за Ефрем Чучков, правят и излъчват филми за него и взаимодействието му със съратници, без изобщо да посочват, че Чучков е бил български революционер, войвода и патриот, включително и български учител, а по време на войните за национално обединение – български околийски управител в Македония. В западната ни съседка Ефрем Чучков е например и един от главните герои, заедно с Гоце Делчев и Даме Груев, в антибългарската опера „Илинден“ на композитора и съавтор на либретото Кирил Македонски. 

В своите публикации и речи държавниците в РСМ наричат Ефрем Чучков „велик македонец“, „македонски национален герой“ и „колос и мъченик на борбата на македонския народ за национално освобождение“. Това е откровена провокация и гавра с името му, която е срамна и позорна за България. Ефрем Чучков обаче е един почти забравен у нас апостол на освободителната епопея на македонските българи. До 1934 г., преди да започне провеждането на курс към голямо сближение с Югославия, е имало училище „Ефрем Чучков”. 

В София поне е останала една улица, която носи неговото име, но на въпроса кой е той, при проведена анкета на случаен принцип никой от анкетираните не е могъл да отговори. И няма как да е другояче, защото в хаоса на 90-те години на ХХ век, поради някакъв административен пропуск, дори престанаха да съобщават неговото име по време на проверките-заря за загиналите герои на България. 

През 2023 г. Българската национална комисия по военна история (БНКВИ) – член на Международната комисия за военна история при ЮНЕСКО, изготви и прие „Възвание за отдаване на дължимата национална почит към героя на България Ефрем Чучков“, съдържащо призиви за изграждане на негов бюст-паметник в Борисовата градина, за съобщаване на името му на проверките-заря (както беше преди години), за включване на информация в българските учебници по история за неговото революционно дело и за осъществяване на популяризаторски начинания на национално 4 равнище за повишаване на обществената осведоменост относно този знаменит български революционер, войвода и учител. 

Към възванието на БНКВИ единодушно се присъединиха учените и обществениците, участвали в Тържествената научна конференция в Централния военен клуб по случай 120-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание. Възванието бе подкрепено и от Института за исторически изследвания при Българската академия на науките, Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти, ВМРО – БНД и Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва. 

ВМРО – БНД издаде брошура „Ефрем Чучков – Апостол на революционните борби на македонските българи”. Възванието е разпратено до държавните институции, но те не са предприели никакви действия. По този повод видният български писател, преводач и изследовател Румен Стоянов заяви следното в своето есе „България, Ефрем Чучков и Македония”: 

„... ради собствената ни мърлявщина излиза, че в РС Македония хората знаят повече за храбро сражавалия се за съкровената му всебългарщина Ефрем Чучков отколкото ние в България... Нима спрямо Ефрем подхождаме тъй предателски, както и спрямо Гоце, чиито кости подарихме на българомразещи злохулници? Министър- председатели, министерства, парламентарни комисии, протоколни началници на тържествените проверки-заря, издателства, на които по пилат-понтийски удобно е възложено съставянето на днешните български учебници, дружно мълчат и не отговарят на отдавна изпратеното до тях Възвание на нашите военни историци за отдаване на дължимата общобългарска почит към този апостол и мъченик на революционните борби на македонските българи, не им пука на дудука за някакъв си герой от войните за национално обединение Ефрем Чучков, макар и достойно оглавявал ВМРО!” 

А в изумителната си книга „Нека помним” един друг доблестен национален будител – Росен Петров, зададе редица болезнени въпроси: „Защо за този голям герой не пише в българските учебници? Защо сме оставили по традиция РСМ да си го „присвои”? Защо поне не го почитаме? Защо, след хаоса на 90-те, дори името му вече не се споменава по време на заря-проверките? Защо няма поне един бюст-паметник?... Неговите противници са го ценяли, остава да започне да го прави и нашата държава. Нека пепелта на времето не покрива огнения Ефрем, изгорял в пламъците на борбата за българското име. И от нас си зависи.” 

През 2025 г. СБП публикува отново специална декларация-призив в подкрепа на възванието на военните историци, напомняйки на институциите в страната, че е крайно време да бъдат осъществени реални мерки за възстановяване на паметта за тази ключова историческа фигура и заслужил радетел на българската кауза. Своята индивидуална подкрепа към възванието оповестиха и голям брой български общественици, историци, писатели, журналисти и изследователи. Конкретни действия на държавната администрация не последваха. 

