 |
| Проф. д-р Лучия Антонова |
Македонският език е създаден и съществува поради политическата конюктура и затова е обект на спорове
Източник: бюлетин "
Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 5.
За мотивите за издаването от БАН на брошурата „За официалния език на Република Северна Македония“, за научния подход при осветляване на произхода на езиковата норма в Скопие, за историческите корени на българския език и за неговите диалекти с проф. д-р Лучия Антонова-Василева разговаря Костадин Филипов.
Проф. д-р Лучия Антонова-Василева. Завършила е специалност „българска филология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Ръководител е на Секцията по българска диалектология и лингвистична география и зам.-директор на Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“ към БАН. Работила е като учител по български език, преподавател в Нов български университет и Университета на Тирана, Република Албания. Автор е на редица трудове за диалектите от географската област Македония в Северна Гърция, Албания, Косово, както и на изследвания в областта на българския език – диалектология, фонетика, морфология, лексикология, лингвогеография.
– Професор Антонова, Вие сте един от авторите в брошурата под заглавие „За официалния език на Република Северна Македония“. Тя беше представена в БАН на 7 май и веднага предизвика огромен интерес. Бихте ли могли да ни кажете кое наложи нейното създаване?
- Брошурата беше написана във връзка с обсъжданията и реакциите на Българската академия на науките на публикуваната през м. декември 2019 г. от МАНУ „Повелба за македонскиот jaзик“. Веднага след появата на този документ, той бе обсъден и БАН излезе с официално становище.
Но от някои реакции на българското академично становище стана ясно, че въпросът се нуждае от един по-пълен актуален отговор, за да достигне българската позиция и фактите, на които тя се основава, до по-широки кръгове от обществеността. Защото заради политическата конюнктура фалшивата истина за т.нар. „македонски език“ е повтаряна много дълго време, поради което много хора са склонни да я възприемат като неоспорим факт. Затова бе организиран екип от специалисти в областта на езикознанието, историята и демографията, които създадоха това кратко изложение, насочено към представянето на най-съществените факти, свързани с разгорелия се отново езиков спор. Както е известно, екипът беше ръководен от чл.-кор. проф. Васил Николов – зам.-председател на БАН. В него участваха освен учени от БАН и специалисти от някои университети.
– При работата върху текста кое беше приоритетно – научният интерес или политическите съображения?
– Водещ е научният интерес, или по-точно казано, стремежът към доказването на научната истина. Съвременните български учени, работещи в областта на историята, езикознанието и етнологията, са задължени не само пред своите съвременници, но и пред предшествениците си, да изследват и отстояват научната истина. Това няма нищо общо с политиката, макар че, за съжаление, то може да бъде превърнато в политика, или по-точно казано, да бъде използвано за политически цели.
– Всъщност каква е истината за историята на езиковата норма в Република Северна Македония? Наистина ли са прави някои историци на езика в Скопие, които твърдят, че македонският език се е родил още в Средните векове, дори някои подхвърлят, че е бил жив още в Античността?
– Езикът, който се говори днес на територията на Република Северна Македония, както и в географската област Македония като цяло, няма нищо общо с езика на народите, обитавали тези земи през Античността. От този период в съвременния език може да са останали само отделни архаични елементи и форми – напр. селищни имена или следи от отделни думи, наследени от Античността, но твърде променени и често спорни. Такива са например следите от езика на траките в съвременния български език. Ние, българите, знаем, че в езика и в културата ни има отделни следи и елементи от езика и културата на траките. Ние знаем, че сме наследници на траките, но не сме траки, разбира се. Впрочем и в съвременната Северна Македония вече се отказват от претенциите си към античната история, защото за това ги задължава и Преспанското споразумение. За пряка приемственост между днешния език в Република Северна Македония и езика от времето на Александър Македонски не може да става дума.
Що се отнася до езика през Средновековието, то той е езикът на славяните от българската група, заселили се на Балканския полуостров. В новоиздадената брошура са посочени неговите основни специфични черти. Цитирани са изследванията на наши и чужди учени, които потвърждават, че този език е старобългарски. С тези въпроси са се занимавали Ваня Мичева, Славия Бърлиева и Георги Николов. Естествено, в езика на писмените паметници от епохата на Средновековието съществуват отделни различия, но по своите основни фонетични особености и по състава на речника първите писмени паметници, произхождащи от райони в географската област Македония – Солунско, Охридско, отразяват особеностите на българските диалекти и на българския език. Това е факт, който е добре известен на славистиката, което в издадената от БАН брошура се разкрива от Славка Керемидчиева.
