Процеси в албанските политически партии в Република Северна Македония

сряда, 8 юли 2020 г.

Процеси в албанските политически партии в Република Северна Македония 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 6.

Д-р Антон Панчев

 Участието на албанските политически партии на парламентарните избори на 15 юли поставя няколко основни въпроса във връзка с резултатите от тях и развитието на политическите и партийните процеси в Република Северна Македония. Може би най-важният е дали Демократичният съюз за интеграция (ДСИ) ще запази мястото си на първа политическа сила сред албанските избиратели. 

За първи път от почти 15 години ДСИ е изправен пред подобно сериозно предизвикателство, защото коалицията между „Съюза за албанците“ и партия „Алтернатива“ има своите добри шансове да получи най-много гласове сред албанския електорат. В Република Северна Македония няма достоверни проучвания на общественото мнение, поне що се отнася до нагласите сред албанските избиратели, но при анализа на тенденциите от предходните избори може да се направи заключение, че разликата между ДСИ и коалицията „Съюза за албанците“ – „Алтернатива“ ще бъде от няколко хиляди гласа, неизвестно в чия полза. 

 Вторият въпрос е, дали СДСМ ще получи значителен албански вот, както на парламентарните избори през 2016 г., който да помогне на партията на Зоран Заев да победи ВМРО-ДПМНЕ. Такава беше и основната цел на предизборната коалиция с Движение „Беса“ на Билал Касами, но електоралното влияние на „Беса“ също е неясно. 

Тази коалиция беше резултат от хода на политическите процеси сред албанските партии, тъй като „Съюз за албанците“, който си партнираше с „Беса“ през последната една година, избра да сключи предизборна коалиция с партия „Алтернатива“, а обща коалиция между тези три формации беше невъзможна, след разцеплението в „Беса“ през 2018 г. и последвалото създаване на „Алтернатива“. 

 Третият въпрос е, дали Демократическата партия на албанците (ДПА) на Мендух Тачи ще успее да оцелее на тези избори след като през 2016 г. успя да вкара само двама депутати в парламента, а на местните избори през 2017 г. изчезна от картата в много от общините, които са населени предимно с албанци. Ако тази партия не успее да вкара поне един депутат в парламента, очевидно ще бъде обречена на изчезване от политическата карта на страната. Противопоставянето между албанските партии и в тази кампания се гради много повече на личностните и груповите борби, отколкото на някаква идейна и програмна основа. 

В техните предизборни програми и платформи няма нещо напълно ново, като всички те обещават увеличаване на колективните права на албанците в Република Северна Македония, ако са част от следващото правителство. Идеята на Али Ахмети, лидер на ДСИ, за албански министър-председател на Република Северна Македония, предизвика най-голям интерес и дебат в албаноезичните медии в страната. Лидерите на останалите албански партии я окачествиха като предизборен маньовър, за да се пренесат разговорите от обвиненията за провалите на ДСИ във властта към една популистка идея, която само може да влоши междуетническите отношения в страната. 

Срещат се и други идеи, като тази на лидера на ДПА Тачи, който предлага създаването на двукамарен парламент, като втората камара да е изградена на принципа на етническото представителство. Подобни предложения, които целят промяната на конституционния статут на македонската държава, са често срещани в предизборната реторика на албанските лидери в страната, като и тази кампания не прави изключение. 

 Същевременно стана ясно, че в Република Северна Македония може да се появи нова албанска политическа партия. На 12 юни на митинг, проведен в Прищина, председателят на Движението „Самоопределение“ и доскорошен премиер Албин Курти, обяви че неговата партия планира да създаде свой клон в Република Северна Македония. 

От повече от една година „Самоопределение“ има свой клон в Албания, който така и не успява да се превърне в пълноценна политическа партия и да овладее значим електорален дял в тази страна. За навлизането на Движението „Самоопределение“ на македонската политическа сцена се говори от доста години, почти от самото основаване на тази политическа структура през 2005 г., като от тази партия нееднократно са заявявали подобни намерения. Активисти на „Самоопределение“, както и самият лидер, често са участвали в различни политически прояви в съседната на Косово Република Северна Македония през годините и са се намесвали пряко и непряко в политическите процеси сред албанците там. Албин Курти е участвал на митинги в Република Северна Македония, като на президентските избори през 2019 г. публично подкрепи кандидатурата на проф. Блерим Река, а впоследствие проф. Река беше министър на европейската интеграция в правителството на Курти. Албин Курти и Движението „Самоопределение“ поддържат най-близки контакти със Зиядин Села и „Съюза за албанците“, като от тази партия са се опитвали да печелят поддръжката на албанския електорат, демонстрирайки своята близост със „Самоопределение“.