В редките случаи, когато съм получавал отговори от някои институции, те изразяват принципна подкрепа към възванието на военните историци, но отправят изискване аз да осигуря източник на финансиране за бюст-паметника и нужните разрешения от Столичната община, а това не е по силите ми. Усещам, че все повече държавни служители не съзнават, че именно държавата е длъжна да се погрижи за отдалия 5 живота си герой, а не някой негов роднина или недържавна организация. 

Що се отнася до другите призиви на историците, съдържащи се във възванието – за съобщаване на името на героя Ефрем Чучков по време на проверките-заря и за включване на информация за неговото революционно дело в българските учебници по история, отговор липсва. Остава надеждата за още помощ от страна на медиите и за евентуална масова гражданска инициатива. 

Явор Чучков

Прочетете още »

Българската войска по времето на Самуил и неговите наследници

Сп. "Македонски преглед", 2025, год. XLVIII, кн. 4, Петьо Иванов. Войската на Българското царство в периода 976 – 1018 г. Част 2. Командване, конфигурация на военни структури и етнически състав по времето на цар Самуил и неговите наследници...29-88

"...3. Етнически състав на българската войска 

Основният източник на човешки потенциал за войската е населе нието, живеещо на територията на Българското царство. В зависимост от нивото на подготовка, рекрутираните войници се делят на такива, които са част от професионални формирования и такива спадащи към опълчението. Първите са винаги на разположение на отделните воена чалници и могат да изпълняват задачи далеч от своите родни места, а вторите служат предимно за отбраната на крепостите, разположени в непосредствена близост до селищата им. Етническият състав на населението на Българското царство е от разен в много писмени извори с разнообразен произход. Във всички тях независимо дали става въпрос за текстове с български, византий ски, арменски, арабски, унгарски, или западен произход, наименова нието, използвано за обозначаване на хората, предвождани от Самуил, е „българи“[173]. 

Според наличните сведения обаче това не е единствена та етническа група, населяваща пределите на царството. Благодарение на географските ориентири в изворовата база, сравнително точно може да бъдат определени земите, в които живее всяка една общност. Това на свой ред ни позволява поне донякъде да придобием представа за срав нителното съотношение между отделните групи. За границите на земите, населявани от хора, идентифицирани с названието „българи“, информация придобиваме от няколко основни извора. Един от тях са добавките на епископ Михаил Деволски, където се отбелязва, че при обсадата на Видин „българските военачалници“ са проявили изобретателност в противодействието на „гръцкия огън“, използван от византийската войска[174]. 

В Унгарския аноним с българите се свързва и друг град, разположен на р. Дунав – Белград. В текста на хрониката той е наречен „Алба Булгарие“ (Albam Bulgarie), а на друго място се прави уточнението, че той е „български град“ (Albam Bulgarie civitatem)[175]. 

Информацията в унгарския източник се потвърждава и от Хрониката на Йоан Скилица, където градът се посочва като мястото, в което започва въстанието на Петър Делян. Византийският автор успява да разбунтува местните българи, след като изтъква своята връзка с цар ското семейство[176]. Етническите територии на тази група не се ограни чават до р. Дунав. Тя е спомената и в земите северно от реката заедно с куманите и власите[177]..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Д-р Силвия Аризанова: Цар Самуил заслужава да почива в мир

За значението на изворите за утвърждаване на историческата истина, за възможността да бъдат открити нови факти за времето на Самуил, за подхода към източниците и за очакването на съвместно със Северна Македония отбелязване на годишнината от гибелта на владетеля с д-р Силвия Аризанова от СУ „Св. Климент Охридски“ разговаря журналистът Костадин Филипов 

Силвия Аризанова е родена през 1976 г. в София. През 2009 г. защитава дисертационен труд на тема „Българско общество, бит и култура според агиографията от ХІІІ–ХV век“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на монографията „Българите в агиографията от ХІІІ–ХV век. Общество, бит и култура“ (2013 г.). Съвместно с Георги Н. Николов е автор и на изданието „Самуилова България в българската историопис. Библиография (1945–2020)“ (2020 г.). Член е на Асоциацията на византинистите и медиевистите в България. Има редица публикации, свързани със средновековната българска история. 