Както пише Ватрослав Облак (словенски и австрийски славист и един от първите изследователи на диалектите в Солунско – 1864–1896) в свое писмо до Ватрослав Ягич (хърватски лингвист и изтъкнат славист – 1838–1923): „Само още няколко отломки на склонението и една добра фантазия и в диалекта на Сухо (недалеч от устието на Струма) би могъл да бъде открит езикът на Кирил и Методий“ (цитирано по Стефан Младенов. История на българския език. София, 1929//1979, 42–43).
Термин „старомакедонски“ за езика на Република Северна Македония не може да се използва нито като свързан с езика на населението от Античността, нито като свързан с езика на населението от епохата на Средновековието, което е говорело български диалекти. Както доказва доц. Ваня Мичева в брошурата, издадена от БАН, за която говорим, напълно несъстоятелни са и термини като „македонски вариант на църковнословенски език“, „македонска редакция на църковнославянски език“ и др. подобни. Няма данни за различия на езиково равнище през Средновековието.
Твърденията на лингвисти от Скопие, че използването на глаголическата писменост е характерна особеност на „македонски език“, опровергават от факта, че във Велики Преслав също са открити редица глаголически паметници. Аз съм посещавала средновековната крепост в албанския град Берат, където, както това е характерно за района на Охридско и Преспанско, култът към светите Седмочисленици е изключително широко разпространен. От иконите в черквите по тези места става ясно, че книжовниците от Мизия – т.е. Северна и Североизточна България, са оставили трайни следи в писмената традиция на региона, като никой не е отделял тяхното дело от това на събратята им от други краища на средновековната българска държава. В нито един древен извор – славянски, гръцки, латински, арменски и пр. – не е изказано съмнение относно езиковата принадлежност на първите славянски преводи. Климент Охридски е наречен „пръв епископ на българския език“ в неговото Пространно житие. В Житието на Наум Охридски четем, че той е извършвал литургии с всички книги, преведени от гръцки на български, на българско писание и т.н. (цитирано по Увод в изучаването на южните славянски езици. София, 1986, с. 51, по данни на руския учен П. А. Лавров).
– Могат ли според българската лингвистика географските названия и имената на хората да дадат повече информация в потвърждение на тезата за българския характер на езиковата норма в Република Северна Македония?
– Географските названия в Република Северна Македония в преобладаващата си част са славянски по произход. Езиковедите от Република Македония, днес Република Северна Македония са тези, които на това основание твърдят, че край Вардар са живели „праславяните“, като пренебрегват типично българската фонетика на славянските по произход названия – напр. изговор шт, жд в пешта, межда и други подобни. Изследователят на имената Трайко Стаматоски от Република Македония заявява, че „презименскиот модел на -ски е голема специфика на македонската антропонимиjа. Таа е антропонимиски знак за националната припадност...“. Твърденията на езиковеда не отговарят на научната истина. В брошурана на БАН данните за именната система в Република Северна Македония е написана от проф. Ана Чолева-Димитрова, която доказва, че няма различия в именната система между т.нар. „македонски“ и български език, като лични имена, завършващи на -ов, -ев, -ски и -ин, се срещат и в двете страни.
– Някои твърдят, че Македония е люлката на Българското възраждане. Какъв език са употребявали многото български книжовници от Македония през Възраждането, има ли спор върху това?
– С езика на книжовниците през Възраждането в Македония се е занимавала Таня Александрова. Тя доказва, че тези изтъкнати личности са имали българско национално самосъзнание и са били чужди на всякакви идеи, клонящи към обособяването на някакъв „македонски“ идентитет. Именно тяхната светла памет ни задължава да не се отказваме да изтъкваме доказателствата в името на истината за езика и историята на Македония. Направи ми впечатление, че в една от публикациите, излязла от името на нашите опоненти в Република Северна Македония (Любица Спасовска) беше разказано, че през османското владичество българската народност е изгубена и благодарение на „попот Паисий Хилендарски“, наречен по-нататък и „македонскиот поп Паисий“ българската народност се възобновява.
Само че всички знаем, че отец Паисий пише: „О неразумний юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин“. Макар че произхожда от Разложкия край, той не проявява „македонско“ народностно самосъзнание. Приносът на неговата история е безспорен, но той е само един от многото български книжовници и просветни дейци, чрез които българската народност се възражда. Освен всичко останало аз съм поразена от начина, по който един „учен“ от Македония може да нарече Паисий Хилендарски „поп“. Мисля си, че нито един българин не би си позволил подобно нещо.
