Българските буквари в Америка

сряда, 23 май 2018 г.

Представяме ви

най-новата книга

на

Македонския научен институт

Проф. д.и.н. Трендафил Митев

"Българските буквари в Америка"

УВОД 

 Българската емиграция се появява в Северна Америка едва през последната четвърт на ХІХ век. Поради това тя спада към така наречената „нова емигрантска вълна” заселила се зад океана. (Старата емиграция в САЩ и Канада се идентифицира с англосаксонския, протестантски етнически контингент, който полага основите на американската и канадската нации). Сравнително рано се присъединяват еврейските, италианските, германските и френски заселници. 

Още през ХVІІІ век масовост придобиват също така полското и гръцкото емигрантско тяло зад океана. През първото десетилетие на ХІХ век, от балканските нации сравнително рано там се появяват и сърбите, след успеха на национално освободителното движение в Белградския пашалък от 1804 до 1812 г. 

Причините за „българското закъснение” в новия свят са обективни. До 1878 година този славянски народ все още е под властта на султана, в границите на Османската империя. Липсата на свободна държава лишава българите от дипломатически представителства зад граница. Поради това там не съществуват възможности за защита на хората при инциденти или трудова злополука. Отсъства и добре развито родно корабоплаване, за да е възможно пътниците редовно и надеждно да прекосяват Атлантика. Освен всичко друго, до последната четвърт на ХІХ век, националната енергия на нашия народ е насочена и към постигането на главната историческа задача за епохата на Възраждането – възстановяването на собствената национална държава. 

А след Берлинския договор усилията са насочени към борбата за съединението на насилствено разпокъсаното етническо землище от правителствата на западните държави, противници на Русия. През последната четвърт на ХІХ век, за свободната част от българското общество в Княжество България, се откриват добри перспективи в стопанската област. Темповете, с които протича процесът около първоначалното натрупване на капитала обаче, са сравнително бавни. В същото време САЩ и Канада се очертават като държавите с най-динамичното развитие на икономиката в целия свят. Поради това там се получават и сравнително най-високите доходи от труд, за края на ХІХ и началото на ХХ век. 

Ето защо определена част от младото българско поколение, родено след Освобождението, постепенно се ориентира към перспективата: чрез временна емиграция в Америка и работа там в продължение на няколко години, да се натрупа по-бързо известен стартов капитал. След това емигрантът да се завърне и да инвестира печалбата си в родината, за да се осигури стопански просперитет за фамилията. Така от началото на ХХ век, из българските земи към Северна Америка най-рано потръгва икономическата емиграция. Млади българи, използват посредническите услуги на различни американски и европейски параходни компании, които им осигуряват билети за презокеанското пътуване, плюс трудови договори за работа в САЩ и Канада. 

Разпокъсването на Санстефанска България, по силата на Берлинския договор, оставя към 2 милиона българи в Македония и Тракия, под властта на султана. Без никакви промени в условията за живот на хората. Поради това тази част от нацията създава мощната ВМОРО, която подема титанична борба, за довършване на националното освобождение и обединението на българската нация. Връхна изява на усилията е Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година. В продължение на три месеца българите в Македония и Одринско водят драматични боеве с вековния поробител. В последна сметка грубата сила надделява. Над 200 български селища са изгорени. За голяма част от участвалите във въстанието става невъзможно да останат повече по родните си места, поради заплахата за физическо унищожение. Затова хиляди са принудени да емигрират в Княжество България. 