– Д-р Аризанова, Вие работите с изворите за живота и делото на цар Самуил. Достатъчно богати ли са те за утвърждаване на историческата истина за големия български владетел? 

– Работата с изворите за живота и делото на цар Самуил (997–1014) е значително улеснена от систематизирането и публикуването им в съвременен български превод. Особено полезни са изданията от 2009 г. и обновеното през 2014 г. издание, резултат от труда на проф. Василка Тъпкова-Заимова „Българи родом...“. 

Макар че могат да бъдат привлечени и допълнителни източници, те дават обща представа за обема на сведенията, тяхното разнообразие по произход и тип. Съдържат достатъчно информация за Самуилова България и работят в интерес на историческата истина. Необходимо е по-голямото им популяризиране и извън границите на България, за да може да се разсее всяка пропаганда, която цели да угоди на политически интереси, но не и да свидетелства за историческата истина. 

– Кои са най-ярките доказателства за българския характер на фамилията на цар Самуил? Изчерпани ли са възможностите за откриване на нови факти или вече всичко е ясно? 

– Какви по-ярки доказателства може да има от това как самите те са се възприемали или са ги виждали техните съвременници или близки по време автори. Известно е, цар Йоан-Владислав (1015–1018) сам се нарича в Битолския надпис „българин по род“. 

Историческите източници свързват цар Самуил и неговите наследници с българите и българската държава неведнъж. Например Йоан Скилица пише за Самуил като за „самовластен господар на цяла България“, Йоан Зонара го сочи като „предводителят на българите“. Византийският историк Никифор Вриений (1064–1136), който е и съпруг на Анна Комнина, пише, че „своя род тя водела по баща от българския цар Самуил“. Могат да се посочат още примери. В науката не може да се каже, че всичко е ясно. 

Винаги съществува вероятност да се появи нов извор, може да е документ, но може да е свързан и с археологически проучвания. Дори да разполагаме само с известните ни досега исторически източници, винаги съществува възможност за нови наблюдения и изводи. Но същевременно има и факти, които трудно могат да бъдат оспорвани, като този, че цар Йоан-Владислав сам се свързва с българския род. 

– Извън позитивния тон на разговора ни, бихте ли ни посочили най-големите фалшификации на историографията, свързани с живота и делото на цар Самуил. Откъде произтичат те? 

– Предпочитам да се съсредоточавам на положителните примери в историческата наука, ценните изследвания и сведенията в изворите. Избягвам да спирам вниманието си на фалшификациите, защото освен че се губят време и усилия за тяхното опровергаване, всяко съсредоточаване върху тях им дава сила. 

Бих се радвала повече време и място да се отделят за истинските стойностни исторически проучвания. Времето ще покрие с прах всички фалшификации и ще покаже тяхната измама. Те могат да имат сила само, ако ние им даваме такава. Разбира се, това не означава да си затваряме очите, а да работим повече за популяризиране и аргументиране на историческата истина. 

– Какво е Вашето мнение на експерт – наистина ли гробът на Самуил е на остров Свети Ахил, в базиликата, както твърди покойният гръцки изследовател Муцопулос? 

– Научните изследвания показват, че с голяма сигурност може да се приеме, че на остров Свети Ахил в Малкото Преспанското езеро, са били положени тленните останки на цар Самуил. Все пак и за да се даде категорично мнение са нужни допълнителни проучвания. 

Подкрепям написаното в новата книга от проф. Георги Н. Николов „Из историята на Самуилова България“, че е добре след сериозно изследване костите на българския владетел да бъдат препогребани отново, където са били, защото това е било неговата воля. Цар Самуил заслужава да почива в мир. Освен това, погребението на острова Свети Ахил е категоричен маркер на мястото, считано от българския цар за негово владение. 

В същата книга е отделено специално място на въпросите, свързани с откритите гробове в базиликата на остров Свети Ахил и който иска да научи подробности за аргументи и факти, има къде да се прочете в не едно издание. 

– Как възприемате оценката за цар Самуил, дадена в заключенията на Съвместната комисия за история и образование между София и Скопие? Въпреки нейната дипломатичност отразява ли тя истинската роля и място на владетеля в общата ни история? 

