Българите в Косово гледат с надежда към София

Българският посланик в Косово Христо Гуджев проведе важна среща с представители на нашите организации в страната

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 11.

Николай Иванов

За пръв път двете български дружества в Косово седнаха официално на една маса, за да дискутират как по-добре и целесъобразно да си сътрудничат в името на опазването на българската национална идентичност в страната. 

В началото на ноември тази година в село Долно Любене, Призренско се проведе среща на „Културнопросветно дружество на българите в Жупа, Подгора и региона“ и „Обединени българи в Косово“, на която присъства и българския посланик в Прищина Христо Гуджев. 

По стар български обичай гостите бяха посрещнати с питка с мед и сол от жени, облечени с традиционните за региона народни носии. В началото на срещата българският дипломат дари на председателите на двете дружества пакети с по 500 броя маски за лице и други предпазни средства за подпомагане на българските общности в борбата с разпространението на коронавируса. 

По време на последвалите разговори посланикът запозна домакините с основните насоки на българската външна политика по отношение на Косово и подчерта подкрепата, която нашата държава ще продължи да оказва на българските общности в региона. От своя страна, домакините благодариха за предоставената им помощ и изразиха очаквания, че българското правителство ще им помогне да оборудват офисите и помещенията, които ползват двете дружества. 

По думите им това ще бъде първата реална подкрепа от българска страна за тяхната дейност в Косово. Освен председателите на двете дружества – Сейфия Османи и Расмин Хамза, на срещата присъстваха също секретарят на местното дружество Африм Абдий и съветникът в българското посолство Милен Христов. Османи и Хамза говориха за проблемите, пред които са изправени нашите сънародници в Косово, като подчертаха тежката икономическа ситуация в Жупа, Гора и Подгора, трудностите пред местните младежи да се интегрират в косовското общество, да намерят работа и да се развиват професионално. 

Османи акцентира върху факта, че благодарение на това посещение за първи път се събират представителите на двете български дружества в Косово. Той отправи призив за признаването на двете дружества от страна на Държавната агенция за българите в чужбина, като посочи, че това ще е първата стъпка към признаването на българите за национално малцинство от властите в Косово. 

Посланик Гуджев подчерта продължаващите усилия на посолството в това направление, като посочи положителния ефект от увеличаващия се годишен брой на прием на студенти от Косово в българските висши учебни заведения и пожела тази тенденция да се запази и занапред.

Прочетете още »

Албанските реакции на българската политика спрямо Република Северна Македония

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 11.

Реакциите сред албанските политически партии и албанските медии в Република Северна Македония във връзка с българската позиция за отлагане на преговорите между Скопие и ЕС са доста умерени. В дните и седмиците преди 17 ноември имаше някои негативни публикации от отделни албански журналисти, но след като стана ясно, че България няма да отстъпи от своите позиции, албанските политици и анализатори в тази страна обвиниха властите в Скопие заради неизпълнените обещания от лидерите на Република Северна Македония. 

Албанската опозиция в лицето на председателя на „Съюза за албанците“ Зиядин Села поиска на 18 ноември оставката на министър-председателя Заев, на външния министър Османи, на заместник министър-председателя по европейските въпроси Димитров, както и сформирането на ново правителство. Зиядин Села смята, че предсрочните парламентарни избори трябва да се проведат заедно с местните избори следващата година. Според албанските опозиционни партии започването на преговорите се е провалило заради „измамническия подход на политиките на Заев“, от което е последвало и българското вето. „Заев не може да води политика на щрауса, да подписва споразумения и да не ги прилага, както беше със Споразумението с България“, продължава Села в своите мотиви за оставката на правителството. 

От друга страна, външният министър Буяр Османи и заместник министър-председателят Артан Груби не отправиха никакви нападки към България и продължиха с призивите за продължаване на преговорите, за да се намери решение на споровете. Разбира се, за албанците от Република Северна Македония е важно тяхната държава да започне преговорите за членство в ЕС, но при оценката на цялата ситуация с отлагането на преговорите за членство на Република Северна Македония, реакциите на албанските политици и анализатори от региона вземат предвид различни стратегически съображения, които имат отношение към цялостните интереси на Албания. Република Албания има две големи външни пречки в преговорите за членство в ЕС. 