В паралелен план обаче, от началото на ХХ век, из българските земи към новия свят тръгва и една втора съставка на емигрантското тяло – политическата емиграция. Българите от Егейска и Вардарска Македония се отправят за Америка, поради липсата на елементарни условия за живот по родните им села и градове. Въпреки това, до края на Първата световна война тези хора също имат намерение, след освобождението на Македония, да се завърнат, за да съдействат за развитието на родния край като част от модерния, европейски свят. Така в хода на новата българска история най-напред емиграцията в чужбина реализира това, което нацията очаква да се случи логично на Балканите – духовното и политическото обединение. В Северна Америка е изградена една монолитна, национална общност от хора, в чиито редове се вливат всички българи от Мизия, Тракия и Македония, оказали се в Съединените щати и Канада. …

Българските буквари използвани в емигрантското училище в Америка са и едно от най-безспорните и убедителни доказателства за българската национална принадлежност на изселниците от Македония, оказали се зад океана през първата половина на ХХ век. Защото не съществува логично обяснение на дилемата: ако тези хора не са се чувствали българи по произход; ако те не са говорели и не са милеели за своя български език; ако не са ценяли българската си духовна същност, то защо тогава от самото си появяване зад океана те ще използват единствено учебна литература доставена от София? А между двете световни войни, на осем хиляди километра от столицата на свободна България, без знанието и дори без каквото и да било участие на българската образователна администрация, ще създават буквар, който е едно към едно копие на букварите използвани по същото време, в училищата на свободна България!? 

Изясняването на тази важна страница от културната история на българската емиграция в новия свят, ще разкрие много сериозни нови и напълно безспорни доказателства, за единния произход и духовен облик на българите от всички области на Балканите, където са живели и живеят представителите на този славянски народ. Реалност, която би трябвало да облекчи духовното единение на хората и в днешните граници на Р. България и Р. Македония. Най-напред, защото техните предци са оставили достойни примери за взаимната полза от единодействието, чието продължение днес и в перспектива, може да носи само позитиви за двете съседни балкански държави.

На второ място понеже, ако е било възможно подобно единомислие и единодействие в много сложната действителност на Северна Америка, то защо духовното сближение, разбирателството и добросъседството да не станат реалност и днес в отношенията между Р. България и Р. Македония. 

След като в София и Скопие управляват суверенни национални правителства. И накрая: ако американците от български произход цели 120 години са държали да демонстрират и съхранят своята национална принадлежност, то какви причини могат да съществуват сега, техните потомци да се отдалечават от родовия си корен? Историята за това се нарича «учителка на народите», защото поуките от нея могат и трябва да се превръщат в примери за подражение на съвременните поколения.

Две знакови отсъствия

ДВЕ ЗНАКОВИ ОТСЪСТВИЯ


Две знакови отсъствия белязаха Деня на храбростта на Военния мемориален комплекс край Ново село, близо до Струмица. Вече 11 години на 6 май там се събират много българи от двете страни на българо-македонската граница. Поводът е известен – да отдадат почит към паметта на загиналите 71 български войници през войните за национално обединение от началото на миналия век, чийто гробове са във възстановеното гробище. Днес то се нарича Военен мемориален комплекс и с обновения си вид напълно заслужава новото си официално название.

И този път на 6 май 2018 г. в комплекса се събраха стотици хора от България и от Македония – официални лица, представители на местната власт, депутати и дипломати, обикновени граждани, млади и стари. И много деца – от Петрич и Струмица, от Ново село и Гоце Делчев, откъде ли не. Празникът си стана хубав и смислен. За това помогна и организацията, създадена от Фондация „Българска памет” на д-р Милен Врабевски.

Привлекателността и тържествеността на честването рязко се увеличи от две важни присъствия – президентът на България Румен Радев дойде и положи цветя пред паметника във военния комплекс. Произнесе и точно и вярно слово. Преди това заупокойна литургия отслужи главата на Македонската православна църква архиепископ Стефан. И той говори, но по-скоро като светски лидер, отколкото като духовно лице. И правилно.