 Безспорно е, че Албин Курти е сред най-подкрепяните политици сред албанците на Балканите и неговото влияние надхвърля границите на Република Косово, а Движението „Самоопределение“ се опитва да си изгради образа на общоалбански политически проект, който ще донесе така желаната промяна по отношение на борбата с корупцията и бедността, както и национално обединение на албанците под някаква неясна форма. Въпреки това заявление на Курти, все още не е ясно дали Движението „Самоопределение“ ще основе политическа партия просто като свой клон или ще се насочи към разширяване на мрежите си на влияние и ще си взаимодейства с вече съществуващи албански партии в Република Северна Македония. Ако се насочи към създаване на политическа партия там, това ще повлияе в някаква степен върху политическите процеси сред албанците в страната, но една такава структура едва ли ще доведе до някакви по-радикални изменения на политическата сцена, тъй като повечето от албанските партии в страната вече са стабилизирани в известна степен и трудно нов политически субект би завзел значителен дял от електората. 

Регистрирането на Движението „Самоопределение“ като самостоятелна партия по-скоро ще отнеме от гласовете на опозиционното настроените срещу Демократичния съюза за интеграция, т.е. ще привлече гласоподаватели на „Съюза за албанците“, макар че би мобилизирал и част от негласуващите албанци.

75 години от съдебните процеси във Вардарска Македония

вторник, 7 юли 2020 г.

75 години от съдебните процеси във Вардарска Македония 

Бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 6.

Д-р Володя Милачков

 Съдебните процеси се провеждат в условията на безогледно налагане на македонизма. Те имат за цел да накажат проявите на българско национално самосъзнание. „Правова“ форма на преследването на българщината e Законът за съдене на престъпленията против македонската национална чест (1944). 

Той третира като престъпления деянията, засягащи „честта на македонския народ“, в случаите, когато не могат да бъдат квалифицирани като „подпомагане на окупатора“ (т.е. българските власти). На съдебно преследване се подлага всеки, който се чувства българин или смята, че историята, езикът и националността на славянското население в Македония са български. По цяла Македония през 1945 г. са проведени множество процеси и са издадени стотици присъди по Закона за „националната чест“. 

 Сред първите подсъдими са духовните водачи на населението във Вардарска Македония, участници в борбата срещу сръбските режими от 1913–1915 г. и 1919–1941 г., дейци, оглавили българското национално-културно дело в годините на българското управление в областта през 1941–1944 г. 

 На 2 юни 1945 г. съдът в Скопие осъжда на смърт героите на Скопския студентски процес от 1927 г. и всепризнати политически дейци в Македония в годините на освобождението – Димитър Гюзелев, Димитър Чкатров и Спиро Китинчев. Те, както и останалите шестима подсъдими по процеса, са обвинени, че са работили за възраждането и победата на българската национална кауза в Македония, като по този начин са действали против „своя собствен народ“. Д. Чкатров от Прилеп, брат на Йордан Чкатров, е активен деец на Македонската младежка тайна револю-ционна организация и строителен инженер. 

 След разгрома на кралска Югославия (април 1941) работи за изграждане на българска администрация и за заличаване на последиците от сръбския режим във Вардарска Македония. Заради цялостната му дейност и непоколебимото му българско съзнание е съден от македонските власти в НР Македония през 25 май – 2 юни 1945 г. заедно със своите съидейници д-р Д. Гюзелев от гр. Дойран, доктор по философия и директор на радио „Скопие“ от юни 1942 до 1944 г. и видния скопски общественик и икономист Сп. Китинчев от Скопие, кмет на родния си град и женевски възпитаник. 

Към тяхната група от обвиняеми са включени също и областният управител на Скопие – доктора по правни науки Димитър Раев, д-р Благой Панчев – помощник кмет на Скопие, д-р Панайот Хитров, Азис Ибраим, Захари Иванов и Никола Икономов. Съдебните заседания се провеждат в една от залите на офицерския клуб на Скопие в присъствието на нарочно доведени клакьори. 

Тримата основни обвиняеми не отричат, че са се борили за запазване на българското население в Македония от сръбската асимилация. Те са осъдени на смърт чрез разстрел. Д. Гюзелев и Д. Чкатров скоро след произнасяне на присъдата са разстреляни край Зайчев рид, на три километра от Скопие, недалеч от пътя за Тетово. 

Спиро Китинчев е осъден на смърт, но по-късно присъдата му е заменена с 20 години каторга. Той умира след една година в затвора Идризово от туберкулоза и изтезанията, на които е подложен. 

