За „езика“ на македонците

събота, 4 юли 2020 г.

За „езика“ на македонците 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света"

Доц. д-р Ал. Гребенаров

Македония е историко-географска област, населена през вековете с различни народности, от които най-многобройни са българите. Редица научни дисциплини разполагат с множество доказателства, които потвърждават тази констатация. Между тях не прави изключение и езикознанието, защото езикът е важен признак за национална идентичност на всеки индивид. Аргументирани становища, че официалният език в Република Северна Македония е югозападна писмено-регионална норма на българския език, читателите могат да открият в изданието на БАН „За официалния език на Република Северна Македония“. Тази малка книжка от 64 страници, появила се в навечерието на обичания християнски празник, посветен на светите братя Кирил и Методий, породи поредна антибългарска кампания в Скопие. Новият предизборен повод за врага бе намерен. Посоката му – позната от десетилетия. 

Неочакваната твърда реакция в София обаче за не/подкрепа на бленуваното еврочленство на Република Северна Македония „успокои“ в някаква степен страстите. Питаме се – докога? Македонският научен институт, верен на традицията да популяризира изследвания и извори за Македония, в днешния брой на Бюлетина предоставя мнението на френския историк Леон Ламуш за езика в Македония, която той познава в детайли.

 Сред множеството книги, издадени от популярния френски писател, общественик и военен деец, се откроява трудът му „La Question des minorités“. В него са приведени исторически документи, етнодемографски статистики, езикови особености и признания от чуждестранни писатели, пътешественици, учени и писатели, показващи според думите му „по неоспорим начин българския народностен характер на македонските славяни“. Отделяйки особено внимание на сърбите и на езика им, авторът заявява, че единствени срещу цялото световно обществено мнение те не признават съществуването на българско национално малцинство на територията на югославската държава. 

По-надолу обнародваме откъс от спомената книга, който се отнася за говора в Македония. По подобие на мнозина негови съвременници след Първата световна война, Леон Ламуш не познава понятието „македонски език“. И да припомним – книгата „La Question des minorités“ е издадена в Париж през 1931 г. – време, през което Югославия е едно от „любимите деца“ на Франция. 

 „А. ЕЗИКЪТ НА МАКЕДОНЦИТЕ 

Всички народи на съвременна Европа и особено народите от източната ѝ част, театър на толкова последователни нашествия, са приели тол¬кова примеси, че днес е много трудно да се говори за отделни раси. Съществува обаче един външен белег, който има особена стойност при определянето на националността – това е езикът. Така че с много малко изключения виждаме, че въпросите за националността се основават върху различията на езиците, на които говорят съответните групи. От това следва, че от голямо значение е да се определи към кой език принадлежат диалектите, на които говорят славяните в Македония.

 Тези диалекти са доста многобройни и различни и това може вече да бъде считано като указание, защото подобно е положението и в самата България, докато сръбският език се отличава със забележително единство. Но всеки компетентен и непредубеден човек би могъл лесно да познае дали даден говор представлява разновидност на българския, защото този език, близък роднина в някои отношения на сърбохърватския, се различава съвсем ясно от всички останали славянски езици по два характерни белега: той е загубил почти напълно някогашното си склонение, така добре запазено в другите езици от същата езикова група, и притежава опреде¬лителен член, който се поставя в края на думата, както правят това и два нему съседни неславянски езика – румънският и албанският. 

А тези две особености могат да се открият, изразени съвсем ясно, и във всички македонски диалекти. Изчезването на склоненията е засегнало дори сръбските говори в областта в непосредствено съседство със Стара Сърбия (Прищина, Призрен) и в югоизточната част на някогашното кралство, макар че това явление е напълно чуждо на сърбохърватския език, който, на¬против, е съхранил със забележителна точност седемте падежа на славян¬ското склонение. А що се отнася до определителния член, той се среща не само навсякъде в Македония, но е получил изключително развитие тъкмо в областите, съседни на сръбските. Така например, докато в България и в Източна Македония „селото“ се нарича само „село-то“, в областта на Прилеп и в санджака на Дибра (Дебър) може да се каже „село-то“, „село-во“, „село-но“, според това, дали се касае за някакво село въобще или за близко или далечно село. Същата особеност съществува, макар и по-слабо изразена, в областта Полог (Тетово, Гостивар), чийто диалект е бил изследван от руския професор Селишчев. 

