120 години от рождението на Патриарх Кирил

сряда, 27 януари 2021 г.

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 1

120 години от рождението на Патриарх Кирил (светско име Константин Марков Константинов) (3 януари 1901, София – 7 февруари 1971, София) – патриарх на Българската православна църква (1953–1971), историк, академик (1970), доктор по богословие (1927), доктор хонорис кауза на Духовните академии в София, Москва и Ленинград (дн. Санкт Петербург). 

 През 1914 г. постъпва в Софийската духовна семинария, която завършва през 1920 г. Следва (от 1920) богословие в Белград, завършва (1925) в гр. Черновиц (дн. гр. Черновци, Украйна). През 1928–1930 г. специализира философия в Берлин. Приема монашество като студент (1923). Йеромонах (1930); архимандрит (1932); секретар на Светия Синод (1934); Стобийски епископ (1936); Пловдивски митрополит (1938) и заедно с това временно управляващ Маронийската (Гюмюрджинската) епархия (1941–1944);наместник-председател на Св. Синод (1951). На 10 май 1953 г. е избран за патриарх и Софийски митрополит. 

 Като Пловдивски митрополит през 1943 г. се обявява в защита на българските евреи и допринася за спасяването им от лагерите на смъртта. Патриарх Кирил развива голяма обществено-политическа и книжовна дейност. Работи в областта на историята на Българското възраждане и националните борби на българите от Македония и Тракия. Има принос за издирването и обработването на исторически извори. 

 Съчинения: „Панарет, митрополит пловдивски (1805–1883)“ (1950), „Натанаил, митрополит охридски ипловдивски (1820–1906)“ (1952), „Съпротивата срещу Берлинския договор – Кресненското въстание“ (1955), „Българо-мохамедански селища в Южни Родопи (Ксантийско и Гюмюрджинско)“ (1960), „Католическата пропаганда сред българите през втората половина на XIX век“ (1962), „Принос към униатството в Македония след Освободи-телната война (1879–1895)“ (1968), „Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877–1878“ (Т. 1, 2, 1969–1970) и др.

Изложба, посветена на 150-годишнината от рождението на Даме Груев

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 1.

На 19 януари 2021 г. в Регионалния исторически музей – Благоевград бе открита изложба, посветена на 150-годишнина от рождението на Даме Груев. 

Тринадесетте табла, включващи фотоси и данни за неговия живот и дела, посветени на Македония, са
подготвени от членовете на Македонския научен институт – д-р Кирил Алексиев, директор на музея, Николета Войнова – председател на Младежкото дружество „Даме Груев“ при МНИ и доц. д-р Александър Гребенаров – член на УС на МНИ. 

Изложбата предстои да бъде представени в София и в други градове, включително и онлайн.

Доц. д-р Александър Гребенаров

Иван Николов: От фалшивата македонска идентичност останаха само фрустрациите

вторник, 26 януари 2021 г.

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 1.

За съжаление, българските сантименти към РС Македония днес са обратно пропорционални на омразата, която се сипе срещу България от определени и щедро финансирани антибългарски центрове. РС Македония днес най-нахално иска да насили вратата на ЕС и да се разположи направо в Брюксел, в Рим, Париж или Берлин, без да си дава сметка, че Европа е ей там, зад Осогово. В никакъв случай не иска да приеме българските становища като европейски. 

Тя е свикнала да мисли за България като татарска и азиатска страна. Не иска да разбере, че Европа не е само фондове и пазари. Тя е и начин на мислене и поведение, на осъзната и доброволно приета ценностна система и човешки права. Натрапената и десетилетия наред отглеждана и възпитавана антибългарска и просръбска македонска идентичност в днешно време дойде в противоречие не само със самата себе си, но и с философията на демократичните европейски държави и техните взаимоотношения. Три десетилетия след разпадането на Югославия в РС Македония едва сега започна разпадането на югославската (великосръбска) идеология. Без нея голяма част от македонските учени от хуманитарните науки, изкуствата и културата са просто безпомощни. 

