About

ИЗДАНИЯ | EDITIONS

Документи за дейността на Кирил Дрангов

14/07/2025

Кирил Дрангов на панахида в Скопие,
40-те години на ХХ в.
сп. "Македонски преглед", год. ХXIII, 2000, кн. 1, Билярски, Ц. и Т. Андонов. Документи за дейността на Кирил Дрангов след преврата на 19 май 1934 г. ... 107–124

За Кирил Борисов Дрангов (1901, Лом - 1946, София) почти нищо не е писано в историческата литература. Името му рядко се среща само в обобщаващите изследвания за македонското освободително движение от 20-те години до смъртта му през лятото на 1946 г., около която и до днес има редица неясноти. 

Не малко място за него като революционер отделя членът на ЦК на ВМРО Иван Михайлов в спомените и книгите си. Биографията на този революционер, син на видния български пълководец и военен теоретик полк. Борис Дрангов, тепърва трябва да се пише, но липсата на исторически документи за неговия живот и дейност са основна пречка за това. Ще споменем само основните моменти от неговия живот...

Целия материал четете по-долу:

 

Битката на "Ножот" (1907)

13/07/2025

    Гл. ас. д-р Слави Славов

Боят при скалата Ножот, до село Ракле (Прилепско), станал на 1 (14 юли н.ст.) 1907 г., заедно със съпътстващите го сблъсъци при околните височини, е най-мащабното и кръвопролитно сражение на ВМОРО с турските войски за целия следилинденски период. 

В боевете взимат участие пристигналите от България чети на Христо Цветков (Костурската чета), Тане Николов, Михаил Чаков, Иван Наумов-Алябака, както и местните организационни чети и милиция на войводите Петър Ацев, Велко Попадийски, Мирчо Найденов, Секула Ораовдолски и Гьоре Спирков. 

Костурската чета

Само при Ножот загиват около 50 четници, а общият брой на убитите в сраженията в Никодимската планина, при селата Никодим, Ракле и Попадия, въпреки известни различия в данните, е близо седемдесет. Пресъздадена с целия си драматизъм и величие от Стефан Аврамов (в „Революционните борби в Азот (Велешко) и Поречието”) и от Христо Силянов (във втори том на „Освободителните борби на Македония”), саможертвата на „ножовци” трайно се вписва в българския национален пантеон. 

 В съседна Р Македония сражението също намира своето достойно място чрез провежданите годишни чествания, макар и с тенденциозни интерпретации за неговата „македонска” (в смисъл на национална) същност. 

 Как се достига до това колкото героично, толкова и трагично събитие? Обикновено когато се говори за героизма и саможертвата на „ножовци,” остава на заден план въпросът как такова внушително четническо струпване се оказва в отдалечената от българските държавни граници Западна (Отвъдвардарска) Македония. 

Всъщност сражението при Ножот не е самостоятелен, изолиран епизод от революционната история на ВМОРО. То е резултат от дълго планирана четническа офанзива, целяща да изтласка сръбските и гръцките чети от Македония. Предисторията на разглежданите събития е следната. През февруари 1907 г., за да се преодолее дълбокото разделение във ВМОРО, е сформирано т.нар. Временно задгранично представителство. Новият извънреден орган, изпълняващ функциите и на Централен комитет, е в състав Христо Матов, Иван Гарванов и Борис Сарафов – трима от най-влиятелните фигури в Организацията. Макар и създадено при извънредни обстоятелства, 

Четата на Михаил Чаков

Временното представителство развива енергична дейност срещу сръбската и гръцката въоръжена пропаганда в Македония. В основата на тази активност е решителната подкрепа от страна на българското правителство. През пролетта на 1907 г. официална България предоставя на Вътрешната организация най-голямата до този момент военна и финансова помощ. Общото количество на дадените пушки, освен мунициите и останалите военни материали е 3300. От тях 2300 са модерните австро-унгарски „Манлихер,” с които е въоръжена по-голямата част от редовната българска армия. 

Тази безпрецедентна (и като количество, и като качество) по мащабите си правителствена помощ не е отпусната безцелно. Получените средства са използвани за осъществяване на отдавна проектираната въоръжена акция, целяща генерално изтласкване на сръбските, а в перспектива – и на гръцките чети, от контролираните от тях райони в Македония. С предоставените от България средства са изцяло екипирани и въоръжени няколко големи чети (с общ числен състав от 200–250 души), командвани от войводите Тане Николов, Михаил Чаков, Христо Цветков, Иван Наумов-Алябака и др. Българското правителство не само предоставя оръжие за четите, но и създава улеснения при попълването на личния им състав. За целта се планират и организират бягства от различни гарнизони в страната. 

Михаил Чаков
Ключова роля при набиране на четническия контингент и подбора на войводите играе енергичният Борис Сарафов, който (вече в качеството на задграничен представител) за пореден път успешно използва контактите си с офицерството и управляващите. През пролетта на 1907 г. десетки български войници „дезертират” от своите поделения, за да се включат в подготвяната четническа акция.

 В резултат, в повечето от горепосочените чети броят на военнослужещите понякога е над половината от личния им състав, а младежите, родени в другите краища на българските етнически територии, значително надвишават тези от Македония. От 40-те души на Костурската чета 22-ма са от Македония, а 18 – от Княжеството (предимно от Южна България). Ако при Костурската чета все пак съотношението е в полза на „македонците,” не е така при останалите участници в сраженията при Ножот. 