За времето от февруари до април 1945 г. на три процеса в Щип са издадени 16 смъртни присъди. Военният съд в Прилеп на 15 април 1945 г. осъжда на смърт 10 души, сред които уважаваните прилепски граждани д-р Петър Бърдаров, юристът Александър Хаджиздравев, учителят Димитър Найденов и др. Десет смъртни присъди издава и съдът във Велес на 29 април 1945 г., съдът в Битоля седем и т.н. Съдебни процеси с десетки осъдени на дългогодишен или доживотен затвор, конфискация на иму-ществото и пр. са проведени и в редица от по-малките градове във Вардарска Македония. Всички подсъдими са обвинени като “велико-българи”, “михайловисти”, “ВМРО-вци”, “фашисти” и врагове на “нова Югославия”.

В Атина недоволни от бавното темпо на Смесената гръцко-македонска комисия

неделя, 5 юли 2020 г.

Гръцката опозиция изразява недоволство от бавното темпо на работата на Смесената гръцко-македонска комисия

Бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 6

 Представители на опозиционната партия СИРИЗА в Гърция критикуват правителството на страната, че е занемарило работата по приложението на договореностите за промени в учебниците в Република Северна Македония. 

Редакционните комисии за написването на новите учебници в Република Северна Македония не са провеждали заседания от ноември 2019 г., за да се планират и осъществят измененията, които са договорени между представителите на Атина и Скопие в Смесената комисия на 27 март 2019 г. Според опозицията, това забавяне е резултат от пасивността на правителството на Кириякос Мицотакис, която е довела до замразяването на всички промени в учебниците на Република Северна Македония. 

Бившият министър в правителството на СИРИЗА и отговорник по международните въпроси на партията, Георгиос Катругалос е заявил пред гръцки медии, че няма напредък по реализирането на задълженията на македонската страна, което обаче се дължало на липсата на натиск и интерес от гръцкото правителство за по-бързото придвижване на тези въпроси. 

Катругалос подчерта, че „Преспанският договор предвижда задължения за промяна на съдържанието на учебниците, така че то да не съдържа националистически елементи. Ние бяхме предвидили една комисия за учебниците и се бяхме споразумели за незабавни промени в програмите и в съдържанието на учебниците още през септември миналата година“. 

Опозиционният представител твърди, че „Тази комисия за учебниците не е заседавала по същество нито един път откакто правителството на „Нова демокрация“ е дошло на власт и това е причината, заради която това много важно задължение на другата страна е останало до този момент замразено“. 

 Д-р Антон Панчев

За „езика“ на македонците

събота, 4 юли 2020 г.

За „езика“ на македонците 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света"

Доц. д-р Ал. Гребенаров

Македония е историко-географска област, населена през вековете с различни народности, от които най-многобройни са българите. Редица научни дисциплини разполагат с множество доказателства, които потвърждават тази констатация. Между тях не прави изключение и езикознанието, защото езикът е важен признак за национална идентичност на всеки индивид. Аргументирани становища, че официалният език в Република Северна Македония е югозападна писмено-регионална норма на българския език, читателите могат да открият в изданието на БАН „За официалния език на Република Северна Македония“. Тази малка книжка от 64 страници, появила се в навечерието на обичания християнски празник, посветен на светите братя Кирил и Методий, породи поредна антибългарска кампания в Скопие. Новият предизборен повод за врага бе намерен. Посоката му – позната от десетилетия. 

Неочакваната твърда реакция в София обаче за не/подкрепа на бленуваното еврочленство на Република Северна Македония „успокои“ в някаква степен страстите. Питаме се – докога? Македонският научен институт, верен на традицията да популяризира изследвания и извори за Македония, в днешния брой на Бюлетина предоставя мнението на френския историк Леон Ламуш за езика в Македония, която той познава в детайли.

 Сред множеството книги, издадени от популярния френски писател, общественик и военен деец, се откроява трудът му „La Question des minorités“. В него са приведени исторически документи, етнодемографски статистики, езикови особености и признания от чуждестранни писатели, пътешественици, учени и писатели, показващи според думите му „по неоспорим начин българския народностен характер на македонските славяни“. Отделяйки особено внимание на сърбите и на езика им, авторът заявява, че единствени срещу цялото световно обществено мнение те не признават съществуването на българско национално малцинство на територията на югославската държава. 

По-надолу обнародваме откъс от спомената книга, който се отнася за говора в Македония. По подобие на мнозина негови съвременници след Първата световна война, Леон Ламуш не познава понятието „македонски език“. И да припомним – книгата „La Question des minorités“ е издадена в Париж през 1931 г. – време, през което Югославия е едно от „любимите деца“ на Франция. 

 „А. ЕЗИКЪТ НА МАКЕДОНЦИТЕ 

Всички народи на съвременна Европа и особено народите от източната ѝ част, театър на толкова последователни нашествия, са приели тол¬кова примеси, че днес е много трудно да се говори за отделни раси. Съществува обаче един външен белег, който има особена стойност при определянето на националността – това е езикът. Така че с много малко изключения виждаме, че въпросите за националността се основават върху различията на езиците, на които говорят съответните групи. От това следва, че от голямо значение е да се определи към кой език принадлежат диалектите, на които говорят славяните в Македония.