Въпреки това обаче две отсъствия хвърлиха сянка върху тържеството и поставиха много въпроси. Първото бе на президента на Македония Георге Иванов, който посрещна на края на Ново село своя български гост, но не дойде на мемориала. Просто приветства Радев, който слезе от хеликоптера, идвайки от парада в София, качи се на колата и замина за резиденцията си край Дойранското езеро, за да  го чака там за неформална и закрита за медиите среща. Предварителното очакване бе, че двамата заедно с Румен Радев ще присъстват на тържеството и заедно ще отдадат почит на загиналите български войници, погребани там. Дори някои наши медии в анонсите си за деня акцентираха тъкмо на двустранното президентско присъствие в Мемориала като знак, че първите държавни мъже на България и на Македония застават над дребните политически страсти и дават пример как двете държави и хората от двете страни на границата трябва да общуват – цивилизовано, европейски, християнски.  И когато стана ясно, че Иванов няма да надскочи себе си, ще остане в окопа на недоверието и няма да се появи на мемориала, моята реакция като пратеник на Българската национална телевизия в репортажа си на живо бе да припомня, че един друг президент на Македония – Бранко Цървенковски, при откриването на възстановените и обновени български военни гробища в Ново село също отклони поканата на тогавашния български президент Георги Първанов да дойде и да се поклони пред паметта на загиналите. Датата бе 4 ноември 2006 г., празнуваше се големият християнски празник Архангелова Задушница, атмосферата предполагаше нов подход към съвместното отбелязване на датите от общата ни история. Но Цървенковски, както сега и Иванов дванадесет години по-късно, също така избяга от това заедно с българския си колега да отдаде почит, хайде, не на всички 71 войници, но поне на онези 28 от тях, родени в Македония и загинали за идеята за национално обединение на всички българи.

Питам се тогава, каква е разликата между социалдемократа Бранко Цървенковски и привърженика на ВМРО-ДПМНЕ Георге Иванов? Никаква, защото и двамата са продукт на една остаряла и ретроградна идеологическа и пропагандна матрица, която, за съжаление, все още владее умовете и хвърля страх сред хората в Р Македония. Между онзи отказ на Цървенковски и този на Иванов има дванадесет години разлика, някакви си дванадесет години, които показват, че промяната в Скопие върви бавно, ако изобщо я има. И в случая по-голямата вина виждам в Иванов, защото, най-малкото не си е взел поука от грешките и гафовете на своя предшественик на поста президент на Република Македония. Това първо. И второ, че стои настрана от новия дух на промяната в отношенията между двете съседни държави, които ги свързват толкова неща в миналото. Стига да искаш да го признаеш, разбира се.

Има и нещо друго. Още от времето, когато бях кореспондент на БНТ в Скопие, съм „абонат” на прес-съобщенията на Президентството в Скопие. Все още ги получавам, макар че отдавна съм си в София. И онази вечер, на 6 май, когато се върнах от Ново село и отворих пощата си, видях, че има подробна информация за неформалната среща на Румен Радев и Георги Иванов в Дойран. Гарнирана с две снимки на двамата, разбира се. Съобщението е изготвено от прес-службата на Георге Иванов и това си личи и с невъоръжено око. Защото преливаше от високи оценки за личните отношения между двамата, за готовността им да разтворят вратите широко на българо-македонските отношения, да ги качат на нови висоти и така нататък. Все такива глезотии. И си казвам: Иванов, председателе, като си толкова благосклонен да развиваш връзките си с България, защо не направи едни стотина крачки от хеликоптера на Радев и да дойдеш на Мемориала. Това щеше да ти донесе повече бонус от сто такива прес-съобщения, които изпращаш.

И второто отсъствие от тържеството бе също толкова срамно. Въпреки предварителните опити заупокойната литургия в Ново село да бъде извършена от свещеници от Българската православна църква и от Македонската православна църква, това не се случи. Самият архиепископ заедно с няколко владици дойде в Ново село и направи това, което трябваше да се направи. Български свещеници нямаше. Нито един. Чух като оправдание да се говори, че Герасим, Неврокопският владика и главен секретар на Светия синод имал ангажименти в София около освещаването на бойните знамена на Българската армия, замествайки болния патриарх Неофит. Какво му пречеше да се качи заедно с президента Радев в хеликоптера и да дойде в Ново село, за да задържи високото ниво на духовно представителство ? Не, проблемът не е транспортен, даже май не е и каноничен, а някакъв друг. И е срамно, когато на такъв ден по такъв повод мястото на свещениците от БПЦ на мемориала остава празно.

