Реформените дейности на Великите сили в Македония 1903 – 1908 г., отразени в полския печат

Сп. "Македонски преглед", 2024, кн. 2. Ярослав Рубаха. От Мюрцщегската програма до Младотурската революция.

Реформените дейности на Великите сили в Македония

1903 – 1908 г., отразени в полския печат

(по публикации на вестник “Czas”) ....119 - 148

"Великата френска революция, която в края на XVIII век инициира дълбоки промени в Европа, въвежда в социалното пространство и дава ново измерение на понятия като свобода и равенство. Тяхното аксиологично измерение е значително задълбочено от философията на романтизма, която създава от тях желани елементи на съвременните социални отношения. 

Ефектът от това състояние на нещата е нарастващият, предимно в Западна Европа, интерес на обществата по онова време към тези проблеми и тяхното все по-негативно отношение към различните форми на дискриминация. Това се потвърждава, между другото, и от гласове, осъждащи турските действия срещу цивилното българско население по време и след провала на Априлското въстание, които се появяват много често във френската и особено в английската преса по това време. Негативно отношение към терора, прилаган от турците, се появява и в политическите среди. 

Въпреки че тези въпроси са третира- ни субективно от Великите сили, силният натиск от страна на общественото мнение довежда до появата на точка в Берлинския договор, в която Високата порта е задължена да извърши реформи в европейските владения, чиято цел е подобряване на условията на живот на местното християнско население..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Двустранните отношения между България и Република Македония при правителството на Любен Беров

Сп. "Македонски преглед", 2024, кн. 2. Красимира Тодорова. Двустранните отношения между България и Република Македония при правителството на Любен Беров (1993 – 1994 г.)... 149 - 176

"Кабинетът на Любен Беров (30 декември 1992 – 17 октомври 1994) е гласуван на 30 декември 1992 г. от Народното събрание (НС) на Република България и по същество е експертен и надпартиен. Той си поставя за задача да продължи политиката на правителството на Филип Димитров (8 ноември 1991 – 30 декември 1992), но съгласно вижданията на президента д-р Желю Желев (1990 – 1997). 

Във външнополитическо отношение проблеми за властта създават разгарянето на войната в Босна и Херцеговина и последствията от ембаргото над Югославия. Отношенията с Република Македония също ангажират вниманието на българската дипломация. В този период тя се бори за прием в ООН, което я изправя срещу обструкциите на Гърция. Главната цел на Атина е да убеди Съвета за сигурност да подкрепи решенията на ЕО относно условията за признаване на Скопие. На 4 януари 1993 г. външният министър на Гърция Михалис Папаконстантину се е срещнал с посланиците на петте държави постоянни членки на Съвета за сигурност и е поискал от тях да спрат молбата на Скопие за прием в ООН. Това искане е обосновано от нуждата да се постигне мир, сигурност и ста- билност в региона[1]. 

Още на 16 януари 1993 г. българският консул в Скопие Минко Ноев е поканен на спешна среща със съветника на президента на Република Македония Киро Глигоров (1991 – 1999). На нея Ахил Тунтев му предава, че предложението на Франция за международен арбитраж за името е неприемливо за републиката, тъй като създава възможност за неограничено отлагане на въпроса за приема ѝ в международната организация. Започването на разговори с Гърция трябва да стане след влизането в ООН, а не преди това, за да могат страните да бъдат равноправни в диалога. Към Минко Ноев е отправена молба за съдействие и подкрепа от страна на България в ООН, както и за информация за позициите на другите държави, с която разполага[2]. В тази обстановка българският премиер Любен Беров се оп- итва да предложи на съседните страни обща декларация за Република Македония[3]. 

Нейният замисъл е да потвърди ненарушимостта на границите на страната и да не допусне разделянето ѝ на части. Според министър-председателя подобна декларация ще спомогне за запазване на мира на полуострова[4]. Първоначално Румъния и Турция се съгласяват с идеята, но впоследствие се отказват и инициативата се отлага. Българският генерален консул в Република Македония Ангел Димитров на 22 януари 1993 г. се среща с политическия съветник на президента Ахил Тунтев. Централният въпрос, който интересува Скопие, е свързан с инициативата на премиера Любен Беров за изготвянето на обща декларация за гарантиране границите на Република Македония. Надделява становището, че тази инициатива обслужва гръцката позиция за отлагане на приема на страната в ООН[5]...."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Майският манифест като точка на пречупване на позициите на Тодор Александров

Сп. "Македонски преглед", 2024, кн. 2. Калоян Васев. Майският манифест като точка на пречупване: политическите позиции на Тодор Александров между 9 юни 1923 г. и 31 август 1924 г. ....87 - 118

"Известно е, че ролята на Тодор Александров (1881 – 1924) и Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) е решаваща за психологическата и в по-малка степен, за логистичната подготовка на Деветоюнския преврат от 1923 г.[1] Темата за участието на Организацията в тези събития е пространно описана, макар че деликатността ѝ възпрепятства пълното реконструиране на автономисткото влияние. То е определящо както за динамиката между ВМРО и деветоюнските конспиратори от Военния съюз и Народния сговор, така и за динамиката на ВМРО с Коминтерна и за отношенията между различните среди в самото македонско движение. 

