Преди 70 години в част от днешна Албания се говори български език

Албански документ от 1941 г. за българския характер на село Кленье, Голо бърдо, Република Албания

 Д-р Антон Панчев

 През 2016 г. в град Скопие, Република Македония, е публикуван Том 4 от поредицата сборници на албански език, в които са представени документи от архивите на Република Македония и Република Албания от периода 1941 – 1945 г., посветени на събития от териториите на днешно Косово и Западна Македония, които са били под италианска, а впоследствие и под германска окупация в годините на Втората световна война (Tokat e liruara 1941-1944. Përmbledhje dokumentesh, ІV, Shkup, 2016). Един от тези документи, публикуван на страница 105 под номер 632, представлява една молба на албанския учител в с. Кленье, Голо бърдо, до Министерството на образованието на Албания, която тогава е под италиански протекторат, с която молба учителят иска да бъде преместен, тъй като в българското село Кленье децата му не могат да научат добре своя роден албански език. Помества се преводът на документа, заедно с копие на оригиналния албански език на документа: 

 МОЛБА

 от 

Ибрахим Абдухраман Кука, 

изпратена на 23 юли 1941 г. до Министерството на образованието, чрез която той иска неговото прехвърляне като учител от село Кленье, Голо бърдо, в някое от училищата, които ще се открият в Голям Дебър с околията № 2164 

Пешкопия, 23 юли 1941 Министерство на образованието Тирана 

Имам честта да представя тази молба както следва: Подписаният Ибрахим Абдухраман Кука, роден в Голям Дебър, където имам своя собственост, останала извън владение, вече няколко години изпълнявам задължението на учител в националните училища в окръга на Дебърската префектура още от 1925 г. 

През този период съм претърпял три прехвърляния за нуждите на образованието и накрая от 1931 г. се намирам непрекъснато като учител в село Кленье в Голо бърдо (Дебърска префектура). Както се знае, жителите на това село имат за семеен език българския и в тези условия моите три деца се намират между две езикови течения: вкъщи слушат майчиния език и 2 с местните приятели българския или, което е още по-зле, един изцяло изкривен албански. От този факт произтича, че тези деца са успели да усвоят един смесен език без никакъв вкус, и външното влияние върху тях е голямо, че в края на краищата не знаят, нито биха знаели основно нито майчиния си език, нито българския. Пред този жизнен проблем за бъдещето на моите деца, долуподписаният се опитвам да намеря някакъв изход и по тази причина понеже не ми позволява икономическото положение да си държа децата далеч от семейството на мои разноски в някой друг град или село, много моля Министерството да има добрината да ме прехвърли със задача в някое от училищата, които ще се открият в град Голям Дебър, за щастие присъединен към Албания, понеже на това място имам моя къща и следователно една голяма икономическа помощ. С надежда, че моята молба ще се вземе предвид. 

Оставам с почести. Учителят на село Кленье (Ибрахим Абдухраман Кука) 

Документът е взет от Централния архив на Албания, Фонд 195, Година 1941, Досие 137, Лист 16. 

 Албански текст: 

 LUTJE 

 nga 

Ibrahim Abduhraman Kuka, 

dërguar më 23 korrik 1941 

deri te Ministria e Arsimit, përmes së cilës ai kërkon transferimin e tij si mësues nga fshati Klenjë të Gollobordës në ndonjë shkollë që do të hapeshin në Dibrën e Madhe me rrethinë 

Nr. 2164 Peshkopi, 23 korrik 1941 P. T. 

Ministris s’Arsimit Tiranë Kam nderin me paraqit kët lutje për sa vijon: I nënshkruemi Ibrahim Abduhraman Kuka, lindur në Dibër të Madhe, ku kam pronë t’eme të mbetun si jasht zotnimit, tash sa vjet, ndodhem me detyrë si mësues i shkollave kombëtare në qarkun e Prefekturës së Dibrës qysh prej vitit 1925. 3 Mbrenda kësaj periudhe kam pësue tre transferime për nevoja arsimore dhe së fundi qysh prej vitit 1931 ndodhem vazhdimisht si mësues në Katundin Klenjë të krahinës së Gollobordës (prefektura e Dibrës). 