– Не съм запозната подробно с тази оценка. За мен като историк е важно какво пише в изворите. Политиката оставям на тези, които имат отношение към нея. Такава комисия може да даде политическо решение и, разбира се, съвсем естествено то е свързано с дипломатичност. В науката често изследователите имат различни мнения, обосновани от различно тълкуване на историческите източници. 

Така че науката не предлага едно категорично решение. Тя се развива чрез нови анализи, поява на нови исторически извори и сравнения. Струва ми се, че работата на историците не е да дават оценка, а да представят възможно най-достоверно случилото се, да изведат изводите и закономерностите от това и да предложат пример, да съхранят и предадат спомена за миналото на бъдещите поколения. 

Те от своя страна могат да се поучат или не от примера на своите деди, като изберат дали да знаят и опазят корените си. Разбира се, добре е да го направят. 

– Ако сега пред вас застане млад историк, който иска да работи по темата, откъде бихте му препоръчали да започне? 

– Бих препоръчала това, на което и мен са ме учили – работа с историческите извори. Историята се пише от хора, така че в известна степен тя е субективна наука, но в основата на всичко трябва да е историческия извор. 

Разбира се, това включва сериозен и критичен анализ на сведенията, които се съдържат в него, сравнение с други подобни и т.н. Важното е младите историци да се научат да задават въпроси, да мислят и анализират всичко – кога, къде, защо, кой. 

Днес прави впечатление, че много хора не подлагат информацията под съмнение. Така че би било добре всички да се научат да подхождат критично, да сравняват и анализират това, което ни залива чрез различните медии и социалните мрежи. Защото това е единственият начин да не се допускат манипулации и да се позволява да властва пропагандата. Когато мислиш и познаваш източниците, е доста по-трудно да бъдеш подведен. 

– Датата на смъртта на цар Самуил – 6 октомври, е първата от петте уточнени от Съвместната комисия за история и образование между София и Скопие за общи чествания в двете държави. Как лично Вие си представяте такава една първа стъпка, какво лично Вие бихте искали да се случи?

– Всяко сътрудничество е добро дошло и само би било от полза и за двете страни. Никой няма интерес от съсредоточаване върху спорове и обвинения. За да върви напред и науката, и политическото сътрудничество, е от полза да се търсят причини и основа за разбирателство. 

Помним легендата за снопа пръчки и завета на Кубрат, владетеля на Стара Велика България – независимо дали е просто приказка, тя има стойност със своето послание. Всички знаят и че „Съединението прави силата“. Същевременно, ако се вгледаме в историческата съдба на цар Самуил и неговия род, в последните години на Българското царство в края на Х и началото на ХI в., ще забележим, че трагедиите са резултат от разделение. Затова дори сега трагичната съдба и смъртта на последните български владетели на Първото българско царство могат да бъдат полезни и да дадат пример. 

Може само да предполагаме каква би била историята, ако братя и братовчеди бяха останали заедно като снопа пръчки, но със сигурност знаем какво се е случило при такова дълбоко разделение в семейството и сред българските управници. 

– Коя е темата, по която в момента работите, задава ли се нова книга за времето на Самуил? 

– Интересът ми към темата за Самуилова България възникна с подготвянето на библиографията за този период от българската история за сборника „Хиляда години от битката при Беласица и от смъртта на цар Самуил (2014–2014)“. След което тя получи много по-разширен и пълен вариант, благодарение на подкрепата и сътрудничеството с проф. Георги Н. Николов. 

Така се появи „Самуилова България в българската историопис. Библиография (1945–2020)“, която стана факт благодарение и на Македонския научен институт. Много ще се радвам да е от полза за изследователи и любители на историята. Не се очертава да публикувам скоро книга, свързана с цар Самуил, тъй като в момента съм съсредоточила усилията си върху теми, свързани с културната и поселищна история на българите през Средновековието.

