115 години от издаването на вестник „Революционен лист“

неделя, 25 август 2019 г.

115 години от издаването на вестник „Революционен лист“ 

(12 август 1904 — 16 декември 1906)

Вестник, орган на „левицата“ във Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), излизал в София; издател – Антон Павлов, редактор Димо Хаджидимов. Печата се в печатниците „Света София“ и „Заря“ – София. Издаването му е прекъснато по финансови и други причини от 15 септември 1905 до 10 септември 1906 г. Основни теми на вестника са състоянието и дейността на ВМОРО, както и положението на българското население в Македония и Одринско. 

Акцентира върху нуждата от реформи във Вътрешната организация след Илинденско-Преображенското въстание; пледира за самостойност на ВМОРО и издига лозунга „Македония на македонците“; популяризира идеята, че ВМОРО може да вдъхне доверие на „всички македонци и одринци“ само като федеративна структура; обявява се за федеративно републиканско управление на Македония след освобождението ѝ. 

Оценява Илинденско-Преображенското въстание като неподготвено и без положителен ефект за разрешаването на Македонския въпрос, но признава неговия български характер. Осведомява за тежкото положение на българското население в Македония и Одринска Тракия. Обявява се срещу сръбската и гръцката въоръжена пропаганда в Македония, както и срещу дейността на върховистките чети на ВМОРО в Серски революционен окръг.

 Обстойно се занимава с реформената програма на Русия и Австро-Унгария в Македония, следи хода на финансовата реформа и на реформата в жандармерията в специална рубрика „Мюрц¬щегски реформи“. 

Осъжда политиката на балканските държави Сърбия, Гърция и България като вредна за населението в Македония и Одринско; коментира турско-българската спогодба от 1904 г. като опасна за развитието на революционното дело. Обсъжда решенията на Рилския общ конгрес на ВМОРО (октомври 1905) и информира за решенията на Скопския окръжен конгрес (1906); води остра дискусия с идеолога на „десницата“ във ВМОРО 

Христо Матов по основни въпроси на управлението и задачите на Организацията и с Борис Сарафов във връзка с дейността на ръководената от него група.

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2019, кн. 8
д-р Володя Милачков

Димитър Стефанов (1899 - 1970)

120 години от рождението на Димитър Стефанов 

(16 август 1899, Марчино, Кратовско – 1970, Скопие). 

Член на ВМРО. През 1922 г. преминава в България и се включва в редовете на ВМРО. Участва в четата на Иван Бърльо, а по-късно е сред охранителите на Тодор Александров. Един от най-изтъкнатите терористи на ВМРО. Участва в убийството на Никола Генадиев (октомври 1923), а през декември 1924 г. убива в Милано члена на Централния комитет на ВМРО Петър Чаулев. 

На 7 юли 1928 г. с други двама терористи осъществява покушение върху друг член на ЦК на ВМРО – Александър Протогеров. След деветнадесетомайския преврат (1934) е арестуван. Една година по-късно е освободен и подписва декларация, че се отказва от дейност, свързана с македонското революционно движение. 

След 1938 г. се включва в дейността на Македонския литературен кръжок. До 1941 г. живее в Кюстендил. По време на Втората световна война се завръща в Македония. Около 1950 г. е въдворен в концлагера край гр. Пробищип.

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2019, кн. 8
д-р Володя Милачков

Доц. д-р Веселка Тончева: Фолклорът е опора на българската идентичност

ФОЛКЛОРЪТ ПРОДЪЛЖАВА ДА БЪДЕ ОПОРА НА БЪЛГАРСКАТА ИДЕНТИЧНОСТ 

 За научните търсения в областта на музикалната традиция, за магията на хорото, за влиянията на модерното и за близостта със съседите с доц. д-р Веселка Тончева разговаря Костадин Филипов Веселка Тончева е доктор по етномузиокология и доцент в секция „Етномузикология и етнохореология” при Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей към БАН. 