Първо, много е възможно Гърция да наложи вето на определена фаза или да отлага преговорния процес, заради своите искания и условия към Тирана. Второ, някои държави от ЕС, като Франция и Нидерландия, критикуват силно политическите проблеми и корупцията в Албания, както и големият брой търсещи убежище албански граждани в техните страни. Тирана не желае да бъде отделена от Република Северна Македония в преговорите и иска двете страни да се придвижват в пакет, защото в противен случай това би засилило изолацията на Албания, а и Скопие би се оказало в по-силна позиция по отношение на албанския фактор на Балканите като цяло. 

По тази причина евентуално българско вето към Република Северна Македония би могло да се окаже изгодно за стратегическите интереси на Албания, тъй като няма да позволи на Скопие да се откъсне по пътя към ЕС. Макар че през месец март тази година Албания получи одобрението на страните членки на ЕС и от европейските институции за започване на преговори за членство в Съюза, преговорният процес за Албания ще бъде доста проблематичен. Докладът за прогреса на Албания, публикуван на 6 октомври 2020 г., посочва нуждата от по-голям напредък във функционирането на Конституционния съд на страната и приключването на реформата в изборното законодателство. 

Държави като Франция и Нидерландия са скептични, че институциите в Тирана успяват да постигнат съществен напредък в борбата срещу корупцията и организираната престъпност, което означава, че преговорите с Албания е много вероятно да бъдат спирани от поне тези две страни в Западна Европа. Много по-сериозна заплаха за интеграцията на Албания в ЕС идва от Гърция. 

Атина не наложи вето за започването на преговорите на Албания с ЕС на 17 ноември, но гръцките оценки са категорични, че „Съседната страна има все още да извърви дълъг път, за да се присъедини към ЕС“ (Манолис Кефалоянис, председател на Делегацията на Европейския парламент за Албания). Според гръцката страна едно от основните условия за интеграцията на Албания в Евросъюза е придържането към добросъседските отношения, които са ключови за получаване на подкрепата на Атина. Двете страни се договориха през октомври 2020 г. да отнесат въпроса за морската граница между тях пред Международния съд в Хага, но остават доста проблематични въпроси. 

През 2017 г., когато започнаха официалните преговори между Албания и Гърция за т.нар. Пакет от различни въпроси в гръцко-албанските отношения, Албания прие гръцкото искане и се отказа от включването в този преговорен пакет на въпроса за чамите, т.е. Тирана се отказа да постави пред Гърция проблемите, свързани с тази албанска общност, която е прогонена от Епир през 1944 г. Освен това от Атина настояват за пълно спазване на правата на малцинствата в Албания и най-вече на гръцкото национално малцинство.

 Възможността за национално и религиозно самоопределение на предстоящото преброяване през 2021 г. също е важно гръцко условие пред Албания. От Атина поставят като ключово изискване безпрепятственото ползване на всички имуществени права на членовете на гръцката общност в Албания, независимо дали собствениците живеят в тази страна или не. 

Друго искане е насочено към премахването на материалите и географските карти в албанските учебници, които обозначават части от територията на Република Гърция като албански етнически територии в миналото. Според гръцки представители това са само някои от първите стъпки, които институциите на Албания трябва да предприемат, ако не искат страната да се сблъска с гръцко вето в някакъв момент от преговорния процес за членство в ЕС. 

Република Албания се сблъсква с претенциите на Гърция по редица исторически въпроси. Големият интерес на албанците изисква тези гръцко-албански спорове да се водят по предложения от българската страна модел – историческите искания и тези да се подкрепят от автентични и основани на доказателства исторически извори за научно тълкуване на историческите събития, както е записано в Договора за приятелство и добросъседство между Република България и Република Северна Македония. 

Само по този начин Албания би могла да защити своята история от гръцките претенции. Със сигурност дебатите относно промените в учебниците по история на Република Северна Македония продължават да се следят внимателно и от албанските историци. В учебната литература в тази страна има доста текстове, които не се приемат от албанците и се смятат за обидни спрямо тяхната идентичност. 

По тази причина работата на Смесената комисия на експертите по историческите въпроси интересува и албанските историци, които могат да предложат своите искания за промени в учебната литература.

Д-р Антон Панчев

Прочетете още »

Жителите на Стеблево помнят и тачат българските си корени

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 11.

Огромна част от жителите на село Стеблево в Голо бърдо, днешна Албания, никога не са крили, че са с български произход и говорят на стар български език (както сами наричат своя говор). Всъщност няма да е пресилено ако обобщим, че те са последната жива и до днес останка от някогашната средновековна българска империя, разпростирала се от Черно море на изток, до Берат и Бялград (днес Белград) на запад. 

