Васил Пундев (1892 - 1930)

90 години от гибелта на Васил Пундев (8 септември 1892, Дупница – 4 март 1930, София). Израства в семейството на литератора, учителя и директор на Солунската девическа гимназия Марин Пундев. 

 Завършва гимназия в София и следва славянска филология в Софийския университет. По време на Балканската война, още студент, участва в четата на Хр. Силянов и се записва доброволец в Македоно-одринското опълчение. 

 През 1920 г. работи в Народната библиотека. От 1921 г. е учител в Първа мъжка гимназия. Изявява се като талантлив журналист и литературен критик. Редактор е на в. „Свободна реч“, „Македония“, „Литературни новини“ и на сп. „Българска реч“. Публикува и сътрудничи на в. „Слово“, „Литературен глас“ и на сп. „Българска мисъл“, „Златорог“, „Демократически преглед“, „Обществена обнова“, „Съвременник“, „Отец Паисий“ и др. 

Член е на Дружеството на българските журналисти, на Съюза на българските писатели и на ПЕН-клуба. Използван е от ВМРО като съветник и автор на материали за целите на пропагандата на македонската кауза. След разцеплението на ВМРО през 1928 г. е в крилото на протогеровистите. 

Издава книгата „След злодейството“. Пунктов началник е на протогеровистите за София и е един от най-изявените им интелектуални водачи. През 1929–1930 г. е редактор на в. „Вардар“. Става жертва на организационните между-особици по нареждане на Иван Михайлов.

Д-р Володя Милачков

Прочетете още »

Никола Вапцаров и Райко Жинзифов станаха Имри Елези и Исмаил Кемали

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", № 3, 2020 г.

Две училища в квартал Чаир на столицата на Северна Македония Скопие смениха своите имена. На тържествена церемония в присъствието на официални лица на мястото на табелата на училище „Никола Вапцаров“ бе поставена нова табела с името Имри Елмази. 

Почти по същото време името на училище „Райко Жинзифов“ в същия квартал в Скопие бе заменено с това на Исмаил Кемали. В отговор на обвиненията, че вместо Никола Вапцаров училище се назовава на името на член на терористичната Армия за национално освобождение, предизвикала гражданския конфликт през лятото на 2001 г., министърът на образованието на страната Адеми се аргументира с твърдението, че „ако погледнете названията на училищата из цяла Северна Македония, няма да срещнете имена на академици, носители на Нобелова награда или писатели, а на комити“.

Сега, твърди министърът, в училището „Имри Елмази“, в което и той някога e учил, а майка му е преподавала там, „сто процента от децата са албанчета“.

Прочетете още »

Български празник в Берат, Албания

                                     Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", № 3, 2020 г.

Николай Иванов

Празник на българската мартеница в Берат По повод 1 март почетният консул на страната ни в Албания – Селим Ходжай, със съдействието на българското дружество „Осем“, организира празник на мартеницата в град Берат. 

Специални гости на събитието бяха извънредният и пълномощен посланик на Република България в Република Албания Момчил Райчевски, председателят на Групата за приятелство с България в Албанския парламент Муса Улчини, бившият кмет на община Берат и настоящ народен представител Фадил Насуфи. 

Пред събралите се представители на българската общност в града Селим Ходжай представи символиката на празника, както и традициите, свързани с настъпването на пролетта в България. От своя страна, посланик Райчевски подчерта съществуващите много сходства в традициите на българи и албанци. 

Той изрази и благодарност към присъстващите народни представители, че с подкрепата им за признаване на българското национално малцинство са създадени условия за защитата и ползването на правата им, както и запазване на етно-културната им и езикова идентичност.

Прочетете още »

Симеон Симев: Интересите, а не принципите са на преден план

Интересите, а не принципите са на преден план За ситуацията по време на заразата, за ролята на интелектуалците в обществото, за това дава ли НАТО повече сигурност и за необходимостта да се чете със Симеон Симев от Скопие разговаря Костадин Филипов. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 3

– Господин Симев, как сте, как живее Северна Македония в условията на извънредно положение? Как се приема от хората? 

