Изложба за Тодор Александров едновременно в Благоевград и София

петък, 5 март 2021 г.

На 4 март 2021 г. изложбата „140 години от рождението на Тодор Александров“ бе открита от доц. д-р Александър Гребенаров, член на Управителния съвет на Македонски научен институт. В кратко експозе той представи страници от живота на видния българския деец в т.ч. родно място и семейство, посвещаване в революционното дело и работата му като екзархийски учител, израстването на дееца в йерархията на организационните структури, участието му във войните за национално обединение (1912–1918). 

Доц. Гребенаров обърна внимание на събитията след Голямата война и ролята на Александров за възстановяване на ВМРО и учредяването на МНИ, които заедно с други организационни структури на македонските българи повеждат борби за национално освобождение на Македония. 

 Слова за всепризнатия ръководител на националноосво-бодителното движение на македонските българи произнесоха още д-р Кирил Алексиев, директор на Регионален исторически музей – Благоевград, и Николета Войнова, председател на Младежки клуб „Даме Груев“. 

При откриването на изложбата присъстваха членове на Управителните съвети на МНИ и на Българското сдружение на родовете от Македония, потомци на Тодор Александров и гости, дошли да разгледат таблата, наситени с документални свидетелства и слабо познати илюстративни материали.


Изложбата „140 години от рождението на Тодор Александров“, подготвена от МНИ, РИМ–Благоевград и МК „Даме Груев“, бе отпечатана в още един екземпляр. 

Това даде възможност на 4 март – рожденият ден на заслужилия деец, да се представи и в Регионалния исторически музей – Благоевград. Тук тя бе открита от д-р Елена Александрова. Наред с 14 табла, гостите на изложбата се запознаха и с оригинални материали от фонда на музея, свързани с Тодор Александров. 

Сред гостите на откриването бе евродепутатът Ангел Джамбазки.


За пръв път: БНТ започва излъчване в Северна Македония

четвъртък, 4 март 2021 г.

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 2

Николай Иванов

За пръв път откакто съществува Българската национална телевизия започва да се излъчва на територията на Република Северна Македония. 

Дългоочакваното споразумение за това бе постигнато по време на среща между българския посланик в Скопие Ангел Ангелов, специалния представител на Република Северна Македония за България Владо Бучковски, директора на Агенцията за аудио и аудиовизуални медийни услуги на Северна Македония Зоран Трайчевски и директора на телевизионния оператор „Македонски Телеком“ Никола Люшев. Решението е било резултат на активния диалог между Управителния съвет на българската обществена телевизия с техните колеги от Македонската радио и телевизия (МРТ). 

 Споразумението предвижда програмата БНТ4 да се разпространява на платформата „Макс ТВ“ на телевизионния оператор „Македонски Телеком“ от 1 март 2021 г., а официалното подписване на договора предстои да бъде направено в началото на март 2021 г.

Изложба за Тодор Александров в Македонския дом

сряда, 3 март 2021 г.

Откриване на изложба в Македонския дом, посветена на Тодор Александров по повод 140 години от неговото рождение На 4 март 2021 г. от 11.30 ч. в Македонския дом, на ул. „Пиротска“ 5, ет. 2, Македонски научен институт, Младежки клуб „Даме Груев“ – МНИ и Регионален исторически музей – Благоевград ще представят изложба, посветена на Тодор Александров по повод 140 години от неговото рождение. 

Изложбата, състояща се от 14 табла, включва важни свидетелства от живота и делата на видния революционер като участник и ръководител на българското националноосвободително движение повече от четвърт век. 

В тежките времена след погромите (1903/1913/1918) Т. Александров показва несломим дух, воля и себеотрицание, повеждайки национално потиснатите българи по пътя на борбата за освобождение на Македония от чуждоземните власти. 

Използваните илюстративни материали и документи в изложбата са от Държавна агенция „Архиви“, Българския исторически архив към Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, периодични и електронни издания. 

Автори на изложбата: д-р Кирил Алексиев, Николета Войнова и доц. д-р Александър Гребенаров.

Коста Филипов: И в слагачеството е нужна мярка

вторник, 2 март 2021 г.

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 2. 

Премиерът на Република Северна Македония Зоран Заев впечатли с ласкателствата към сръбския президент Александър Вучич 

 Тази среща на граничния пункт между Сърбия и Република Северна Македония „Табановце“ ще се помни дълго. И не защото се състоя на големия празник свети Трифон Зарезан, който празнуваме по един и същи начин и у нас, и при съседите. И не защото се случи в Деня на влюбените, един привнесен отвън празник — Свети Валентин. Или че на същия ден отбелязваме Успение Кирилово - смъртта на Константин Кирил Философ. 