Не може да се каже, че тук се касае за българско книжовно влияние, пренесено чрез училищата, защото всички говори в България с изключение на някои области в Ро¬допите притежават определителен член само с „т“ и, от друга страна, отделянето от сръбския е твърде ясно, тъй като той не познава нищо подобно. Използването на съкратени лични местоимения, подобно на те, te (ме, те) във френския, съвпада също така с всеобщата употреба на такава форма в българския език. 

При глаголите инфинитивът е напълно изчезнал, както в източнобългарския говор, докато в сръбския език употребата му, макар и ограничена, все пак се е съхранила. Бъдещето време в двата главни южнославянски езика се образува по¬средством една съкратена форма на глагола искам, но докато в сръбския спомагателният глагол се спряга, като се поставя след, а понякога и пред инфинитива на главния глагол, в българския език спомагателният глагол се е превърнал в неизменяема частица, която предшества главния глагол, спряган по формите на сегашно време. Впрочем този вид бъдеще време е чисто балкански, защото се среща в албанския, в македоно-румънския и в новогръцкия. Всички македонски диалекти употребяват българската форма на бъдеще време.

 Тоничното ударение, което наистина се мени според диалектите е много различно от сръбското, което се характеризира с модулации, чужди на македонския. Много диалекти имат постоянно ударение било на предпоследната сричка, било на третата от края на думата. Биха могли да се цитират и други фонетични или морфологични особености. От всичко това следва изводът, че всички македонски диалекти имат ясно изразен български характер, нещо, което не могат да променят някои фонетични или речникови белези, близки до сръбския, повечето от които имат спорадичен характер и дори някои от тях се срещат в гово¬рите в Западна България, като например палаталното к, което често пъти замества българското cht (щ) и което е аналогично, но не и идентично с един сръбски звук. 

Вокализацията на л след гласна се среща например в думата бугарин – българин, която много македонци употребяват вместо българин; тя се среща също така и в названието на град Кукуш вместо Кълкиш. Кой би могъл да си помисли, че този град, впрочем много отдалечен от сръбските области, който бе пламенно огнище на българското родолюбие, средище на Българската католическа църква, две особености, заради които бе напълно разрушен от гръцката армия през Втората балканска война, кой би си помислил, казахме, че този град би имал нещо сръбско…“. 

Леон Ламуш. „La Question des minorités“, Paris, 1931. 

По: Българската история в трудовете на европейски учени. БАН. С., 1970, 168–170.

Необичайни избори посред лято

четвъртък, 2 юли 2020 г.

Необичайни избори посред лято 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 6

Костадин Филипов

Предсрочният парламентарен вот в Република Северна Македония за първи път ще бъде в сряда в разгара на лятото и ще продължи три дни Най-после! Лидерите на парламентарните партии в Република Северна Македония се разбраха предсрочните избори, отложени от 12 април, да бъдат проведени на 15 юли. Дори председателят на саморазпусналия се парламент Талат Джафери, който през целия период на спорове – кога вотът да бъде насрочен, се дърпаше отново да свика Собранието, сега подписа закона за датата 15 юли. 

Президентът Стево Пендаровски, който по време на цялата криза с коронавируса действаше енергично и със самочувствие като държавник с легитимен избор от май миналата година, също подкрепи решението на политическите партии. Значи, 15 юли. Двадесет и втори избори в суверенна и независима Република Северна Македония – местни, парламентарни или президентски, пети предсрочни. Богата електорална статистика, която би трябвало да отразява демократичния характер на политическата система и да дава чувство на задоволство на обществото и на избирателите. 