– Положението вече не е извънредно, вече е полицейски час. Владее страх. Егото е под заплаха: не е някаква измислена опасност, а е реален страх. Коронавирусът заменя неизхабеното либидо. Отваря се вратата на ужаса. Досега знаем, че са заболели стотина човека, това са най-често възрастни, стари и болни. Най-неприятният ефект оказва възможността за евентуална загуба на най-скъпите ни – децата, внуците, които, за щастие, сега са най-незасегнати. Политиците пасуват, а лекарите поемат огромна отговорност. Професионализъм. Това е! 

– Северна Македония вече е членка на НАТО. Дава ли това повече сигурност, вътрешна стабилност. По-предвидими и сигурни ли са отношенията с албанците? 

 – Да, станахме страна членка на НАТО, но не всички са доволни от това. Дали членството ще даде повече сигурност, наистина не знам. Що се отнася до албанците, преди време някои предвиждаха, че те може да се окажат преграда пред сърбизирането ни. Но се случи обратното – те просто си карат по своя план, имат си свой дневен ред. 

– Последен политически въпрос – само епидемията ли е причината за отлагането на изборите на 12 април? И изобщо, бяха ли нужни те? 

– Епидемията е спасителната лодка. Отлагането на изборите е само временно примирие, наложено от неизбежното. А дали бяха нужни – съдете сами… 

– Вие, господин Симев, сте истински интелектуалец. Но имате тежка съдба тъкмо заради това. Лесно ли да си образован и ерудиран интелектуалец в Северна Македония? 

– Интелектуалците са опасни защото създават мнения, налагат правила [Пол Джонсън]. Дали писателят е интелектуалец [Сартр]? При него има много важни характеристики за интелектуалността. Но той е творец – с култ към собственото Аз. Докато, все пак, в края на краищата интелектуалците се интегрират в обществото. Дали интелектуалците са виновни? Що се отнася до мен, аз съм „виновен“ защото отричам колективното несъзнателно и съзнателното на моите предци, исторически прието като една възможна истина. Нали миналото е чужда страна [Дейвид Лоуентал]. 

– В дома си имате богата колекция от книги. В други домове в Скопие и в Македония не съм виждал подобно нещо. Какво чете днес македонският интелектуалец? 

 – Библиотеката разбирам в смисъла на Борхес. Не хората да се плашат или да се подсмиват, но книгите са моя инструмент: трябва и да чета. Има и парадокси в Северна Македония. Някаква парадигма, по точно. Четат се български автори: Алек Попов, Георги Господинов, Илия Троянов, Виктор Пасков, Йордан Радичков. Но и историци – Б. Димитров, Г. Ценов, Пл. Павлов. И от време на време някои археолози – Н. Овчаров, И. Венедиков. – Чия дума тежи повече в обществото – на свободните умове или на институционализираните и назначени от властта хора? 

– Свободните умове са маргинализирани, но онези от институциите всяка вечер са на екраните на телевизорите. Дават ни акъл! Задължително има и по някой от малцинствата, независимо дали ги бива или не. По квоти! В последно време канят и гости с пробългарска ориентация. В духа на новото време. Чомски казва: необходими илюзии. 

– Вече 30 години Северна Македония е суверенна и независима държава? За тези три десетилетия има ли някаква видима промяна в отношението към България? 

– Ако има, тя е свързана с промените в България и идва от законите на живота, от диалектиката на човешкото съществуване на земята. Следователно се променя и отношението към България. По-изявена и видима беше промяната по времето, когато премиер беше Любчо Георгиевски, въпреки че днес той има много критични позиции. Критикарство някакво. В една забулена, демагогска форма се разкриват хоризонти към едно светло бъдеще. Интересите, а не принципите излизат на преден план. Оруел е видоизменен, усъвършенстван, излъскан. 