Изследва традиционната култура на българите в Албания, обредност и музика в България и на Балканите, фолклор и медии. Автор е на научните монографии „Фолклористът Николай Кауфман“ (2005), „Българите от Голо Бърдо, Албания“ част І и част ІІІ (2009, 2016), „Непознатата Гòра“ (2012) и на научнопопулярните двуезични (българо-чешки) книги „ Традиционни празници на българите / Tradiční svátky Bulharů“ (2016) и „Българските музикалнофолклорни диалекти / Bulharské hudebněfolklorní dialekty“ (2017. 

Съставител е на „Българите от Голо Бърдо, Албания“ част ІІ (2011). Автор е на десетки сценарии за етнографски документални филми за БНТ и др. медии. Изнасяла е лекции в Пловдивския и Софийския университет, както и в университетите във Виена, Рим, Белград, Загреб. 

 – Доцент Тончева, на книжния пазар от неотдавна е най-новата Ви книга „Голяма книга на българските празници и обичаи“ в съавторство с Вашата колежка доц. Вихра Боева. От самото ѝ заглавие личи, че това е резултат от дългогодишна и системна изследователска работа на Вас двете. Така ли е?  

– Вероятно имате предвид заглавието ѝ „голяма книга“, което предполага по-голям обем или пък значимост, но всъщност това е название на поредица на издателство ПАН, посветена на различни сфери на познанието. Със сигурност обаче съдържанието на книгата е резултат от дългогодишна работа – изследователска и теренна, която ние с Вихра Баева сме извършвали, всяка в своите посоки и научни търсения. 

От една страна, е познаването на множество публикувани източници с фолклорни и етноложки материали – например безценната поредица „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, която излиза от края на ХIХ в. до днес и която е истинска съкровищница на народното знание. 

От друга страна, са архивите на Българската академия на науките, с които ние работим, а от трета страна, са собствените ни проучвания на терен из цяла България, а и на Балканите. Всичко това са дългогодишни натрупвания, които намират израз в тази книга. Тя е насочена към ученици и младежи, но и към по-широка аудитория, заинтересована от българските традиции, обреди и обичаи. 

В книгата сме се постарали да привлечем много и разнообразна информация, част от която със сигурност ще е нова за читателите, свикнали с тиражирането от медиите на едни и същи неща, свързани с българските празници. Особено интересно е добавянето към съответните обичаи или празници на отделни статии, посветени на конкретни символи и образи – например самодивите, огъня, ангелите, Св. Богородица, мечката, вълка, свинята, коня и др. Надяваме се, че тази книга ще намери своите читатели и ще достигне до повече хора, тъй като това е знание, от което съвременният българин има нужда. 

 – Вашата дългогодишна и богата научна кариера е свързана с фолклора и с музикалните традиции на българите, където и да живеят те. Модерното време оказва ли някакво влияние върху него, променя ли го и ако това е така, в каква посока? 

 – Неизменно времето оставя отпечатък върху традиционната култура и нейния музикален компонент. Живеем в епоха на глобализация, на виртуални светове и комуникации, нормално е и музикалният фолклор да се променя, да търси нови форми, в които да се вписва. Истината е, че в рамките на целия ХХ в. фолклорната музика в България се развива в посока към модернизация – да вземем например навлизането на акордеона (а и други западни инструменти, като кларинета) в нашата музикална практика – днес той се смята за почти традиционен инструмент, но всъщност неговата хармонична природа е в противоречие с фолклорното музикално мислене. 

Обработването на народни песни започва още в първите десетилетия на века, такъв автор е например Добри Христов, но през 50-те години се ражда явлението „ансамбли за народни песни и танци“, които, както знаем, в голяма степен променят облика на автентичната ни музикална и танцова традиция. „Мистерията на българските гласове“ разнася славата на българския фолклор по света, но на практика това са тъкмо обработки на народни песни, а не автентичен фолклор. Появяват се средни и висши специализирани училища за изучаване на фолклор, които пък подготвят кадри за ансамблите. 

Не е никак маловажна ролята и на медиите – първите „живи“ изпълнения по Българското радио, последвани от записи на народна музика, но в съвременни и композиторски аранжименти, също дават нов живот на фолклора. Въобще нищо не стои на едно място, ние няма как да „препарираме“ традицията и да я изложим зад витрина, тя е жив организъм, който се нуждае от непрекъсната актуализация и обновяване в крак с времето. 

