Мълчахме за българите в Македония по времето на Титова Югославия и оставихме Белград да провежда политиката си на антибългаризация там
Костадин Филипов е роден на 28.III.1947 г. в Петрич. Известен журналист и общественик. Преди 1989 г. работи във вестниците „Народна младеж“, „Работническо дело“, „Отечествен фронт“, а след това в БНР, БТА и БНТ. Бил е кореспондент в Скопие и на трите национални медии в продължение на 14 години. Филипов е един от най-авторитетните професионалисти в международната журналистика в страната и специалист по Северна Македония. Семеен е. Със съпругата си Галина имат син Георги, дъщеря Анна и 4 внучета – по две от всяко от децата. Член на Управителния съвет на Македонския научен институт от 2020 г.
– Какво ви свързва с каузата „Македония“?
– Когато си роден в Петрич, няма начин да не си обвързан с нея. Разказите, цялата митология на борбата на българите в Македония, разбирана в най-широкия географски смисъл, просто витае във въздуха. Почти няма семейство в града, което да не е свързано с роднински връзки както във Вардарска, така и в Егейска Македония. Майка ми е родена в Струмица, днес в Република Северна Македония, баба ми по бащина линия е от село Ветрена, днес Неа Петрици в Гърция.
Работех в Радиото, когато бе обявен конкурс за кореспондент в Скопие. Годината бе 1993, Република Македония вече беше обявила своята независимост на 8.IX.1991 г.
Там започваха интересни процеси. Спечелих конкурса и на 1.XII.1993 г. с една доста захабеничка служебна кола „Лада“ поех към Скопие. След като свърших мандата си от 4 г. за БНР, се явих още два пъти на конкурси в БНТ за кореспондент в Скопие. Единият бе през 2000 г., вторият – през 2007 г. Спечелих и двата.
– Колко обективен може да бъде един български журналист по тази тема?
– Точно толкова, колкото и по всички други теми. Не крия симпатиите си към хората оттатък границата. Опознах републиката и до най-отдалечените ѝ ъгълчета, създадох много нови приятелства, запазих старите, имам отлични професионални колеги от тамошните медии. Но това не ми пречи да съм бил и сега да съм един от най-острите критици на политици или колеги от Скопие, когато виждам, че говорят или пишат откровени глупости или пускат в публична употреба сочни лъжи. Особено когато това е насочено срещу България и българския народ. А подобно поведение за съжаление там е ежедневие.
Да, като всеки човек и журналистът има право на симпатии и на емоции, на романтика или на неприязън. Но когато става дума за професионалната му работа, трябва да стои здраво на почвата на професионалните новинарски стандарти. Това изискване се отнася двойно повече, когато става дума за Република Северна Македония и за отношенията на България с нея.
– През декември 1923 г. 52-ма видни български интелектуалци, повечето родом от Македония, основават Македонския научен институт (МНИ) в СУ „Св. Климент Охридски”. Комунистическата власт го закрива през 1946 г. На конференция по повод 100-годишнината председателят на МНИ проф. Г. Николов каза, че „институтът е свършил повече работа, отколкото политиците и военните след тези злощастни войни, които имахме и още по-злощастни мирни договори“. Каква е работата на МНИ в онези години?
– Тези 52-ма учени са едни от най-будните и популярни имена на българската наука, събрани от идеята, че когато Македония бъде свободна може да са в основата за създаването на Македонска академия на науките. Е, наистина в Скопие след Втората световна война се създава Македонската академия на науките и изкуствата, но тя днес е най-консервативната институция там, а нейни представители са най-ретроградните защитници на доктрината на македонизма, основана на яростен антибългаризъм.
Прав е проф. д-р Георги Николов – с научната си продукция, със сериозната си изследователска работа, с експертизата на своите членове и с публикациите в органа на МНИ списанието „Македонски преглед“ институтът е свършил повече работа по темата „Македония“ от политиците и военните. Мисля, че ако българската политическа класа и командването на армията в различните периоди в развитието на България са се ползвали повече от научната продукция на МНИ, може би и резултатите от тяхната политика и военни действия биха били по-различни. За съжаление и днешните политици спазват тази негативна приемственост по отношение на изследванията на учените от МНИ.