Очевидно някои представители на интелигенцията в нашата съседка са напълно обезродени. По повод на историята на Паисий си мисля и за тези, които днес постулират следната логика: „Изминали са вече 75 години. Фактите са необратими. Не може вечно да се връщаме към историята“. Без съмнения и сред съвременниците на Паисий е имало много, които са разсъждавали по този начин – напр. „Изминали са 500 години откакто България е била царство. Фактите са необратими“.
Но благодарение на личности като Паисий, които осъзнават, че историята ги задължава да се борят за възстановяването на независимостта на родината, нашата България се възражда за живот като свободна държава. За съжаление, и след това Възраждане и Освобождението от многовековното робство сме преживели много политически превратности и неудачи. На подобни обстоятелства се дължи и политическата ситуация, благодарение на която се създава т.нар. „македонски език“. Но има една поговорка, която съм научила от книжовника от Прилепско Марко Цепенков, който казва: „Правината се танчи и не се кини“, т.е. Правдата//истината се тачи и не се прекъсва. Марко Цепенков е работил, за да събира богатството на автентичната словесност на народа от Прилепско и пише в своята автобиография, че той е правил това със следната цел: „Вечен спомен да остаам/На мой мил народ бугарскьи“. (Марко Цепенков. Фолклорно наследство. Т. 1. София, 1988, с. 48).
– Как се отнася съвременната славистика към българския език?
– На отношението на славистите към българския език в нашето кратко изследване обръща внимание Сл. Керемидчиева. За съжаление, въпросът за езика в Македония се свързва с политическата конюнктура след Втората световна война. Редица видни учени изтъкват българския характер на диалектите от географската област Македония и на първия славянски писмен език – старобългарският. Между тях са и първите изследователи на българския език като Вук Караджич (в съчинение от 1822 г.), Павел Шафарик (в трудове от 1826 г.), Виктор Григорович (в труд от 1848 г. и др.), Ватрослав Облак (в трудове от 1887 г. и др.), Ватрослав Ягич (в трудове от 1894 г. и др.), Стефан Веркович (в трудове 1860, 1874, 1881 г. и др.), Афанасий Селищев (в множество публикации – напр. от 1918, 1931, 1935 г. и др.).
За съжаление, поради силното влияние на политическата конюнктура в Източна Европа и в славянските страни сред много от езиковедите след 1944 г. се насаждат коминтерновските тези за създаване на нови нации и нови национални езици. Политическият натиск, под който работят учените, личи в изменчивостта на техните научни тези. Но и според най-видните слависти, които след създаването на Република Македония подкрепят съществуването на „македонски език“, е ясно, че този „език“ се отделя от българския. Като пример в това отношение може да се посочи публикацията от издадения в бившия Съветски съюз Филологический сборник памяти профессора Самуила Борисовича Бернштейна. К пятилетию со дня кончины. Москва, 2002. В него е публикувана статията на Р. В. Булатова О судьбе книги С. Б. Бернщейна „Очерки по македонскому языку“, в която четем: „Велик был авторитет Самуила Борисовича и у болгар, о чем свидетельствует призыв Президента Болгарской АН к болгарским ученым исследовать как в результате распада ранее единой болгарской этнической общности возникает новый литературный македонский язык“ (в: Т. Павлов. Избрани произведения. Т. 2. София, 1958, С. 388; цит. на с. 26 в сборника).
Водещите учени и общественици от Бившата Югославска Република Македония – понастоящем Република Северна Македония, представят въпроса за македонския език като решен веднъж завинаги. В действителност за редица езиковеди той все още е добра илюстрация за проблемите при решаването на разграничението между език и диалект. Така според Клаус Щайнке „…само политическата ситуация в края на Втората световна война направи възможно формулирането, провъзгласяването и налагането на някакъв писмен стандарт, който България все още не е признала …“ (Steinke 1999). О. Кронщайнер също твърди: „Със създаването на македонския писмен и стандартен език не е взета предвид езиковата необходимост, а е взето глотополитическо решение“ (Кронщайнер 1994).