 Тези диалекти са доста многобройни и различни и това може вече да бъде считано като указание, защото подобно е положението и в самата България, докато сръбският език се отличава със забележително единство. Но всеки компетентен и непредубеден човек би могъл лесно да познае дали даден говор представлява разновидност на българския, защото този език, близък роднина в някои отношения на сърбохърватския, се различава съвсем ясно от всички останали славянски езици по два характерни белега: той е загубил почти напълно някогашното си склонение, така добре запазено в другите езици от същата езикова група, и притежава опреде¬лителен член, който се поставя в края на думата, както правят това и два нему съседни неславянски езика – румънският и албанският. 

А тези две особености могат да се открият, изразени съвсем ясно, и във всички македонски диалекти. Изчезването на склоненията е засегнало дори сръбските говори в областта в непосредствено съседство със Стара Сърбия (Прищина, Призрен) и в югоизточната част на някогашното кралство, макар че това явление е напълно чуждо на сърбохърватския език, който, на¬против, е съхранил със забележителна точност седемте падежа на славян¬ското склонение. А що се отнася до определителния член, той се среща не само навсякъде в Македония, но е получил изключително развитие тъкмо в областите, съседни на сръбските. Така например, докато в България и в Източна Македония „селото“ се нарича само „село-то“, в областта на Прилеп и в санджака на Дибра (Дебър) може да се каже „село-то“, „село-во“, „село-но“, според това, дали се касае за някакво село въобще или за близко или далечно село. Същата особеност съществува, макар и по-слабо изразена, в областта Полог (Тетово, Гостивар), чийто диалект е бил изследван от руския професор Селишчев. 

Не може да се каже, че тук се касае за българско книжовно влияние, пренесено чрез училищата, защото всички говори в България с изключение на някои области в Ро¬допите притежават определителен член само с „т“ и, от друга страна, отделянето от сръбския е твърде ясно, тъй като той не познава нищо подобно. Използването на съкратени лични местоимения, подобно на те, te (ме, те) във френския, съвпада също така с всеобщата употреба на такава форма в българския език. 

При глаголите инфинитивът е напълно изчезнал, както в източнобългарския говор, докато в сръбския език употребата му, макар и ограничена, все пак се е съхранила. Бъдещето време в двата главни южнославянски езика се образува по¬средством една съкратена форма на глагола искам, но докато в сръбския спомагателният глагол се спряга, като се поставя след, а понякога и пред инфинитива на главния глагол, в българския език спомагателният глагол се е превърнал в неизменяема частица, която предшества главния глагол, спряган по формите на сегашно време. Впрочем този вид бъдеще време е чисто балкански, защото се среща в албанския, в македоно-румънския и в новогръцкия. Всички македонски диалекти употребяват българската форма на бъдеще време.

 Тоничното ударение, което наистина се мени според диалектите е много различно от сръбското, което се характеризира с модулации, чужди на македонския. Много диалекти имат постоянно ударение било на предпоследната сричка, било на третата от края на думата. Биха могли да се цитират и други фонетични или морфологични особености. От всичко това следва изводът, че всички македонски диалекти имат ясно изразен български характер, нещо, което не могат да променят някои фонетични или речникови белези, близки до сръбския, повечето от които имат спорадичен характер и дори някои от тях се срещат в гово¬рите в Западна България, като например палаталното к, което често пъти замества българското cht (щ) и което е аналогично, но не и идентично с един сръбски звук. 

Вокализацията на л след гласна се среща например в думата бугарин – българин, която много македонци употребяват вместо българин; тя се среща също така и в названието на град Кукуш вместо Кълкиш. Кой би могъл да си помисли, че този град, впрочем много отдалечен от сръбските области, който бе пламенно огнище на българското родолюбие, средище на Българската католическа църква, две особености, заради които бе напълно разрушен от гръцката армия през Втората балканска война, кой би си помислил, казахме, че този град би имал нещо сръбско…“. 

Леон Ламуш. „La Question des minorités“, Paris, 1931. 

По: Българската история в трудовете на европейски учени. БАН. С., 1970, 168–170.

Необичайни избори посред лято

четвъртък, 2 юли 2020 г.

Необичайни избори посред лято 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 6

Костадин Филипов

Предсрочният парламентарен вот в Република Северна Македония за първи път ще бъде в сряда в разгара на лятото и ще продължи три дни Най-после! Лидерите на парламентарните партии в Република Северна Македония се разбраха предсрочните избори, отложени от 12 април, да бъдат проведени на 15 юли. Дори председателят на саморазпусналия се парламент Талат Джафери, който през целия период на спорове – кога вотът да бъде насрочен, се дърпаше отново да свика Собранието, сега подписа закона за датата 15 юли. 