Днес формите, в които се вписва традиционния музикален фолклор, са много и разнообразни – в различни жанрове и стилове, това обаче е начин той да стига и до по-младите публики, за които автентичното звучи отживяло и скучно. 

 – Съществува ли някаква заплаха за националната идентичност на българите и на тяхната културна самобитност, свързани с промените на фолклора? 

 – Винаги съществува опасност да изгубиш себе си, ако забравиш своите корени и своя произход. Да не ме разберете криво, аз не съм против това да сме „хора на света“, но в тази амалгама от култури ние трябва да помним кои сме и какво стои „зад гърба ни“ – богата история и уникални традиции. Да, тези традиции се променят, както казах, фолклорът се развива и модернизира, намира своите пътища към публиките, но това не променя неговото значение като опора в българската ни идентичност.

 И така, както говорим за трансформациите на традиционната култура в съвременността, така едновременно с това е налице и една много силна тенденция на връщане към корените, изразяваща се в „бум“ на фолклорни събори и фестивали, в стремеж към опознаване на обредността и обичаите на празници и опит те да се възраждат в семействата, към изваждане на бабините носии от старите ракли и обличането им по някакви поводи, към възраждане на традиционната кухня, въобще към търсене на онова, изворното, което в един определен период е малко поизгубено или поставено в друга рамка. 

Ние обаче имаме нужда от него именно като българи. И аз вярвам, че то е важно за самоопределянето ни като такива. 

– Някъде прочетох една Ваша фраза, която дълбоко ме впечатли – хванем ли се на хорото, попадаме в друг Космос, така ли е? 

 – В българската традиционна култура хорото винаги е било част от обредите, обичаите и празниците на народа ни. А всъщност празничното време е едно „друго“ време, то е „празно“ откъм работа, това е и етимологията на думата. То е различно време от всекидневието и метафората „друг Космос“, която съм употребила, показва именно това – различният ритъм, в който ни потапя празникът. 

Хорото e уникална форма на танцуване, в която всички участници се залавят за ръце, движат се в единна стъпка и така създават колективна енергия и консолидиране на общността. Хорото е двигателно изразяване на емоции, но и израз на чувството за заедност в кръг или във виеща се верига. В кръговата форма може да се открие и връзката му със Слънцето, докато например виещият се лазарски Буенек е своеобразна имитативна магия, свързана с развиването на природата през пролетта, когато е времето на тази моминска обредност. 

 – В научната си работа в Института за фолклор в Скопие сте правили сравнително изследване по темата за музикалния фолклор и националните визуални медии у нас и в Северна Македония? Какво показа този сравнителен анализ? Едни и същи песни ли пеем, на едни и същи неща ли плачем или се смеем? 

 – Действително преди доста години, а именно през 2005 г., работих по такъв сравнителен проект между България и югозападната ни съседка. Всъщност моята цел беше по-скоро да проуча и успоредя моделите на медийно представяне на фолклора, а не толкова на автентичните форми на традицията. 

По отношение на близките, сходните и идентичните образци едва ли ще кажа нещо ново – в диалектно отношение историко-географската област Македония (със своите дялове – Пиринска, Егейска и Вардарска Македония) не се влияе от новопоставените през ХХ в. държавни граници, както и от формирането на една нова република като част от СФРЮ. 

Диалектното единство на днешната Република Северна Македония и Югозападна България (Пиринския край) е безспорно. Оказа се обаче, че и в медийния начин на представяне на фолклора се открива близост във форматите, посланията, образността. 

 – Българската телевизия „Планета“ е единствената, за съжаление, която от доста време се излъчва в ефира на Македония. На всичко отгоре имам впечатлението, че се харесва. Да се радваме ли на това, или да се притесняваме от „интерпретацията“ на българския фолклор в този му вид? 

– За да сме честни, тази телевизия и у нас се харесва от определени хора, чийто музикален вкус предпочита тъкмо такъв стил. Аз не бих го нарекла „интрепретация“ на българския фолклор, тъй като това е авторска музика, в която има фолклорни елементи, но те далеч не са само български, или в много случаи дори почти не са български. Тази балканска мелодико-ритмическа смес е популярна не само у нас, а на целите Балкани и това е една вълна, която ние като изследователи можем само да наблюдаваме, нямаме механизми да ѝ влияем. 