– Пишете ли нещо в момента – поезия, мемоари, научно изследване. Знам, че дълго-дълго обмисляте всяка своя книга, всяко свое стихотворение и дори всяка своя строфа. 

– Ако не пишеш, си мъртъв. Ако не четеш, може и да преживееш. По социалните мрежи кирилицата е избутана настрана. Романизираната латиница вършеше някаква работа, но сега е Хаос. Последната ми публикувана статия е „Хералдическият лъв върху марките“ (в. „Македонски хералд“, 12 юли 2019 г.) 

– Нещо в заключение? 

– Седем девици и трима младежи бягат от чумата (1348 г.). В течение на десет дни те разказват по една новела. Това е основата на „Декамерон“. Ние, господин Филипов, като в криво огледало седим у дома и разговаряме за нашата тема – българската. Но имаме Интернет. И страх – това ни е общото с младежите на Бокачо. Разликата е само в годините. И в резигнацията.

Прочетете още »

Избори по време на пандемия

Избори по време на пандемия

         Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", № 3, 2020 г.

                                        Костадин Филипов

Всъщност, уважаеми читатели, заглавието лъже. Предсрочни парламентарни избори в Северна Македония няма да има. Сакралната за усвояване на властта и за разчистване на лични и политически сметки дата – 12 април, ще отиде в историята на суверенна и независима Македония като знак на една от много недели в календара на страната и на света, означаваща православния християнски празник Цветница. 

Значи, една седмица преди Великден. Толкова и нищо повече. А как добре тръгна всичко през октомври миналата година. С какво настървение опозицията в лицето на партията ВМРО-ДПМНЕ настояваше в държавата да бъдат проведени предсрочни парламентарни избори. Настървението се превърна в истинска ярост след като в Брюксел Северна Македония не получи очакваната дата за начало на преговори за членство в Европейския съюз. Знаете – френското „не“ на президента Емануел Макрон, представено като непреодолимо искане за нова методология в преговорния процес за членство, провали пълния консенсус, необходим при такива случаи. 

Правителството на Зоран Заев и лично той бяха крайно разочаровани, предварително помпаната с дни наред надежда, че най-после Скопие ще получи дата и ще започне преговори, спихна като спукан балон. Опозицията видя в това шанс да „накаже“ Заев и неговия Социалдемократически съюз на Македония (СДСМ) и на вълната на недоволството от европейския отказ да отиде на избори под формулата „сега и веднага“, след което да се върне триумфално във властта. 

Но това е достатъчно позната история, за която и друг път сме писали. Само да припомним, че и двете сили – СДСМ и ВМРО-ДПМНЕ преглътнаха по един голям компромис. Зоран Заев – да се съгласи и приеме изборната надпревара, а ВМРО-ДПМНЕ – това да стане не „сега и веднага“, а на 12 април. Бих казал – „чак“ на 12 април. Защото от края на октомври, когато се взе това решение, до датата на вота имаше достатъчно календарно време, в което можеше да се случи всичко. Но още тогава, още в първите дни след общото съгласие за избори, се появиха достатъчно трезви гласове, че това е грешен, дълбоко погрешен политически ход, който може да струва много на държавата и на нейния европейски път. Най-малкото, защото в еуфорията на предизборната борба ще бъдат пропилени толкова много дни, седмици и месеци, които биха могли да бъдат използвани за реформи, от каквито обществото и страната имат нужда. Пък и от Брюксел ги искат, меко казано. 

И ето че сега дойде времето фактурата, написана в края на октомври миналата година, да бъде платена. Създаде се такава обстановка, че провеждането на изборите на 12 април да стане напълно невъзможно. Не знам дали това е Божие провидение, дошло като наказание за грешната политическа преценка, или е отлична възможност политиците в Скопие да си измият ръцете с „обективна причина“, но пандемията с короновирус им дойде като манна небесна. 

