Премиерът на Република Северна Македония Зоран Заев впечатли с ласкателствата към сръбския президент Александър Вучич
Тази среща на граничния пункт между Сърбия и Република Северна Македония „Табановце“ ще се помни дълго. И не защото се състоя на големия празник свети Трифон Зарезан, който празнуваме по един и същи начин и у нас, и при съседите. И не защото се случи в Деня на влюбените, един привнесен отвън празник — Свети Валентин. Или че на същия ден отбелязваме Успение Кирилово - смъртта на Константин Кирил Философ.
Макар че като се замисля, може би точно заради тези празници, събрани „три в едно“ и тяхната обща символика 14 февруари 2021 г. бе предпочетен от другите дни. На всичко отгоре денят бе неделя, значи извън активната политическа и държавническа работа на хората от властта, които биха могли да си позволят да свършат и нещо друго, особено когато то има потенциала да им донесе повече рейтинг.
Допускам, че Зоран Заев, премиерът на Република Северна Македония е бил инициаторът при избора на въпросния многосимволен ден, защото помним неговите срещи с нашия премиер Борисов – първо на паметника на Самуил в София, после подписваме договор около 2 август, деня на Илинденско-Преображенското въстание и слагаме венец на гроба на Гоце Делчев, на следващата година пак около 2 август сме заедно в Благоевград пред тамошния монумент на Гоце и така нататък.
Подскоци от символ на символ, което ни се предлага като политика, която трябва да е основа на развитието на двустранните ни отношения и която по правило е далече от реалността и е пълна с емоции. Какво се чудим тогава, че след като докарахме отношенията си със Скопие до там, където сме сега, изведнъж и от двете страни на границата чуваме трезви гласове да слезем на земята и да търсим повече разум и практичност в диалога си.
Но да са върнем към темата си.
А тя е срещата между сръбския президент Александър Вучич и премиера на Република Северна Македония Зоран Заев, на която Вучич лично връчи на Заев картонен кашон с ваксини „Пфайзер“, които бе обещал преди повече от месец да подари на правителството в Скопие. Отлаган на няколко пъти заради формални и технически проблеми, свързани с покупката на ваксината от Сърбия и правото да я дарява, актът на предаването бе превърнат в истинско политическо шоу, което в един момент надмина всякакви норми на дипломатическа нормалност.
Въпреки февруарския студ, въпреки вятъра и течението, на които двамата политици бяха изложени под козирката на граничния пункт „Табановце“, въпреки очевидната демонстрация на лека досада, която Вучич не можеше да скрие и въпреки нетърпението му всичко това да свърши колкото може по-скоро.
„Заслугата“ за представлението трябва да се отдаде на премиера Зоран Заев, който в разхвърляното си слово на благодарност за кашона с 4 800 ваксини, предоставени от Сърбия, така се увлече, че по едно време в микрофоните се чуха думите на Вучич: „Зоране, достатъчно е…“. То не бяха уверения в приятелство и братство със сръбския народ, то не бяха заклинания, че това е жест, който на юг никога няма да забравят, то не бяха напомняния, че и в условията на този недоимък на ваксини все пак братята от север отделят 8 000 от тях, за да ги дадат на гражданите на Северна Македония, които никога няма… и така нататък.
А както стана ясно по-късно, по време на разговора на четири очи между двамата, проведен след официалните речи и пресконференцията след тях, Заев е подарил на сръбския президент картина с лика на свети Панталеймон. Изборът на светеца не е бил случаен, твърдяха сръбски медии, напротив, бил търсен преднамерено. Защото св. Панталеймон е бил лечител, а наричан и определян още като „милосърден, състрадателен и покровителствен“. Схващате ли намека, та той е толкова очевиден.
На мене, страничният наблюдател на цялото това изпълнение, ми стана неудобно от прекаленото ласкателство от страна на Заев към партньора му от Белград, който очевидно се чувстваше неудобно от цялата каскада от заклинания във вярност. Що се чудим тогава, че Заев обещава да въведе преподаване на сръбски език в училищата, където той да се изучава факултативно, както и да изгради Сръбски културен център в Скопие?