Sikur se dihet banorët e këtij katundi kanë si gjuhë familjare Bullgarishten dhe në këto kondita tre fëmijt e mij ndodhen në mest dy rrymash gjuhësore: në shtëpi ndigjojnë gjuhë amtare dhe me shokët vendas atë bullgare ose ç’ka asht ma zi, nji shqipe krejt të bastardueme. Prej këtij fakti rrjedh se këta fëmij kanë arrijtë me pasë nji gjuhë të përzieme pa kurnji shije, dhe influenca e jashtme mbi ta asht e madhe sa qi përfundimisht nuk dijnë as nuk do të kishin me dijtë themelisht as gjuhën amtare as Bullgarishten. Përpara këtij problemi jetsuer për t’ardhmen e fëmijve të mij, i nënshkruemi shtrëngohem me gjetë ndonji udhë e për kët arsye mbasi nuk më lejon gjendja ekonomike m’i mbajtë fëmijt larg familjes me shpenzimet e mija në ndonji qytet ase katund tjetër, lutemi shumë asaj P. T. Ministrije të ket mirësinë me më transferue me detyrë në ndonji nga shkollat qi do të çilen në qytetin e Dibrës së Madhe lumnisht të bashkueme me Shqinin, mbasi n’at vend gjej shtëpinë t’eme e pra nji ndihmë ekonomike të madhe. Me shpresë se lutja jeme ka m’u marrë parasyshë. 

Mbetem me nderime. Mësuesi i Katundit Klenjë (Ibrahim Abduhraman Kuka) 

 AQSH. F. 195. V. 1941. D. 137. Fl. 16

Прочетете още »

Бивш македонски премиер остро порица антиквизацията

ЛЕКТОРИЯ „МАКЕДОНИЯ” НА МНИ С УЧАСТИЕТО НА ПРОФ.Д-Р ВЛАДО БУЧКОВСКИ 

Костадин Филипов

В рамките на Лектория „Македония” на Македонския научен институт гостува бившият министър на отбраната и някогашен премиер на Република Македония проф.д-р Владо Бучковски. Той любезно се отзова на поканата да дойде в София само десетина дни преди референдума на 30 септември, по време на който македонските граждани трябва да отговорят на въпроса :”Подкрепяте ли членството на Македония в НАТО и в ЕС и Договора с Гърция?”.

Домакини на срещата бяха председателят на МНИ доц. д-р Александър Гребенаров и водещият лекторията журналистът Костадин Филипов. В своето изложение преподавателят по римско право и реторика в Скопския университет и виден политик от СДСМ проф.д-р Владо Бучковски очерта сложната и пълна с неизвестност ситуация в Македония само седмица пред гласуването на 30 септември. Според него, последните дни преди допитването ще бъдат решаващи за избора на македонските граждани дали да излязат да гласуват и как да гласуват. Проф. Бучковски изтъкна и безпрецедентната серия от важни посещения от видни политици и държавници от Европа и света в Скопие като знак, че международният фактор подкрепя усилията на правителството на Зоран Заев да създаде условия за бъдещото евроатлантическо членство на държавата. 

Според госта, само присъствието на Македония в НАТО може да гарантира трайно и устойчиво нейната стабилност и да предотврати възможността от нова 2001-година. Бяха очертани и различните опции за приемането на Договора с Гърция, ако референдумът не успее, както и бяха разяснени различните политически варианти за това страната да не пропусне този исторически шанс, който се предлага. 

Проф. Бучковски посочи и вината на режима на Никола Груевски, който с идеята за „антиквизация” още повече усложни отношенията с Атина и направи на практика невъзможно постигането на договор с южния съсед по спора за името. На госта бяха зададени много допълнителни въпроси, на които той отговори компетентно и открито.