Това пък ни кара да кажем: какво толкова, едни от многото избори, нека да гледаме на тях спокойно и трезво. Спокойни ли? Та, самият избор на дата вече бе пъхнат плътно в острата предизборна борба, която се води още от края на миналия октомври, когато при президента Стево Пендаровски лидерите на парламентарните политически партии решиха с консенсус предсрочният вот да бъде на 12 април. После той бе отложен заради заразата с коронавируса, но и дори и в условията на полицейски час и ограниченията на извънредното положение, предизборната кампания не е преставала. Вярно, под друга форма, лишена от масовост, предимно от телевизионните екрани и чрез прессъобщения на партийните централи, но предизборното противоборство въобще не е спирало. В това число и около датата на изборите. Колко варианта бяха предложени от страна на управляващите социалдемократи, от служебното правителство на Оливер Спасовски, лично от лидера на партията Зоран Заев. 

И всички те бяха отхвърляни от председателя на опозиционната ВМРО-ДПМНЕ Християн Мицковски като неуместни заради епидемията и заради „грижата за здравето на гражданите“. Но че всичко това е било демагогия и тънки пропагандни сметки стана ясно, когато Мицковски под напора на събитията изведнъж се отказа от „твърдата“ си позиция за избори през септември и склони на 15 юли. Просто защото това бе негово предложение, надхвърлящо само със седмица последния вариант на Заев за 8 юли. За да може сега Мицковски да тържествува по медиите и на пресконференции, че е натрил носа на Заев дори с избора на дата за провеждането на предсрочния вот и че това е само един символ на предстоящата разгромна победа над СДСМ, с която ВМРО-ДПМНЕ ще се върне на власт. 

Начело с Мицковски като премиер, разбира се, ако онзи беглец от правосъдието Никола Груевски не поиска да се качи на белия кон и с него да влезе триумфално в Скопие. Нали докато беше премиер построи в центъра на града Триумфална арка, за която и до днес всички се питат на каква голяма победа е посветена тя. И нямат отговор. Само че този предсрочен вот на 15 юли има доста особености, които го различават от всички предишни, а най-вероятно и от всички следващи. Не говоря за решителния характер на изборния резултат, който ще определи кой ще бъде начело на изпълнителната власт в държавата през следващия четиригодишен период, ако и той не бъде предсрочно съкратен, разбира се. 

Или както казва един популярен журналист от Скопие – на 15 юли вечерта ще се знае „кой е Брут и кой е Цезар“. Той имаше предвид вътрешнопартийните битки в почти всички политически партии – по-големи или по-малки, на македонците или на албанците, за лидерство след вота, но пък на мен ми се струва, че тази историческа ретроспекция ще се отнася с пълна сила и за властта в страната. Кой да я тури в скута си и да я дундурка както си знае, или да стои отстрани и да се облизва, виждайки как победителите се ползват от благините ѝ. Брут или Цезар, Цезар или Брут. 

Нещо такова. Погледнете календара –15 юли е сряда. Не е нито един от почивните дни в края на седмицата – събота или неделя. Избори в работен ден, който, разбира се, служебното правителство се задължи да обяви за неработен. Всъщност, срядата ще е денят на основния избор, който по традиция ще започне в 7 часа сутринта, но този път избирателните секции ще затворят чак в 21 часа. Трябвало да има повече време за гласуване, тъй като през целия ден гласоподавателите ще трябва да спазват правилата на поведение по време на епидемия: физическа дистанция и така нататък. Предишният ден, вторник, по стара изборна практика ще гласуват старите и болни хора, войниците в казармите, затворниците зад решетките. Казахме „стари и болни хора“, за които се налага уточнението, че не става дума за страдащи от заразата Ковид-19. За тях е определен денят понеделник,13 юли, когато ще имат възможност да гласуват всички в принудителна карантина или самоизолация, наложени от заразата. Както се вижда, очертава се тридневен електорален маратон, някак си несъвместим с активния летен сезон. Политиците в Скопие през тези тридесет години независимост на страната винаги са се стремели да избягват да провеждат избори в разгара на лятото.