Наскоро в албанската столица група родолюбиви местни жители се обединиха в Дружество за развитие на Стеблево. Единодушно за негов председател бе избран Хюсни Диша. В репортаж на РТЦ – Благоевград по повод събитието той припомни, че селото има интересна история. 

„Стеблево три пъти е напускано и три пъти хората отново са идвали в него. Това е четвърти път“ и допълва, че голямата му цел и желание е да види в селото отново млади хора. Само за няколко месеца Хюсни Диша успява да обедини около себе си повече от 100 души, чийто родови корени са от Стеблево. По-голяма част от тях днес живеят в Тирана, но има много и в Елбасан, Дурас, а дори и в някои съседни държави. 

„Целта ни е да виждаме повече млади хора да се връщат в Стеблево. Много от тях желаят това, но за съжаление, проблемът с поминъка е голям“, не крие болката си Диша. В своето начинание той среща пълна подкрепа и в една от дъщерите си, Клодиана. 

Като български възпитаник тя признава, че откакто е завършила в София, България ѝ липсва. „Липсва ми България, липсва ми да говоря български“, казва тя и допълва, че като родена в Стеблево още от малка е научена, че говори на стар български език. „На мен ми е помогнало много обучението в България. Има много хора от Албания, които като се върнат у нас след като са се дипломирали в София, не знаят къде да се насочат. Изведнъж от една европейска по дух страна като България те идват тук, където все още има какво да се желае в това отношение“. 

Стеблевчани не пропускат да се похвалят и със своята най-голяма народностна гордост през последните години – построената и с български дарения църква „Свети Николай“. Този факт бе изтъкнат с особена гордост и от Хаджи Пируши, и от един от редовните спомоществуватели на региона – Алгерт Цварку, който не пропуска възможността да се похвали с постигнатото и да изкаже ясно своята огромна благодарност към всички български дарители, дали безвъзмездно своята лепта за църковния храм. 

Популярният в цяла Албания режисьор Есат Муслиу, който също произхожда от Стеблево, стига още по-далече в своите желания. Освен, че напомня колко е важно постигнатото с признаването на българското национално малцинство в страната, той мисли в перспектива и иска да вижда нашата общност в приятелската ни Албания със свой депутат в местния парламент. 

Остава да видим дали протегнатата братска ръка от страна на родолюбивите жители на Стеблево ще срещне адекватна българска подкрепа през следващите месеци и години.

                                                                                                                                       Николай Иванов 

Прочетете още »

Солун има място в колективната и историческа памет на българите

За участието на българите в политическия, икономическия и обществения живот на османския Солун, за българското историческо присъствие в голямото егейско пристанище и за нашата представа за града в миналото и днес с доц. дин Юра Константинова разговаря журналистът Костадин Филипов 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 11

Юра Константинова е доктор на науките и доцент в Института за балканистика с Център по тракология към Българска академия на науките. Тя е специалист по история на Гърция и българо-гръцките отношения през XIX – XXI в. Академичните ѝ интереси са свързани с късния османски и пост-османския период, формирането на българската нация, история на идеите и социалната история. През последните години тя проучва методите на дигиталната хуманитаристика с акцент върху съхранението и представянето на българското културно-историческо наследство. Автор е на три монографии, повече от 50 студии и статии, редактор и съставител на няколко колективни научни издания, ръководител и участник в български и чуждестранни научни проекти. 

– Доц. Константинова, в навечерието на Деня на народните будители Вашият труд „Българите в османския Солун“ получи наградата на БАН. За какво се присъжда тя и защо изследването Ви е насочено към периода на „османския Солун“? 

– Книгата ми „Българите в османския Солун“ е отличена с грамота на Българска академия на науките като монография с национално значение, т.е. за значим принос към българската наука. 

Това признание се дължи и на колегите ми от Научния съвет на Института за балканистика с Център по тракология към БАН, които номинираха изследването ми за това отличие. Безспорно за него допринесе и значимостта на темата, на която е посветена книгата. Тя е първото цялостно изследване на участието на българите в политическия, икономическия и обществения живот на османския Солун и акцентира върху мястото на града в колективната и историческата памет на българската нация. 