Стотици томове редактирана в Белград история, дипломи, докторантури, титли – целият този труд днес е напълно непотребен и не върши никаква работа. И не само не върши работа, а е тежко бреме, от което днешна РС Македония все по-дълбоко потъва в калта. От чисто човешка гледна точка това отрезвяване от про-сръбски, про-югославски, про-антични и какви ли не още зазубрени заблуди е изключително тежка и мъчителна вътрешна драма. Двайсет години от краткия човешки живот си посветил да учиш, приемал си и усвоявал учебните програми на доверие с уверението, че опознаваш истината, че ще станеш уважаван учен, ще се реализираш в обществото и един ден някой ти казва, че целият този труд е напразен, че всичко, което си научил и в което вярваш, което си говорил или може би писал, е една плиткоумна лъжа! Дълбоко в себе си осъзнаваш, че наистина е лъжа, но нямаш време и сили да тръгнеш да преосмисляш възприетите „истини“. 

Имаш две възможности. Едната е да захвърлиш всичко и да тръгнеш сам да си търсиш истината, въпреки че знаеш, че тя, истината, не само няма да ти послужи за нищо друго, освен за собствено удовлетворение, но и ще ти донесе само ядове и конфликти. Втората възможност е да потиснеш всички съмнения и дилеми, да се затвориш и окопаеш в себе си и да продължиш да си живуркаш с лъжите. Та нали учителят по история не получава заплата за това, че учи учениците на историческа истина, а за това, че преподава учебния план по история, предписан от министерството на образованието! Затова, давай напред – българите са фашисти и окупатори, ние сме братя с югославските народи и народности, да живее братството и единството с тях, Тито беше велик, в Югославия ни беше добре, имаше шоколади, дъвки, маратонки, имаше „фичи“ и „стоядинки“... Ето това е цялата философия на малкия човечец от пост-югославското пространство. Той не може за една нощ да се отърси от натрапения македонизъм, както други не могат да се отърсят от натрапения комунизъм три десетилетия след пропадането му. И може би никога няма да се отърсят. Намират се в позицията на подхвърлено дете, което един ден се изправя пред истината, че родителите, които са го отгледали и възпитали, не са му истински родители, че има други, биологични родители, които не познава. Това е шок. После идва болката и страданието. После се запознава с истинските родители и намира, че те не са толкова лоши, просто такъв е животът... 

Животът продължава. Идеологиите са временни – идват и си отиват. Ние, народите, оставаме да търсим истината. И трябва да се примирим, че абсолютна истина няма, че всичко може да бъде доказано и оспорено на другия ден, след година, две, пет. Има непрестанен процес на осъзнаване на истината, има малки и мъчителни стъпки, които стават толкова по-големи, колкото е по-голяма вътрешната ни свобода да мислим по-смело, по-задълбочено и аргументирано. Да, понякога е много по-трудно да забравиш това, което знаеш, отколкото да научиш и възприемеш нещо ново. Новото винаги се ражда с мъка и болка. РС Македония днес се мъчи и крещи и сипе обиди срещу България. 

В цялата тази врява, умира идеологията на Стоян Новакович и започват родилните мъки на една нова Македония. Независимо от съпротивата, промените в съзнанието на хората закономерно настъпват, често пъти напук на медиите, на политиците, на университетските преподаватели и учителите. Нуждите на времето, ако не тях, то техните деца ще ги накарат да преосмислят и сами да осъзнаят заблудите си и да потърсят истината. Същото ни предстои и на нас, българите от Западните покрайнини. И нашето национално съзнание и мироглед, отношението ни към другите и особено към България, е формирано под влиянието на същата школа на Гарашанин и Новакович, възприета и доразвита от ЦК на ЮКП за „българските фашистки окупатори“ и „врагове“ които винаги забиват нож в гърба на милите и невинни сърби. Единици само успяха да се отърсят от тия насадени догми и да осъзнаят истината. Антибългарските настроения в Македония са продукт от антибългарските настроения в Югославия и днешна Сърбия. 