 Това е сезон, както и друг път сме писали, за който в Република Северна Македония се готвят отдавна, планират дестинации, правят своите сметки. В известен смисъл лятото и мястото, където ще го прекараш, се превръщат в един обществен фетиш и мярка за социален престиж. Но ако за летуване извън страната активният почивен сезон започва далече по-рано, за охридското крайбрежие, с гордост и преувеличено наричано от местните хора „нашето море“, той стартира тъкмо откъм 15 юли и трае до към средата на август. Толкова. Значи, избирателите, или по-точно-голяма част от тях, по време на вота няма да си бъдат у дома. 

Плюс това предпазливостта и страхът от заразата с коронавируса основателно ражда прогнозата за отказ от гласуването. Което още отсега кара политиците в Скопие да се страхуват, че избирателната активност ще падне рязко от „стандартните“ около 60 на сто, около които се „върти“ при предишните вотове. Очевидно пред урните ще отидат само твърдите ядра на партиите, които я докарат 40 процента активност, я не. Ако това се случи, ще стане повод на загубилите изборите да поставят под съмнение легитимността на победителите и правото им да управляват държавата без достатъчна електорална подкрепа. Което пък означава, че ожесточената, но ограничена от масови прояви – митинги, събрания и др., предизборна кампания ще продължи и след 15 юли. 

Лично за мен изборите на 15 юли, освен това кой ще управлява Република Северна Македония през следващите години, трябва да дадат отговор на въпроса ще възобнови ли работа Съвместната комисия за история и образование между двете държави, която бе създадена според Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество, подписан от премиерите Бойко Борисов и Зоран Заев? 

Учените от Република Северна Македония, едностранно прекратиха участието си в работата на Комисията, оправдавайки се тъкмо с насрочените за 12 април, но после отложени избори. Не искали да се политизира дебата, казват, макар че според мен истинските причини са други. Е, сега вече избори ще има. Въпросът е ще се върнат ли на масата на разговорите хората от Скопие или някакви други „съображения“, наложени от ситуацията, отново ще ги накарат да се държат недоброжелателно и дръзко и да откажат участие в по-нататъшната работа. Всичко ще зависи от резултата от едни необичайни избори посред лято на 15 юли.

Без отворени граници с България животът е трудeн в Западните покрайнини

сряда, 1 юли 2020 г.

За борбата на българите от Босилеградско с коронавируса, за последствията от карантината, за преиначаването на историческата истина, за корените на демографските и екологичните проблеми в района с директора на Българския културно-информационен център в Босилеград Иван Николов разговаря журналистът Костадин Филипов 

Иван Николов е роден 1959 г. в с. Ресен, Босилеградско. Изявен поет, писател и общественик. Директор на Българския културно-информационен център в Босилеград. Главен редактор на списание „Бюлетин“. Автор на четири стихосбирки и на книгата „Българите в Югославия – последните Версайски заточеници“. Написал е стотици статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на националната идентичност и спазване на правата и интересите на българите в Сърбия. Член е на Македонския научен институт. Носител на наградата на Европейския парламент „Европейски гражданин за 2016 г.“ 

- Г-н Николов, да започнем от нещо по-актуално, за което си говорим всеки ден – как в Босилеград се преборихте с коронавируса? Как затварянето на границата се отрази на контактите с България? 