Монографията безапелационно доказва българското историческо присъствие в голямото егейско пристанище, предлага различна перспектива към историята на българо-гръцките взаимоотношения и позволява на потомците на солунски фамилии да приемат болезненото си минало и да се помирят с него. Смятам, че книгата е представителна за балканистичните изследвания в Българска академия на науките, защото запълва празноти в историята на един от най-значимите балкански градове, поставя акцент върху постиженията на българската нация, откроявайки я сред пъстрото многообразие на солунското население, и допринася за по-доброто разбиране на общото минало на региона, което е задължително, за да имат народите му споделено бъдеще. 

– Според някои учени по това време, което Вие разглеждате, в Солун са живеели около десет хиляди българи? Вие посочвате друга цифра – около 4 500. На какво се дължи тази разлика в оценките? 

– Най-подробни сведения за броя на българите в Солун дава статистиката, съставена през 1907 г. от четиримата действащи енорийски свещеници – Георги Мандичев, Христо поп Георгиев, Христо Шумаров и Димитър Амов – ръководещи трите екзархийски енории в града. Данните от нея се пазят във фонда на Българската екзархия в Централния държавен архив и са подробно анализирани от колегата Йордан Желев. Според тях в екзархийските енории в Солун живеят общо 3275 души. 

Очевидно тази бройка не е съвсем точна, наймалкото защото показва 565 души по-малко спрямо екзархийските данни от 1905 г. Все пак тя е близка до статистиката, изготвена от Йордан Иванов в периода 1910–1911 г. Според нея българите екзархисти в Солун са 4309, българите патриаршисти – 4455, българите униати – 250 и българи протестанти – 50. 

Така Й. Иванов получава общ брой от 9064 българи, живущи в града, което е близко до обобщената цифра от десет хиляди българи, за които обичайно говори българската историография. Трябва обаче да имаме предвид, че българският етнически произход на хората, останали в духовното ведомство на Вселенската патриаршия, не ги прави автоматично част от българската нация. През следващите години те се самоопределят национално и част от тях стават членове на гръцката национална общност в града. 

– Има ли „български квартал“ в Солун по това време или българите са разпръснати по целия град? Затворена в себе си ли е българската общност или е толерантна към останалите общности в града? 

– Според сведенията на посоченото преброяване най-голяма е екзархийската енория на църквата „Св. св. Кирил и Методий“ в централната част на града със свещеник Христо Шумаров. Тя се състои от 144 къщи, в които живеят 1114 души, сред които личат много познати имена – Насте Стоянов, Спиро Ризов, братя Митровски и др. 

Другата голяма българска енория е в кварталите Пирги (Екзохи) и Трансваал, където в началото на ХХ в. започва строежът на църквата „Св. Георги“. Този квартал се оформя, след като през 1889 г. е разрушена източната крепостна стена на града и в създадената нова част се заселват новопристигащи работници, които търсят препитание в близките фабрики. 

В този по-чист квартал на града и особено в луксозните му части край морето са вилите и на богатите български предприемачи – Хаджимишеви, Ризови, Шавкулови, Весови, Попалексови и на митрополит Герасим Струмишки. Паството на свещеник Христо поп Георгиев в тази част на града се състои от 126 къщи, в които се помещават 800 души. 

Енорията, ръководена от свещеник Георги Мандичев, вероятно се намира във Вардарската махала около църквата „Св. Димитър“ и се състои от 80 къщи с общо 705 души. Свещеник Димитър Амов се грижи за 62 къщи, населявани от 656 души. Ако вземем предвид, че той служи в църквата „Св. Димитър“, е вероятно пасомите му да са в Кукушката махала. Тези две махали се оформят в най-западните части на града, около Вардарската порта, и се увеличават значително в последните десетилетия на XIX в. след разрушаването на западната крепостна стена, изграждането на железопътна гара и пресушаването на съществуващите в този район блата. 

– Винаги, когато стане дума за Солун в този период, отбелязваме Солунската българска мъжка гимназия като символ на стремежа на българите към просвета и образование? Има ли други училища и как гледат местните османски власти на българските учебни заведения? 

– Най-старото българско начално училище в Солун е Централното, в което учат предимно децата на български търговци. То се помещава в близост до гимназиите и в него ученичките от девическата гимназия взимат практическите си уроци. От 1883/1884 г. училището има 4 отделения и забавачка с общо 3-ма преподаватели. Негов патрон е св. Климент, а през 1890 г., когато преподавателите в него стават вече четирима, то е обявено за образцово. В края на 1908 г. в сградата му е открит и стопански курс. 

