Македонизмът срещу българските условия за приемане на Северна Македония в ЕС

сп. "Македонски преглед", г. XLII, 2019, кн. 2. Проф. д.ист.н. Трендафил Митев Македонистката реакция срещу условията  на Република България за приемането  на Република Северна Македония в Европейския съюз   .................  21 - 46

 ¨...В никакъв случай не бива да се подценяват и лукавите опити да се хитроумничи от страна на скопските „интелектуалци“. 

В това отношение те буквално правят „приноси“ в неомакедонистката доктрина. Македония била „дадена за една нощ“ от „римския император“(!?) като подарък на България, за „капитулантското“ приемане от нейна страна на християнството от Византия, а не от Рим!? Следователно присъствието на тази балканска провинция в границите на Първото българско царство е случайно, нелогично и няма никакво отношение към етническия облик на населението, живеещо в областта. Българите в Македония през епохата на османското владичество са обявени за българи само защото така са ги „записвали“ поповете при раждането на техните деца!? 

Родителите на повече от 20 български поколения (защото средно в рамките на едно столетие се раждат около 4 генерации) са били една безмисловна и безчувствена маса. Поради това те не са предприемали никакви самозащитни действия срещу злоупотребата на „поповете“, по време на най-съкровените актове за всяко християнско семейство – кръщението на рожбата!? Санстефанска България никога не била „съществувала като реалност“, тъй като договорът, който полага нейните основи, изобщо не бил влизал в сила!? Поради това и националният празник на Р България 3 март изразявал националистически и агресивни намерения от страна на българите!? Искането на Р България да се престане с пропагандните злоупотреби, свързани с измисленото „македонско малцинство“ в Пиринския край, се определя като една брутална „агресия“ от българска страна. Тя имала за цел да отнеме на неомакедонистите правото да защитават трайни национални интереси. България не само че не е спасила Вардарска Македония от ужасите на Втората световна война, които преживяват останалите народи в границите на бивша Югославия, тя трябвало дори да се „извини“ на македонците и на „македонските евреи“ за престъпления на „български фашисти“!? 

Нищо, че цялата документация доказва точно обратното: как по време на българското управление в Македония през първата половина на 40-те години населението на практика преживява своето ново национално възраждане. А отговорността за съдбата на македонските евреи не принадлежи на България. Защото областта по това време не е призната от международната общност за неразделна част от Третата българска държава. Поради това евреите от Македония са депортирани от германската, а не от българската държавна власт. И т.н., и т.н. 

Както и да се обобщава подобна мисловна материя, няма начин да не се стигне до основния извод: неомакедонизмът е жив и продължава да се изявява в своите най-крайни форми! Нещо повече – при новите условия, свързани с бъдещото членство на РС Македония в НАТО и ЕС, това уродливо политическо явление се активизира. То се нагърбва вече и с нови ангажименти: на първо място, целта му е да се обработи мисленето на Европейската комисия в Брюксел. Неомакедонисткото сакрално верую на „интелектуалците“ в Скопие не признава наличието не само на една и съща, но дори и на „обща история“, живяна от българи и македонци; то изключва възможността да не се провокират излишни конфликтни пропагандни кампании; не вижда и никакви възможности да се честват общо исторически събития и личности, които са значими за народите на двете съседни страни. Следователно, вън от всякакво съмнение е, че зад кулисите в РС Македония битува една крайно антибългарска идеология, която се готви за завоюването на нови политически пространства. Целта ѝ вече – ни повече, ни по-малко, е Европейският съюз! 

Вкарвайки комунистическия неомакедонизъм там, скопските „интелектуалци“ искат да елиминират необходимостта от реална декомунизация на режима в тази най-млада балканска република. Ще се опитат да наложат монопол и върху третата писмено книжовна цивилизация в Европа – старобългарската. Тя ще бъде обявена само и единствено за македонистка!? По този начин ще се елиминира най-великият принос на България и българите в цялостната еволюция на европейската християнска културна реалност. 

 Тъй като всички подобни амбиции и възможни последици са в коренно противоречие и с българските национални интереси, и с буквата на Договора за приятелство, подписан на 1 август 2017 година, а и с научната истина, отговорните фактори в България имат само една реалистична линия за поведение: никога и при никакви обстоятелства да не дават своя глас за приемането на РС Македония в ЕС, без да се изпълнят условията, формулирани и от МНИ през 2017 година, и от Народното събрание на Република България на 10 октомври 2019 година. 

