За операциите на българската армия срещу Вермахта през есента на 1944 г., за истинността на фактите и за „героите“ в тяхното изкривяване с историка доц. д-р Милен Михов разговаря журналистът Костадин Филипов
Доц. д-р Милен Михов е роден на 4 май 1961 г. Завършва специалност История във Великотърновския университет през 1987 г. и от 1988 г. работи като преподавател по Нова българска история в Историческия факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Заема длъжността помощник-ректор на Великотърновския университет в периода 2007–2021 г. и ръководител катедра „Нова и най-нова история на България“ към Историческия факултет (2011–2014). Членува в Съюза на учените в България и в Македонския научен институт в София, в който от 2013 г. е в състава на Научния съвет. Народен представител в 43-то и 44-то Обикновено народно събрание. Заместник-председател на ПГ „Обединени патриоти“, заместник-председател на Комисията по образование и наука и член на Комисия по отбрана в Народното събрание. Семеен с три деца.
– Доц. Михов, тази година се навършват 80 години от освобождаването на Скопие. Какво се крие зад това? Кой освобождава и от кого?
– Освобождението на Скопие е важен момент в операциите на българската армия срещу Вермахта през есента на 1944 г. Външнополитическият завой на България, който води до скъсване на съюза с Германия и присъединяване към антихитлеристката коалиция, е процес, планиран и подготвян дълго преди 9 септември 1944 г. С навлизането на Червената армия и идването на власт на просъветското правителство на Отечествения фронт българските въоръжени сили са поставени под оперативното командване на 3-ти Украински фронт в хода на подготовката и осъществяването на Белградската настъпателна операция. Българската армия води тежки настъпателни боеве срещу немските войски във Вардарска Македония, които трябва да осигурят достатъчно време за изтеглянето на заплашените от обкръжение и унищожение части на Вермахта от островите и континентална Гърция.
Военнополитическите промени на Балканите в края на август и началото на септември 1944 г. поставят в много тежка ситуация частите на Пета армия, дислоцирани на дял от територията на днешна Република Северна Македония. Една част се изтеглят към старите предели, водейки тежки боеве с германските сили, но други попадат в плен. След продължилото почти три години и половина българско управление, Вардарска Македония е окупирана от немските войски. На 8 октомври три български армии започват от старите предели на царството настъпление за освобождаването на териториите на днешна Република Северна Македония и Източна Сърбия. След извършената през месец септември мобилизация българската армия наброява над 470 хил. души и разполага с над 3,1 хил. оръдия и минохвъргачки, над 130 танка и 270 бойни самолета.
– Какви са фактите около освобождаването на Скопие през есента на 1944 г., доц. Михов. Каква е ролята на българската армия за това?
– Фактите са отдавна установени и за професионалните историци са напълно ясни. Българските части във Вардарска Македония започват сражения със силите на Вермахта още преди политическите промени в София на 9 септември 1944 г. Трябва да припомним, че правителството на Константин Муравиев обявява война на Третия райх на 8 септември и това довежда до немското настъпление към старите предели на царството. Отбранителни боеве се водят по направленията Кюстендил–София и Брегово–Видин, в които противникът е отблъснат. Първият принос на българските въоръжени сили за освобождаването на Югославия от хитлеристка окупация се дължи на българското военно разузнаване. Въпреки забраната да се провежда разузнавателна дейност спрямо германските войски на Балканите, българското военно разузнаване разполага с богата и достоверна информация за състава, въоръжението и боеспособността на противника. Буквално на другия ден след 9 септември е изготвен подробен доклад, който е предоставен на командването на 3-и Украински фронт.
До началото на месец ноември 1944 г. се извършва мобилизация, съсредоточаване и развръщане на българската армия съгласно плановете на съветското командване. Предвижда се настъпление на югославска територия, като целта е да се прекъснат пътищата за отстъпващата германска армейска група „Егея“. За главнокомандващ на българската армия е назначен генерал Иван Маринов, който в предходните години е командир на 15-а Пехотна охридска дивизия, дислоцирана във Вардарска Македония. Планира се настъплението по три направления. Втора армия с командващ генерал-лейтенант Кирил Станчев трябва да настъпи към Ниш и Косово поле, като осигури левия фланг на настъпващите към Белград съветски войски. Първа армия, с командващ генерал Владимир Стойчев, подготвя настъпление към Крива паланка, Куманово и Скопие, а на Четвърта армия, с командващ генерал-майор Асен Сираков, е възложена задачата да настъпи по направлението Горна Джумая – Кочани – Щип – Велес и да осигури левия фланг на 1-а армия към Скопие.