Стана дума за неговите очаквания от работата на Смесената мултидисциплинарна експертна комисия за история и образование, за възможностите интелектуалците край Вардар да станат инициатори на отрит публичен дебат за същността на македонизма, както и
за ролята на историците в преодоляването на манипулациите и фалшификациите на историята в учебниците в Македония. 

Проф.д-р Владо Бучковски бе в центъра на вниманието и на българските медии, които използваха неговото присъствие в София за интервюта и разговори, свързани тъкмо с референдума на 30 септември.

Прочетете още »

Спомени на един бележит революционер за освободителното движение в Западна Македония

Спомени на Лука Джеров 

 Роден съм в гр. Битоля на 14 (27) октомври 1869 година от родители българи, родени също в град Битоля, но потеклото на баща ми е от гр. Охрид. Свърших 5-ти клас на Солунската м. гимназия през 1888 година, след което две години подред – 1889, 1890/91 учих в френското училище на Лазаристите в гр. Битоля. През април 1891 година, по настояването на председателя на Битолската община – тогава архимандрит Козма – аз трябваше да прекъсна уроците си по френски и да приема овакантеното място на училището в българското „Баир- Махале”. Там именно и тогава с покойния Дамян Груев, който на скоро беше се върнал от България, решихме, че е време вече да се заработи за политическото освобождение на Македония и че преди да предприемем каквато и да е стъпка за образуването на комитети, привличането и съгласието на Атанас Лозанчев е абсолютно необходимо. Проче, няколко дена след горните ни разговори, аз и Дамян Груев отидохме в село Могила (Битолско), където Атанас Лозанчев учителстваше и след като му обяснихме целта на нашето посещение, поканихме го да приеме, щото ние тримата да образуваме един таен революционен комитет, като на първо време почнем да рекрутираме членове съмишленици измежду по разбраните и податливи основни учители, разширявайки така кръга на действията ни с оглед след това да почнем масово агитиране на идеята сред еснафите. Атанас Лозанчев прегърна напълно идеята. Тая е и само тая е истината по образуването на първия таен македонски революционен комитет и всичко друго, което се пише и говори за образуването другаде на някакви първи революционни комитети е чисто и просто литература. 

 Но явява се въпросът, защо Дамян Груев в свойте спомени не споменава нищо за Атанас Лозанчев по образуването на първия комитет, а мене, вместо основател на комитета, поставя ме в числото на „оглашените” учители. Грехът на Дамян Груев в това отношение е непростим, защото е съзнателен фалшификатор на истината. Неговата невъздържана амбиция, да няма около него други, които биха могли да засенчат, макар и с малко, ореола на мълвата, която той много майсторски беше си създал, а именно, че той е и само той е първият и единствен създател на революционни комитети, го заслепяваше. И тъй, основахме комитета под невинното название „Учителски съюз”, който да ратува за материалното и духовно издигане на основните учители – градски и селски, а между първите, които посветихме в истинската цел на „съюза” бяха учителите Никола Кочов, Неделко Дамянов, Дуртанчев и др. Така комитетът продължаваше да работи въодушевено и да се шири сред еснафи, занаятчии, търговци, а най-главно между младите калфи, в началото, разбира се, мудно и предпазливо, за да се стигне през 1901–2–3 г. до поголовното покръстване на всичко живо, младо и старо, мъжко и женско. Но след няколко месеца от основаването на комитета, Атанас Лозанчев замина за България, а Дамян Груев – за родното си село Смилево, където го бяха назначили учител, та цялата грижа за подържането на комитета остана почти върху мене, ако не се смята, че от време на време разменявахме си дълги писма с Дамян Груев. Изоставен сам на себе си и нямайки възможност за лесно срещане с посветените учители, повечето от които бяха пръснати по селата, аз пренесох цялата си деятелност в просветяване на младите калфи – работници в града Битоля. 