– Властта след 1944 г. закрива института. Какви са аргументите за това решение?
– Говорите за един от най-тъжните и тягостни периоди в развитието на Македонския научен институт. Неговата съдба е решена в изпълнение на политиката на Кремъл и Сталин за предоставяне на т. нар. културна автономия на Пиринския край като стъпка към присъединяването на този български край към Югославия. Още през октомври 1946 г. костите на Гоце Делчев, които се съхраняват в Македонския дом на улица „Пиротска“, са предоставени на Скопие. През декември се провежда и първото следвоенно преброяване, в резултат на което в Пиринския край се появяват над 160 000 македонци. Тази статистическа операция има политически характер, извършена е насилствено, като особено старателно хората са били принуждавани да се определят като македонци в родния ми град Петрич. Така е било и в другите градове на Пиринския край.
През 1947 г. „операцията“ продължава. Натискът върху бежанските организации в България е много силен. Променят включително и названието на печатния ни орган – списание „Македонски преглед“, създадено през 1924 г., става „Македонска мисъл“. Все по същото време голяма част от библиотеката на МНИ, неговият архив, етнографски експонати и други неща са качени на няколко камиона и отнесени в Скопие. Между тази богата „плячка“, която македонистите с удоволствие взимат със себе си, са и около 4000 тома книги. Така под външнополитически натиск на 2.VII.1947 г. Македонският научен институт се закрива.
– Македонският научен институт е възстановен през 1990 г. Какви „поражения“ са нанесени за тези 44 г. в отношенията ни с Македония?
– Вече ви казах за мълчанието по отношение на българите в Македония по времето на Титова Югославия. Но понеже говорите за поражения, най-сериозното от тях според мен е, че през целия този период югославските власти бяха оставени на спокойствие да провеждат политиката си на антибългаризация в Социалистическа република Македония. Което от българския елемент там е могло да бъде ликвидирано физически, е било направено в първите години след войната – чрез съдилища и измислени обвинения, чрез изпращане на лагер и каквото още искате. После същата политика, превърнала се в държавна доктрина, се изпълнява чрез пропагандата, чрез образованието, чрез науката, културата, дори чрез социалните мерки. Системно, ежедневно, настойчиво и безалтернативно.
– Когато сте кореспондент в Скопие, как изглеждаха отношенията между двете страни оттам?
– Когато заминах в края на 1993 г., беше време, когато все още имаше надежди, че между новата балканска държава и България могат да се установят нормални приятелски и добросъседски отношения. Тогава бяха актуални фрази като „да бутнем желязната завеса между нас“, да „отворим границата“ и други такива призиви, които издаваха желанието поне на част от хората там най-после да бъдат установени такива отношения между нас, каквито заслужавахме. Колкото повече навлизах в нещата обаче, толкова повече си давах сметка, че за съжаление само желанието не стига.
Установих с горчивина, че ние, които трябва да сме най-близки, се познаваме толкова малко.
Не знам как през годините е наслоявано убеждението, че всеки подарък от страна на България е израз на нейното чувство на историческа вина към хората край Вардар. И по този начин ние, българите се опитваме да изкупим тази вина. Така се отнасяха и по отношение на признаването на страната им, и на даренията с танковете и гаубиците. Това убеждение на местните хора, упорито насаждано всеки ден, е актуално и днес. Когато ги попиташ защо мислят така, веднага изваждат всички примери, вписани в конспекта от пропагандата, образованието и медиите. Почти всички тези примери са свързани с периода 1941-1944 г., когато Царство България администрира управлението на Македония.
Тогава България е „фашисткият окупатор“, който извършва зверства на територията на Македония. Колкото по-големи и злочести са тези зверства, толкова по-голямо е значението на антифашистката борба на местните комунисти. Някак си едното без другото не може.
– На конференцията по повод юбилея призовахте „българските политици, българският политически елит по-често да се вслушва в препоръките, които излизат от Македонския научен институт, за да правят по-ефективна, по-прагматична и по-солидна българската политика по отношение на Македония”. Какви грешки правят българските политици на тема Македония?