На България като европейска страна, която е основен носител на европейските ценности на Балканите, предстои да постави въпроса и за сръбския поглед върху българската история, която като че ли е написана с единствената задача да възпитава подрастващите поколения в дух на омраза и отмъстителност към България и българите. Тази история ни постави нас, българите в Западните покрайнини, в позиция на боксова круша, върху която тренират сръбските „патриоти“. България е длъжна да прекрати това. И не защото и ние сме безгрешни и идеални, или защото сме в позиция да се налагаме, а защото такъв е цивилизационният процес – в мирното съжителство, а не в конфронтацията. Да вдигаш паметни костници, надгробни паметници и паметни плочи и да учиш учениците в основните училища, че Българската армия е избила 20 000, 50 000 сърби по време на Първата световна война, да правиш ученически конкурси, на които децата да се състезават да пишат и рисуват „българи-чудовища“, не само не е цивилизовано и европейско, то е престъпно! 

И ако на децата това можеш да го втълпиш в главите им с риск да ги отровиш с омраза и мъст, как да го докажеш на учените от европейските и световните университети, пък и на обикновените хора, когато в ерата на интернет историческите източници и фактите са достъпни за всеки който се интересува? Фалшивите исторически съчинения без всякаква научна стойност, написани на базата на дописките на Арчибалд Райс, Уилиям Драйтън, докладите на „международна комисия“ от сръбски граждани на щат в армията до мирната конференция в Париж, са не само безпочвени, но и смешни. И до днес българските патриоти в България и чужбина, денонощно пишат и после събират средства, за да напечатат някоя и друга книжка, с която да се противопоставят на сръбските и македонските исторически фалшификации и да защитават името и честта на България. От другата страна, само две сръбски сдружения в Скопие получават няколко стотин хиляди евра, за да провеждат антибългарска кампания в Македония. 

 За целия си съзнателен живот никога и никъде в сръбската история, география, литература, театъра, киното и медиите не срещнах една добра дума за България и българите. В сръбските учебници, науката, културата и изкуството ние навсякъде сме описани като олицетворение на злото: убийци, черни, грозни, коварни, предатели, фашисти, окупатори... „Фашисти“ които в желязната прегръдка на фашизма намират сили да спасят евреите си?! „Окупатори“, чиито държавни територии и народ и до днес са окупирани и подложени на жестока политика на отнародване и сърбизиране!? 

Лоши, но „добрите“ прокарват границата си посред нашите гробища и дворове! С такъв ли културен и интелектуален багаж ще влизаме в клуба на най-цивилизованите европейски държави? Докога ще ни правят на малоумни и ще ни набиват комплекси за несъществуваща вина? Докога ще ни учат да мразим собствените си дядовци и баби, бащи и майки само за това, че сръбската пропаганда ги е набедила, че са „фашисти“ и „окупатори“? Не само затова, че е обидно, а защото не е вярно. И затова, че е опасно за бъдещето на Сърбия и за нейните деца, които един ден може би отново ще тръгнат да „освобождават сърбите“ в „Стара Сърбия“ или България. Тази националистическа лудост, която периодично и неизбежно се повтаря, не е модно течение или някаква заразна болест. 

Тя е продукт на системата на възпитание и образование и на историческите митове, с които вече два века цели поколения се отглеждат и възпитават като войници и офицери, а не като миролюбиви и трудолюбиви граждани. Без трезво и истинско осъзнаване на кардиналните исторически заблуди, войните, престъпленията, лъжите, грабежите и насилието, включително и от последната война, Сърбия няма как да се избави от този исторически водовъртеж и няма как Балканите да се омиротворят и европеизират. Международните фактори, които се занимаваха с решаване на югославската криза, не си свършиха работата докрай. Защото не я разбираха. И защото не искаха да признаят собствената си вина за нейното създаване. 