Макар че като се замисля, може би точно заради тези празници, събрани „три в едно“ и тяхната обща символика 14 февруари 2021 г. бе предпочетен от другите дни. На всичко отгоре денят бе неделя, значи извън активната политическа и държавническа работа на хората от властта, които биха могли да си позволят да свършат и нещо друго, особено когато то има потенциала да им донесе повече рейтинг. 

 Допускам, че Зоран Заев, премиерът на Република Северна Македония е бил инициаторът при избора на въпросния многосимволен ден, защото помним неговите срещи с нашия премиер Борисов – първо на паметника на Самуил в София, после подписваме договор около 2 август, деня на Илинденско-Преображенското въстание и слагаме венец на гроба на Гоце Делчев, на следващата година пак около 2 август сме заедно в Благоевград пред тамошния монумент на Гоце и така нататък. 

Подскоци от символ на символ, което ни се предлага като политика, която трябва да е основа на развитието на двустранните ни отношения и която по правило е далече от реалността и е пълна с емоции. Какво се чудим тогава, че след като докарахме отношенията си със Скопие до там, където сме сега, изведнъж и от двете страни на границата чуваме трезви гласове да слезем на земята и да търсим повече разум и практичност в диалога си. Но да са върнем към темата си. 

А тя е срещата между сръбския президент Александър Вучич и премиера на Република Северна Македония Зоран Заев, на която Вучич лично връчи на Заев картонен кашон с ваксини „Пфайзер“, които бе обещал преди повече от месец да подари на правителството в Скопие. Отлаган на няколко пъти заради формални и технически проблеми, свързани с покупката на ваксината от Сърбия и правото да я дарява, актът на предаването бе превърнат в истинско политическо шоу, което в един момент надмина всякакви норми на дипломатическа нормалност. 

Въпреки февруарския студ, въпреки вятъра и течението, на които двамата политици бяха изложени под козирката на граничния пункт „Табановце“, въпреки очевидната демонстрация на лека досада, която Вучич не можеше да скрие и въпреки нетърпението му всичко това да свърши колкото може по-скоро. 

„Заслугата“ за представлението трябва да се отдаде на премиера Зоран Заев, който в разхвърляното си слово на благодарност за кашона с 4 800 ваксини, предоставени от Сърбия, така се увлече, че по едно време в микрофоните се чуха думите на Вучич: „Зоране, достатъчно е…“. То не бяха уверения в приятелство и братство със сръбския народ, то не бяха заклинания, че това е жест, който на юг никога няма да забравят, то не бяха напомняния, че и в условията на този недоимък на ваксини все пак братята от север отделят 8 000 от тях, за да ги дадат на гражданите на Северна Македония, които никога няма… и така нататък. 

А както стана ясно по-късно, по време на разговора на четири очи между двамата, проведен след официалните речи и пресконференцията след тях, Заев е подарил на сръбския президент картина с лика на свети Панталеймон. Изборът на светеца не е бил случаен, твърдяха сръбски медии, напротив, бил търсен преднамерено. Защото св. Панталеймон е бил лечител, а наричан и определян още като „милосърден, състрадателен и покровителствен“. Схващате ли намека, та той е толкова очевиден. 

 На мене, страничният наблюдател на цялото това изпълнение, ми стана неудобно от прекаленото ласкателство от страна на Заев към партньора му от Белград, който очевидно се чувстваше неудобно от цялата каскада от заклинания във вярност. Що се чудим тогава, че Заев обещава да въведе преподаване на сръбски език в училищата, където той да се изучава факултативно, както и да изгради Сръбски културен център в Скопие? 

Не бих го съдил строго за това – все пак в Северна Македония живеят доста сърби, тяхната етническа общност е записана в Преамбюла на Конституцията на страната и се ползва с правата, които тази позиция им дава. Който желае, нека учи. Проблемът очевидно е далече по-широк и е свързан с една приемственост в сегашния политически елит в Скопие, който не може да отърве от наслояваната с десетилетия представа за вярност към Белград и държавниците там. Колко поколения още трябва да се сменят край Вардар, колко нови генерации трябва да дойдат и си замиват, за да се скъса с това раболепие пред северния съсед веднъж завинаги. 