 Не се мина много време и аз трябваше да замина за София, от където през 1895 година минах турската граница с четата на Стефан Попов, надявайки се да можем с няколко души от четата да се отзовем в Битолско. Нищо подобно не стана. След едно сражение с турската войска още при влизането в турска територия, под селото Джадиловци, ние се върнахме обратно в България по строгата заповед на тогавашния македонски (Китанчев) комитет. Скоро след връщането ми от четата, дойде Дамян Груев в София и уговорихме да искам учителско място някъде в Западна Македония в Кичевско или Дебърско, или Охридско, защото там се чувствувала голяма нужда от деятели. Подадох заявление до Екзархията, но изглежда е било късно, септември месец, та неполучих отговор. И така цялата учебна година 1895/96 година останах в София и станах редактор на вестник „Македонски глас”, стопанин на който беше неуморимият и безаветен патриот Коста Шахов от гр. Охрид. През юли 1896 год. пак дойде в София Дамян Груев и пак подадох заявление за учител до Екзархията, но тоя път получих удовлетворителен отговор назначиха ме учител в село Цер, Битолско – Демир Хисар. 

В село Цер останах само една година, но понеже имах помощник – местен стар учител – който можеше да забавлява учениците в мое отсъствие, аз се предадох всецяло на моята комитетска деятелност и сполучих да организирам почти цялото горно Демир Хисар и две три села от Крушевско. Тук му е мястото да изтъкнем – и това е мой свещен дълг, а именно, че във всичката тая ми деятелност, както и по-после в Кичевско и Дебърско, аз имах пълната подкрепа на дякона Йосиф Николов, родом от гр. Крушево, а покалугерен за дякон в прочутия Пречистански манастир в гр. Кичево. Работата, която вършеше дякон Йосиф със своите проповеди от амвона, със своето самоотвержено и всеотдайно служене на идеята е неоценима. Той трябваше да се нареди между първите революционни дейци като Анастас Лозанчев, Дамян Груев и др. Той умре от туберкулоза в родния си град Крушево два три месеца преди въстанието на легло с недовършено писмо в ръцете си, в което даваше съвети и нареждания на районната крушевска чета – с войвода Пито Гулев. Но и дякон Йосиф имаше в лицето на самия игумен на манастира, покойния Софроний, отличен сътрудник. Игуменът помагаше не само със съвети, но и материално, и допускаше да се върши в манастира всичко, което можеше да допринесе за преуспяването на делото. 

Дясната ръка на дякон Йосиф в манастира и вън от манастира още беше и младия калугер поп Стоян от с. Подвие, Кичевско, един смел и неустрашим революционер, окото на който не мигаше пред никаква опасност. Той бе убит от сърбите при отстъпването им от Македония през 1915 год. Изнасяйки всичко гореизложено, целта ми е да изтъкна огромното влияние на манастира „Пречиста”, което упражни през целия предвъстанически период в Кичевo. И тъй от с. Цер аз се прехвърлих в град Кичево, като учител в трикласното училище и същевременно секретар на новоназначения Кичевско-Дебърски митрополит Козма. 

Това беше само през учебната 1897/98 година, защото през 1899/1900 година бях назначен за инспектор на селските училища на селата в Кичевско-Дебърска епархия с цел, разбира се, да мога оправдано да обикалям селата и ги организирам революционно. В града Кичево намерих устроен комитет от дякон Йосиф и градските учители. Там, в Кичево, посветихме в делото прочулия се после крушовски войвода Пито Гулев, който държеше тогава в Кичено гостилница. По това време вече почна да се чувствува нуждата от една чета, която да е в непрекъснато съприкосновение със селата и подържа духа на населението бодър и несломим. Първата прочее, чета, която образувахме, бе от четири души, всички местни жители, смели и самоотвержени борци. 

В началото на 1898 година митрополит Козма назначи за свой архирейски наместник в гр. Кичево дякона Тома Николов, сега Иконом Тома, който застана на чело на градския комитет. Работата вървъше добре, спънки не срещахме от никъде, но ето че един от нашите работници в пияно състояние издава някои организационни тайни, вследствие на което неочаквано бяхме арестувани, цялото почти ръководно тело на организацията в Кичево, начело с дякона Тома, дякон Йосиф, аз, главния учител Иван Нелчинов и другите учители, плюс двама селяни от Поречието, на брой всичко 13 души. Лежахме в Кичевския затвор от август 1899 до 1900 г. От там ни пренесоха в Битолския затвор и през ноември месец с.г. явихме се пред съда, където благодарение на един турчин свидетел, ни оправдаха и освободиха. От всички арестувани макар и оправдани, един само дякон Тома получи разрешение да се върне в Кичево. Той стоя там до към средата на 1902 год., след което бе преместен на същата длъжност в гр. Дебър. 