След две десетилетия от Кумановското споразумение сръбският национализъм успя отново да се консолидира и да актуализира старите великодържавни и национални планове. Тия отживели илюзии отново подлудяват масите и отново се заговори за „освобождение и обединение“ на сръбските земи, сега вече с помощта на Русия и Китай. Още по-опасното е, че демократичната сръбска опозиция се самоизключи от политическия живот и в Сърбия се установи авторитарно управление с една, меко казано, плаваща външнополитическа ориентация. Няма я балансиращата роля на проевропейската опозиция в сръбския парламент, която да се утвърждава като евентуална бъдеща алтернатива на сегашното националистическо управление. Единствената опозиция на управляващите националисти са още по-екстремните националисти на Шешел, на Бошко Обрадович и други, които зорко бдят да не би Вучич да нормализира отношенията или, не дай си Боже, да признае Косово. И докато ние наивно чакаме отварянето и затварянето на преговорните глави в преговорния процес за членството на Сърбия в ЕС с надеждата, че Берлинската стена на Стрезимировци може да се пропука и да се отвори за свободно движение на хора, стоки, идеи и капитали, Сърбия под равнодушния поглед на Европа се въоръжава, консолидира и пробва почвата за присъединяване на Република Сръбска, Косово и Черна Гора, а защо не и Македония. Някой ще каже, че това е лудост, че това не е възможно, че сега е XXI век, че никой не иска да воюва и пр. Нека да оставим това на наивните. Лудост е било и убийството на Франц Фердинанд в Сараево 1914 г., лудост беше и когато започна последната война в Босна, обсадата на Сараево, Сребреница, Вуковар, военната интервенция на Косово и въпреки всичко, това се случи. Само ония, които не познават феномена на сръбския шовинизъм, могат да си правят илюзии. Ние, които живи изгоряхме от него, трябва да сме будни и да се замислим защо медиите и социалните мрежи в съседните държави денонощно бълват антибългарска пропаганда. 

Иван Николов,
 
 председател на българския Културно-информационен център „Босилеград“

Косовски учен призова албанците в Скопие да подържат приятелите на България

понеделник, 25 януари 2021 г.

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 1.

"Албанците в Северна Македония трябва да поддържат македонската страна, която подкрепя споразумението с България". На това мнение е знаковият косовски учен и експерт в областта на Западните Балкани проф. д-р Неджмедин Спахиу. Ето какво още казва именитият специалист в специален анализ за последния брой на списание "Шеня", озаглавен „Битката между Сърбия и България за влияние в Северна Македония“. 

Според професор Спахиу: 

Случаят на Северна Македония и България е най-подобният до този на Косово и Албания. Територията на Северна Македония е завладяна от Сърбия тогава, когато Сърбия завладява Косово и Новопазарския санджак през 1912 г. Поведението на сръбските завоеватели спрямо християнското население в Македония е асимилационно за разлика от поведението срещу мюсюлманското население, което е изкореняващо. Дядовците на днешните македонци се третираха като „южни сърби“ и се принуждаваха да посещават литургиите на сръбските попове. Но в периода 1915–1918 и 1941–1944 г. България анексира територията на днешна Македония без районите с албанско мнозинство, които се присъединиха към Албания. През 1944 г. така както албанските комунисти предадоха Косово и Новопазарския санджак на Сърбия, по същия начин българските комунисти предадоха Македония на Сърбия. Сръбските комунисти не продължиха по-нататък сърбизацията на това население, а целяха неговото дистанциране от българската църква и култура. Също като руснаците в Молдова, създадоха на македонците отделна азбука и един езиков стандарт, който нарекоха „македонски език“. Със започването на политическия плурализъм в Република Македония, най-голямата опозиционна сила ВМРО-ДПМНЕ се прояви като пробългарска сила, докато СДСМ, който наследи Съюза на комунистите на Македония, остана на просръбски позиции. По време на престоя на ВМРО-ДПМНЕ на власт и докато Западът беше зает с Косово, просръбските сили превзеха отвътре ВМРО-ДПМНЕ и естествено СДСМ в опозиция зае пробългарска позиция. С помощта на Запада пробългарските сили се върнаха на власт през 2017 г.

Сигурно е, че обединението на Северна Македония с България няма да се случи, както няма да се случи и обединението Косово–Албания, но България (и западните страни) имат интерес Северна Македония да бъде по-далеч от Сърбия и по-близо до България. 

Македоно-българският проблем е двустранен въпрос. Естествено, от обърканите отношения между Северна Македония и България печели Сърбия, докато – освен северномакедонците и българите – най-много патят Косово и Албания“. 