През 1910 г. училищното настоятелство решава да открие едно отделение и забавачка в махалата Чауш манастир, защото тя е много отдалечена от сградата на централното училище. През учебната 1883/1884 г. отваря врати т.нар. Вардарско или Вардарско-капийско училище. То се намира в западните части на града около Вардарската порта и от края на 80-те години се помещава в дървено здание до българската църква „Св. Димитър“. От учебната 1893/1894 г. то има 4 отделения и се посещава и от деца, живеещи в отдалечената на близо половин час път Кукушка махала. 

В нея едва през ноември 1905 г. се отваря училище, известно като Чаирско. Това училище се развива много бързо, предвид наплива на българско население в този район на града. През учебната 1911/1912 г. неговите 4 отделения и забавачка се помещават в нова голяма сграда и се посещават от общо 216 деца. През учебната 1895/1896 г. е отворено трето българско училище в най-източната част на града – квартала Пирги. Към края на първото десетилетие на ХХ в. това училище става известно като „Св. Борис“. През 1909 г. в съседния източен квартал на града Трансваал, където живеят около 80 български семейства, се открива пето начално училище с едно отделение и забавачка. Общо преди Балканските войни българските начални училища в града се посещават от близо 600 деца годишно. Те се издържат смесено от Българската църковна община в Солун и от Българската екзархия. 

За разлика от началните училища българските гимназии на територията на Османската империя се издържат изцяло от Българската екзархия, която дава заплатите на учителите, поддържа сградите и отпуска стипендии на нуждаещи се ученици. Непосредствено преди Балканските войни в Солун функционират вече три български гимназии – мъжка, девическа и търговска, в които повече от 50 учители преподават общо на около 600 девойки и младежи. Изцяло българчета са учениците на Българската католическа семинария, в която ежегодно се обучават между 40 и 60 момчета, както и на американското земеделско училище, в което между 1903 г. и 1913 г. учат по 30–50 деца. 

– Има ли учители от другите общности в българските училища и обратното, преподават ли българи в другите учебни заведения в Солун? 

– Огромното мнозинство от учителите в българските училища в Солун са българи. До средата на 80-те години на XIX в. сред гимназиалните учители преобладават руските възпитаници, но през 90-те години на XIX в. тази тенденция се променя и те са заменени от завършили висше образование в западноевропейски висши училища. В началото на ХХ в. най-много стават випускници на Висшето училище в София. 

Заедно с тях в българските гимназии в града преподават французи, поданици на Австро-Унгария от различни националности, италианци и турци. Известно е, че Антон Димитров води часове по български език в турската гимназия (Идадие) в Солун, където учениците освен задължителния френски език трябва да изберат и втори чужд език между български и гръцки. В тази турска гимназия, както и в Юридическото училище в Солун, учат българчета, стипендианти на османската държава и на Екзархията. Разбира се, български деца учат и във френските гимназии в града. 

– Какъв е професионалният профил на българите – занаятчии, търговци, земеделци или нещо друго? 

– Най-голямата българска професионална общност в Солун е тази на занаятчиите, сред които преобладават дюлгерите (строители, зидари) – повече от 200 души, основно преселници от Дебърско, заселени главно в централната част на града и в квартала Пирги. Видима е и групата на българите, заети с производство на различни облекла. Около 60 са производителите на различни видове обувки (кондурджии, налъмджии, опинчари, папукчии и др.) и още приблизително толкова произвеждат дрехи (шивачи, шивачки, модисти). Към тази категория трябва да се причислят занаятчиите, заети с обработка на кожи и производство на кожени изделия. Освен работещите в сферата на производство на храни и облекла, българи се занимават с металообработка, грънчарство, превози и други по-малко разпространени професии. 

Най-бедната част на българската общност се състои от надничари и общи работници (близо 200), както и от слуги/ слугини в частни домове и обществени заведения. На прехода между двете столетия в Солун значително се увеличават средните търговци, прекупвачи и посредници, назовавани често с общото име комисионери. 

В доклада си от 1897 г. българският търговски агент (впоследствие консул и генерален консул) Атанас Шопов посочва 24 такива, а според екзархийското преброяване от 1907 г. те са вече 57. Сред тях се открояват родовете Хаджимишеви, Шавкулови, Попстефанови, Весови, Дамянпетрови, както и единствените български банкери в града – братята Дамян и Йосиф Кондови. Разбира се, не можем да говорим за българската общност в Солун, без да отбележим представителите на интелигенцията – учители, свещеници, лекари, журналисти. 