Прочетете още »

Новите поколения ще следват заветите на предците и ще отстояват историческата истина

За конгреса на Македонската патриотична организация в Кливлънд, САЩ, за сътрудничеството между МПО и МНИ и за подкрепата от страна на представители на българските институции с председателя на МНИ доц. д-р Милен Михов разговаря журналистът Костадин Филипов 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2026, бр. 9

Милен Михов е роден на 4 май 1961 г. в гр. Стара Загора. Завършва специалност „История” във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ през 1987 г. На 14 октомври 1988 г., след спечелен конкурс, е назначен във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ за асистент по Нова българска история (1878–1944). Академичната му кариера включва последователното заемане на следните длъжности: старши асистент (1991); главен асистент (1999); доцент (2007). Заема различни административни постове, в това число и длъжността помощник-ректор на Великотърновския университет в периода 2007–2021 г. През м. април 2025 г. започва работа в Български исторически архив на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, където продължава да работи на втори договор. На 18 март 2003 г. Специализираният научен съвет по Нова и най-нова история към Висшата атестационна комисия му присъжда научната степен „доктор“ за дисертация на тема „Българската Екзархия, ВМОРО и борбите на българите за национално освобождение в Македония и Одринско (1902–1912)“. През 2005 г. спечелва стипендия на Министерството на образованието и науката за тримесечна специализация в Република Македония, където получава достъп до архивите на ЦК на Комунистическата партия на Македония в периода 1944–1956 г. Поканен е и изнася лекция във Философския факултет на университета в Скопие, посветена на Българската екзархия. Ръководи няколко научноизследователски проекта. Членува в Македонския научен институт и Съюза на учените в България повече от тридесет години. Председател е на неправителствената организация Сдружение „Академична етика и реформи в образованието“. Членува в Регионален клон – Велико Търново на Национално дружество „Традиция“ и Клуб за военноисторически реконструкции „Братя по оръжие“. Автор е на две монографии и над 70 студии, статии и документални издания, огромната част от които са посветени на Македонския въпрос и борбите на българите в Македония и Одринско за национално освобождение и обединение. Научен ръководител е на 4 докторанти, които успешно са защитили своите докторски дисертации в определените срокове. Народен представител е в Четиридесет и третото (2014–2017) и Четиридесет и четвъртото Народно събрание (2017–2021), където е заместник-председател на Комисията по наука и образование. Вносител е на поредица законодателни проекта в областта на образованието и науката.

 – Здравейте доц. Михов, в началото на месеца заедно със заместник- председателя на МНИ доц. Наум Кайчев бяхте на тазгодишния конгрес на Македонската патриотична организация в Кливлънд, САЩ. Доколкото знам, това е първото Ви участие като председател на Македонския научен институт на подобна проява? Разкажете ни, ако обичате, за основните прояви на конгреса. 

 – Да, това е първото ми посещение на конгреса на една от най-старите организации на македонските българи, която без прекъсване отстоява истината за историята на Македония и пази българските традиции в свободния свят. 

На първо място трябва да отбележа, че нашето посещение е по покана на Централния комитет на МПО и стана възможно благодарение на подписания преди една година Меморандум за сътрудничество между нашите две организации. Заслугата за това е на моя предшественик на поста председател на МНИ проф. Георги Николов. В работата на конгреса могат да се откроят две паралелни линии, които на пръв поглед са различават, но на практика се допълват взаимно и придават на събитието един своеобразен облик. Едната е официалната и протоколно определена работа на конгреса, в която вземат участие делегатите, излъчени от отделните организации в САЩ и Канада. Тя се провежда съгласно устава на организацията и взема решения за попълване на състава на ЦК съгласно регламентираната ежегодна ротация на членовете, набелязване на мерки за рационалното управление на собствеността на организацията и др. 

Втората линия включва образователни и забавни мероприятия, които придават на конгреса един колорит на родови и землячески срещи. Конгресът отбеляза и 120-ата годишнина от смъртта на Дамян Груев. В рамките на събитието се проведе исторически панел, посветен на Д. Груев и неговия съратник – войводата Стоян Мълчанков. Тези събития са изпъстрени с танци, хора и песни и в тях участват много повече гости. Цели фамилии – от възрастни хора до малки деца, дошли от всички краища на САЩ и Канада, се веселят заедно, играят и пеят хубавите български песни и танци от Македония. 

 – Какво е общото Ви усещане от работата на конгреса – повече деловитост, повече празник, или и двете заедно? А може би нещо трето? 