Вярно, жестът на Вучич идва навреме, макар че той обяви предоставянето на 8 000 ваксини преди повече от месец. Даже въпросната церемония на граничния пункт бе веднъж насрочена няколко дни по-рано, но в последния момент, късно вечерта бе отложена, защото стана ясно, че не всичко е наред с документите, които дават право на Белград да дарява ваксини. Когато това е било уредено, все в същия спешен порядък церемонията по връчването на кашона с ампулите бе организирана и то тъкмо на 14 февруари, когато, както вече казахме, отбелязахме „три в едно“ празници наведнъж. 

 Не бих искал да бъда обвиняван в прекалена мнителност, но целият този театър на границата може би имаше и един друг адресат. Той не присъстваше на „Табановце“, но беше недалеч от него – в София. Какво си е мислел Заев, можем само да предполагаме, но все пак ми се струва, че с цялото си поведение на раболепие и ласкателство пред сръбския президент и с демонстрацията на братство и приятелство с него е искал да предизвика чувства на ревност у един друг негов „приятел и брат“, както той често наричаше премиера Борисов. 

Основание може би му дала и известната българска чувствителност по отношение на влиянието на Сърбия в някогашната Сръбска Бановина, после СР Македония, Република Македония и днешна Северна такава. Едно негласно послание от „Табановце“, което би могло да значи много неща, но преди всичко това: когато вие не искате да ни пуснете в Европейския съюз, ние ще търсим други приятели, с които и без това сме свързани от толкова години назад. 

Прозрачно е наистина, но пък вече прочетох скопски анализатори, които съвсем сериозно твърдят, че България с нейната позиция за отлагането на преговорния процес на Скопие за членство в ЕС едва ли не поднася Република Северна Македония „на тепсия“ на Белград. И че ако през декември не бяхме казали „не, още не сте готови“ и не бяхме препоръчали оттатък да свършат още нещо, и то твърде важно, сега политическите елити край Вардар щели да имат един много сериозен инструмент да ограничат сръбското влияние в държавата и в обществото. Да не говорим за подмятанията, които, за съжаление, имат известно основание, че ето Вучич обеща и даде ваксини, докато Борисов пръв се изхвърли, че ще отделим нещо и за Скопие, пък после… 

И сега Заев чрез ваксините се опитва да ни натрие носа, както се казва, и да играе политическата си игра по типично провинциален маниер. Слава Богу, че не му се връзваме. Знаете ли, в дългогодишната си работа като кореспондент на български медии в Скопие, пък и преди, и след този период, съм се наслушал на колкото искате обвинения във вина на България едва ли не за всичко, което през изминалите десетилетия се е случвало оттатък границата. За което се сетите, все София, България и българите били виновни. 

Чакал съм и още чакам да ни хвърлят упрек и ако някоя сутрин Слънцето вземе, че не изгрее. Нали сме на изток, наша ще е вината. Така са научени хората край Вардар, така върви през десетилетията, та чак до днес живеят в удобството, че за всичко, което не са успели да свършат или някой друг им е попречил да направят, си имат постоянен дежурен грешник. Ние вина си имаме достатъчно, повече не ни трябва. 

 Костадин Филипов

Проф. Ярослав Рубаха: Подкрепям България по Македонския въпрос

неделя, 28 февруари 2021 г.

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 2. 

За отличието, което получи изданието на Македонския научен институт, за интереса на поляците към България, за състоянието на българистиката в Полша и за отношението на полските учени към спора ни със Скопие с проф. Ярослав Рубаха разговаря журналистът Костадин Филипов Проф. д-р Ярослав Рубаха е роден през 1970 г. 

Той е историк, балканист, преподавател във Варминско-мазурския университет в Олщин, Полша, член на Македонския научен институт в София и на Комисията по балканистика към филиала на Полската академия на науките в Познан. Член е на Редколегията на списанието „Македонски преглед“, печатен орган на МНИ. 

В научната си дейност се концентрира върху историята на България след Освобождението, полското славянофилство и балканските теми в полската преса от края на XIX и началото на XX век. Автор и съавтор на книги, посветени на тази тема, както и на няколко десетки статии, публикувани в полски и чужди периодични научни издания.

 – Проф. Рубаха, в конкурса на името проф. Йежи Сковронек едно от отличията бе присъдено на книгата Ви „Полското списание „Славянски свят“ за България в края на XIX и началото на XX в. Т. 2: Списание „Славянски свят“ за външната политика на България и Македонския въпрос“, издадена от Македонския научен институт през 2019 г. Честито отличие, което ние приемаме и като признание за издателската и научна дейност на Македонския научен институт. Кажете ни няколко думи за този конкурс, посветен на проф. Йежи Сковронек? Кой е той? 