Президентът Стево Пендаровски, който по време на цялата криза с коронавируса действаше енергично и със самочувствие като държавник с легитимен избор от май миналата година, също подкрепи решението на политическите партии. Значи, 15 юли. Двадесет и втори избори в суверенна и независима Република Северна Македония – местни, парламентарни или президентски, пети предсрочни. Богата електорална статистика, която би трябвало да отразява демократичния характер на политическата система и да дава чувство на задоволство на обществото и на избирателите. 

Това пък ни кара да кажем: какво толкова, едни от многото избори, нека да гледаме на тях спокойно и трезво. Спокойни ли? Та, самият избор на дата вече бе пъхнат плътно в острата предизборна борба, която се води още от края на миналия октомври, когато при президента Стево Пендаровски лидерите на парламентарните политически партии решиха с консенсус предсрочният вот да бъде на 12 април. После той бе отложен заради заразата с коронавируса, но и дори и в условията на полицейски час и ограниченията на извънредното положение, предизборната кампания не е преставала. Вярно, под друга форма, лишена от масовост, предимно от телевизионните екрани и чрез прессъобщения на партийните централи, но предизборното противоборство въобще не е спирало. В това число и около датата на изборите. Колко варианта бяха предложени от страна на управляващите социалдемократи, от служебното правителство на Оливер Спасовски, лично от лидера на партията Зоран Заев. 

И всички те бяха отхвърляни от председателя на опозиционната ВМРО-ДПМНЕ Християн Мицковски като неуместни заради епидемията и заради „грижата за здравето на гражданите“. Но че всичко това е било демагогия и тънки пропагандни сметки стана ясно, когато Мицковски под напора на събитията изведнъж се отказа от „твърдата“ си позиция за избори през септември и склони на 15 юли. Просто защото това бе негово предложение, надхвърлящо само със седмица последния вариант на Заев за 8 юли. За да може сега Мицковски да тържествува по медиите и на пресконференции, че е натрил носа на Заев дори с избора на дата за провеждането на предсрочния вот и че това е само един символ на предстоящата разгромна победа над СДСМ, с която ВМРО-ДПМНЕ ще се върне на власт. 

Начело с Мицковски като премиер, разбира се, ако онзи беглец от правосъдието Никола Груевски не поиска да се качи на белия кон и с него да влезе триумфално в Скопие. Нали докато беше премиер построи в центъра на града Триумфална арка, за която и до днес всички се питат на каква голяма победа е посветена тя. И нямат отговор. Само че този предсрочен вот на 15 юли има доста особености, които го различават от всички предишни, а най-вероятно и от всички следващи. Не говоря за решителния характер на изборния резултат, който ще определи кой ще бъде начело на изпълнителната власт в държавата през следващия четиригодишен период, ако и той не бъде предсрочно съкратен, разбира се. 

Или както казва един популярен журналист от Скопие – на 15 юли вечерта ще се знае „кой е Брут и кой е Цезар“. Той имаше предвид вътрешнопартийните битки в почти всички политически партии – по-големи или по-малки, на македонците или на албанците, за лидерство след вота, но пък на мен ми се струва, че тази историческа ретроспекция ще се отнася с пълна сила и за властта в страната. Кой да я тури в скута си и да я дундурка както си знае, или да стои отстрани и да се облизва, виждайки как победителите се ползват от благините ѝ. Брут или Цезар, Цезар или Брут. 

Нещо такова. Погледнете календара –15 юли е сряда. Не е нито един от почивните дни в края на седмицата – събота или неделя. Избори в работен ден, който, разбира се, служебното правителство се задължи да обяви за неработен. Всъщност, срядата ще е денят на основния избор, който по традиция ще започне в 7 часа сутринта, но този път избирателните секции ще затворят чак в 21 часа. Трябвало да има повече време за гласуване, тъй като през целия ден гласоподавателите ще трябва да спазват правилата на поведение по време на епидемия: физическа дистанция и така нататък. Предишният ден, вторник, по стара изборна практика ще гласуват старите и болни хора, войниците в казармите, затворниците зад решетките. Казахме „стари и болни хора“, за които се налага уточнението, че не става дума за страдащи от заразата Ковид-19. За тях е определен денят понеделник,13 юли, когато ще имат възможност да гласуват всички в принудителна карантина или самоизолация, наложени от заразата. Както се вижда, очертава се тридневен електорален маратон, някак си несъвместим с активния летен сезон. Политиците в Скопие през тези тридесет години независимост на страната винаги са се стремели да избягват да провеждат избори в разгара на лятото.