Щом като дори и яростните защитници на вота като възможност за реванш по пътя към властта – ВМРО-ДПМНЕ и техният лидер Християн Мицковски се съгласиха изборите да се отложат, какво да говорим за управляващия чрез служебния кабинет на Оливер Спасовски СДСМ и партиите на албанците от страната. И затова на президента Стево Пендаровски не беше чак толкова трудно да ги убеди, че в ситуацията с епидемията, която обхвана и Северна Македония, най-полезният политически изход би бил тъкмо отлагането на изборите. Дори ще си позволя малко мистика – в момента, в което решението да няма вот на 12 април бе взето и оповестено, чак в София чух общата въздишка на облекчение, изтръгната от гърдите на всички партийни лидери, събрани при президента Пендаровски. 

Няма лъжа – само някакви си 220 километра делят Скопие от София, а и политиците край Вардар вече толкова бяха наясно, че преди месеци бяха взели грешно политическо решение, което сега им тежеше като воденичен камък на шията, та затова и облекчението бе толкова силно изразено. Още повече, че и причината за него бе „обективна“, дори повече от обективна, откъдето и да я погледнеш. 

На всичко отгоре, и Горната камара на испанския парламент най-после се накани и ратифицира Протокола за членството на Северна Македония в НАТО. Направи го напълно в съответствие със ситуацията в Европа и в света – при празни банки в залата, с дистанционно гласуване от депутатите, задължени да си седят у дома заради пандемията. Испанският крал също така в оперативен порядък подписа указа за ратификацията, а в Скопие направиха всичко възможно тази новина, предварително известена и чакана толкова, че чак бе „вкисната“, да заеме челните места на новините и да измести от там съобщението за отлагането на избора. 

Как стана така, че двете неща се случиха почти едновременно – в един и същи ден, кажи речи почти в едно и също време, Божа работа, изглежда. Е, честито отново на нашите братовчеди оттатък границата, вече няма никакви формални пречки за тяхното членство в НАТО, да са живи и здрави и заедно да си пазим гърба, мира и свободата наоколо и по света. Налага се да отбележа още най-малко две неща. Първото е, че отлагането на изборите се превърна във фактор, който окончателно сложи край на колебанията в Скопие дали да бъде обявено извънредно положение в държавата във връзка с епидемията. При вече саморазпуснало се Събрание, единствената легитимна възможност за такава строга мярка бе тя да бъде взета от президента Пендаровски. 

Вярно, той бе подложен на публичен натиск от страна на някои партии, като СДСМ и лично неговия лидер Зоран Заев. Пък и служебното правителство на Оливер Спасовски, личен приятел, верен съратник и вътрешен министър на Заев, настоя държавният глава да не се колебае много и да го обявява. В крайна сметка, така и се случи. Пендаровски направи специално обръщение и заяви, че Северна Македония вече се намира в извънредно положение, което ще продължи 30 дни. 

Ама, какви избори, какви пет лева в такава ситуация. Второто нещо, което мен повече ме вълнува, е съдбата на Смесената комисия между България и Северна Македония за история и образование. Нейната работа през декември бе прекъсната едностранно от македонска страна с аргумента, че щом страната навлиза в предизборна кампания, седмината учени от Скопие, като непартийни и независими, не биха искали със своята работа да ѝ влияят. След като мине 12 април, тогава ще се види кой накъде. Но сега изборите отиват някъде напред във времето, без още да се знае кога биха се състояли. 

Ако по силата на някакъв автоматизъм македонската част от комисията продължи да стои на своето становище да се върне на масата на разговорите с българските си колеги след вота, кога би могло да стане това? И изобщо, ще стане ли? Сериозен въпрос, който се нуждае от изясняване и това, струва ми се, е работа на българската дипломация. 

Бих могъл да разиграя различни варианти за евентуалното продължаване на дейността на Комисията и да ги разположа най-удобно и за двете страни във времето, но това ми се струва работа безполезна. Защото според мен аргументът, с който македонските учени се оттеглиха, и начинът, по който го направиха, бяха достатъчно красноречиви да покажат, че те нямат намерение да продължат разговора с българските си колеги. Дано да съм лош пророк, но нещата отиват натам. За съжаление, разбира се. 