С министерско постановление на правителството на Отечествения фронт от 14 септември е създадена Бригадата „Гоце Делчев“, която е съставена от войници и офицери, родом от Македония, служили в българската армия през периода 1941–1944 г. Тази бригада, въоръжена и екипирана от България, е предадена под югославско командване и участва в Брегалнишко – Струмишката операция съвместно с частите на 4-а армия.
Настъплението на българските сили, надхвърлящи 270 хиляди души, започва на 8 октомври като освобождаването на Скопие трябва да се осъществи от съвместните действия на 1-а и 4-а армия. Срещу българските войски е изправен силен и с богат боен опит противник, който добре познава терена и успешно използва силно пресечения релеф, за да организира своята отбрана. На 12 ноември, след повече от един месец упорити настъпателни боеве, предните части на 1-а и 4-а армия се намират на подстъпите на Скопие. На 13 ноември първият разузнавателен взвод на 5-и Дунавски полк от състава на 5-а Дунавска дивизия на 4-а армия влиза в Скопие и достига до центъра на града, а няколко часа по-късно специално съставеният щурмови отряд от 2-ра Тракийска дивизия на 1-а армия освобождава североизточните части на града. До 23 часа на същия ден Скопие е прочистено от противника. Същевременно трябва да се отбележи, че югославската съпротива организира градски партизани, които са съсредоточени на височината Водно, югозападно от града. В историографията на Северна Македония се изреждат номерата и имената на дивизии, бригади и отряди, взели участие в битката за Скопие, но в някои спомени на участници в събитията се посочва, че около 500 души, от които 100 жени, наброяват партизанските сили.
– В своите научни изследвания Вие се занимавате с разобличаване на фалшификациите относно истината около тази дата. Кои са основните тези на фалшификаторите, можете ли да обобщите?
– Най-голямо внимание историографията в Северна Македония отделя на проблемите, свързани с историята на Втората световна война. Значението на въпроса се определя от търсената историческа легитимност, която се свързва с антифашистката съпротива и „националноосвободителната борба“ (НОБ) на македонския народ.
На първо място се отрича реалният принос на българската армия в разгрома на германските войски на Балканите. Постоянно се изтъква, че българските части не водят реални бойни действия и основна заслуга за прогонването на окупатора принадлежи на партизанските части. Участието на българските сили под съветско оперативно командване се представя като великодушна отстъпка на Тито, която е направена на България. „Допускането“ на българската армия на югославска територия давало възможност на българите да измият петното от сътрудничеството със силите на Оста.
– Защо е, според Вас, този стремеж на съвременната историография в Северна Македония да крие истината, при това не само за това конкретно събитие? Толкова ли ги е страх от нея? Или има нещо друго?
– През 1945 г. новият комунистически губернатор на Македония Лазар Колишевски организира в навечерието на парламентарните избори пропагандно честване в Скопие на „Деня на народното въстание“ – 11 октомври 1941 г. Празненствата за 11 октомври от тогава до ден днешен са протоколно организирани и пряко свързани с отбелязването на 13 ноември, деня на „освобождението“ на Скопие .
Фиксираните в политическата символика събития придобиват значението на „начало“ и „край“ на „народноосвободителната борба на македонския народ“. Изградената картина представя развитието на събитията в една последователност, започнала с „народно въстание“, прераснало в „народноосвободителна борба“, която преминава в „народноосвободителна антифашистка война и революция“. Действията на югославските партизани в Македония през Втората световна война се представят като самостоятелна национална съпротива, започнала срещу българската власт и завършила като „регулярна война“ с освобождението на Скопие под командването на генерала Михайло Апостолски. Тази доктрина остава непроменена и след формалната независимост на държавата.