А Македонският научен институт в София, от своя страна, трябва да е наясно, че в перспектива пред него изпъква като основна задача необходимостта да следи и разобличава навреме всички пропагандни фалшификации на неомакедонизма, реализирани по адрес на ЕК в Брюксел. Нещо повече – крайно наложително е българските научни текстове да се превеждат на чужди езици и да се разпространяват в ЕС. За да се неутрализира и на терен крайно конфликтната, шовинистична пропаганда на неомакедонистката част от интелигенцията в Скопие. В противен случай потомството ще ни осъди! То няма да ни прости, ако допуснем да се фалшифицира истината, свързана с трайните национални интереси на България и българите.“

Прочетете още »

Българската католическа семинария край Солун

сп. "Македонски преглед", г. XLII, 2019, кн. 2. Гл. ас. д-р Николай Иванов Франция и училищата на лазаристи, възкресенци  и сестрите йосифинки в Османската империя  (Македония и Тракия) от средата на ХІХ в.  до Балканските войни 1912 – 1913 г.   ...71 - 86

“...През 1885 г. в местността Зейтинлък лазаристите основават най-значимото си образователно учреждение в европейските територии на Османската империя. Това е Българската католическа семинария. Провинциалният съвет на конгрегацията взема решение през 1883 г. да се изгради средно духовно училище в близост до Солун. Върховният ръководител Антоан Фиат (1878–1914) пристига през ноември същата година и лично инспектира осъществяването на проекта. 

Брат Обауер, който е архитект на лазаристите, разработва плановете на новото здание, които предвиждат масивна сграда, която е разделена на две за Голяма и Малка семинария, обширен приземен етаж със зала, която ще служи за параклис за богослужения от източен обред. Сградата ще бъде заобиколена от градини. Освен това в близост ще се изгради ферма. Първоначално Конгрегацията на Мисията отпуска 100 000 франка за закупуването на терен и за построяването на училището. Впоследствие окончателните разходи за реализирането на проекта достигат 300 000 франка. 

Лазаристите получават подкрепата на френското правителство и на Ватикана. Българската католическа семинария, която е с възможност да приюти 150 деца, отваря врати на 19 октомври 1885 г. и приема 43 момчета, някои от които са възпитаници на сестра Морел, а другите идват от околните села6. Училището, което съществува до 1914 г., се състои от Малка и Голяма семинария, където децата получават богословско и средно образование. Към заведението има и отдел, който обучава момчетата в практически занаяти. След отварянето на учебното заведение в началните му класове постъпват възпитаниците на мъжкото училище „Св. Венсен“, администрирано до този момент от Сестрите Викентинки7. 

Орденът „Св. Лазар“ отдава голямо значение на Българската католическа семинария (Зейтинлъкът) за формирането на униатски свещеници. През 1890 г. супериорът на учреждението Горлен изпраща писмо до Директора на Фондацията на източните училища, където дава сведения за ситуацията в Македония и показва надеждите на конгрегацията за религиозното възпитание на българските младежи. Съгласно информацията на мисионера българските католици в областта наброяват 30 000 души, разпределени най-вече в 40-на гъстонаселени села и градове. 

Повечето от тях редовно спазват религиозните обреди и е необходимо да се осигурят свещеници за по-големите села, за да се обслужва паството. По-нататък в писмото си Горлен оценява предназначението на семинарията в настоящия момент, тъй като тя е единственото средно богословско училище на лазаристите в региона. Неговите възпитаници през следващите години трябва да заемат местата си сред местните католици от източен обряд. Фактите, изложени в писмата и докладите на лазаристите в Македония, са отчетени от Фондацията на източните училища и тя поема ангажимент за финансиране на духовното училище на ордена „Св. Лазар“. 