А за нас, няколкото човека от Инициативния комитет за съвместно отбелязване на 1000-годишнината на Охридската архиепископия, които бяхме там – д-р Милен Врабевски, Петър Мутафчиев, Наум Кайчев, Лазо Младенов, Никола Попилиев, Миро Ризински и други, подписали Писмото с инициативата, отсъствието на български свещеници бе още по-обидно. Нищо друго не ни остава, освен да чакаме следващата проява, в която БПЦ да даде подкрепата си на МПЦ и чрез съслужение да приеме, че е нейна Църква-майка.

И да превърнем гнева си в нова динамика за действие.
Ново село–София
                                                                                     Костадин Филипов

Петър Мутафчиев: Отказът на Светия синод да изпрати свои представители в Охрид злепоставя българската държава

вторник, 22 май 2018 г.

ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ: В СВЕТИЯ СИНОД НА БПЦ ИМА ВЪТРЕШНИ ТЪРКАНИЯ 


 Петър Мутафчиев е от град Първомай. Бивш министър на транспорта на България. Бизнесмен, член на Сдружението на българските родове от Македония. Той е един от най-активните членове на Инициативния комитет за съвместно отбелязване между БПЦ и МПЦ на 1000-годишнината на Охридската архиепископия. 

- Господин Мутафчиев, на своето заседание, проведено на 14 май, Светият синод на Българската православна църква взе решение да не изпраща свои представители в Охрид. Там на 27 и 28 май ще се отбелязва 1000-годишнината от Охридската архиепископия? Как ще се отрази това решение на българо-македонските отношения, които напоследък бележат развитие? 

- Искрено казано, имахме информация, че нещо такова се готви, но чак пък толкова... Но вие ме питате за отражението върху българо-македонските отношения. Вижте, ако си спомняте, българската страна бе инициатор, и то не от днес, на идеята за съвместно отбелязване между България и Македония на събития и личности от общата ни история. Това е заложено и в Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество, подписан от премиерите на двете страни на 1 август миналата година в Скопие. Толкова настоявахме за това, толкова усилия бяха положени да убедим македонската страна, че това е цивилизовано отношение към общата ни история и към събитията и героите от нея. И сега какво излиза?

 Когато главата на Македонската православна църква архиепископ Стефан официално кани българския патриарх и други представители на БПЦ да отидат в Охрид, и то за честване на българската Охридска архиепископия, нашите митрополити и владици отказват. Вярно, църквата е отделена от държавата, но в случая тя демонстрира , че е отделена и от своя народ и от неговите национални интереси. От друга страна, решението на Светия синод на БПЦ злепоставя българското държавно ръководство. Може би не знаете, но и президентът Румен Радев, и премиерът Бойко Борисов имат покана да отидат в Охрид за честванията. Поканите са отправени от техните колеги Георге Иванов и Зоран Заев. Питам се, как биха се чувствали двамата, а и всеки друг български политик или български гражданин, който би решил да пътува за Охрид на 27 или 28 май, когато там биха го попитали защо няма български свещеници при отбелязването на юбилея. 

- Какъв отговор биха дали? И не прави ли това позицията на македонската страна – светска и църковна, по-силна по отношение на нашата? 

- И сега какво? Радев и Борисов да се откажат да отидат ли ? Пълен нонсенс. 

- В съобщението за заседанието на Светия синод се казва, че отказът за присъствие в Охрид е бил подкрепен от болшинството на митрополитите, но не от всички? Как оценявате това? 

- Това е вярно. Съотношението е осем срещу пет в полза на това БПЦ да не праща свои представители в Охрид. Подобна подялба не е нова за онези, които следят вътрешните взаимоотношения в Светия синод. И по други канонични въпроси членовете на Светия синод са демонстрирали, че чрез подобни гласувания по важни проблеми се опитва да намерят изход от вътрешноцърковните си търкания и противоречия. Във всяка подобна организация, каквато е и Българската православна църква, такива личностни и канонични различия са възможни. Все пак, въпреки че са служители на Бога, митрополитите са хора със своите разбирания, амбиции и претенции. 