Тези три динамики стигат своята точка на пречупване с подписването на Майския манифест през май 1924 г. и така определят трагичната съдба на именития революционен водач Тодор Александров. Влиянието на Тодор Александров е функция на позициите му в самата ВМРО, откъдето се проектира по няколко линии. Първата е легалното македонско движение, което представлява хилядната македонска емиграция в България. 

Втората е влиянието на ВМРО сред българското офицерство. Третата е влиянието на ВМРО в политическия и полицейския апарат на Царството. На последно място е проектираното влияние към външни фактори като Италия и Коминтерна. Променливият баланс и взаимозависимостите между изброените среди до голяма степен обуславят несигурността в позициите на Тодор Александров и трагичната му гибел над с. Сугарево, Мелнишко, на 31 август 1924 г. 

Затова е важно да се обрисува именно този последен период от неговата дейност, обхващащ времето между 9 юни 1923 г. и 31 август 1924 г. – период, който в много отношения бележи зенита на политическата дейност на Тодор Александров и определя бъдещите задачи и предиз- викателства пред неговите наследници. Позицията на Тодор Александров във ВМРО към 9 юни е все още безспорна, макар и не безпроблемна. Превратът и последвалото Септемврийско въстание принуждават значителна част от въоръжените групи на ВМРО да напуснат Македония и да се дислоцират в България, което провокира деморализация в поробеното население във Вардарска Македония[2]..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Възстановяването на ВМОРО под ръководството на Тодор Александров през 1909 – 1911 г.

Сп. "Македонски преглед", 2024, кн. 2. Слави Славов. Възстановяването на ВМОРО под ръководството на Тодор Александров през 1909 – 1911 г. ....49 - 76

"Младотурската революция (т.нар. Хуриет) от лятото на 1908 г. за броени дни драстично променя обществено-политическите нагласи в Османската империя. Въпреки че от самото начало придобива леко во девилен характер с осезаем привкус на класически военен преврат, съ битието отприщва вълна от бурни реакции и емоции сред разнородното в етнически, културен и конфесионален план население на империята, които трудно биха могли да бъдат определени като изцяло режисирани. Обявеното от младотурците възстановяване на ефимерно просъществувалата османска конституция от 1876 г., придружено от цялостното демократизиране на обществено-политическия живот и от обещания за бъдещи още по-радикални промени, предизвиква приповдигнати, дори еуфорични настроения. 

Празничните шествия и митинги в големите градове, на които най-честите думи в речите на ораторите са „свобода“, „равенство“ и „братство“, звуците на „Марсилезата“, изпълнявана от военните оркестри, повсеместното присъствие на червения цвят – уни версалния код на революцията, под формата на знамена, транспаранти и декорации по улиците и по военните мундири – всичко това създава усещането, че в Османската империя е настъпило нещо наистина голя мо и необратимо. 

Съпоставена с ретроградния режим на султан Абдул Хамид II (1842 – 1918), картината е толкова различна, контрастна и дори сюрреалистична, че изненаданите чуждестранни дипломати в продъл жение на седмици не могат намерят формулата за едно относително вярно, трезво и обективно обрисуване на случилото се в империята. Затова и не е чудно, че за българското революционно движение в Европейска Турция, олицетворявано от Вътрешната македоно-одринска ре волюционна организация (ВМОРО), промяната на 11/24 юли, въпреки някои предварителни индикации на местно ниво, също е изненадваща, а същевременно – и сериозно предизвикателство, което поставя на из питание самото съществуване на Организацията. 

Обявяването на Хуриета и премахването на абсолютисткия султански режим като че ли отнема от ВМОРО основния аргумент за воде ната от нея дългогодишна освободителна борба. След известно колеба ние ръководството на Вътрешната организация, представено от нейния Централен комитет в състав Павел Христов (1874 – 1922), Петко Пенчев (1882 – 1947) и Ефрем Чучков (1870 – 1923), решава да влезе в директни преговори с младотурците за преустановяване на въоръжената дейност и легализиране на четническите сили. 

Още на 12 юли в Битоля се провежда спешно съвещание с участието на двама от тримата членове на ЦК – Петко Пенчев и Павел Христов. На заседанието присъстват и битолският окръжен войвода Милан Матов (1875 – 1962) и още няколко местни дейци. След напрегнато обсъждане е взето решение за временно прекратяване на въоръжената борба. Твърдо за легализацията се изказва Пенчев, който е най-енту сиазиран от случилото се, докато П. Христов и М. Матов са настрое ни по-скептично. 