Генералният съвет на организацията редовно финансира свещениците, като субсидията за учебните им заведения в Солун и околностите на града за периода от 1886 г. до 1892 г. е в размер на 12 000 франка. Основната част от тези средства са предназначени за семинарията8...“

Прочетете още »

Куберовите българи в Албания и Македония

сп. "Македонски преглед", г. XLII, 2019, кн. 2. Д-р Тервел Попов Куберовите българи и техните потомци след 718 г....  47 - 70

¨...(Пра)българското присъствие в историко-географската област Македония може да бъде проследено чрез археологически находки. С (пра)българите се свързват обновената през Ранното средновековие късноантична крепост при с. Дебреще, разположена в Прилепското поле, в местността „Градище“, на 23 км северозападно от Прилеп, и близкият некропол „Млака“ от VII– VIII в.12 

В местността „Градище“ е намерена коланна тока, датирана най-общо в VII в.13 В местността „Св. Еразъм“ край Охрид също е открита тока, която има близка аналогия с подобни находки от Северен Кавказ и Поволжието от VI–VII в.14 При Варош (Прилеп) и при с. Зовик, Битолско, са открити характерните (пра)български амулети – конче в ход надясно, на чийто гръб има човешка глава15. В крепостта Маркулия на 1 км североизточно от с. Арангел, Кичевско, са намерени (пра)българска бронзова апликация-тамга, върхове на стрели, фрагменти от керамични съдове16. 

Коланният детайл от бронз, с релефна украса от стилизирани растителни мотиви, открит в твърдината „Чрешче“ на Долна Брегалница, е сходен с подобни колани от т.нар. Втори Аварски хаганат17. В местността „Градище“ или „Девол-град“ край с. Дреново (община Кавадарци) има руини на твърдина, именувана „Девол“ и „Стипион“. Името „Девол“ е идентично с названието на друг град – Девол в района на дн. гр. Корча в Албания. От „Девол-град“ при Дреново е известна бронзова тока с релефна украса, изобразяваща лъв-грифон, който убива сърна. Там е намерен и амулет-печат. 

На предната му страна е изобразено фантастично живот но от азиатската митология, а на задната – стилизирано изображение на митично същество18. В крепостта при с. Йегуновце, Тетовско, също е открит бронзов амулет-печат, който Иван Микулчич свързва с българите и смята, че принадлежи към т.нар. „Преславски тип“19. При с. Долен Балван е съществувала крепост, изградена от обработени каменни блокове. Върху тях са издраскани рунни знаци20, оставени най-вероятно от (пра)българите. Римската твърдина на север от с. Крупище, недалече от вливането на р. Злетовска в р. Брегалница, е преизползвана за формирането на голям български аул (средновековния гр. Равен?)21. 

Върху каменните му блокове също са изписани много рунни знаци22. Ипсилонът с две хасти (IYI) е издраскан върху фрагмент от скулптурна пластика от църквата „Св. Никола“ при Крупище23. Подобен знак се среща и на каменен блок от рида Клетовник, югозападно от Крупище24. Сигурно част от тези находки са принадлежали на дунавските българи, заселили се в тези земи след присъединяването им към Плисковска България, но не трябва да се изключва възможността други да са оставени от Куберовите българи. 

Въпреки че някои изследователи изказват съмнения скалните рисунки от пл. Пангей и пл. Лекани да имат (пра)българска принадлежност25, те несъмнено трябва да бъдат отбелязани. Изобразени са конници, въоръжени с лъкове, мечове и дълги копия, също така шаман (?), елени, кучета и др. Представени са ловни и бойни сцени26. Съкровищата от Врап (южно от дн. гр. Тирана) и Ерсека (в района на дн. гр. Корча в Южна Албания) показват, че е възможно владенията на Куберовите българи да се разширяват на запад и югозапад, в природно защитени и по-малко уязвими от ромеите райони. 

Там те търсят закрила от византийските войски. Именно в района на Корча се е намирал прочутият български град Девол, през IX – X в. център на комитат и дори най-вероятно средище на цялата „трета част на Българското царство“. Градът се локализира при дн. с. Звезда27, а напоследък – при дн. с. Божиград28. Българският владетел Борис I-Михаил (852–889) предоставя на св. Климент Охридски „три от най-хубавите къщи в Девол, принадлежащи на комитски род“29...“

Целият материал четете по-долу:

Прочетете още »

Архив на българските гимназии в Солун

сп. "Македонски преглед", г. XLII, 2019, кн. 2. Д-р Пантелей Спасов. Запазен архив на българските гимназии в Солун... 99-142

Мъжката (реална) гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ и Девическата гимназия „Св. Благовещение“ в Солун имат първостепенно значение за националното възраждане и образованието на българите в Османската империя.