 Това е сезон, както и друг път сме писали, за който в Република Северна Македония се готвят отдавна, планират дестинации, правят своите сметки. В известен смисъл лятото и мястото, където ще го прекараш, се превръщат в един обществен фетиш и мярка за социален престиж. Но ако за летуване извън страната активният почивен сезон започва далече по-рано, за охридското крайбрежие, с гордост и преувеличено наричано от местните хора „нашето море“, той стартира тъкмо откъм 15 юли и трае до към средата на август. Толкова. Значи, избирателите, или по-точно-голяма част от тях, по време на вота няма да си бъдат у дома. 

Плюс това предпазливостта и страхът от заразата с коронавируса основателно ражда прогнозата за отказ от гласуването. Което още отсега кара политиците в Скопие да се страхуват, че избирателната активност ще падне рязко от „стандартните“ около 60 на сто, около които се „върти“ при предишните вотове. Очевидно пред урните ще отидат само твърдите ядра на партиите, които я докарат 40 процента активност, я не. Ако това се случи, ще стане повод на загубилите изборите да поставят под съмнение легитимността на победителите и правото им да управляват държавата без достатъчна електорална подкрепа. Което пък означава, че ожесточената, но ограничена от масови прояви – митинги, събрания и др., предизборна кампания ще продължи и след 15 юли. 

Лично за мен изборите на 15 юли, освен това кой ще управлява Република Северна Македония през следващите години, трябва да дадат отговор на въпроса ще възобнови ли работа Съвместната комисия за история и образование между двете държави, която бе създадена според Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество, подписан от премиерите Бойко Борисов и Зоран Заев? 

Учените от Република Северна Македония, едностранно прекратиха участието си в работата на Комисията, оправдавайки се тъкмо с насрочените за 12 април, но после отложени избори. Не искали да се политизира дебата, казват, макар че според мен истинските причини са други. Е, сега вече избори ще има. Въпросът е ще се върнат ли на масата на разговорите хората от Скопие или някакви други „съображения“, наложени от ситуацията, отново ще ги накарат да се държат недоброжелателно и дръзко и да откажат участие в по-нататъшната работа. Всичко ще зависи от резултата от едни необичайни избори посред лято на 15 юли.

Без отворени граници с България животът е трудeн в Западните покрайнини

сряда, 1 юли 2020 г.

За борбата на българите от Босилеградско с коронавируса, за последствията от карантината, за преиначаването на историческата истина, за корените на демографските и екологичните проблеми в района с директора на Българския културно-информационен център в Босилеград Иван Николов разговаря журналистът Костадин Филипов 

Иван Николов е роден 1959 г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Директор на Българския културно-информационен център в Босилеград. Главен редактор на списание „Бюлетин“. Автор на четири стихосбирки и на книгата „Българите в Югославия – последните Версайски заточеници“. Написал е стотици статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член е на Македонския научен институт. Носител на наградата на Европейския парламент „Европейски гражданин за 2016 г.“ 

- Г-н Николов, да започнем от нещо по-актуално, за което си говорим всеки ден – как в Босилеград се преборихте с коронавируса? Как затварянето на границата се отрази на контактите с България? 

– Още не съм сигурен, че сме се преборили. Както и навсякъде, наложи се да преустановим работата си, да се приберем вкъщи за около два месеца и максимално да ограничим физическите си контакти. Да, освен опасността от вируса, човек трябва да е и достатъчно психически устойчив, за да се справи с изолацията и особено с противоречивите информации от медиите. Ние в Босилеград така и не разбрахме, имало ли е коронавирус сред нас, или не. Местният щаб най-напред твърдеше, че няма, после каза, че има един положителен случай. По същото време, на сайта на Министерството на здравеопазването пишеше, че в Босилеград има 4 положителни проби на коронавирус!? Попаднахме в двойна изолация – границата с България бе затворена, а междуградският превоз към Сърбия беше спрян. Хората, които пандемията завари в чужбина, не можаха да се приберат, а тия, които решиха да се прибират, влязоха в капана на двойната карантина – единият път, влизайки в България, и вторият – влизайки в Сърбия. Затварянето на границата определено ни се отрази зле. Все пак Босилеград е район, който естествено гравитира към България. Всекидневието на хората е от двете страни на границата. През последните две-три десетилетия станахме още по-зависими от България – стотици студенти следват в българските ВУЗ-ове, някои са на работа в България, повечето имат българско гражданство, други кандидатстват за него, караме коли, регистрирани в България, имат бизнес, свързан с България, лекуват се в България, снабдяват се със стоки от първа необходимост, някои имат имоти... И когато всичко това спре, животът става много труден. 

– Наскоро отбелязахме 100 години от погрома в Босилеградско, 100 години от Ньойския договор, а тази година се навършват 100 години от окупацията на Босилеградско. Продължава ли споменът за онези времена да е жив сред хората в Босилеградско?