– Неформалното, пък и формалното лидерство е много важно за хомогенността на етническите общност, нали? Кои са лидерите сред българите, каква е тяхната характеристика? 

– Според административната рамка на Османската империя наред с духовните си функции Българската екзархия притежава и административни пълномощия, които осъществява чрез българските общини. Българската солунска община обаче е слаба, поради което Екзархията създава смесена система, запазвайки основните принципи на функциониране на институцията. Според тази система българската община се ръководи от духовно лице, а в състава ѝ влизат граждани и учители.

– Солун винаги е бил притегателен център за мнозина българи и в миналото, а и днес. Дали имате наблюдения за българската представа за Солун в миналото и днес? Има ли разлика и ако е така, на какво се дължи тя? 

– Безспорно горчивината от загубата – на дома, младостта, любовта, идеалите – доминира паметта за Солун на поне две поколения българи, свързани с града. Първите бежанци от османска Македония, които идват в България в края на XIX и началото на XX в., искат непременно да се завърнат в родните си места. За това поколение Солун е най-големият политически, икономически, културен и революционен център на Македония и като такъв трябва да бъде част от българската държава. 

Военните загуби, които България претърпява през ХХ в., променят връзката на българите с града от географска в духовна. Именно в този смисъл тя се вплита в празничната символика на Деня на славянската писменост и култура, включва в себе си гордостта от успехите на българското образование от края на XIX и началото на XX в. и доминира обществените представи в епохата на социализма. Премълчаването на определени моменти от историята, които се оказват неудобни в дадена политическа конюнктура, не е изход за семействата, родово свързани със Солун или с драматичните политически събития, повлияли съдбата на българите в османска Македония. 

Тъкмо напротив – мълчанието подсилва емоцията и след 1989 г. се забелязва връщане към темите за солунските атентатори, Вартоломеевата нощ в Солун, концлагерите на о. Трикери и в по-общ план за насилието като част от националната борба и загубата на родния дом. Произведенията на тези теми са най-често дело на наследници на бежанци, които чрез тях възкресяват родовата памет, търсят самопознание и конструиране на връзката минало – бъдеще. 

За по-голяма част от българското общество днес връзката със Солун е лишена от негативен емоционален заряд, а градът устойчиво се свързва със създателите на славянската азбука и с революционните борби на българите. – През последните месеци България и страните около нас живеем в условията на пандемията от коронавирус. Как са се справяли българите в Солун с епидемиите, имало ли е такива, били ли са съпричастни към общите усилия на солунчани? – 

Епидемии се побеждават само със съвместни усилия на всички отговорни институции, които трябва да предприемат мерки за опазване на общественото здраве. Това е разбрано и приложено от българските общинари, лекари и учители в Солун, когато през 1909 г. в града се появява едра шарка. Тази заразна вирусна болест се разпространява най-често чрез пръски или заразени предмети и причинява смъртта на близо половината от заразените. Още при първите слухове за появата ѝ в Солун д-р Владимир Руменов публикува обширна статия, в която описва подробно симптомите на болестта и мерките, които трябва да се вземат, за да се спре разпространението ѝ – изолиране на болния и ваксиниране на близките му. 

Безспорният професионализъм на завършилия в Москва доктор обаче се сблъсква с консервативното, суеверно и лишено от елементарна здравна култура българско общество в града, което се стреми да прикрие от съседи и познати появата на заразното заболяване. Поради това се налагат комбинирани действия на общината, лекарите и управителите на средните училища в града, които започват организирана борба срещу върлуващата едра шарка. Спрени са занятията във всички български училища и е обявено, че в тях ще се приемат само ваксинирани деца. 

Предвидена е всеобща реваксинация на българите в града, повторни прегледи, които да установят дали тя е била успешна и безплатно ваксиниране на бедните граждани. Забранено е влизането в къщи, където има заболели, а също и раздаването на храна от такива къщи. Населението се задължава да вземе всички нужни хигиенни мерки в случай на заболял в семейството – да съобщи в общината, да извари дрехите му, да вароса къщата и т.н. Подобна съвместна акция на османските власти, българските институции и лекари е проведена и през 1911 г., когато в града избухва холерна епидемия. Взетите бързи, решителни и съвместни мерки успяват да ликвидират заразата за по-малко от два месеца.