Не бих го съдил строго за това – все пак в Северна Македония живеят доста сърби, тяхната етническа общност е записана в Преамбюла на Конституцията на страната и се ползва с правата, които тази позиция им дава. Който желае, нека учи. Проблемът очевидно е далече по-широк и е свързан с една приемственост в сегашния политически елит в Скопие, който не може да отърве от наслояваната с десетилетия представа за вярност към Белград и държавниците там. Колко поколения още трябва да се сменят край Вардар, колко нови генерации трябва да дойдат и си замиват, за да се скъса с това раболепие пред северния съсед веднъж завинаги.
Вярно, жестът на Вучич идва навреме, макар че той обяви предоставянето на 8 000 ваксини преди повече от месец. Даже въпросната церемония на граничния пункт бе веднъж насрочена няколко дни по-рано, но в последния момент, късно вечерта бе отложена, защото стана ясно, че не всичко е наред с документите, които дават право на Белград да дарява ваксини. Когато това е било уредено, все в същия спешен порядък церемонията по връчването на кашона с ампулите бе организирана и то тъкмо на 14 февруари, когато, както вече казахме, отбелязахме „три в едно“ празници наведнъж.
Не бих искал да бъда обвиняван в прекалена мнителност, но целият този театър на границата може би имаше и един друг адресат. Той не присъстваше на „Табановце“, но беше недалеч от него – в София. Какво си е мислел Заев, можем само да предполагаме, но все пак ми се струва, че с цялото си поведение на раболепие и ласкателство пред сръбския президент и с демонстрацията на братство и приятелство с него е искал да предизвика чувства на ревност у един друг негов „приятел и брат“, както той често наричаше премиера Борисов.
Основание може би му дала и известната българска чувствителност по отношение на влиянието на Сърбия в някогашната Сръбска Бановина, после СР Македония, Република Македония и днешна Северна такава. Едно негласно послание от „Табановце“, което би могло да значи много неща, но преди всичко това: когато вие не искате да ни пуснете в Европейския съюз, ние ще търсим други приятели, с които и без това сме свързани от толкова години назад.
Прозрачно е наистина, но пък вече прочетох скопски анализатори, които съвсем сериозно твърдят, че България с нейната позиция за отлагането на преговорния процес на Скопие за членство в ЕС едва ли не поднася Република Северна Македония „на тепсия“ на Белград. И че ако през декември не бяхме казали „не, още не сте готови“ и не бяхме препоръчали оттатък да свършат още нещо, и то твърде важно, сега политическите елити край Вардар щели да имат един много сериозен инструмент да ограничат сръбското влияние в държавата и в обществото. Да не говорим за подмятанията, които, за съжаление, имат известно основание, че ето Вучич обеща и даде ваксини, докато Борисов пръв се изхвърли, че ще отделим нещо и за Скопие, пък после…
И сега Заев чрез ваксините се опитва да ни натрие носа, както се казва, и да играе политическата си игра по типично провинциален маниер. Слава Богу, че не му се връзваме.
Знаете ли, в дългогодишната си работа като кореспондент на български медии в Скопие, пък и преди, и след този период, съм се наслушал на колкото искате обвинения във вина на България едва ли не за всичко, което през изминалите десетилетия се е случвало оттатък границата. За което се сетите, все София, България и българите били виновни.
Чакал съм и още чакам да ни хвърлят упрек и ако някоя сутрин Слънцето вземе, че не изгрее. Нали сме на изток, наша ще е вината. Така са научени хората край Вардар, така върви през десетилетията, та чак до днес живеят в удобството, че за всичко, което не са успели да свършат или някой друг им е попречил да направят, си имат постоянен дежурен грешник. Ние вина си имаме достатъчно, повече не ни трябва.
Костадин Филипов