През 1995 г., по повод 50-годишнината от края на войната, президентът на републиката Киро Глигоров заявява: „За времето на Втората световна война Македония имаше 100 000 армия и 24 000 души дадоха своя живот в тая война. Нито един съюзнически войник не умря на нашата територия, което показва, че ние се освободихме самите себе си“. В същия смисъл бяха издържани и думите на Гордана Силяновска в нейната реч по повод деня на Армията на Северна Македония през лятото на тази година.
– Кои са главните антигерои на този случай, доц. Михов? Михайло Апостолски ли е, или има други? Каква е тяхната съдба?
– Михайло Апостолски е несъмнено ключова фигура в тази тема. Във Военноисторическия архив във Велико Търново се съхранява документ, който разказва за срещата на български офицери от щаба на 4-а армия с М. Апостолски, която се е състояла на 14 ноември в гр. Велес. По повод съобщението на радио София за освобождаването на Скопие, Апостолски заявява: „Лъжете, брате, мръсно лъжете! Докога ще продължавате тези мръсни лъжи по радио София!“. Обръщайки се към своите войници, Апостолски призовава: „Вън българските войски от Македония! Скопие е превзето от този народ“.
Тази крайна нетърпимост и враждебност може да бъде обяснена с обстоятелството, че българските победи компрометират командването на Народно-освободителната войска и лично на Апостолски. Истината трябва да бъде скрита, за да се поддържа митът за самостоятелното освобождение и победата над фашисткия окупатор. Като директор на Института за национална история и един от авторите на тритомната „История на македонския народ“ от 1969 г. М. Апостолски има лична заслуга за кодифицирането на фалшивата история на Македония през Втората световна война.
– Исторически факт е, че на генерал Владимир Стойчев е забранено да присъства на парада по повод освобождаването на града. Толкова ли новите власти в Скопие, току-що слезли от планината, са били притеснени от славата, с която достойният български генерал би се окичил?
– Всъщност темата за парада на българските войски и днес присъства както в общественото, така и в дигиталното пространство. Статията за освобождението на Скопие в македонската версия на Уикипедия отделя специално внимание на въпроса за парада на българската войска. Широко са цитирани спомените на Боро Чушкар, като не са спестени нецензурните изрази и псувни към българската войска и лично към ген. Стойчев. Всъщност тържества по повод освобождението на Скопие е имало. На 14 ноември в освободения град пристига военният министър Дамян Велчев. Тържества и парад е проведен и тези събития са изследвани от нашия млад колега Николай Койчев, чиято статия, посветена на освобождаването на Скопие през 1944 г., ще излезе от печат в поредната книжка на сп. „Македонски преглед“.
– На финала, доц. Михов, да Ви попитам следното: при такова активно присъствие на българските войски в Македония в този период, при толкова човешки жертви, имаме ли достатъчно паметници, които да ни припомнят за това. Или и те са част от общата политика за скриване на истината?
– В боевете на югославска територия българската армия дава над 16 000 убити, ранени и безследно изчезнали войници и офицери. Материалните разходи на страната възлизат на над 61 милиарда лева. Това са исторически факти, които никой не може да оспори. За съжаление, българските военни паметници и гробища са обект на системно унищожаване във Вардарска Македония в последните вече повече от сто години. Това се отнася и до паметните знаци и гробовете на загиналите военни чинове в боевете за освобождението на Македония от хитлеристка окупация през есента 1944 г. За пример ще посоча ежегодното отбелязване на драматичните боеве при с. Страцин. В тези боеве е бойното кръщение на парашутната дружина, която е родоначалник на днешните Специални сили на Българската армия.
Днес на мястото, където се разгарят едни от най-кървавите боеве и е изкована победата, открила пътя за освобождението на Скопие, има само много скромен знак на признателност за дадените жертви. Всеки спомен, знак и символ на българското присъствие в Македония трябва да бъде заличен и от това не са пощадени и мъртви герои, отдали живота си за победата във Втората световна война. Победа, на която дължим своето настояще както в България, така и в Северна Македония.