 Костадин Филипов

Прочетете още »

Родните депутати почетоха 150 години Българска екзархия

150 години от създаването Българската екзархия – история, приемственост и политика

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", № 3, 2020 г. 

                                                                              

 Доц. д-р Александър Гребенаров

 На 27 февруари 1870 г., със султански ферман се узаконява обособяването на Българската екзархия. Учредяването на тази важна църковна институция е значимо народностно събитие, което десетилетия наред ще отеква в душите и сърцата на милиони българи на Балканите и по света. И има защо. Нация, която все още няма държава, но има свое книжовно дружество (дн. Българка академия на науките) от 1869 г., и собствена православна църква, има за какво да се гордее, и да празнува двете забележителни годишнини. 

През изтеклата 2019 г., с поредица от събития, БАН отрази своя достоен юбилей, показвайки не само историята на една достолепна институция, но и значимостта на науката за обществото и неговото бъдещо развитие. Другото историческо събитие за създаването на Българската екзархия обаче се загуби, особено след вестите за настъпващата пандемия. Благодарственият молебен по повод 150 години от учредителния акт и заупокойната молитва за екзарх Антим I, отслужена на неговия паметник в столичния парк „Св. Никола“ до храм „Св. Николай Софийски“, би трябвало да бъдат начало на прояви, свързани с юбилейната годишнина. 

В електронните източници на Българската патриаршия не се забелязват подобни намерения в бъдеще. След преминаването на тежките здравословни изпитания за света Македонският научен институт, верен на своите цели и традиции, ще потърси начини за популяризиране себеотрицанието на нашите духовни водачи, заели се с нелеката задача да възстановят Българската православна църква през XIX в. До този момент той все още очаква отговор на свое писмо-покана с подобно съдържание, изпратено през септември 2018 г. до Светия синод. 

За осъществяване на предлаганите инициативи МНИ ще разчита и на други институции и организации, които споделят сходни родолюбиви идеи. Същевременно българският парламент направи знаменателна проява по този повод. На 28 февруари 2020 г. доц. д-р Милен Михов, зам.- председател на ВМРО–БНД и член на МНИ, от името на Парламентарната група „Патриотичен фронт“ прочете проект за декларация на 44-то Народно събрание по повод 150 години от създаването на Българската екзархия. В заключение на декларацията, приета от всички присъстващи в залата 177 депутати, се посочва, че „раждането и развитието на тази свята духовна институция възстанови мястото на България не само като национално църковно-просветно и културно огнище на Балканите, но и като неотменим европейски цивилизационен фактор“. 

С този акт народните представители заслужиха обществена похвала, напомняйки за делата на своите предходници в далечни времена, отстоявали националната идея единени. В допълнение към текста на парламента бихме искали да припомним на читателите още няколко факта, свързани с учредяването и дейността на Екзархията. Нейното създаване преди 150 години не идва даром за българите от турския султан Абдул Азис, който след 6 години ще потопи в насилия и кърви Априлското въстание. Напротив! То е резултат на десетилетни борби за възстановяване на изгубената църковна независимост през 1767 г., когато Архиепископия Охридска на Първа Юстинияна и на цяла България, наименувана и Охридска архиепископия, е закрита, а диоцезът ѝ присъединен към Цариградската патриаршия. Турският монарх, привърженик на западноевропейските ценности, но и неуспял реформатор, едва ли е предполагал, че подписвайки този основополагащ документ ще даде „живот“ на толкова жадувана българска институция, която веднага ще влезе в остър сблъсък с вездесъщата Вселенска патриаршия и ще надживее империята. 