През следващите дни е постигнато споразумение с представителите на младотурския комитет в Битоля, според което организационните чети изцяло запазват личното си въоръжение[1]. Споразумението засяга само легализирането на Четническия институт. Останалите структури на ВМОРО продължават да функционират свободно до откриването на бъдещия Отомански парламент. Решено е като членове на ЦК Павел Христов и Петко Пенчев да заминат за Солун и да преговарят там от името на цялата революционна организация с Централния младотурски комитет[2]...

Целия материал по-късно...

Прочетете още »

Албански официоз за българите в Охридско-Дебърското въстание

През месец септември се навършват 109 години от най-голямото антисръбско въстание в западните части на Вардарска Македония. В този по-скоро спонтанен акт на съпротива се включват и се сражават заедно срещу общия враг хиляди албанци и българи. Това въстание, което за около две седмици застрашава властта на сръбския окупатор в една относително широка територия, като е освободен дори и Охрид, дава ясен знак за непримиримостта на местното население срещу новия окупатор. 

Неговото потушаване е съпроводено с нови жестоки сръбски репресии срещу албанците и българите в Македония. Българската историография го нарича Охридско-Дебърско, а албанската Септемврийско въстание, но въпреки безспорните факти, историци с различен произход се опитват да пренебрегват и дори напълно да отричат участието на българите в това въстание, преследвайки ясни, макар и нечисти политически цели. 

Този текст представя автентични албански свидетелства за участието на българите във въстанието, както и за сръбските жестокости и срещу българите в Македония. 

Вестник „Възраждането на Албания“ („Perlindja e Shqipëniës“), официален орган на Временното правителство на Албания, публикува много материали за българите в Македония в периода 1913–1914 г., когато българите и албанците в тези земи преживяват много страдания от сръбските, но и от гръцките завоеватели, което не ги обезкуражава да се борят рамо до рамо срещу общия враг. В началото се представят няколко съобщения в този вестник за жестокостите на сърби и гърци срещу българското население в Македония: „Perlindja e Shqipëniës“, сряда, брой 28/10, 1913, с. 2: Сръбските, гръцките, черногорските варварства „Кръвта, която се проля като река от албанците и от българите в Македония, стана причина Турция да загуби и да спечелят нашите врагове, които днес станаха господари на тяхното отечество и да ги наричат роби!... 

Затворите на Косово са препълнени с невинни албанци и с българи, които се изтезават по-лошо от времето на Инквизицията! Управителят на Скопие Церович, един див варварин, е разпръснал ужас сред албанците и българите. Вика ги в управлението и им казва, че ще им отреже краката и ръцете, ако не станат сърби!“. 

„Perlindja e Shqipëniës“, събота, брой 31/13, 1913, с. 4: 

 „Българите, които са избягали от районите, завзети от гърците, казват че не нито един българин не може да живее отсега нататък под гърците. Гърците вършат такива злини, че те карат да трепериш, когато ги разказваш, а какво остава да ги видиш с очите си“. 

„Perlindja e Shqipëniës“, сряда, брой 4/17, 1913, с. 5: 

 „...Няколко българи от Кичево, прогонени от Сърбия, дойдоха тук (в Елбасан – б.а.)“. 

За самото Охридско-Дебърското (Септемврийско) въстание от 1913 г. има дописки от автентични свидетели на въстанието, които описват участието на българското население, споразуменията между албански байрактари и войводи на ВМОРО: 

 „Perlindja e Shqipëniës“, сряда, брой 25/8, 1913, с. 2: 

„Най-накрая сръбското окръжно говори за българите, които работят заедно с албанците. Може заедно с албанските въстаници да се намират и българи. Няма съмнение, че тези, които страдат заедно, тези, които имат общ враг, те винаги ще сътрудничат. Сръбските комити не се ли присъединяваха толкова пъти срещу турското правителство? Да, както нашето правителство не може да ги поддържа албанците в Косово и не може да им каже да не се борят за техните права, така и България не може да предпази българите в Македония да грабнат оръжията колкото пъти могат и, ръка за ръка с албанците от Косово да се опитат да спечелят с оръжие тези свещени права, които не могат да спечелят по друг начин“. 

 „Perlindja e Shqipëniës“, с. 6: 

Сърбите в Дебърца 

„Говори се, че сърбите, като влязоха в Струга, поеха по посока на Дебърца, където горят с оръдия селата на българите, защото те взеха участие в това въстание, които ги е вдигнал капитан Милан Матов. Такива неща измислят сърбите и горят селата с цел да ги напълнят със сърби по вяра. Както се знае, Дебърца стои между Дебър и Струга“. 