Клаус Щайнке задава и въпроса кой се възползва от македонския литературен език. Според него в дългосрочен план новият македонски стандартен език може да окаже влияние върху диалектите, които покрива, като ги насочва към развитие, разграничаващи ги от българското езиково пространство. Това заключение се потвърждава и в пленарния доклад от XIII Международен славистичен конгрес в Любляна, изнесен от Герхард Невекловски от Австрия, на тема Традиции и проблеми на южнославянските езици. В него се разглежда съвременният книжовен език в Република Македония от синхронна и от историческа гледна точка. Невекловски подчертава историческия факт, че в периода 1913–1941 г. на територията на Република Македония се е използвал официален сръбски език и местните диалекти са се представяли като южни сръбски диалекти. Решението за създаване на „македонски език“ е взето от Комунистическия интернационал през 1934 г. Според Невекловски „македонския език“ е установен на базата на западен вардарско-македонски поддиалект и в България се възприема като западна българска регионална писмена норма. Той посочва, че много известни слависти и балканисти определят „македонския“ като български. Австрийският учен припомня, че през 1861 г. братя Миладинови, родени в Струга, публикуват народни песни от Македония под заглавие „Български народни песни“. Невекловски коректно отбелязва, че съвременният „македонски“ се характеризира с възприемчивост към чужди влияния и стремеж към изолация от стандартния български. Въпреки силния натиск на конюнктурата много изследователи остават верни на научната истина.
– Каква, всъщност, е истината за създаването на съвременния македонски език? Доколко той е резултат на естествени лингвистични процеси или е продукт на идеята за създаване на политическа нация в Македония?
– На този въпрос е отделила най-много внимание Ана Кочева, която припомня фактите около създаването на официалния език на Република Македония, днес Република Северна Македония – един език, създаден на определена дата и на определено място, което е прецедент в езиковата история. Създаването на македонската регионална писмена норма е продиктувано от чисто политически подбуди, което са потвърждава и от редица учени. За езикова основа се избират диалектите в Република Македония, но за модел на нормативната граматика се използват трудове на български езиковеди. При това обаче се прави всичко възможно двата езикови варианта да се разграничат максимално, като дори се пренебрегват особеностите на диалектите във Вардарска Македония – напр. от азбуката се изключва изписването на буква ъ, която се заменя с апостроф – горна запетая, в разрез с всички лингвистични принципи.
Едно от доказателствата за българския характер на диалектите от географската област Македония се разкрива в езиковите особености и в самооценките за местния език на българите и жителите от български произход в Албания и Косово. В говорите в Република Албания дори и днес се открива източнобългарски якав изговор – бял, дядо, ляп далече на запад в българското езиково землище. В действителност през географската област Македония преминават същите диалектни изоглоси, каквито преминават и през България.
Тук трябва да отбележим, че правилата за правописа и правоговора на ятовата гласна на българския книжовен език всъщност осигуряват разнообразното представяне на нейния изговор. Това се дължи преди всичко на факта, че българската книжовна норма се изгражда по естествен път, в течение на столетия, на базата на книжовната практика на редица културни дейци от различни краища на българското езиково землище. Сходни особености се наблюдават и по отношение на застъпниците на задната носова гласна в българския книжовен език – думите с изговор зъб, мъж, път и подобни. За разлика от българския книжовен език официалният език на Република Северна Македония е изграден на базата на особености на централните а-говори от Вардарска Македония – изговор зап, маш, пат и подобни. Вън от тази норма остава наличието на ъ-изговор, както в българския книжовен език в Преспанско и на други места.
В лингвистиката разграничението между език и диалект се извършва по сложни комплексни лингвистични, социокултурни и исторически критерии, тъй като езикът е сложно обществено явление. Между най-често формулираните чисто езикови критерии за определяне на статут на език са следните: наличие на писмена форма; наличие на стандартизиран вариант; наличие на взаимна разбираемост – естествено последствие от наличието на относителна еднаквост на сравняваните лингвистични обекти, особено при функционалния статус на формите. При този критерий изрично се посочва, че за определянето на статус на език от особено важност е наличието на граматични различия между съпоставяните лингвистични обекти.
Важно е да обърнем внимание и на социолингвистичния критерий за разграничаването на език и диалект – критерият за престижа. От възгледите на книжовниците от Македония личи, че самата идея за създаване на македонски език няма престиж и сред най-видните представители на интелигенцията (срв. напр. Кр. Мисирков), а престижът на македонската регионална норма от 1944 г. се поддържа изкуствено и по политически подбуди.
Като цяло може да се обобщи, че от историко-филологическа и от социокултурна гледна точка македонската регионална писмена норма не отговаря на критериите за определяне на статут на отделен език. Тя е създадена и съществува поради политическата конюнктура и именно затова представлява обект за спорове.