Професор Спахиу дава своето мнение и каква трябва да бъде позицията на албанския фактор по отношение на този спор: 

„Албанците в Северна Македония трябва да поддържат македонската страна, която подкрепя споразумението с България. Косовската и албанската дипломация трябва да окуражават споразумението между Скопие и София. В този контекст, трябва сред албанците в Северна Македония и техните институции, знамето на Косово да се поставя на всяко място, където се поставя знамето на Албания. Това, за да се покаже еднакво уважение и любов както спрямо Косово, така и към Албания и по този начин да се даде пример и на македонците, че за да имаш национална идентичност няма нужда да отричаш своя етнически произход, нито общата история с България, също както Косово не отрича нито общия етнически произход, нито общата история с Албания, въпреки факта, че е изградило своя отделна национална идентичност.

Трудно е да се прогнозира кога ще приключи тази битка между Сърбия и България за влияние в Северна Македония, но е сигурно, че Сърбия ще инвестира колкото се може повече македонци да действат срещу българските искания. Колкото по-големи проблеми прави Северна Македония, толкова повече Косово изчезва от вниманието на Запада и Белград и готви своята манджа. Плюс, че Сърбия има директен интерес културата, сантиментът и самата държава Северна Македония да бъдат колкото се може по-далеч от България и колкото се може по-близо до Сърбия“.

 (Цялата статия на албански език – https://shenja.tv/beteja-mes-serbise-e-bullgarise-per-influence-ne-maqedonine-e-veriut/).

Д-р Антон Панчев

Излезе най-новият брой на бюлетина на МНИ

неделя, 24 януари 2021 г.

БЮЛЕТИН 

“БЪЛГАРИТЕ НА БАЛКАНИТЕ И ПО СВЕТА“

Бр. 01 за 2021 г. 

Съдържание: 

Новини за Република Северна Македония… 1 – 5 
Български общности зад граница… 5 – 12 
Акцент: Оздравяване от пост-югославските травми… 12 – 17 
Интервю на броя Д-р Антон Панчев: Няма ЕС с тази абсурдна идеология на Скопие… 17 – 28 Анализи за живота на българите в чужбина … 28 – 32 Дейност на МНИ… 32 – 34 Нови издания... 34 – 35

Целият материал четете по-долу: 

За цар Самуил и критериите от Копенхаген

петък, 22 януари 2021 г.

Иван Николов
бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 12.

Д-р Иван Николов

Отказът на Р България да подкрепи на този етап преговорната рамка за еврочленството на Република Северна Македония предизвика бурни антибългарски реакции, които в РСМ никога не са и стихвали, но сега пламнаха и в някои кръгове в България, в съседните страни, та дори и в Европа. 

Бивши и настоящи политици, журналисти и политически коментатори и анализатори си дадоха за право да раздават непоискани „европейски“ съвети на България, която, както и винаги досега, трябвало да си затвори очите и щедро и безусловно да подкрепи македонското еврочленство, пък после в процеса на преговорите да се решават спорните въпроси. Дори конструираха тезата, че задържането на преговорите за македонското еврочленство било обслужвало руските интереси на Балканите!? 

Като че ли езика на омразата и сатанизацията на България обслужва европейските интереси. Ходът с безусловната и безрезервна подкрепа България го игра със сръбското еврочленство и той не само не бе оценен по достойнство от сръбските правителства, но и с нищо не допринесе за подобрение на положението на българското малцинство в Западните покрайнини, които, между другото, Сърбия съвсем незаконно ги владее след разпадането на Югославия. 

Относително леко получената подкрепа за началото на преговорите утвърди убеждението сред сръбските политици, че в Европа лесно може да се влезне през задния двор и даже дълбоко да се бръкне в еврофондовете. Така преговорния процес зацикли – от март 2012 г. досега Сърбия е затворила само две от общо 35 преговорни глави. 

С други думи, умишлено протака преговорния процес с цел печелене на време и изчакване на благоприятни международни обстоятелства за решаване на сръбския национален въпрос – създаване на Велика Сърбия от териториите на Република Сръбска, Черна Гора, Косово, пък и от Македония. 

Независимо от мантрата за „никога по-добрите отношения между Сърбия и България“, която често едностранчиво се подхвърля от българска страна, достатъчно е да прочетем антибългарските изявления на сръбски официални лица през последните няколко години, за да разберем откъде духат ветровете и какви са целите на последните яростни антибългарски провокации в Македония. 