– Още не съм сигурен, че сме се преборили. Както и навсякъде, наложи се да преустановим работата си, да се приберем вкъщи за около два месеца и максимално да ограничим физическите си контакти. Да, освен опасността от вируса, човек трябва да е и достатъчно психически устойчив, за да се справи с изолацията и особено с противоречивите информации от медиите. Ние в Босилеград така и не разбрахме, имало ли е коронавирус сред нас, или не. Местният щаб най-напред твърдеше, че няма, после каза, че има един положителен случай. По същото време, на сайта на Министерството на здравеопазването пишеше, че в Босилеград има 4 положителни проби на коронавирус!? Попаднахме в двойна изолация – границата с България бе затворена, а междуградският превоз към Сърбия беше спрян. Хората, които пандемията завари в чужбина, не можаха да се приберат, а тия, които решиха да се прибират, влязоха в капана на двойната карантина – единият път, влизайки в България, и вторият – влизайки в Сърбия. Затварянето на границата определено ни се отрази зле. Все пак Босилеград е район, който естествено гравитира към България. Всекидневието на хората е от двете страни на границата. През последните две-три десетилетия станахме още по-зависими от България – стотици студенти следват в българските ВУЗ-ове, някои са на работа в България, повечето имат българско гражданство, други кандидатстват за него, караме коли, регистрирани в България, имат бизнес, свързан с България, лекуват се в България, снабдяват се със стоки от първа необходимост, някои имат имоти... И когато всичко това спре, животът става много труден. 

– Наскоро отбелязахме 100 години от погрома в Босилеградско, 100 години от Ньойския договор, а тази година се навършват 100 години от окупацията на Босилеградско. Продължава ли споменът за онези времена да е жив сред хората в Босилеградско?

 – Да, въпреки десетилетните опити да се изтрият, да се преиначат или поне да се претълкуват историческите събития – особено в учебниците по история. Старите хора много добре си спомняха, но те си отиват и си отнасят спомените. Не всички млади се интересуват от миналото. Ние сме длъжни да изследваме историческите източници и да оставим една завършена история на поколенията. Не само за да запазим паметта на жертвите, но и да намерим смислени обяснения за съвременните явления. Историята има отложено действие във времето – някои исторически събития предопределиха не само настоящето, но вероятно и бъдещето ни. – Вие оглавявате Българския културно-информационен център в Босилеград. Как работите с местната власт, има ли още напрежение след скандалите с арестуването на паметните плочи с имената на жертвите от Босилеградския погром от 15–16 май 1917 г.? 

– С изключение на един кратък период през 2004 – 2005 г., ние не сме работили и не можем да работим с местната власт. Това напрежение, както казвате вие, не се дължи на някаква лична или политическа нетърпимост. Трябваше да минат години институциите в България да разберат същността и причините на спора между КИЦ-а и кметската власт в Босилеград. Този спор е чисто идеологически. Кметската власт в Босилеград е част от системата на управлението и провежда вековната политика на консервативния великосръбски национализъм, чиято цел винаги е била да изкорени българщината в Западните покрайнини и в Македония. Културно-информационният център „Босилеград“ прави точно обратното – създава и разпространява българска култура с цел да укрепва българското самосъзнание сред младите и да утвърждава европейските принципи и ценности. Това са два противоположни лагера. 

Водоразделът беше през 2005 г. когато кметът Захариев даде едно мълчаливо съгласие, без пукната пара, да издигнем паметник на Васил Левски в Босилеград, вероятно без да осъзнава какво точно прави. Но след като в Белград жестоко му издърпаха ушите, за да излезе от положението, само след няколко месеца той разреши да се построи партизанска чешма на три крачки от паметника на Левски, на която на 8 септември комунистите и т.нар. ветерани от Втората световна война полагат венци и цветя и произнасят антибългарски слова по повод „Деня на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация“? Това е, което взриви нашите отношения. 

Но Захариев вече беше направил политически капитал в България с мълчаливото си съгласие да се построи паметник на Левски и едни влиятелни и авторитетни хора в София му отвориха много врати в ДАБЧ, МОН, ВМА, Министерство на правосъдието и къде ли още не. Те повярваха, че той е истинският човек, чрез когото България може да постигне целите си в Босилеград, а той ги използваше, за да прави дребни услуги на хората само, за да ги зарибява за избори. И нищо повече от това. По едно време си повярва и се опита да злепостави КИЦ-а пред българските държавни институции и да ни закрие. Стотици страници съм изписал по тая тема. 

Така продължи до 15 май 2017 г., когато кметът не само отказа да постави паметна плоча на жертвите от Босилеградския погром, но и не посрещна вицепрезидента на България г-жа Илияна Йотова, която дойде в Босилеград по този повод. След няколко дни, по негов сигнал, полицията прибра паметната плоча. Тук му падна маската и той си показа истинското лице, а България мълчаливо свали доверието си от него. 