– Деловата работа на конгреса премина в дух на разбирателство, в която липсваха традиционните характеристики, свързани с избори и излъчване на ръководни органи. Конгресът по традиция беше открит и закрит с изпълнение на легендарния македонски химн „Изгрей зора на свободата“, а официалната вечеря започна с молитвата „Отче наш“ на прекрасен български език. Следваният официален протокол изразяваше едно самочувствие и увереност на делегатите и ръководството на конгреса, което не може да остане незабелязано. Това съвсем не е пречка малко след това да видим тези хора заедно да танцуват нашите македонски хора. 

Изключително бях впечатлен, че вечеринките завършваха с песни, думите на които знаем всички и това става около трапеза, наредена по стара традиция от самите участници. Всичко това придава на събитието една неповторимост, носеща дъха на отдавна отминали времена. 

 – Разбрах, че сте имали полезни срещи с членовете на ръководството на МПО. Договорихте ли някои конкретни форми на сътрудничество между МПО и МНИ? 

– Трябва да изкажа благодарност на председателя Ник Стефанов и на целия ЦК, които включиха в програмата си провеждането на работна среща с нашата делегация. Беше потвърдено от двете страни желанието за развитие на сътрудничеството между двете братски организации в духа на Меморандума от 2025 г. Обсъдени бяха конкретни въпроси за сътрудничество в издателската дейност, размяна на публикации между изданията на двете организации и др. Особено внимание отделихме на предстоящия юбилей на в. „Македонска трибуна“, който навършва 100 години през следващата 2027 г. Вече почти един век вестникът на МПО продължава да излиза непрекъснато, списван на български и английски език. Запазен е дори правописът на българския език отпреди 1945 г. Изразихме общото желание юбилеят да бъде отбелязан подобаващо както в САЩ и Канада, така и в България. 

– Мислите ли, че новите генерации членове на МПО пазят завета на първите учредители на организацията отпреди повече от век? Има ли приемственост в тяхната дейност и в съхраняването на паметта на предците? 

– Сред българската емиграция по света има различни групи и това е валидно и за МПО. Потомците на най-старата емиграция, която е положила основите на организацията, са вече второ и трето поколение граждани на своите държави. Те носят родовата памет и семейна традиция и се опитват да предават това на по-младите. 

Втората група са емигрантите, които пристигат отвъд океана след Втората световна война, а третата се новите преселници, дошли в Америка след падането на Берлинската стена. Всяка от тези групи е носител на определени характеристики, които взаимно се допълват. 

Трябва да споделя, че останах с приятни впечатления от най-младите, които проявяват желание и усилия за обществена и културна работа не само в организациите на МПО, но и в църковните настоятелства, неделните училища и спортни клубове на българите. 

– Как виждате бъдещето на МПО – като територия на поделби, или като терен за помирение и обща работа за съхраняване на връзката с миналото? Или нещо друго? 

– Бъдещето на МПО зависи преди всичко от дейността на самите членове на организацията. Благороден е стремежът на ЦК да изгражда мостове и нормални отношения с различни организации, включително и такива, които стоят много близко до официално Скопие. 

По признание на самото ръководство на МПО, тази добронамерена политика се сблъсква с непреодолима стена на недоброжелателство, изразяваща се в повдигането на неприемливи претенции и искания в унисон с външната политика на Република Северна Македония. 

Аз съм оптимист, че новите поколения ще следват заветите на предците и ще отстояват историческата истина за миналото на македонските българи. 

 – И накрая – какво беше участието на представители на българските държавни институции по време на конгреса? Помагат или пречат? 

– Накрая, но не на последно място трябва да изкажа благодарност на Генералния консул на Република България в Чикаго г-н Светослав Станков, който има лична заслуга за организацията на нашето пътуване. Неговата дългогодишна работа беше високо оценена от ЦК на МПО. На официалното закриване на конгреса, господин Станков беше удостоен със Сертификат за признание на МПО. Мотивите за тази награда са заслугите му за опазване на историческото наследство на българската емиграция в свободния свят. Конкретните изяви на това са преиздаването на „Македонски алманах” от 1940 г. както и подкрепата за дигитализацията и съхраняването на архива на в. „Македонска трибуна”. Любопитно е, че Св. Станков е първият български дипломат, удостоен с подобна награда.

Прочетете още »