Прочетете още »

Посланието е изпратено, разберете го!

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 11

България каза „не“ на старта на преговорите на Република Северна Македония за членство в ЕС, но остави вратичка, през която Скопие може да поеме само ако разбере истината за себе си За този ноемврийски брой на Бюлетина „Българите на Балканите и по света“ бяхме приготвили за публикуване писмо на изявен българин от Охрид. Човекът, който е от здраво местно семейство с български традиции, които ревниво пази, беше предложил своите исторически аргументи за българския характер на днешните граждани на Република Северна Македония. 

И по-специално, за личната идентификация на всеки един от големите възрожденци, родени по онези места, неотменима част от историята на днешна България. Симпатичен и искрен текст, който ни хареса, редактирахме го и се радвахме, че ще бъде публикуван. И тъкмо това да се случи, получихме тревожен имейл от Охрид с молба писмото да не се „качва“ на страниците на Бюлетина. 

С оглед на последното развитие на отношенията между София и Скопие и намерението на България да каже „не“ на старта на преговорния процес на Република Северна Македония за членство в ЕС, нещата при тях щели да загрубеят, и както и друг път при подобни случаи, щял да се развихри „Лов на вещици“ срещу всичко и всеки, което и който се счита за българско и българин. 

Нещо такова. Няма как, съобразихме с молбата на човека, когото впрочем познаваме като корав в убежденията си българин, който лесно не се плаши. Сигурни сме, че и в последвалата българското решение ситуация оттатък границата той ще се справи. Но странно чувство на тревога ни обхвана, и не само и не толкова за него, колкото за всички хора в югозападната ни съседка, които повярваха в „разведряването“ в двустранните ни отношения и в правото открито и без страх да се определят като българи, или просто като приятели на България, дошло с Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество от 1 август 2017 г. 

Толкова силен ли е старият и познат от Титово югославско време рефлекс, продължен и съхранен после и в уж суверенна и независима Република Македония, първите жертви на влошаването на тона от двете страни на границата ни да стават хората с българско самосъзнание. Нищо старо ли не е забравено и нищо ново ли не е научено в 2020 г. на двадесет и първи век? Толкова крехка и чуплива ли се оказа границата между старото и познато поведение на властите в Скопие и очакваното и желано ново отношение към гражданите на страната, които знаят историята и потеклото си и не се срамуват от тях? Толкова краткотраен ли бе ефектът от Договора, че три години и няколко месеца след неговото подписване местните люде край Вардар и около Охридското езеро да продължават да се страхуват, както в най-черните и мрачни времена на някогашната Югославия? 

Че ако всичко това е вярно, дори само частично, къде отива претенцията на сегашните власти в Скопие за членство в Европейския съюз, какво става с критериите за правата на човека и за другите принципи, без изпълнението и спазването на които те не би трябвало и да си помислят да вървят напред? Че тогава какво им е крива България, че да ѝ се сърдят за нейното „не“, след като не са изпълнили основополагащите критерии за кандидатстване, да не говорим и за преговори за членство? 

Да се сърдят на онези, които са изработили тези критерии и които държат те да бъдат „изчистени“ далече преди преговорите да стартират, защото вече се напатиха от бързи приеми накуп на големи групи държави от Източна Европа, които все още не могат да преглътнат. Така можем да продължим още дълго. Мога да приведа още примери на реакция край Вардар в навечерието и след решението на София да каже и официално „не“. В това число и на отговорни политици и държавници от Скопие, които продължават да играят ролята на неразбрали и на чули-недочули, твърдейки, че българското съображение за неизпълнение на Договора не било вярно. 

Договорът си вървял добре, всичко течало по „мед и масло“, само че нещо в София станало, там политиците, в това число и премиерът Бойко Борисов, взели повече да се съобразяват с електоралното мнение и с предстоящите избори през март, та за да повдигнат или спасят рейтинга си, проявили инат и „отрязали“ Република Северна Македония. 

Даже премиерът Заев – и той също така не чувства вина за стопирането, не, за отлагането на решението за старт на преговорите с ЕС. А посланието, което България изпрати към най-близките си съседи оттатък границата, имаше тъкмо такова предназначение – да им покаже, че Европейският съюз е семейство на равноправни държави, в което солидарността и партньорството са важни принципи, но че над тях стои изискването за себепознаване и честност по отношение на това какъв си и откъде идваш. 

