Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2019, бр. 8
Костадин Филипов
Някак си тъжно и тревожно-носталгично посрещнах този 13 август на 2019 г. Все още не мога да свикна с мисълта, че Панде Ефтимов го няма, че на тази дата преди две години той е поел пътя към по-добрия свят. Макар че, знае ли човек дали този, нашият свят, който Панде напусна в една от клиниките на Военно-медицинска академия в София, е бил по-лошият за родения в Претор на Преспанското езеро корав българин.
Панде бе човек, прекарал целия си живот в борба за своята истина, а противоречивото и нервно, недотам чисто време, в което живееше той, беше само за човек като него. Това беше време за хора с характери, за хора с мъжество и за хора с идеи, за които си заслужава да се бориш през целия си живот. В края на живота си, когато военните лекари го подържаха изкуствено, той все още кроеше планове как да се подобряват отношенията между България и неговата Македония, как да се съхрани и малкия напредък към повече доверие, който вече се очертаваше между София и Скопие. Не се хранеше, почти беше изгубил гласа си, но на наведените над него наши глави тихо и шепнешком заръчваше бащински да продължаваме да се борим за това, за което той беше отдал живота и здравето си. Панде си отиваше и за всички нас, които имаме честта и привилегията да се наричаме негови приятели, това беше очевидно. Беше ни ясно, че не изпращаме човек, който се е примирил с края, а човек, който и от онзи, другия свят ще ни насърчава и насочва. Всяко посещение при него в часовете за свиждане беше едно прощаване, защото никак не бяхме сигурни, че следващия четвъртък или неделя отново ще го видим жив. Така до 13 август 2017 г., неделя, когато всичко свърши. Панде Ефтимов не издържа на болестта, бе погребан в Скопие, столицата на свободна и независима Македония, оставяйки зад себе си незаличимия спомен за битката за истината за съдбата на българите оттатък границата. Поклон, Панде!
Панде Ефтимов почина преди две години. Но някак естествено си спомних за един друг 13 август, само че преди 18 години. Тогава в Скопие бе подписан Охридският мирен договор, сложил край на няколкомесечния въоръжен и жертвен конфликт между бунтовниците от Армията за национално освобождение (АНО) с лидер Али Ахмети и силите на коалиционното правителство на премиера и лидер на ВМРО-ДПМНЕ Любчо Георгиевски. Три дни преди 13 август, документът бе парафиран в Охрид и затова получи своето наименование „Охридски“, с който е известен и до днес, макар че официалната церемония бе в столицата Скопие.
Гледам снимката по време на подписването, която също ще остане в историята. Ето ги петимата основни актьори, които слагат парафа си под документа. Настроенията са различни – от чувство на задоволство до очевидното недоволство, че трябва да се подписва документ, с голяма част от чието съдържание не си съгласен. Отзад са „спонсорите“, представителите на така наречената международна общност, под чийто натиск и с чийто логистична подкрепа се стигна до прекратяване на въоръжените действия на Шар планина, които тревожеха цяло лято хората от Република Македония, а и държавите наоколо.
Да хвърлим едно око на хората около масата. В средата е тогавашният президент Борис Трайковски, който изигра решаваща роля за постигането на споразумението както чрез своето новоизградено политическо умение, така и със стремежа си като истински вярващ човек да умиротвори страната си. Като върховен главнокомандващ на Армията на Република Македония Борис се въздържаше от активното включване на въоръжените сили в конфликта, опасявайки се, че евентуалното негово разширяване ще задълбочи окончателно и безвъзвратно етническия разлом между македонци и албанци така, че мирното им съжителство да бъде поставено под сериозно съмнение.
Тази позиция на Трайковски го скара с правителството на Любчо Георгиевски, когато стана ясно, че само с полицейските сили бунтовниците не могат да бъдат победени и че намесата на армията все пак е наложителна. Недоверието между Борис и Любчо продължи и след края на конфликта до февруари 2004 г. Само няколко месеца преди Трайковски да се опита да спечели още един президентски мандат, при все още неокончателно изяснени обстоятелства, неговият самолет катастрофира в мъглата над Мостар.