Разбира се, с нашата работа ние се опитваме да противостоим и да популяризираме традиционната музика в нейните по-чисти форми и това също има своите публики – вижте каква е посещаемостта на събори като Рожен или Копривщица, където се събира цяла България и на отделни сцени се представят изворни образци на песенния, инструменталния и обредния фолклор. 

Всичко има своята публика, по-важното е този т.нар. поп фолк да не остане единствената ни представа за фолклора, но аз мисля, че такава опасност няма. 

 – Всяко лято, през юли в село Галичник в Северна Македония се представя „автентична“ сватба. Бил съм няколко пъти там, но и досега не мога да си отговоря на въпроса – това обред ли е или е комерсиализиран фестивал? 

 – Аз също съм посещавала този фестивал, дори написах една студия за него и то точно в тази посока – „Галичката сватба между традицията и фестивала“. Всъщност фестивалът е създаден през 1963 г., организиран през годините основно от Министерство на културата на Република Македония и Общината Маврово–Ростуше. На въпроса ми „Кой измисли фестивала?“, баба Йованка Юрукоска от с. Галичник ми отговори така: „Е, па политиката.“ Може би имаше предвид политиката да се съхранява традицията и в съвременността. 

Или пък политиката да се (ре)конструира собственото „македонско“ наследство чрез проявленията на локално специфичната традиция. Практически в сватбата като фестивал са избрани определени моменти от ритуала и условно може да се каже, че той протича в „компресиран“ вид, защото е сбито времето, в което се случват тези ритуали. 

Макар и с намерението да се възпроизвежда и съхранява един интересен и регионален сватбен ритуал, макар че поне единият от младоженците трябва да е с потекло от Галичник и макар, че за тях това е действително сватба, в немалка степен събитието е пърформанс и има и туристическо-атрактивен характер – привлича хиляди посетители.

 Как е протичала старата сватба днес е само реконструирано знание, а мисията на фестивала е да съхранява традицията и всъщност „фестивализирането“, сценичната намеса, ролите и т.н. все пак са своеобразен „живот“ на традицията, макар и трансформирана и поставена в съвременен формат. 

У нас също представянето на редица обреди на сцена, т.нар. възстановки в рамките на събори и фестивали, е начин да се съхрани знанието за тях, въпреки че те не функционират както в миналото и са изгубили дълбоката си магична сила. Има смисъл да се предава това знание и на идните поколения, защото това е част от усещането да сме българи.

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2019, кн. 8

Екатерина Симидчиева (1872, Скопие – 2 септември 1899, Куманово)

петък, 23 август 2019 г.

120 години от подвига на Екатерина Симидчиева (1872, Скопие – 2 септември 1899, Куманово), българска революционерка и национална героиня, деец на ВМОРО и борец за църковна независимост в Македония. 

Сестра е на революционера и публицист Лазар Симидчиев. Завършва Солунската българска девическа гимназия, след което става учителка в българското екзархийско училище Куманово. Основава женско дружество в града. Омъжва се за Авксенти Георгиев – син на богат и влиятелен в българин. На годишния акт на училището в присъствието на турския валия вместо предвиденото стихотворение тя изрича бунтовни слова. Дейната и смела учителка основава женско дружество в града. Привлечена е във ВМОРО от Гьорче Петров за куриер и апостол на организацията. 

В Щип има среща с Даме Груев. Ек. Симидчиева се противопоставя на настъпваща сръбската пропаганда, която купува продажни българи, превърнали се в родоотстъпници и плаща на корумпираните османски чиновници, за да служат на сръбската кауза. През месец юли 1899 г. Скопският валия решава да принуди българската църковна община в Куманово да отстъпи на сърбоманите църковен имот за строеж на църква. 

Към средата на август се съобщава на българите, че по силата на султанско решение трябва да отстъпят църковен имот и да дадат 650 лири за построяването на сръбска църква, но те категорично отказват. На 22 август, пазени от турски войници, сърбоманите полагат основите на тяхната църква в българската църковна нива. 