 – Да, въпреки десетилетните опити да се изтрият, да се преиначат или поне да се претълкуват историческите събития – особено в учебниците по история. Старите хора много добре си спомняха, но те си отиват и си отнасят спомените. Не всички млади се интересуват от миналото. Ние сме длъжни да изследваме историческите източници и да оставим една завършена история на поколенията. Не само за да запазим паметта на жертвите, но и да намерим смислени обяснения за съвременните явления. Историята има отложено действие във времето – някои исторически събития предопределиха не само настоящето, но вероятно и бъдещето ни. – Вие оглавявате Българския културно-информационен център в Босилеград. Как работите с местната власт, има ли още напрежение след скандалите с арестуването на паметните плочи с имената на жертвите от Босилеградския погром от 15–16 май 1917 г.? 

– С изключение на един кратък период през 2004 – 2005 г., ние не сме работили и не можем да работим с местната власт. Това напрежение, както казвате вие, не се дължи на някаква лична или политическа нетърпимост. Трябваше да минат години институциите в България да разберат същността и причините на спора между КИЦ-а и кметската власт в Босилеград. Този спор е чисто идеологически. Кметската власт в Босилеград е част от системата на управлението и провежда вековната политика на консервативния великосръбски национализъм, чиято цел винаги е била да изкорени българщината в Западните покрайнини и в Македония. Културно-информационният център „Босилеград“ прави точно обратното – създава и разпространява българска култура с цел да укрепва българското самосъзнание сред младите и да утвърждава европейските принципи и ценности. Това са два противоположни лагера. 

Водоразделът беше през 2005 г. когато кметът Захариев даде едно мълчаливо съгласие, без пукната пара, да издигнем паметник на Васил Левски в Босилеград, вероятно без да осъзнава какво точно прави. Но след като в Белград жестоко му издърпаха ушите, за да излезе от положението, само след няколко месеца той разреши да се построи партизанска чешма на три крачки от паметника на Левски, на която на 8 септември комунистите и т.нар. ветерани от Втората световна война полагат венци и цветя и произнасят антибългарски слова по повод „Деня на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация“? Това е, което взриви нашите отношения. 

Но Захариев вече беше направил политически капитал в България с мълчаливото си съгласие да се построи паметник на Левски и едни влиятелни и авторитетни хора в София му отвориха много врати в ДАБЧ, МОН, ВМА, Министерство на правосъдието и къде ли още не. Те повярваха, че той е истинският човек, чрез когото България може да постигне целите си в Босилеград, а той ги използваше, за да прави дребни услуги на хората само, за да ги зарибява за избори. И нищо повече от това. По едно време си повярва и се опита да злепостави КИЦ-а пред българските държавни институции и да ни закрие. Стотици страници съм изписал по тая тема. 

Така продължи до 15 май 2017 г., когато кметът не само отказа да постави паметна плоча на жертвите от Босилеградския погром, но и не посрещна вицепрезидента на България г-жа Илияна Йотова, която дойде в Босилеград по този повод. След няколко дни, по негов сигнал, полицията прибра паметната плоча. Тук му падна маската и той си показа истинското лице, а България мълчаливо свали доверието си от него. 

– Добре, защо е тая съпротива, какво толкова страшно има в това да се постави тая паметна плоча? 

– Страшното е, че по този начин падат сръбските митове, че България е вечният враг на Сърбия, че е окупатор и че Българската армия е избила десетки хиляди невинни сърби по време на Първата и Втората световна война, че Сръбската армия не била воювала на чужда територия и т.н. Не забравяйте, че от 2011 г. насам в Южна Сърбия се проведоха сума ти „научни конференции“, на които Сръбската православна църква, Сръбската академия на науките, Президентската институция, университетите, местните власти, полицията, училищата до детските градинки, включително, се упражняваха по темата „българските зверства“ по време на Първата и Втората световна война. КИЦ-а влезе в челен сблъсък с тях. 

Как си представяте, че в такава антибългарска среда, изведнъж можете да поставите паметен знак, с който се отбелязва едно историческо събитие, разобличаващо истинското лице на сръбския шовинизъм – проникването на паравоенната чета на Коста Печанац на територията на чужда държава, избиването на безпомощни старци, жени и деца, плячкосването на тяхното имущество и опожаряване на Босилеград и околните села? 

 Сърбия още не е готова да препрочете и преосмисли истинската си история. Въпреки че поставянето на тази паметна плоча не беше никаква наша провокация, а бе мотивирано от благородната идея да отбележим паметта на невинните жертви на войните и да вдъхновим процес на национално помирение между сърби и българи на най-високо равнище. Европа е омиротворена, когато се помиряват немци и французи, немци и поляци... Интересно е, че такъв процес тече във Войводина, между сърби и маджари, между сърби и немци. Ние просто искахме да следваме техния пример, но не се получи. България много болезнено реагира върху посегателствата върху българската история в Република Северна Македония, но за българската история в Поморавието и Западните покрайнини все още си мълчи. Отговорността и вината на България е, че все още няма самочувствието на европейска държава да удари с юмрук по масата срещу продължаващата антибългарска истерия в сръбското общество. 