Него го наследи, като главен ръководител на организацията в Кичево и околията, Ангел Настев Бунгуров, родом от град Кичево, търговец твърде честен и интелигентен българин. Мене, напротив властта не само ми отне правото да учителствам, но и ми забрани да напускам Битоля. Прочее, аз останах в гр. Битоля, като член на Битолския окръжен комитет и заведующ секциите за Охридския, Ресенския, Кичевския и Демир Хисарски (Битолски) революционни околии. За председател или главен ръководител на комитета, макар такава служба да не се предвиждаха, минаваше и с право Анастас Лозанчев. Значи двамата заедно почнахме с Битолския комитет и пак заедно свършихме със същия комитет. Така продължихме да работим преданно и неуморно от началото на 1901 г. до 28 май 1903 година. Анастас Лозанчев завеждаше секциите на Костурския и Прилепския революционни околии, а касиерът ни, Аце Дорев, завеждаше само Леринската околия. Освен нас тримата, с право на глас и равни права ние имахме и двама членове от еснафа, а именно: Михаил Ракаджиев, търговец на спиртни пития и Петър Железаров, един млад и пъргав железар, но твърде умен другар, паднал после убит в Прилепско, през въстанието, като войвода на чета. Ракаджиев и Железаров завеждаха двете секции на селата от Битолската околия. 

В заседанията, които ставаха по няколко пъти в седмицата, а понякога и всеки ден, всеки от нас докладваше за хода на работите в секциите, които завеждаше и по общо съгласие се взимаха решения. Заседавахме където завърнехме: или във време на разходка, вън от града, или в кафенето „Солун” при чаша ракия, или на обед в една определена гостилничка, или в централното основно училище, което едновременно служеше и за училище и за централно комитетско управление и за склад и арсенал (мазетата), където се поправяха пушки, чистеха се стари гилзи, топеше се оловото и се пълнеха патрони. Но обикновено повечето решения вземахме само ние тримата: Лозанчев, аз и Аце Дорев, понеже бяха много случаите, когато трябваше да вземат бързи решения, за да се дадат на чакащите готови за тръгване куриери, а търсенето и поканването на Железаров и Ракаджиев не винаги беше лесно и възможно. Напротив, ние тримата във всеки момент имахме възможност да се виждаме. Анастас Лозанчев беше неуморим. Аз не можах да се начудя, кога тоя човек спеше и кога си почиваше. Лятно време той идваше всеки ден да ме събужда в 4 часа сутринта и така двамата отваряхме централното училище, където беше официалното място за среща с куриери и гости. 

Там Лозанчев донасяше цели чаршафи, съдържащи упътвания и решения, написани с неговия безподобен красив и отчетлив почерк, и с които чаршафи опасвахме на голо куриерите, дошли предния ден и готови да потеглят обратно. И такива чаршафи той приготовляваше неведнаж и дваж през седмицата, защото заминаването на по-рано пристигналите куриери и пристигането на нови се сменяваше редовно, както денят и нощта. Но не само в това се състоеше нашата работа. Ние трябваше да промишляваме за намиране нови извори за доставка на оръжие, парични средства за това оръжие, за материалното поддържане на четите, екипировката на новите четници и хиляди други дреболии. Но, както казах, Анастас Лозанчев беше неуморим, а като прибавя, че той беше чист и непорочен като младенец и безукоризнено честен, лесно намирахме и пари и оръжие. 

 Сп. „Македонска мисъл”, кн. 7–8, год. 1, 1946, 353–357. 

Текстът е осъвременен.