Става дума за вътрешноцърковно противопоставяне. Но аз питам: защо трябва да си разчистват несъгласията си за сметка на такъв важен въпрос като съвместното отбелязване на десетвековния юбилей на Охридската архиепископия. И по такъв начин рязко и непремерено да отхвърлят отправената през ноември миналата година молба на Светия синод на Македонската православна църква БПЦ да признае МПЦ за нейна Църква-майка. И вижте коварството на тези, които подкрепиха решението на Синода – в момента главата на БПЦ патриарх Неофит е в болница и не може да влияе върху хода на дискусията, ако е имало изобщо такава, разбира се. Не искам да бъда категоричен, но ми се струва, че неговото присъствие на заседанието би могло да даде нов ход на дебата, а и на решението. 

- Вече има идеи за преразглеждане на решението... 

- Да, лично аз, а и останалите членове на Инициативния комитет за съвместно отбелязване на Охридската архиепископия, сме на мнение, че решението трябва да бъде преразгледано. Трябва да се проведе ново спешно извънредно заседание на Светия синод с присъствието на патриарх Неофит, който с гласовете да промени взетото на 14 май решение. Това е нормален ход, а не да се действа зад гърба на патриарха. И оправданието, че няма време да се чака, че ситуацията изисква изясняване пред обществото предвид близостта до 28 май, някак си не е приемливо. 

- Какви биха могли да бъдат аргументите за отказа на осемте членове на Светия синод за предложеното и подкрепено от тях решение?

 - Без да съм напълно сигурен, но ми се струва, че първо, една причина би могла да бъде разбирането, че БПЦ е единствен наследник на Охридската архиепископия. Това, всъщност, е и историческата истина. Второ, Светият синод се опитва по някакъв начин да направи по-лесно смилаемо несъгласието БПЦ да приеме, че е Църква-майка на МПЦ. Искане за това имаше от страна на МПЦ, но зад паравана на някои канонични забрани до този момент на практика не беше направено нищо от страна на БПЦ. Трето, и това ми се струва най-съществено, заедно с поканата до БПЦ, от МПЦ са били изпратени покани за присъствие в Охрид и до други поместни църкви. Това означава, че МПЦ приравнява БПЦ на всички тях и я кани не като Църква-Майка, а като от една от многото други църкви. Следователно, Охридската архиепископия е само и единствено достояние на Македонската православна църква и тя не може да бъде приемана като духовно и историческо общо наследство на България и Македония. Страхувам се, че подобна идея на МПЦ не е просто протоколно недоглеждане...

- Все пак, няма ли и някакви геополитически фактори, които да са изиграли роля за това решение? В последно време някои църкви се включиха доста активно в игрите на големите международни играчи? 

- Разбира се, че такова влияние има. Вижте каква активност в района прояви в последно време Руската православна църква, чийто представители вървят „по петите” на светските високопоставени личности на държавата. Министърът на външните работи Лавров бе в Белград, малко преди патриарх Кирил да дойде в София. След това патриарх Кирил направи историческо посещение в Албания, стъпвайки за първи път там. Руската православна църква стои зад Сръбската православна църква в отношенията ѝ с Македонската православна църква. А БПЦ се държи не като майка, а като мащеха на детето, което в един момент реши да поиска да се върне като блуден син при истинската си майка. Вярно, това дете е палаво, непоследователно, хитро и на момент дори подло, но все пак е наше дете.

 - Всичко това означава ли, че членовете на Инициативния комитет за съвместно отбелязване на 1000-годишнината на Охридската архиепископия, на който вие заедно с д-р Милен Врабевски сте лицето, спират борбата?