– Много Ви благодаря. Проф. Йежи Сковронек е известен полски историк, който в изследователската си работа се занимаваше главно с историята на Полша и балканските държави през втората половина на XVIII и XIX в. и с международните отношения през този период. Освен това е автор на много публикации и трудове, свързани с Варшава и с военната ни история, особено на полските националните въстания през XIX в. Много важен аспект от научните му интереси беше и т.нар голяма емиграция. 

Става дума за полските изселници, пристигнали във Франция след потушаването на Ноемврийско въстание от 1831 г. и започнали там широка политическа дейност. Най-важната част от нея, наричана „Отел Ламбер“, е съсредоточена около княз Адам Йежи Чарториски, който се надява, че Франция или Англия в случай на конфликт с Русия ще помогнат на полския народ да си възвърне независимостта. Затова те правят опити да обединят полския въпрос с други национални движения, а в рамките на тези действия изпращат емисари и на Балканския полуостров. В България най-известният е Михаил Чайковски – Садък Паша, но е имало и други. 

Проф. Сковронек посвещава книгата си „Bałkańska polityka Hotelu Lambert 1832–1856“ (Балканската политика на „Отел Ламбер“ 1832–1856) и няколко научни статии на тези въпроси. Дейността на полските политическите кръгове в тази област той описва по-широко в друга книга, озаглавена „Sprzymierzeńcy narodów bałkańskich“ (Съюзници на балканските народи), а най-значимата му работа по балканска проблематика е обширната монография „Historia Słowian Zachodnich i Południowych“ (История на западните и южните славяни), която написва заедно с други извести полски историци – Миечислав Танти и Тадеуш Василевски. 

Проф. Йежи Сковронек е свързан с Института по история на Варшавския университет, където преминава през всички етапи на научната кариера – от асистент до професор. За един мандат е и заместник-ректор на своята Алма матер. През 1990 г. става директор на Института по хуманитарни науки на Военния технологичен университет във Варшава, а след това заема длъжността директор на Главното управление на държавните архиви. Умира на 23 юли 1996 г. при автомобилна катастрофа във Франция. 

След смъртта му група от негови приятели и ученици решава да почете паметта му като учреди награда на негово име. По този начин през 1997 г. бе основан конкурсът, в рамките на който се присъжда Наградата на името на проф. Йежи Сковронек. За нея се номинират автори и издатели на книги по теми, свързани с научната дейност на патрона, a през годините конкурсът се превърна в един от най-престижните в Полша. Затова съм много горд, че моята книга, издадена от Македонския научен институт, бе отличена от журито. 

– Вие работите във Варминско-мазурския университет в Олщин, разкажете ни за това висше учебно заведение. Има ли лекторат по български език и култура в него, или специалност българска филология? 

– Да, аз работя във Варминско-мазурския университет в Олщин, който е един от най-младите университети в Полша. Той е основан през 1999 г. на базата на три съществуващи по-рано висши училища в града: Селскостопанско-техническата академия, Педагогическата академия и Висшата духовна семинария. Университетът се развива добре, въпреки проблемите, свързани с демографската криза у нас. 

В момента има 15 факултета и в него учат почти 20 000 студенти, 600 докторанти и над 1000 специализанти в следдипломното обучение. За съжаление, в нашия университет няма нито българска филология, нито дори лекторат по български език. Преди няколко години, когато ситуацията с броя на кандидат-студентите беше добра, имаше планове за създаване на курс по българска филология в рамките на славистиката, но тези планове не бяха реализирани. Така че в момента имаме само руска филология. От друга страна, по-стари университети, като в Краков, Варшава или Познан имат дългогодишни традиции в тази област и биха били голяма конкуренция за нас. 

Надявам се обаче, че в бъдеще студентите също и при нас ще могат да изучават български език. – Отличеният Ви труд е с название „Полското списание „Славянски свят“ за България в края на XIX и началото на XX в. Т. 2: Списание „Славянски свят“ за външната политика на България и Македонския въпрос“. Кое определи интереса Ви към тази тема? – Тази книга е втората част от по-широк размисъл за образа на България и българите, който беше представен на читателите в полската преса, конкретно в списание „Славянски свят“, в началото на XX в. Целият цикъл се състои от три тома. 