Прочетете още »

Лука Джеров – „горският началник на Кичево“

70 години от смъртта на Лука Джеров – „горският началник на Кичево“ 

Николета Войнова 

Лука Джеров е сред активните дейци на Върешната македоно-одринска революционна организация в първия период от нейното създаване до Илинденско-Преображенското въстание. Роден е на 29 октомври 1869 г. в Битоля. Пъвоначалното си образование получава в родния си град, впоследствие учи в Солунската българска мъжка гимназия и френското училище на лазаристите в Битоля. През юли 1891 г. като екзархийски учител в Битоля пристига Даме Груев, който се опитва да пренесе тук идеите на Софийската дружба („Организация на македонското сдружаване“). 

В къщата на Лука Джеров се събират Груев, Джеров, Недялко Дамянов, Дуртанчев, Никола Кочов и поставят началото на т. нар. „Учителски съюз“. Изработват правилник като целта, подобно на създадената през октомври 1893 г. революционна организация, е автономия за Македония и Одринско. Революционната група е разформирана след няколко месеца съществуване, заради намесата на местния архимандрит Козма. На следващата година Лука Джеров заминава за София с намерението да се запише във Военното училище, но под влиянието на дейци от Македония влиза в „Младата македонска книжовна дружина“ и участва в редактирането на печатния ѝ орган – сп. „Лоза“. 

През това време работи като писар в Софийския окръжен съд, където остава до 1895 г. Джеров се включва в четата на поручик Стефан Попов по време на Четническата акция (пролетта и лятото на 1895 г.) на Върховния македонски комитет в София. След края на въстаническата акция подпомага своя идеен съмишленик Коста Шахов в издаването на в. „Глас Македонски“. През 1896 г., със съдействието на Даме Груев, е изпратен от Екзархията като учител в с. Цер, Демирхисарско. За кратко време успява да организира комитети в Демирхисарско и Крушевско, а през лятото на 1897 г. е сформира първата чета в района. През учебната 1897/1898 г, Лука Джеров учителства и развива революционна дейност в Кичево, а през следващите две години е избран за училищен инспектор и обикаля Кичевско и Дебърско. Силен удар на организационната мрежа в района е нанесен с арестуването в края на 1899 г. на ръководителите на комитетите, между които е и Лука Джеров.

Той прекарва повече от година в затворите в Кичево и Битоля, след което е освободен и влиза в състава на Битолския окръжен комитет. Определени са му за ръководене секциите в Кичевска, Демирхисарска, Ресенска и Охридска околии като основна задача е въоръжаването в районите. До пролетта на 1903 г. Лука Джеров действа в окръжния комитет, заедно с Анастас Лозанчев и Аце Дорев. На Смилевския конгрес от началото на май са избрани в Кичевска околия Лука Джеров, Янаки Янев и Арсо Мицов в областите Горно и Долно Копачко и Долна река. По време на Илинденско-Преображенското въстание е районен началник в Кичево и води няколко сражения в селата Ивор и Карбуница през първите дни от началото на въстаническите действия, а след това и при с. Душегубица, Дебърско. 

След потушаването на въстанието продължава революционната си дейност. Делегат е от Битолския окръжен комитет на Съвещателното събрание на ВМОРО от началото на 1907 г. и заедно с Христо Матов и Петко Пенчев е включен в комисията, натоварена със съставянето на „Изложение“ за монетното състояние на революционната организация. В края на юли с.г. сформира чета от 30 души и заминава за Битолско, прекарвайки пушки и взривни материали за района. През 1913 г. се завръща в София, а след края на Първата световна война взима активно участие в дейността на културно-просветните дружества на македонските българи. 

През 1943 г. Лука Джеров и дейците на ВМОРО Анастас Лозанчев и Тома Николов, а също Македонският научен институт, Илинденската организация и Националният комитет на македонските братства спомагат за спасяването на Рафаел Камхи от концентрационен лагер. Лука Джеров умира на 20 септември 1948 г. Той е поредният пример от плеадата дейци на Вътрешната организация, посветили живота си на свещеното дело на македоно-одринската борба.

Прочетете още »