Народът се разбунтува. Екатерина Симидчиева, въпреки напредналата си бременност, повежда кумановските жени, които разрушават основите на строящата се църква и пред остриетата на войнишките щикове произнася: 

„Ние сме на бащинията си. Оттук никой няма право да ни изпъди“. Храбрите кумановски жени не отстъпват пред войската, опитваща се да ги прогони. Вдъхновявани от примера на героичната учителка, те цял ден устояват на атаките на аскера. На 24 август при станалите сблъсъци много от тях са ранени. Ранена тежко е и Екатерина Симидчиева. 

Ударена с приклад в корема, след няколко дни тя губи рожбата си и на 2 септември 1899 г. героичната дъщеря на Македония умира. Но смъртта ѝ не е напразна. Още на следващия ден, уверили се, че българите са решени да се борят докрай, властта отменя своето решение. Във връзка с убийството на българската учителка Екатерина Симидчиева от Куманово из цялата страна се провеждат протести и панихиди.

 По-късно през същата година Иван Вазов написва и публикува стихотворението си „Героиня“, посветено на нея. Първото женско македоно-одринско благотворително дружество, учредено на 3 октомври 1899 г. в София, носи нейното име.

Д-р Володя Милачков
Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2019, бр. 8

Мъгляви оправдания стопират българо-македонската историческа комисия

четвъртък, 22 август 2019 г.

Скопие не иска извънредна среща на Комисията 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2019, бр. 8
Костадин Филипов

Македонската страна отхвърли предложението за извънредна среща на Съвместната комисия в края на август. Ръководителят на Комисията от македонска страна проф. Драги Георгиев смята, че провеждането на срещата е нецелесъобразно заради отпускарския сезон. 

„Против сме извънредна работна среща, защото съвпада с отпуските. Самият аз излизам в отпуск от 15 август и много членове на Комисията също са в отпуска. Преди редовната среща не приемаме извънредна. Редовната среща ще се състои на 12 и 13 септември“, заяви пред ТВ 24 от Скопие македонският историк. Според Георгиев „непрекъснатите призиви за извънредна среща оставяли впечатление, че се намираме в перманентна битка, която някой трябва да спечели, а не за академични спорове и процеси, на които им е необходимо време, за да узреят, и след това да се вземе решение“. 

Предложението за извънредната среща е направено от проф. Ангел Димитров, който е съпредседател на Комисията от българска страна. По време на визитата на българския премиер Бойко Борисов, която се състоя на 1 август, министър-председателите на двете страни настояха да се ускори работата на Комисията и да се намери решение на актуалните въпроси. 

„Искането да се търси веднага решение на въпроса за Гоце Делчев с цел да бъде удовлетворена нечия политическа необходимост, може да повлияе отрицателно на работата на Комисията“, подчертава Драги Георгиев.

България инвестира в македонското медийно пространство

вторник, 20 август 2019 г.

Някои македонски медии продължават и днес да бълват антибългарска пропаганда. Поредният пример е "Нова Македония", където неотдавна бе публикувано интервю с бившия директор на Музея на македонската революционна борба Бранислав Светозаревич. Като истински сърбин на македонската софра, той яростно атакува всичко българско на този свят, засипвайки с нелепости и обиди България, нашата история и самите нас
Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2019, бр. 8

Николай Иванов

За пръв път от десетилетия насам българско правителство предприема реални мерки за стопиране на езика на омразата към България в медийното пространство на Република Северна Македония. 

 Според огласените неотдавна данни от помощта за развитие, които ежегодно нашата държава прави, през настоящата 2019 г. България е отпуснала безвъзмездно близо 1 000 000 лева по 11 проекта в югозападната ни съседка. 

Част от тях касаят именно сътрудничеството между медиите от двете страни и мерките срещу „речта на омразата". Близо 255 000 лв. ще бъдат вложени в реконструкцията на едно от най-големите училища в Скопие - ОУ „Димитър Миладинов", където неотдавна отвори врати и първото българско (неделно) училище в македонската столица. 

Предвижда се българската държавна помощ да достигне и до Охрид и Струга, където плановете са да бъде изграден център за ранна диагностика на аутизъм (в Охрид), а в родното място на братя Миладинови благодарение на България ще бъдат реновирани два моста.

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2019