– Добре, защо е тая съпротива, какво толкова страшно има в това да се постави тая паметна плоча? 

– Страшното е, че по този начин падат сръбските митове, че България е вечният враг на Сърбия, че е окупатор и че Българската армия е избила десетки хиляди невинни сърби по време на Първата и Втората световна война, че Сръбската армия не била воювала на чужда територия и т.н. Не забравяйте, че от 2011 г. насам в Южна Сърбия се проведоха сума ти „научни конференции“, на които Сръбската православна църква, Сръбската академия на науките, Президентската институция, университетите, местните власти, полицията, училищата до детските градинки, включително, се упражняваха по темата „българските зверства“ по време на Първата и Втората световна война. КИЦ-а влезе в челен сблъсък с тях. 

Как си представяте, че в такава антибългарска среда, изведнъж можете да поставите паметен знак, с който се отбелязва едно историческо събитие, разобличаващо истинското лице на сръбския шовинизъм – проникването на паравоенната чета на Коста Печанац на територията на чужда държава, избиването на безпомощни старци, жени и деца, плячкосването на тяхното имущество и опожаряване на Босилеград и околните села? 

 Сърбия още не е готова да препрочете и преосмисли истинската си история. Въпреки че поставянето на тази паметна плоча не беше никаква наша провокация, а бе мотивирано от благородната идея да отбележим паметта на невинните жертви на войните и да вдъхновим процес на национално помирение между сърби и българи на най-високо равнище. Европа е омиротворена, когато се помиряват немци и французи, немци и поляци... Интересно е, че такъв процес тече във Войводина, между сърби и маджари, между сърби и немци. Ние просто искахме да следваме техния пример, но не се получи. България много болезнено реагира върху посегателствата върху българската история в Република Северна Македония, но за българската история в Поморавието и Западните покрайнини все още си мълчи. Отговорността и вината на България е, че все още няма самочувствието на европейска държава да удари с юмрук по масата срещу продължаващата антибългарска истерия в сръбското общество. 

– В много разговори, които сме водили, сте споделяли дълбоката си тревога от демографския проблем в Босилеградско. Има ли изход от тази ситуация? 

– Демографският проблем е резултат от политиката, за която вече споменах и която цели не само да дебългаризира, но и да обезлюди българските райони. Всъщност това е целта на всяка завоевателска политика – за да усвоиш една завоювана територия трябва да унищожиш, да изгониш или трайно да спечелиш хората, които живеят на нея. Това не е нищо ново и има множество примери в историята. А изход? 

Изход може да има само дотолкова, доколкото тази политика се прекрати и се положат усилия и средства да се преодолеят последствията от нея. След разпадането на Югославия великосръбската национална идеология бе поразена, но не и победена. Очакванията, че Сърбия ще промени националната си парадигма, отношението към съседите и ще се демократизира и европеизира, не се осъществиха. Това просто не се случи, Сърбия се завърна в началото на 90-те години от миналия век и отново поведе същата борба за решаване на националния си въпрос по стария начин – създаване на етнически чиста държава на сръбския народ върху набелязани етно-исторически територии в съседните държави. Това не вещае нищо добро нито за нас, нито за сърбите, нито за мира и сигурността на Балканите. Демографският проблем е въпрос на икономическа сигурност, на правова сигурност, добро образование, здравеопазване, чиста околна среда – тогава хората където и да отиват, ще се връщат. 

– Преди време във Вашия край имаше сериозен екологичен проблем. Какво стана с него – намери ли се решение или не? 

– Проблемът има две основни измерения и не засяга само нашия край, но и България и Република Северна Македония. Първо, неспазването на стандартите за защита на околната среда при експлоатацията на олово и цинк в мините „Подвирове“ в село Караманица, и „Грот“ в село Мусул. Отпадните води, силно наситени с олово, се изливат направо в притоците на река Драговищица, която се влива в Струма. 