– В много разговори, които сме водили, сте споделяли дълбоката си тревога от демографския проблем в Босилеградско. Има ли изход от тази ситуация? 

– Демографският проблем е резултат от политиката, за която вече споменах и която цели не само да дебългаризира, но и да обезлюди българските райони. Всъщност това е целта на всяка завоевателска политика – за да усвоиш една завоювана територия трябва да унищожиш, да изгониш или трайно да спечелиш хората, които живеят на нея. Това не е нищо ново и има множество примери в историята. А изход? 

Изход може да има само дотолкова, доколкото тази политика се прекрати и се положат усилия и средства да се преодолеят последствията от нея. След разпадането на Югославия великосръбската национална идеология бе поразена, но не и победена. Очакванията, че Сърбия ще промени националната си парадигма, отношението към съседите и ще се демократизира и европеизира, не се осъществиха. Това просто не се случи, Сърбия се завърна в началото на 90-те години от миналия век и отново поведе същата борба за решаване на националния си въпрос по стария начин – създаване на етнически чиста държава на сръбския народ върху набелязани етно-исторически територии в съседните държави. Това не вещае нищо добро нито за нас, нито за сърбите, нито за мира и сигурността на Балканите. Демографският проблем е въпрос на икономическа сигурност, на правова сигурност, добро образование, здравеопазване, чиста околна среда – тогава хората където и да отиват, ще се връщат. 

– Преди време във Вашия край имаше сериозен екологичен проблем. Какво стана с него – намери ли се решение или не? 

– Проблемът има две основни измерения и не засяга само нашия край, но и България и Република Северна Македония. Първо, неспазването на стандартите за защита на околната среда при експлоатацията на олово и цинк в мините „Подвирове“ в село Караманица, и „Грот“ в село Мусул. Отпадните води, силно наситени с олово, се изливат направо в притоците на река Драговищица, която се влива в Струма. 

Отделно от това оловните прахообразни частици също замърсяват въздуха и се разпространяват към България и Република Северна Македония без да отчитат влиянието върху околната среда в трансграничен контекст. Става дума за икономическите интереси на чужди рудодобивни компании, на които сръбското правителство разрешава да мародерстват по нашите краища. Второ, безконтролното изграждане на ВЕЦ-ове, които унищожават околната среда и биоразнообразието. И тук става дума за инвестиции на капитали със съмнителен произход. Трайно решение на този проблем все още няма, защото сръбската държава е в насипно състояние. 

Последствията обаче са фатални. Прави впечатление, че хората в близост до мините все по-често боледуват и умират. Ако не се направи нищо, замърсяването на водите по течението на Драговищица ще стигне до Кюстендил и ще продължи нататък... 

– Господин Николов, вие сте известен правозащитник на правата на българите в Сърбия и конкретно – в Босилеградско. Има ли промяна в отношението на централните сръбски власти към правата на българите в Босилеградско? Или пак всичко е кампанийно, като се дават обещания, когато има срещи на високо равнище с български държавници? 

- Вече споменах, че промяна може да има едва когато се промени националната парадигма, образецът на сръбската национална идеология. Докато това не се случи, не може да се очаква никаква промяна не само към българите в Босилеградско. Бил съм свидетел на всички прекрасни обещания през последните три десетилетия, дадени на пресконференциите след българо-сръбските срещи на високо равнище. Нито едно от тях не е изпълнено. Обещанията са част от стратегията да тупаш топката, да успокояваш българската дипломация и другите външни фактори и да чакаш икономическите и демографските процеси да изчистят района от българи. 

 – На 21 юни се проведоха избори в Сърбия? За кого гласуваха българите от Босилеградско? Ще има ли някаква, макар и малка промяна в следизборната ситуация, как мислите? 

– Робите винаги са гласували за господарите си. Не защото господарите са добри, а защото робите нямат вътрешната свобода да избират. Три седмици преди изборите правителството даде по 100 евро на всички сръбски граждани. Изборите бяха отложени заради пандемията, сега управляващите направиха втори опит. Това стана по време на пандемия, без предизборни събрания, без дебати по медиите, без възможност опозицията да представи някаква алтернатива, така че тия избори бяха предрешени в полза на сегашното управление. 

Всички свободни граждани и немалка част от опозицията в Сърбия се обявиха за бойкот на изборите. Зависимите граждани гласуваха за статуквото, останалите си останаха вкъщи. Парадоксалното в тази шизофренна ситуация е, че всички гласуваха за собствените си врагове. А после ще хленчат в София за български паспорти, за да избягат в чужбина и за да не се върнат никога вече.

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2020