– Има представители на българската политическа класа, които са с достатъчно високо самочувствие, че познават проблема на отношенията ни с Македония повече от всеки друг. Други не проумяват спецификата в отношенията на България към Македония и се опитват да действат, налагайки модели от други ситуация върху проблемите, които имаме с нашите съседи. Трети пък боледуват от онзи патернализъм, с който нашите предци са се отнасяли към своите близки край Вардар. В новите модерни времена това е едно приятно, но непрактично чувство.
Бележките, които отправих към българските политиц,и до голяма степен се отнасят и до нашите колеги, българските журналисти. Затова винаги съм препоръчвал на колегите, ако нещо не знаят, да попитат. Няма нищо срамно в това.
– До ноември трябваше да се реши окончателно въпросът с вписването на българите в Конституцията на Северна Македония. Психологически, пропагандно и всякак страната не е готова за това. Защо толкова е тежко признаването на нашето малцинство?
– Аз не знам в Република Северна Македония да има българско малцинство. Има българска общност, има част от българския народ, който да бъде вписан в конституцията на страната. Мисля, че употребата на термина „малцинство“ за българите край Вардар е не само погрешна, но и политически вредна. Това отговаря на позициите на политиците в Северна Македония, които искат да сложат на една плоскост българската общност там с митичното македонско малцинство, което толкова години упорито търсят предимно в Пиринския край и все не могат да го намерят. А още повече да го узаконят и легитимират на основата на реципрочността.
Ноември ще мине, без да бъде направена някаква конкретна стъпка по посока на изпълнението на условието от френското предложение за промяна на основния закон. ВМРО-ДПМНЕ държи „контролния пакет“ от гласовете, демонстрира монолитност и играе на картата на рейтингите, които сочат нейна победа в едни предстоящи избори. Тогава щяло да има нещо, но то нямало да бъде под „български диктат“. И това се повтаря всеки ден непрекъснато. Така не пожелаха да разберат, че условието за вписването на българите в конституцията вече не е българско, то е на Европейския съюз и се подкрепя от всички страни членки.
– Казвате, че в РСМ се разпространяват „измислени истории, които се поемат от обществото, разпространяват се от медиите и се нагнетява поредната порция страх и омраза към съседа“. Кой има полза от това Скопие да не е част от европейското семейство? Сърбия не се ли стреми към ЕС?
– Вече съм убеден, че голяма част от политическия им елит, доколкото може да се нарече така прослойката, която се занимава с политика, е тази, която не иска да види страната си в европейското семейство. Ако беше обратното, ако искрено и честно искаха членство в Европейския съюз, щяха да направят така, че всички критерии, които се отнасят за пътя на евроинтеграцията, щяха отдавна да бъдат изпълнени.
Хубаво е, че във въпроса си споменахте и Сърбия. Да, Белград започна отдавна преговорния процес за членство в ЕС. Даже отвориха някои глави, които така и не затвориха. Проблемът на Северна Македония е в това, че нейният елит иска членство в Европейския съюз, но не преди това да направи Сърбия. В най-добрия случай, ако може, двете държави да влязат заедно. Толкова са обсебени от верността си към Белград.
МЕДИЙНАТА ПОЛИТИКА БЕШЕ СТРОГО ДОЗИРАНА
– Преди 1989 г. работите във вестниците „Народна младеж“, „Работническо дело“, „Отечествен фронт“, Българското радио. Каква политика имаха тези медии към случващото се в Македония?
– Строго дозирана. Социалистическа република Македония беше част от състава на Югославия, така че цялата информация, доколкото имаше такава, минаваше през Белград. Отношенията между България и СФРЮ бяха деликатни, особени и трудни и вероятно затова се е постъпвало така. В основата на това състояние на нещата беше различната позиция на ръководствата на двете държави по така наречения „македонски въпрос“. Имаше някакви опити чрез срещи на междупартийно и междудържавно ниво да се изчистват тези неща, но някаква подробна информация в медиите не се даваше.
По-обширно спорните въпроси и резултатите от тези срещи се разглеждаха на закрити партийни събрания. Имаше някакви брошурки, в които се описваше подробно състоянието на двустранните ни отношения със СФРЮ, така че все пак да имаме яснота около това, което държавата ни прави по този въпрос.