Отделно от това оловните прахообразни частици също замърсяват въздуха и се разпространяват към България и Република Северна Македония без да отчитат влиянието върху околната среда в трансграничен контекст. Става дума за икономическите интереси на чужди рудодобивни компании, на които сръбското правителство разрешава да мародерстват по нашите краища. Второ, безконтролното изграждане на ВЕЦ-ове, които унищожават околната среда и биоразнообразието. И тук става дума за инвестиции на капитали със съмнителен произход. Трайно решение на този проблем все още няма, защото сръбската държава е в насипно състояние. 

Последствията обаче са фатални. Прави впечатление, че хората в близост до мините все по-често боледуват и умират. Ако не се направи нищо, замърсяването на водите по течението на Драговищица ще стигне до Кюстендил и ще продължи нататък... 

– Господин Николов, вие сте известен правозащитник на правата на българите в Сърбия и конкретно – в Босилеградско. Има ли промяна в отношението на централните сръбски власти към правата на българите в Босилеградско? Или пак всичко е кампанийно, като се дават обещания, когато има срещи на високо равнище с български държавници? 

- Вече споменах, че промяна може да има едва когато се промени националната парадигма, образецът на сръбската национална идеология. Докато това не се случи, не може да се очаква никаква промяна не само към българите в Босилеградско. Бил съм свидетел на всички прекрасни обещания през последните три десетилетия, дадени на пресконференциите след българо-сръбските срещи на високо равнище. Нито едно от тях не е изпълнено. Обещанията са част от стратегията да тупаш топката, да успокояваш българската дипломация и другите външни фактори и да чакаш икономическите и демографските процеси да изчистят района от българи. 

 – На 21 юни се проведоха избори в Сърбия? За кого гласуваха българите от Босилеградско? Ще има ли някаква, макар и малка промяна в следизборната ситуация, как мислите? 

– Робите винаги са гласували за господарите си. Не защото господарите са добри, а защото робите нямат вътрешната свобода да избират. Три седмици преди изборите правителството даде по 100 евро на всички сръбски граждани. Изборите бяха отложени заради пандемията, сега управляващите направиха втори опит. Това стана по време на пандемия, без предизборни събрания, без дебати по медиите, без възможност опозицията да представи някаква алтернатива, така че тия избори бяха предрешени в полза на сегашното управление. 

Всички свободни граждани и немалка част от опозицията в Сърбия се обявиха за бойкот на изборите. Зависимите граждани гласуваха за статуквото, останалите си останаха вкъщи. Парадоксалното в тази шизофренна ситуация е, че всички гласуваха за собствените си врагове. А после ще хленчат в София за български паспорти, за да избягат в чужбина и за да не се върнат никога вече.

Скопски митрополит Неофит (1870 - 1938)

вторник, 30 юни 2020 г.

Източник: Бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 6. 

(светско име Наум Паскалев) (юни 1870, Охрид – 7 януари 1938, София), висш духовник. 

Учи в родния си град и в свещеническото училище в Одрин. Встъпва в монашество (1889) и е ръкоположен за йеродякон през 1890 г. 

 Завършва Московската духовна семинария (1897). Повикан да служи на Екзархията, се отказва да учи в духовната академия и се(светско име Наум Паскалев) (юни 1870, Охрид – 7 януари 1938, София), висш духовник. Учи в родния си град и в свещеническото училище в Одрин. Встъпва в монашество (1889) и е ръкоположен за йеродякон през 1890 г. Завършва Московската духовна семинария (1897). Повикан да служи на Екзархията, се отказва да учи в духовната академия и се завръща, за да стане учител в скопското педагогическо училище (1897–1899). 