И още – че със стар миризлив багаж от едно време в луксозните купета на европейския влак не се влиза, защото когато се разприказвате, бързо ще стане ясно, че и приказката ви е старомодна, и разказите ви са лъжливи, пък и претенцията ви е смешна. Да, така можем да продължим още дълго. 

Но струва ли си? София каза думата си, сега думата имат политиците край Вардар. Даваме си сметка, че те, като част от обществото, носят тежести от едно недалечно минало, което нямаха смелост да преосмислят. Дори не се опитаха да го започнат да го правят. Плахите опити на отделни надраснали времето си личности само потвърдиха общото правило. Историкът Зоран Тодоровски се опита да хвърли истинска светлина върху идентичността на революционерите от борбите за социално и национално освобождение, за характера на техните организации, за личностите от епохата на българското Възраждане, но влезе в сблъсък с македонистичната икона академик Блаже Ристовски. 

Двамата започнаха личен публичен спор, който, казват, бил прекратен персонално от тогавашния премиер Никола Груевски, който извикал Тодоровски и го предупредили „да не чепка академика“, тъй като можело да му се случи нещо. Груевски е беглец от правосъдието и политически изгнаник в луксозна опаковка в Будапеща, докато Зоран Тодоровски и Блаже Ристовски вероятно продължават спора си горе, на небето. 

Писателят Младен Сърбиновски, един непризнат гений на перото, се опита да прокара с творчеството си пътя към истината за конкретни исторически факти и събития, но заплати за това с изгонване от работа като журналист в Македонската телевизия и бе подложен на истински публичен линч. 

На подобен линч бе подложен и първият министър на външните работи на суверенна и независима Република Македония Денко Малевски заради фразата си отпреди няколко месеца, че в миналото българи и македонци са били един народ. Не му спестиха публичното унижение въпреки семейната номенклатурна комунистическа традиция и факта, че баща му – Владо Малевски, е автор на текста на сегашния химн на Република Северна Македония. Отделни опити и отделни гласове с призив за промяна и катарзис, но кой да ги чуе? 

Няма достатъчно критична маса в обществото, няма искрено звучащи нагласи, които да увлекат хората към истината за собственото им минало и история, съмнявам се и дали след българското „не“ ще има. В крайна сметка посланието е изпратено и дали в Скопие ще го разберат или не, си е тяхна работа. Българската работа е свършена. 

Костадин Филипов

Прочетете още »

Чарлз Родън Бъкстон (27 ноември 1875 – 16 декември 1942)

145 години от рождението на Чарлз Родън Бъкстон (27 ноември 1875–16 декември 1942). 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 11. 

Братя Бъкстон, Ноел Едуард и Чарлз Родън, са британски обществени и политически дейци, основатели на Балканския комитет, приятели на българския народ, радетели за идеята за постигане на трайно споразумение между балканските страни. 

Братята защитават българската национална кауза, тъй като смятат, че само ако бъдат задоволени основните български национални стремежи, на Балканите може да се установи траен мир и разбирателство. Чарлз Родън учи в Хароу и колежа Тринити, Кеймбридж. Секретар е на баща си, докато е губернатор на Южна Австралия (1897–1898). Директор на Морли колидж (за работници) (1902–1910). 

Първи президент на клона на Работническата образователна асоциация в Южен Лондон. Редактор е на „Олбъни Ревю“ (1906–1908). Депутат (януари – декември 1910 г., от ноември 1922 – декември 1923, 1929–1931). Ковчежник на Независимата лейбъристка партия (1924– 1927). Парламентарен съветник към Лейбъристката партия (1926).Минава за авторитетен теоретик на лейбъризма. През Първата световна война (1914– 1915) заедно с брат си Ноел Бъкстон заминава на Балканите с цел да осигури намесата на България, Гърция и Румъния на страната на Антантата. 

В хода на тази мисия един турчин се опитва да убие братята (декември 1914 г.) и Чарлз е прострелян в белия дроб. Някои от публикациите му са: „Турция през революцията“; „Войната и Балканите“ (в съавторство с Ноел Бъкстон, 1915); „В дома на един германски миньор“ (заедно с г-жа Бъкстон, 1920); „Националният проблем в Африка“ (1931); „Алтернативата на войната“ (1936) и др.

Прочетете още »