Изместването на същността на спора за преговорната рамка към историческите въпроси от българска и към въпросите за „идентитетот и язикот“ от македонска страна, води до замитане на съществените политически и икономически въпроси от които зависи не само устойчивото решаване на отношенията между двете държави и македонското еврочленство, но и стабилността на Балканите и в Европа. 

От това и от лобистките ходове на учениците на сръбската дипломатическа школа, идват и недоуменията по българската позиция за историческите въпроси, които прозвучаха в изказванията на някои евробюрократи. Колкото и да сме прави в исканията си, ние не можем да очакваме от Михаел Рот или Ангела Меркел да познават тънкостите и да арбитрират в нашите спорове за цар Самуил и Гоце Делчев. Наймного да ги бутнат в графата „двустранни спорове“ и както с Гърция, да ни оставят две-три десетилетия да се разправяме с македонските „историчари“. 

Може би точно затова българо-македонският спор за преговорната рамка трябваше да им бъде сервиран на по-разбираемият за тях, брюкселски език. Днешните евробюрократи едва ли разбират нещо от нашата средновековна и нова българска история, но ако им кажем, че РСМ не покрива критериите от Копенхаген, тогава може и да се замислят. 

А тя определено не ги покрива. Защото, за да започне преговори за присъединяване към ЕС, Република Северна Македония трябва найнапред да отговаря на първият основен критерий: “Институционална стабилност като гаранция за демократичен и правов ред, за опазването на човешките права, както и зачитането и защитата на малцинствата“. На второ място е: „Функциониращо пазарно стопанство и способност за справяне с конкурентния натиск и пазарните сили в рамките на ЕС“, и на трето: „Възможност за поемане на задълженията на членството, включително и капацитета за ефективно прилагане на правилата, стандартите и политиките, които съставляват законодателния корпус на ЕС („достиженията на правото“), както и придържане към целите на политическия, икономическия и паричен съюз“. 

За нас е по-важно и политически по-печелившо, изхождайки от критериите от Копенхаген, заедно с нашите европейски партньори да настояваме, преди започването на преговорния процес Република Северна Македония да осигури институционална рамка и ефикасни правни механизми за защита на личната сигурност и човешките и малцинствени права на ония македонски граждани, които се декларират като българи. 

Да настояваме да санкционират езика на омразата срещу българите и да престанат преследванията и кампаниите срещу тях. Когато те се почувстват признати и сигурни, тогава и българската история и българският език си идват на мястото като неделима част от тяхното българско национално самосъзнание. Към настоящия момент Конституцията на РСМ не признава нито българите, нито техните национални и човешки права, а ние искаме да признаят, че самите македонци са произлезли от тях и от българската история! Не че не е вярно. Но за да може тази историческа истина и правно да се материализира, българите първо трябва да бъдат признати в македонската конституция, а след това и с един пакет закони, благодарение на които те не само да се почувстват сигурни и защитени, но и свободно да упражняват своите граждански и културнопросветни права, които са в основата на всяка национална самобитност и гражданска сигурност.

 Също така македонската позиция е много по-уязвима пред европейските партньори от гледна точка на вековното протакане на строежа на ЖП линията София – Скопие и на македонската отсечка от транспортен коридор № 8. Европеизирането на РСМ без свободно движение на хора, стоки, идеи и капитали, няма как да се случи. 

Ето за тия фундаментални неща трябва да говорим много повече с македонските и европейските ни партньори. Културната надстройка и историческите спорове ще продължат още известно време и по примера с другите югорепублики, ще си дойдат на място и постепенно ще стихнат. Парадоксално е, че една Албания нямаше никакъв проблем да признае съществуването на българско малцинство върху собствената си територия. Македонските власти също няма как да изтрият българите от етническата си карта, независимо от това колко дълго ще си затварят очите пред безспорните исторически факти. 

Освен това през изтеклите три десетилетия над 110 000 македонски българи документално са доказали българският си произход и са подписали нотариално заверени декларации за българско национално самосъзнание в процедурата за придобиване на българско гражданство. Сред тях са и немалко високопоставени официални представители на РСМ. Следователно, има българи в Република Северна Македония, спазвайте правата им, ако искате да станете членка на Европейския съюз!

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2020