„Perlindja e Shqipëniës“, с. 6: 

Българите са заедно с дебърците 

„Беше писано и по-рано, че всичкото българско християнско население се присъедини към албанските въстаници, затова нека да няма капка съмнение за някакво разделение между тях. Те смятат или да видят своите места освободени, или да се унищожат напълно. Този клетвен съюз е между албанските байрактари: Али Калоши, Малич Кърчища, Курт Хаджа с българите Милан Матов и Петруш (Петър – б.а.) Чаулев“. 

„Perlindja e Shqipëniës“, с. 6: 

Битката в Буково 

„Жестока и кървава битка се състоя в Петрино, в тази планина край Ресен, в Завой и в Буково. Храбростта, която показаха въстаниците, въпреки малкия си брой, няма равна по слава. Жертвите на врага са толкова много, че надхвърлят 500 или 600 души. Отново няма как да не споменем името на Петруш (Чаулев – б.а.), който показа своята изключителна храброст, че се учуди тамошното население“. 

„Perlindja e Shqipëniës“, сряда, брой 2/15, 1913, с. 7: 

Сърбия принуждава българите да воюват срещу албанците 

„Corriera d’Italia“ известява полуофициално от София, че сърбите принуждават българите да воюват срещу албанците. Тези, които не искат, ги изтезават. По тази причина разрушиха четири български села около Кичево. Мюсюлманите от Лажани, Житоше, Дебрища, Църнилища и Десово избягаха в планините, за да не воюват срещу албанците“. 

В този вестник се публикуват и автентични свидетелства за сръбските жестокости и срещу българското население в района на Голо бърдо в Албания: 

„Perlindja e Shqipëniës“, сряда, брой 15/28, 1914, с. 4: 

Пътуване в Голо бърдо 

„От Требища отидохме в Себище, село от 150 къщи: изгорени 107 къщи, всички плевни и една джамия. И тук църквата не беше разрушена. Тук сърбите убиха 15 души, от които 11 бяха стари жени, които бяха оставени да пазят къщите, както и трима българи. Една жена вдовица, българка, ми каза: „Дойдоха като диваци, стреляйки с пушки отдалече и когато се приближаваха подпалваха къщите. Започнаха да палят и нашата къща; излезе синът да им каже: недейте, ние сме християни; но даже не го попитаха, а го убиха на място и подпалиха къщата. Останах като кукувица без човек. Ох, какво ми направиха проклетите: оставиха ме напълно сама“. 

Във вестника се срещат и дописки, които описват сътрудничеството между албанци и българи в различни аспекти: 

„Perlindja e Shqipëniës“, с. 4: 

Албанско-българското приятелство 

„Знае се, че при последното надигане, което направиха албанците в Дебър срещу сърбите, взеха участие и много местни българи в борбата срещу общия враг. Така и когато сърбите отново се върнаха, варварствата, които извършиха срещу албанците, ги направиха и срещу българите в страната и те, заедно с албанците дебърци, който успя избяга и дойде в Елбасан и навсякъде из Албания. Приятелското и човешкото отношение, което показаха в този случай албанците спрямо избягалите българите, се споменават с похвала от българския печат. Сред другите албанци, българските вестници споменават с голяма чест Акиф паша, префекта на Елбасан, както и на неговия племенник Ирфан бей. Неговите патриотични и човешки чувства са познати от всички албанци. Българските вестници пишат, че когато са си тръгнали от Елбасан дебърските българи, Ирфан бей ги е изпратил, показвайки любов и съчувствие към тях. На всички им е подарил по една турска лира. Такива албанци трябва да бъдат много уважавани от техните съотечественици, защото представят добре албанския народ със своите хубави чувства и отношение”. 

 „Perlindja e Shqipëniës“, събота, брой 25/7, 1914, с. 2: 

„Още не беше изсъхнало мастилото от подписа на представителите в Лондон, група албански мъже, без хляб в стомаха, без ризи на тялото и опинци на краката, нападнаха като лъвове в планините на Дяково, Люма и в Дебър, новите завоеватели и варвари. И в Македония българите хвърляха във въздуха мостове и застави с бомби и така този цвят на подписа на решенията в Лондон се превърна в цвета на поробените“. 

 Тези автентични материали опровергават категорично всякакви спекулации относно поведението на българското население в западните части на Вардарска Македония по време на въстанието през септември 1913 г. Някои от публикациите са и ценно свидетелство за българите на територията на Албания, които са подложени на сръбските жестокости заедно с техните албански съселяни. 

 Д-р Антон Панчев

Прочетете още »

139 г. от Съединението на Източна Румелия с Княжество България

Днес се навършват 139 години от Съединението на Източна Румелия с Княжество България. 

Ръководството на Македонския научен институт поздравява всички българи с тази светла дата от най-новата ни история. 

Честит празник! 

От УС на МНИ

Прочетете още »