 - Разбира се, че не. Вече организирахме протест пред сградата на Синодалната палата, продължаваме с медийните изяви, не спираме да реализираме онези инициативи, които вече са в ход. Като валидирането на съвместен българо-македонски филателен продукт – една марка, посветена на юбилея. Решението на Светия синод няма да ни откаже от това да търсим и развиваме духовната близост между хората от България и Македония, да приобщаваме все повече хора около идеите за съслужение и сближение. Лично аз, а и други членове на Инициативния комитет ще бъдем на 27 и 28 май в Охрид като знак, че нямаме намерение да позволи набраната вече инерция в нашите двустранни отношения да бъде похабена. 

Костадин Филипов 

115 години от героичната смърт на Парашкев Цветков

понеделник, 21 май 2018 г.

Парашкев Цветков
(1875 - 1903)
„Любовта към отечеството е най-божествената музика на света!” 

 Парашкев Тодораки Цветков е роден на 20 май 1875 г. в Плевен, в семейството на Стоянка и Тодораки Цветкови. Баща му се занимава с търговия, но непримиримият му дух често се проявява. Родният град на бъдещия революционер се оказва един от ключовите за изхода на войната. Въпреки глада, мизерията, ужаса и несгодите, които са ежедневие за плевенчани по време на продължителната обсада на града през 1877–1878 г., той и семейството му успяват да оцелеят. Началното си образование Парашкев получава в плевенското трикласно училище, а по-късно завършва гимназия в София. 

 Растейки в духа на следосвобожденската епоха, той посвещава две години от живота си на учителстване из плевенските села. През 1897 г. П. Цветков заминава на Запад, за да последва голямата си страст – музиката. Първоначално се записва да следва в Прага, а след това в Дрезден, където завършва с висок успех консерваторията. Завръща се в родния си град, където работи като учител в местна гимназия. През 1902 г. заминава за Битоля, където продължава учителската си дейност и започва революционната, влизайки в състава на ВМОРО. Благодарение твърдата си воля и убедителното слово бързо добива популярност сред населението и се налага в местния комитет. 

Доказателство за силното му влияние е избирането му за районен войвода на Битолски окръг през същата година. Денем се проявява като агитатор, нощем като революционер, едновременно четник и учител. Там Парашкев Цветков организира кръжок, където пропагандира идеите на революционната борба. Той се превръща в любимец на учениците, един от тях в своите спомени за него пише:

 „знаехме, че пътува отдалече... неговото родно място е на север от гордия балкан, че – нашият учител по музика – идва, защото ни обича, защото обича тази велика мъченица, която ний наричаме македонско отечество... за мен още звучат думите му: „Любовта към отечеството е най-божествената музика на света!” И как обичахме ний този учител”. 

Портрет на Парашкев Цветков
Парашкев Цветков след като е заподозрян от турската власт се налага да премине в нелегалност. Оглавява районната чета, а на Смилевския конгрес (2–7 май 1903 г.) е изпратен
като делегат Битолски окръг. Избран е за подпредседател на заседанията в Смилево, заедно с Георги Попхристов. В разискванията Цветков е сред дейците, изказали подкрепа за вдигане на въстание, предвид ситуацията в Битолски окръг. 

 През нощта на 20 срещу 21 май 1903 г., преминавайки с четата си на път към село Могила, е забелязан от турската полиция, която започва преследване на четата. На следващия ден 21 май са обградени от турския аскер. В сражението П. Цветков е смъртоносно ранен, повечето четници загиват, сред които дядо Андрей Петров и Димитър Филдишев, малцина успяват да се спасят. 

Френският кореспондент Лудвиг Ного свидетелства за събитието и в частност за храбрия войвода:

„наблизо лежеше тялото, почти непокътнато на един мъж. Очевидно той е бил хвърлен от колата, с която е бил пренесен и е паднал в чудесно положение – с ръце кръстосани за последен горещ позив... Главата му бе прекрасна, глава на образован, или по-скоро интелигентен човек и артист”. 

  Парашкев Цветков умира в името на една възвишена идея, оставяйки дълбока следа в революционното движение и народната памет. В родния му Плевен неговото име носят Македонско културно просветно дружество и читалище, които отбелязват тържествено рождението на Парашкев Цветков всяко година.


 Михаела Йосифова

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2018