Председател е на църковните общини в Дойран (1900), в Кукуш (1901–1903) и в Солун (1903–1908). Архимандрит (1897); хиротонисан за епископ с титлата Брегалнишки (1908); викарий на Скопската епрахия (1908–1909). През 1910 г. за кратко е управляващ Охридската епархия и с.г. е избран за Скопски митрополит. Енергичен защитник на правата на българското население в Македония и Екзархията в борбата им срещу османската власт и сръбската пропаганда. Противопоставя се на дейността на униатската църква в Кукушко. По време на Балканската война защитава християнското население от оттеглящите се османските войски. През Междусъюзническата война е арестуван от сръбските полицейски власти и изпратен в България. През 1913–1915 г. управлява Одринска епархия. 

През 1915 г. се завръща в Скопие, но през 1918 г. отново е принуден да напусне града. Оглавява Струмишката епархия (1919); делегат е на Светия синод в Рилския манастир (1920–1925); управлява Лозенградската епархия (1925–1937). Поради тежко заболяване се завръща в България, където умира.

Д-р Володя Милачков

Никола Киров-Майски (1880 - 1962)

понеделник, 29 юни 2020 г.

 140 години от рождението на Никола Киров-Майски (Н. К. Трайков) 

(28 юни 1880, Крушево – 2 август 1962, София)

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 6.

Деец на македоно-одринското революционно движение. Завършва Българската гимназия в Солун (1902). Учителства в с. Баница, Леринско (1902–1903; 1905–1906), Крушево (1903–1905), Дебър (1910–1911) и др. 

Училищен инспектор в Охрид (1912–1913), главен учител на българските училища в Югоизточна Албания (1914). Участва в Илинденско-Преображенското въстание и е секретар на щаба на крушевските въстаници. След това е член на Околийския комитет на ВМОРО в Крушево. Отново е учител в с. Баница и Ихтиман. 

Директор е на училищата в Дебър и Ресен, а по-късно е назначен за училищен инспектор в Охридско. Той е един от организаторите на Македонската федеративна организация и е сред редакторите и сътрудниците на нейния печатен орган „Автономна Македония“. 

Автор е на книгите: „Крушово и борбите му за свобода“, „Светлосенки“ и др.

Д-р Володя Милачков

95 години от основаването на Македонската кооперативна банка

петък, 26 юни 2020 г.

95 години от основаването на Македонската кооперативна банка (МКБ)

Източник: Бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 6

Основана по инициатива на Националния комитет на македонските братства на 25 юни 1925 г. като кооперативно кредитно сдружение, по образец на популярните банки, с район на действие София и околните селища, включени в Столична голяма община. Банката е изцяло ориентирана към македонските бежанци. 

Според чл. 30 от нейния устав членове могат да бъдат „пълнолетни български граждани само от македонски произход, без разлика на националност, както и македонски зетьове“. По изключение могат да се приемат местни българи с особени заслуги към македонското освободително дело. През 1941 г. това положение е изменено, като за членове се приемат всички български граждани, без разлика на произход. Дяловият капитал на МКБ при основаването ѝ е 177 000 лв. Учредители са 77 лица и един колективен член (Прилепската кооперативна банка).

Капиталът ѝ нараства бързо – през 1930 г. е 18 000 000 лв., а по-късно достига ок. 20 000 000 лв. Според Устава си МКБ извършва всички банкови операции, като отделя обаче особено внимание на кредитирането на своите членове чрез отпускане на заеми, откриване на текущи сметки срещу поръчителство и срещу залог, издаване на гаранционни удостоверения и др. Предвидено е да оказва медицинска помощ и да извършва благотворителност. При банката има застрахователен отдел за нейните членове. Управлението на банката се осъществява от Общо събрание на членовете, Управителен съвет от 9 членове и Контролен съвет от трима членове. 

Първият председател на Управителния съвет е Никола Стоянов, дългогодишен директор на държавните дългове. През 1926 г. МКБ е приета за колективен член на Българската централна кооперативна банка, от която е финансирана. 

 През 1942 г. по решение на Общото събрание Македонската кооперативна банка става член на Общия съюз на популярните банки, а на 21 март 1948 г. се обединява с Банишорската популярна банка под името Народна кооперативна банка, която прекратява своята дейност през 1951 г.

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2020