От откриването им през 1880 г. до унищожаването им през 1913 г. в тях завършват успешно над 1300 ученички и ученици, повечето от които стават учители в екзархийските училища. За дейността на гимназиите знаем немалко от спомени и изследвания, но много страни от дейността им остават непознати. Написаното досега е с редица неясноти, непълноти и дори противоречия. Главна причина за това е, че училищните архиви на гимназиите не са изнесени от Солун в навечерието на Междусъюзническата война.

Както пише директорът на Мъжката гимназия Георги Кандиларов от Котел в известния труд „Българските гимназии и основни училища в Солун“: „Колко добре е щяло да бъде, пред вид явната опасност, да бяха по някакъв начин веднага, поне последните, архивите, експедирани до Дойран и от там до София.“2 Общоприето е мнението, че гърците са изгорили книгите и архивите на българските гимназии по време на Междусъюзническата война. Така твърдят в спомените си очевидци на сраженията в града. Междусъюзническата и Първата световна война наистина са белязани от немалко жестокости и нецивилизовани актове и от двете страни. Оказва се обаче, че унищожаването на архивите на българските гимназии в Солун не е между тях.

Частично запазените архиви на Девическата и на Мъжката гимназия се съхраняват като общ архив в Националната библиотека на Гърция (НБГ). На този етап не може да се установи в каква степен са запазени документите и книжата на двете гимназии, тъй като не се знае какво са съдържали оригиналните им архиви. От една страна, архивът в НБГ не е обработен цялостно. Много от архивните единици са в насипно състояние. От друга – няма списък на иззетите от гимназиите документи, нито пък цялостен опис на приетите в Националната библиотека на Гърция. Анализът на запазеното в архива позволява да се направи известна преценка за липсващото, особено за по-крупните архивни единици като материални, матрикуларни и счетоводни книги.

Но тази преценка би била условна, тъй като документи на двете гимназии в някои години по различни причини не са били архивирани. Свидетелство за това е писмо №71 от 11 октомври 1908 г. на директора на Девическата гимназия до Училищния отдел на Българската екзархия: „За учебните години 1887/1888 и 1888/89 архив в поверената ми гимназия почти няма, защото тогава назначения, изплащания и пр. са ставали по всяка вероятност чрез мъжката гимназия или чрез Солунската община. Архиварят при Мъжката гимназия ни съобщи, че голяма част от архивата за въпросните години била унищожена при някой обиск.“ (А 8)3.

Някои документи са били изпращани в Екзархията в Цариград, за което подсказва запазеното в изследвания архив писмо на Училищния отдел от 1908 г. „Съобщава се за знание, че изпратената връзка с преписи от писма, разменени между гимназията и Οтдела за уч. година 1901/902 се получи.“4 За съжаление, много от изпратеното е унищожено в пожара в Екзархията в сутрешните часове на 6 декември 1904 г.

Както известява екзарх Йосиф в писмо до министъра на външните работи на следващия ден: „Цялата архива на Училищния отдел, помещавана в третия етаж, стана жертва на пламъците.“5 С трагичните последици последици от пожара се сблъсква и Георги Кандиларов: „До като се намерят поподробни данни, съществуваващите сега официални документални дефекти ще държат въ неизвестност втория – 15-годишен живот на гимназията и учебното дело в Солун, защото след изгарянето на училищната архива в екзархията в 1903 г. бил възобновен само списъкът на училищата и учителите под нейното ведомство за през туй време, от който се вижда само общият формален живот на научно-просветното дело в вилаетите …“6 . Запазеният в гръцката Национална библиотека в известна степен попълва тази празнота...

Целият материал четете по-долу:

Прочетете още »

Български войнишки гробове в Гърция

Надробна плоча на български войн в британските военни гробища
край село Киречкьой (Пейзаново), Солунско

сп. "Македонски преглед", г. XLII, 2019, кн. 2. Радослав Христосков. Български войнишки гробове в Гърция ...87 - 98

В Първата световна война България губи над 100 000 войници и офицери1. Немалка част от тези загуби са причинени на Солунския фронт, като мнозина от българските военни остават непогребани, в други случаи – гробовете им са изравяни, за да се положат кости на починали гръцки бежанци през 1914 г.2 Българската държава прави опити в периода между двете световни войни да формира гробища в Северна Гърция в Сяр, Драма, Кавала, Дойран, Кукуш, Ангиста, Гюмюрджина и Ксанти, но неуспешно3. 