Вдясно от президента е тогавашният премиер и лидер на ВМРО-ДПМНЕ Любчо Георгиевски. Той е един от хората, които и до днес съжаляват, че е бил принуден да подпише документа, с който очевидно реализацията на идеята за македонска национална държава отмираше окончателно. Република Македония сигурно придобиваше нов политически дизайн на многонационална, мултикултурна и мултиконфесионална държава на всички свои етнически общности.
Драмата през лятото на 2001 г. и последствията от нея до голяма степен „изядоха главата“ на Георгиевски и на изборите през есента на 2002 г., въпреки усилията му да спаси кариерата си, той и партията му претърпяха сериозно поражение от Социалдемократическия съюз на Македония (СДСМ) на Бранко Цървенковски. Година след загубата на изборите, Георгиевски отстъпи лидерското място в партията на Никола Груевски, потъна в политическо отшелничество, превърна се в успешен бизнесмен, проявява интерес към политиката, но само като почетен председател на ВМРО-Народна, написа две автобиографични книги и от време анализира ситуацията в страната от ТВ екраните.
От другата, лявата страна на Трайковски, е Бранко Цървенковски. След победата на изборите през 2002 г. стана отново премиер, но само две години по-късно, след гибелта на Трайковски, се кандидатира и победи на президентския вот. Цървенковски изкара само един мандат, не поиска да се пребори за втори, макар че имаше шансове за победа, върна се начело на партията, но скоро и той последва примера на Георгиевски и се отказа от активна политическа дейност. Което не означава, че не дърпа конците на СДСМ някъде отзад…
На десния край е Арбен Джафери, лидер на ДПА и коалиционен партньор на Георгиевски в кабинета. Безспорен лидер на албанците, и то не само на тези от Македония, вече доста болен, Джафери подписа Договора с ясното съзнание, че това е началото на края на влиянието на неговата ДПА. Още по време на кризата стана очевидно, че партията губи своето влияние на терена заради опитите си да ограничи размера на конфликта.
От Шар планина се задаваше нова сила, която съвсем скоро щеше да съблече маскировъчните униформи, да облече копринените костюми и да поиска своето място в политиката. Както и стана. Джафери почина, Демократичният съюз за интеграция (ДСИ) на Али Ахмети измести ДПА от лидерското място сред албанците, кадрите от АНО на основата на квотния принцип станаха министри, високопоставени държавни чиновници и дипломати. Всичко, каквото поискаха, получиха.
На левия край е Имер Имери, лидер на Партията на демократичния просперитет, от чийто недра излезе ДПА на Джафери. За първите години на независима Македония ПДП бяха удобен коалиционен партньор на социалдемократите на Цървенковски заради своя конформизъм. Отдавна партията е маргинализирана, а Имер Имери почина.
И какво се получава – трима от подписалите Охридския мирен договор са покойници, а двама не се занимават активно с политика. Но следващите генерации политици – македонци и албанци, продължават споровете си за същността на документа и да са недоволни от изпълнението му. Едните, че с неточно тълкуване се дават прекалено много права на албанската етническа общност, а другите, че Договорът не се реализира с нужните темпове и в неговата цялост.
Но всъщност, като хвърлиш едно око на тази историческа снимка, виждаш, че единствено „победителите“ ги няма на нея. И как да ги има след като те бяха още на Шар планина, или ако се спускаха по-ниско, бе да нанесат своя пореден жертвен удар. Последният от тях бе само два дни преди в Охрид Договорът за прекратяване на огъня да бъде парафиран и пет дни преди да бъде официално подписан в Скопие.
…На 8 август 2001 г. конвой на македонската армия с около стотина човека от резерва, както им казвахме – запасняци, тръгва от Скопие към Тетово за подкрепа на силите, които все още активно се сражават с бунтовниците. В конвоя има камион, натоварен с муниции, на който са качени десетина войника, всички от Прилеп. Някак си безгрижно тръгват всички, без да знаят какво ги очаква – нали политиците водят преговори, договорености вече има, мирът е близо. На около тридесетина километра от столицата Скопие, в теснината, наречена Карпалак, от околните хълмове към конвоя стрелят с базука. Една от гранатите попада върху камиона с мунициите, той избухва, а всички десетина войника в него изгарят като живи факли.