И още нещо, свързано с българското училищно-църковно дело на Екзархията в Македония, което не бива да се пропуска, нито да се забравя! Статистиката, представена на Обществото на народите след Първата световна война показва, че преди започване на военните действия през 1912 г. Българската екзархия има в цялата историко-географска област 5 владици, 946 свещеника, 977 черкви, 132 параклиса и 59 манастира. В образователната сфера институцията поддържа 964 основни училища с 1255 учители и 50 366 ученика; 58 прогимназии с 209 учители и 2886 ученици; 9 гимназии с 81 учители и 1700 ученици. (Ив. Георгов. Днешното положение в Македония под сръбска и гръцка власт и Обществото на народите. С., 1925, 14–15). 

След завладяването на Вардарска и Егейска Македония от сръбските и гръцките военни и административни власти религиозните и просветните институти на Българската екзархия са закрити. Българските свещеници и учители са репресирани и/или прогонени, а родителите са принудени да изпращат децата си в гръцки и сръбски училища. Започва засилен процес на обезбългаряване в цялостния живот на Македония. 

 Доц. д-р Александър Гребенаров 

ДЕКЛАРАЦИЯ НА 44-то НАРОДНО СЪБРАНИЕ 

по повод 150 години от създаването на Българската екзархия 

Всяка модерна нация и държава има върхови изяви, които не само будят гордост и подкрепа сред съвременниците на събитието, но оставят трайни следи на възхищение и признателност сред бъдните поколения. Подобно събитие, което се откроява и бележи важен етап от обществено- политическото и духовно развитие на българския народ, е учредяването на Българската екзархия. Създадена по силата на султански ферман на 27 февруари 1870 г. и оповестена броени часове по-късно сред българите в Османската империя, тя узаконява връх в борбите на българското църковно-просветно движение и устремленията на духовните му водители, заели се с нелеката задача да възстановят Българската православна църква. 

От деня на подписването на фермана Екзархията се превръща в единствената легитимна институция, която представлява българския народ пред османското правителство и пред външния свят до създаването на българска държава през 1878 г. В първоначалния й обхват, посочен в чл. 10 от учредителния ферман, редом с други български епархии, в нейния диоцез влизат Нишка, Пиротска и Велешка епархия. Територията на екзархията ясно очертава земите на българската народност. Малко по-късно, по свое волеизлияние, към Екзархията се присъединяват и българите от три епархии – Скопска, Охридска и Битолска. Народното допитване показва, че повече от 2/3 от населението в тези земи категорично желае български учители и свещеници, въпреки че името България все още отсъства от картата на Европа. Устремът на българските духовни водачи не е спрян и след решението на Вселенската патриаршия да обяви Българската православна църква за схизматична през 1872 г. Съображенията са политически, но са представени пред „външния свят“ като канонически и се отстояват дълголетно. 

След появата на бленуваното от векове свободно Отечество, Екзархията още по-настойчиво подкрепя желанието на българите, останали извън пределите на Княжеството за духовно обединение. Екзархийските духовни и просветни центрове се превръщат в ковачница на „строители“ на българската държава – интелектуалци, държавници, политици, преподаватели, общественици, военни дейци, и не на последно място – смели революционери. Учителите в Солун, Сяр, Битоля, Крушево, Прилеп, Ресен, Скопие, Струга, Охрид, Щип, Лозенград, Одрин и другаде, самите те преки участници в българското националноосвободително движение, обучават хиляди деца не само на четмо и писмо, но и на беззаветна преданост и отдаденост към род и родина, език и вяра. 

Ние, народните представители от 44-то Народно събрание, имайки предвид огромната роля и място на Екзархията в историята на българския народ, сме убедени, че 150-годишният юбилей заслужава особено внимание, защото раждането и развитието на тази свята духовна институция възстанови мястото на България не само като национално църковно-просветно и културно огнище на Балканите, но и като неотменим европейски цивилизационен фактор. Декларацията е приета от 44-то Народно събрание на 28 февруари 2020 г. и е подпечатана с официалния печат на Народното събрание. 

 Председател на Народното събрание: Цвета Караянчева

Прочетете още »