Повреме на войната българи са погребани в Солун (227 + 125), във Валовища (287 + 79), Драма (312),  Гюмюрджина (498), Ксанти (333), но и в 28 други райони в Гръцка Македония и Тракия4. През 1940 година посетилият две години по-рано солунското търговско изложение български представител Ангел Петров изпраща изложение до военния министър ген. Теодосий Даскалов, в което описва състоянието на българските войнишки гробове от Първата световна война в Солун. 

Прилага списъци с погребаните 22-а души в смесеното българо-германско гробище, което през 1946 година е изличено5, и на 35 от общо 45 войника, погребани в британското военно гробище в Зейтинлъка (Лембет) в Солун6. Неизвестно за Петров остава наличието на български войнишки гробове и в едно от другите солунски британски военни гробища, а именно Микра (Малкия Карабурун), където на Архангелова задушница през 2016 г. беше отслужена заупокойна молитва от българска страна.7 

Освен в тези гробища, кости на български войници лежат и в британските военни гробища Киречкьой-Хортакьой, Струма, Саръгьол и Брало (Централна Гърция). Те са изключително поддържани от Комисията за военни гробища на Британската общност (Commonwealth War Graves Commision или CWGC), финансирана от правителствата на Обединеното кралство, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Южна Африка и Индия, и грижеща се за редица британски военни гробища, включително в България.8 

Следният списък представя имената на всички 223 починали в плен български военни в британски военни гробища от Първата световна война в Гърция, съставен чрез архивно проучване от базата на CWGC и на теренно проучване и заснемане на гробовете от лятото на 2016 г. В Беломорието британски военни гробища има още в Дедеагач, южно от Дойран и в Карасуле, но там няма погребани български войници...

Целият материал четете тук:

Прочетете още »

Конференцията в Париж и „смъртникът“ от Ньой (1919)

сп. "Македонски преглед", 2019, г. XLII, бр. 2. Доц. д-р Александър Гребенаров. Парижката мирна конференция  и „смъртникът“ от Ньой (1919)... 5 - 12

На 27 септември 1919 г. 2 ч. и 15 мин. следобед на софийската жп гара пристига влакът, с който пътува българската делегация от Париж. В специален заключен фургон са всички дипломатически документи, вкл. и проек- тодоговорът, връчен във френската столица. Мнозинството от посрещачите на официалните гости са бежанци. Те се отличават с черните ленти на ръкава и издигнатите траурни знамена. В очите на някои се забелязват и сълзи. В та- зи тягостна атмосфера Александър Стамболийски произнася кратка реч на перона, останала като оскъден изворов материал за злощастното събитие. 

 „Носим смъртник – заявява Стамболийски пред унилите посрещачи и неколцината журналисти... на нас се предаде от конференцията в Париж един същински смъртник, който постави целия български народ в траур. Проектодоговорът за мир е един от най-ужасните... 

От България късат част от Царибродско, част от Босилеградско, част от Струмишко, цяла Македония, цяла Южна Тракия и цяла Добруджа. Нас ни повръщат в по-лошо положение от това, в което сме били преди 40 години.“ 

 Как, защо и какви обстоятелства допринесоха, за да се стигне до договора от 1919 г., определен според цветистия речник на Стамболийски като „смъртник“? Къде дерайлира българската държавна машина и защо страната отново, за втори път в рамките на едно десетилетие, се оказа победена? Каква е ролята на царя и неговото обкръжение за поредното национално нещастие? Защо политиците за втори път след Междусъюзническата война не чуват експертите? Дали Ньойският договор се превръща в надгробен камък за възрожденския идеал и за надеждите на две поколения българи? 

Вероятно тези и други подобни въпроси са си задавали просълзените посрещачи на гарата, търсейки от Стамболийски, пък и в себе си, аргументи за наказанието на България. Посочената амалгама от проблеми е труден исторически ребус, за чието решаване са изписани многобройни исторически съчинения. Съществуват и огромен брой документални източници. Дистанцията от времето на събитието дава възможност за един по-трезв анализ на извършеното, но и на несвършеното от нашите предци. 

 Какво всъщност се случва в страната и на международното поле след пробива на съюзниците от Съглашението при Добро поле (на южномакедонския фронт) през септември 1918 г., който ускорява излизането на България от Първата световна война. 