Десет младежи, всичките от Прилеп, намериха смъртта си преди още да са се впуснали в изпълнение на дълга си. „Градът на тютюна“, както наричат Прилеп, бе завит в черна забрадка.
Но не само това – протестите сред хората срещу албанците и бойците от АНО ескалираха и местната джамия в центъра до старата чаршия бе опожарена. И досега си стои там и носи следите от онези драматични дни на лятото на 2001 г.
След пет дни, на 13 август 2001 г. Охридският мирен Договор бе подписан, а вкараните в него текстове и до днес са платформа за претенциите на албанската етническа общност за повече колективни права. Както казах, искат и получават. В същото време близките на загиналите десет войничета и до днес, осемнадесет години оттогава, продължават да търсят истината за това, кой разпореди на пълния с муниции камион да бъдат качени войници. Как така уж държаното в пълна тайна пътуване на конвоя от Скопие за Тетово – някакви си 40 км, да стане известно на бунтовниците, които да заложат на най-тясното място на пътя, между хълмовете, своята засада? И не е ли това, все пак проява на предателство, с което историята на тези хора оттатък от десетилетия е пълна с примери?
На всичко отгоре, драмата не свърши с гибелта на войниците. Колко опити бяха направени на мястото на трагедията да бъде поставен някакъв знак. Паметните плочи, които бяха монтирани, след ден-два бяха изкъртвани, поставените там цветя бяха захвърляни долу в дерето, опитите да се издигне паметник на загиналите и досега удрят на камък. Да, вече има поставен знак за случилото се на 8 август 2001 г., но според хората от Прилеп това не е достатъчно, за да се почете паметта на жертвите. „Горещият“ вариант на войната приключи на 13 август 2001 г. поне формално, но битката за паметта на загиналите в онези няколко месеца на въоръжения конфликт на Шар планина очевидно продължава. За съжаление.
Ето всичко това ми напомни този 13 август 2019 г. Но оттук нататък ще мисля за предстоящия 5 септември, от който ни делят само няколко дни. Нали не сте забравили? Беше събота, 2009 г. когато във водите на Охридското езеро загинаха 15 български граждани от различни възрасти при инцидента с онова ръждясало корито, корабчето „Илинден“. За повечето от тях, пенсионери от Пирдопско, това бе първото им излизане отвъд държавните граници в целия им дотогавашен живот. Заедно с екипа на БНТ прекарахме дълги и предълги часове в търсене на истината за катастрофата, за вината на местните хора, които външно демонстрираха съпричастие, но си „прехвърляха топката“ едни на други. Четири-пет дни управляващите в Скопие начело с премиера Никола Груевски бяха в шок, не знаеха как да реагират. Добре че българската страна, въпреки тежката загуба, бе достатъчно толерантна към македонските институции и политици.
За съжаление, тази толерантност бе разбрана превратно като наша, българска слабост и много скоро Груевски и неговото обкръжение започнаха да замазват отговорността и вината за случилото се във водите на езерото. Казвал съм и ще го кажа пак: по-голямо човешко и политическо лицемерие до този момент не бях виждал, макар че зад гърба си имам близо половин век работа като журналист и съм срещал какво ли не. И сега, в момента, когато пиша този текст, гневът от поведението на политиците от Скопие, за които беше важно тяхната държавническа безотговорност и институционално безхаберие да не влезе в предстоящия тогава есенен доклад на Европейската комисия за напредъка на страната, та, гневът ми отново се надига сякаш да ми напомня, че тази дата – 5 септември 2009 г. не бива никога да се забравя. Десет години оттогава, представяте ли си…
Е, затова казвам, че през този август 2019 г. ми е някак тъжно и тревожно-носталгично. Сигурен съм, че ме разбирате.