Първият от тях, посветен на българската вътрешна политика, бе публикуван през 2018 г., а третият, за българските въоръжени сили, икономика и култура излезе от печатницата тeзи дни. Всички те са издания на Македонския научен институт. Изборът на източника, т.е. на списанието „Славянски свят“, не беше случаен. Този месечник е основан през 1905 г. от Славянския клуб, първата напълно професионална научна институция, която се занимава със славянските въпроси със задача да разпространява знанието за братските народи сред възможно най-широките кръгове на полското общество. Затова на страниците на това списание са публикувани много интересни сведения за България, а един от най-често обсъжданите въпроси е този за българската външна политика и пряко свързания с нея македонски въпрос. 

 – Откога е интересът Ви към темата за България? Има ли други Ваши колеги от Университета, които също така се занимават с историята, културата и политиката на нашата страна? 

– От много години се занимавам с историята на България. Първата ми сериозна разработка в тази област беше магистърската ми работа, озаглавена „България по време на Балканските войни 1912–1913“, която написах под ръководството на изключителния полски балканист проф. Антони Цетнарович. Докторската ми дисертация бе посветена на българската външна политика след Освобождението, а по-късно хабилитационна ми работа бе за образа на България и българите в полската преса в края на XIX и началото на XX в. 

Така че може да се каже, че професионално се занимавам с българска история вече четвърт век. В същото време със съжаление ще кажа, че българската проблематика не представлява някакъв по-голям интерес за полския научен свят, подобно – както ми се струва – на интереса към полските въпроси в България. Има много малко историци, занимаващи се с този проблем. Няма да излъжа, ако кажа, че с историята на България в края на XIX и началото на XX в. постоянно, а не периодично, се занимавам само аз. 

За щастие има млади доктори и докторанти, които декларират намерението си да работят в тази област. Но дали ще бъде така, ще видим. Няма съмнение, че заниманието с този решаващ период в историята на България е много трудно, главно поради натиск от страна на – интересно! – част от нашата полска научна общност, представяща антибългарски и в същото време просръбски или промакедонски възгледи, които могат само да обезкуражат младите учени. 

 Ситуацията е много по-добра в други научни области, особено във филологията, където полско-българското сътрудничество се развива добре, а проведените научни изследвания обслужват добре и двете страни. 

– Над какво работите в момента? 

 - Радвам се, че третият том на изследването ми, за което вече казах, е отпечатан. Заслугата е на издателското звено на Македонския научен институт. Що се отнася до предстоящите ми научни планове, те предвиждат завършване на работата по друга книга, показваща събитията, които са се случили в България през призмата на информацията, публикувана в полските вестници. Тази книга е посветена на Балканските войни, а основният източник е полската булевардна преса, която – противно на очакванията – коментира подробно, както събитията по фронтовете, така и действията в политическите лобита. Но плановете не свършват дотук и имам още други идеи. 

– Какво знаят младите поляци за България, само плажовете на Черно море ли са интересни за тях, или има и нещо повече? Промениха ли последните 30 години представата ни за братски славянски народ? 

– Няма съмнение, че промяната на политическата система в Полша и разпадането на Източния блок промениха значително възприемането от средния поляк на околната действителност. Нашите граждани се радват на свободата си и една от формите беше свободата да пътуват извън страната. 

В този първи период след промяната на политическата система поляците с най-голямо желание избираха недостъпните преди дестинации и пътуваха до Испания, Гърция и Италия, а по-късно до Северна Африка и Турция. Така старите туристически региони, като унгарския Балатон, или българското Черноморие, постепенно бяха забравени, въпреки че присъстваха в приятните спомени на малко по-възрастните. Ситуацията малко се променя чак в края на 90-те години на ХХ в., когато се отвори възможността за почивка в държавите, които възникнаха след разпада на Югославия. 

Има много поляци в западната част на Балкански полуостров – в Хърватия, а след това и в Черна гора. Много малко хора обаче пътуваха в България. Ефектът от това състояние на нещата беше, че тя се превърна в страна, напълно непозната за почти две поколения поляци и беше преоткрита като идеално място за отдих едва в началото на ХXI в. 

 Ето защо не е изненадващо, че сега знанията на младите 20–25-годишни поляци за България са, за съжаление, скромни, но нарастващата популярност на Черноморското крайбрежие ги насърчава да търсят информация за него. Виждам това ясно по време на моите лекции по история на Балканския полуостров, които чета. Те използват и мненията на хора, вече посетили България, и те са много благоприятни за България и българите, също като преди 30 и повече години. 