Съгласно клаузите на споразумението, подписано в Солун на 29 с.м., българската армия е демобилизирана. Заедно с административните власти тя се оттегля в държавните граници на страната от 1913 г. До подписването на мирния договор като заложници остават десетки хиляди български военнослужещи, а съглашенски части (включващи войскови единици и от Сенегал) навлизат в страната и окупират стратегически обекти. По същото време София е в режим на усилена отбрана срещу отстъпващите от фронтовата линия български военнослужещи. 

Те се насочват към столицата с цел да накажат по своему виновниците за поредната национална катастрофа. На 3 октомври, няколко дни след потушаване на войнишкия бунт, във върха на българската държава е направена съществена рокада. Цар Фердинанд абдикира (съгласно договореността в Солун) и обявява наследяването на короната от 24-годишния си първороден син Борис III. През следващите месеци страната се сдобива и с нови управляващи политици. 

Когато оръдейните изстрели по фронтовите линии окончателно заглъхват, съглашенските държави определят Париж за седалище на форум, който да изработи новия световен ред. През първите седмици на новата 1919 г. една след друга във френската столица пристигат делегациите на победилите страни, за да открият мирната конференция на 18 януари с.г. За неин Върховен орган конференцията определя Съвета на десетте, в който участват по двама представители от Франция, Англия, Италия, САЩ и Япония. 

Създадени са още Съвет на петте, Съвет на четирите, секретариат и 58 комисии със задача да подготвят проектодоговорите. На церемонията по откриването, както и в състава на учредените органи липсват представители на победените страни. За председател на форума е определен френският премиер Жорж Клемансо, който от самото начало налага становище, че „от съюзниците-победители не може нищо да се взема, на тях може само да се дава“! Този победителски девиз се превръща в мото на цялата конференция и на всички нейни органи. 

След покана от Париж българската делегация отпътува от страната на 19 юли. Пътят е продължителен (8 денонощия) поради разстроените след войната пътни комуникации. Българските петима делегати (Теодор Теодоров, Ал. Стамболийски, Венелин Ганев, Янко Сакъзов и Михаил Сарафов), множество експерти, съветници, секретари и технически лица още от Софийската гара се намират под зоркото наблюдение на съглашенски офицери и на ня- колко сенегалски войници. Те стоят на пост извън вагоните по време на престоите. Наблюдението над българските представители се засилва още повече след стъпването им на френска земя и настаняването им в хотел „Шато дьо Мадрид“. 

Над тях тегне забрана за всякакви контакти с политици, общественици и журналисти. Засилената вътрешна и външна охрана в сградата, както и взетите мерки, ограничаващи излизане без придружител, накърняват самочувствието на българската делегация. А то не е и прекомерно много! В тази пълна изолация единствена информация за тях излиза от френските вестници. Те обаче, с малки изключения, не са благосклонни към българите. Повечето от изданията представят в негативна светлина действията на българските правителства през военния период. Към тях са отправяни обвинения за масови убийства и изтезания в Моравско и Драмско, за подлагане на глад, за ограбва- не или насилствено мобилизиране на чуждо етническо население, за убиване на военнопленници и пр. 

Някои френски вестници се възползват от страха от болшевишка революция в Европа и тиражират вестта, че управляващите в София тайно подбуждат масите към социални размирици. Плод на тази кам- пания е и прекръстването на парижки булевард с име „София“, преименуван на Булевард на португалците. За кампанията срещу балканския „размирник“ допринася не само френската омраза срещу военния противник. Тя се подсилва от пропаганд- ните усилия на Белград, Атина и Букурещ. 

В книги, брошури и материали на трите държави се разпространяват вести за „български зверства и жестокости“ над населението в завзетите земи по време на войната. Част от материалите се препечатват в западни вестници и настройват общественото мнение в Париж срещу България. Контрааргументите на София остават заглушени. Такава е участта и на обемното изложение „Истината за обвиненията против България“, подготвено от Външно министерство в София на френски език. 

Българската делегация депозира този добре аргументиран труд непосредствено след пристигането си в Париж. Изложението остава без последствие и отзвук. Подобна е съдбата и на всички пропагандни материали на българската делегация. В този момент осезателно се чувства липсата на лоби, което българската държава така и не успява да създаде нито в Западна Европа, нито в Америка...

Прочетете още »