Ето защо съм убеден, че – както показват статистическите данни, представени от туристическите организации – броят на туристите от Полша в България ще става все по-голям. Но по-важното е, че те няма да идват само да лежат на плажа, но и ще бъдат все по-готови да видят други интересни места, както и да опознават българската култура в един по-широк смисъл. Нека само епидемията от коронавируса да приключи… 

– Имате ли впечатления за състоянието на българистиката в Полша? И ако отговорът е да, какво е то? 

– Нямам обширни контакти с учени от българската филология, но наблюденията ми показват, че тази научна дисциплина сега е по-популярна, отколкото преди 20 или 30 години. Имам предвид както броя на студентите, така и обхвата на проведените изследвания. Вече споменах – полско-българското сътрудничество изглежда много добро в лингвистиката и литературознанието. Имах такова впечатление по време на две конференции, организирани преди две години от Катедрата по българска филология във Варшавския университет и от Катедрата по славянска филология в Познанския университет, на които бях поканен. Констатациите ми се потвърждават от броя на гостите от България, съвместните полско-български изследователски проекти и близките контакти. 

 Връщам се към студентските ми дни и си спомням, че по това време в Ягелонския университет в Краков имаше само 6 студенти по българска филология. Преди няколко години имах лекции по история на Балканския полуостров в университета в Люблин. Там имаше около 25 студенти по българистика, а общоуниверситетското обучение (за студенти от различни научни области), организирано от Катедрата по българска филология, събра над 60 студенти. Ето защо ми се струва, че българската филология в Полша се развива добре и динамично. 

– Как гледа полската научна мисъл на спора между Скопие и София? Вашето лично мнение? 

– Тук засягаме много деликатен въпрос. Полската балканистика се развива в междувоенния период. Това е време, в което полското правителство в резултат на натиск от Франция поддържа добри отношения с Югославия и не търси контакти с България. Следователно не е изненадващо, че преди и дори след Втората световна война полската историография – макар да иска да заеме неутрална позиция в югославско-българските дискусии – понякога несъзнателно клони към югославските концепции. Ситуацията се влоши след падането на комунизма и разпада на Югославия, когато върху нейните руини се появиха нови държави и започнаха да полагат основите на собствената си национална идентичност. 

Тази ситуация доведе до българо-македонския спор, като в същото време в полския научен свят се открои група учени, които решиха да подкрепят македонизма и македонската гледна точка. Втората, много малка група полски учени прие българската теза, която е в съответствие с историческата истина и е потвърдена от европейските изследователи още през XIX в. Дори сърби и гърци не са спорили с нея, а полски историци като Тадеуш Василевски и Антони Гиза или лингвисти като Хенрик Улашин, който изрично изключи македонската нация и македонския език и определи македонците като принадлежащи към българската нация, я подкрепиха. Има и група полски учени, които заемат неутрална позиция в българо-македонската дискусия, но е трудно да се каже какво стои зад това. 

 Независимо от всичко това, от самото начало на научната си кариера напълно подкрепям българската доктрина по Македонския въпрос и я популяризирам в Полша по всякакъв възможен начин – в статии, книги и по време на научни конференции. Това е моят дълг като учен и поляк.

Коста Филипов

85 години от създаването на ВМРО „Владо Черноземски“

Бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 2. 

85 години от създаването на Вътрешна македонска революционна организация „Владо Черноземски“ – конспиративна културно-просветна младежка организация, създадена през м. януари/февруари 1936 г. в Горна Джумая (дн. Благоевград). 

 Пъровооснователите се обявяват за членове на ЦК – Мирчо Марков (главен воевода), Захо Захов (секретар) и Кирил Александров (помощник воевода).Те подготвят устав и правилник. Основната им идея е чрез културно-просветна дейност организацията да подготви революционни кадри, готови да навлизат в Македония с оръжие в ръка и да защитават интересите на поробените. 

 През м. май с.г. към организацията са привлечени младежи от София (А. Пашков, Ал. Куртев, Г. Иванов и Б. Ризов), пристигнали в града да набират членове на Македонски ученически съюз. От своя страна горноджумайските ученици дават съгласие да се включат в състава на новоизграждащия се съюз. 

В началото на септември се правят опити за организационното разрастване като се установяват контакти с младежи от Пловдив, Татар Пазарджик, Неврокоп, Разлог. След разкрития на 24 септември 1936 г. и арестуване на учредителите дейността на младежката формация замира.

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2020