Най-многобройната чета от концентрираните в района е тази на популярния войвода Иван Наумов-Алябака. Състояща се от 60 души, тя е необичайно голяма дори в сравнение с останалите, което се дължи на голямото число войници, придадени към нея на последния етап от формирането ѝ. 38 от четниците на Алябака са родом от Княжество България, 22 – от Македония. При четата на войводата Тане Николов родените в Македония са най-малко – седем, като останалите 21 са от Княжеството или Одринско. За четата на Михаил Чаков, която според дневника на Кюстендилския пункт е от 38 души, не на всички е отбелязано месторождението, но и при нея ситуацията е същата. 

Макар и откъслечни, сведенията за войнишки бягства с цел включване в четите за предстоящата кампания са достатъчно категорични. Изглежда водещ в това отношение е Пловдивският гарнизон. В тайна телеграма от началника на Втора инспекционна област (в Тракия) ген.-майор Никола Иванов се дава информация за организираното бягство на 31 унтерофицери и войници от Трети артилерийски пловдивски полк. Основна роля при нейното организиране е изиграл служещият в полка капитан Д. Стойков, „роднина на Сарафова” (става въпрос за братовчеда на Сарафов – б.а.). Подчертано е, че за да агитират по-успешно, организаторите са действали от името на военното министерство, а в София войниците са били посрещнати от войводата Иван Наумов-Алябака. Четническата кампания на ВМОРО от лятото на 1907 г. не остава незабелязана и от враговете на Организацията. Турският комисар в София Садък паша и сръбското дипломатическо представителство, които поддържат тесни взаимни контакти на антибългарска основа, се сдобиват с подробни сведения за подготовката на предстоящата акция. На 27 май 1907 г. дипломатическият представител в София Светислав Симич изпраща обширен и изключително подробен доклад до Белград за състоянието на Вътрешната организация и нейните бъдещи намерения. Симич е един от най-добрите познавачи на ВМОРО и същевременно ключова фигура за сръбската въоръжена пропаганда в Македония. Наред с останалата информация, рапортът отбелязва и начина, по който се рекрутират организационните чети. 

Войводата Тане Николов на панахида в памет на загиналите бойни другари, 14 юли 1941 г. 

Интересното е, че сведенията на сръбския дипломат съвпадат почти напълно с поверителната информация по случая и на управляващите в България. Докладът детайлно разглежда колективното бягство на войниците от Пловдивския гарнизон. Симич няколко пъти употребява термина „дезертьори” в кавички, почти със сарказъм, давайки ясно да се разбере, че бягствата са предварително организирани, и то не без съдействието на властта. Както сам отбелязва сръбският дипломат, като се има предвид забележителната дисциплина в българската армия, това масово отклонение от военна служба е най-малкото озадачаващо. Симич пояснява, че вместо да се отправят към близката българо-турска граница в Родопите, всички пловдивски „дезертьори” организирано се озовали в София, където войводата Васил Чекаларов, „човек на Б. Сарафов”, с още 6 четници ги превел през Кюстендил за Скопския район. 

През късната пролет на 1907 г. четите, сформирани от Временното задгранично представителство, последователно са изпратени в Отвъдвардарска Македония. В края на юни 1907 г. в района на селата Никодим, Ракле и Попадия се съсредоточават около 200 четници, придружени от местна милиция. На 1 (14) юли 1907 г., след драматично сражение при връх Ножот и околните височини, сборните чети понасят тежки загуби (близо една трета от личния им състав). Поражението се отразява изключително неблагоприятно на цялата кампания и съществено изменя нейния първоначален замисъл. Българските чети, концентрирани при селата Никодим, Ракле и Попадия, дават различен брой жертви. Най-трагична е съдбата на Костурската чета, поела прекия удар на основните турски сили. Повечето от членовете ѝ се самовзривяват в условията на пълно обкръжение.

 Според дневника на Кюстендилския пункт Костурската чета дава 35 убити, от които 19 са родом от Македония, а 16 – от Княжеството и Одринска Тракия. В общия брой на загиналите при Ножот и околността четници (вероятно 67) преобладават българите от Княжеството. При четата на Михаил Чаков, немалка част от която също отбранява позицията на Ножот, от 18 загинали четници 7 са родом от Македония, а 11 – от Княжеството. И трите жертви (според дневника), които дава четата на Тане Николов, са родени в Княжество България. Публикуваните през последните години поверителни сръбски дипломатически документи налагат преосмисляне на ролята на официален Белград в трагичните събития при Ножот. Сръбското правителство е силно притеснено от подготвяната четническа акция и прави всичко възможно, за да ѝ се противопостави. През целия период на кампанията неговата агентура разполага с актуална информация за придвижването на българските чети и почти сигурно улеснява тяхното по-бързо откриване от османските власти. 

Точно на същия ден, когато става битката при Ножот – 14 юли, сръбското министерство на външните работи изпраща циркулярно писмо „до всички посланичества, консулства в Турция и представителството в София”. Писмото обобщава цялата налична до момента информация за предстоящата акция на ВМОРО. Подробно се изброяват българските чети, навлезли в Македония през последните седмици, датите, на които са преминали границата, войводите им, както и количеството оръжие и муниции, което пренасят. Със завидна точност се отличава твърдението, че „българското правителство е предоставило на организацията за Велешка каза 3000 пушки на разположение и необходимия брой войници”. 

В писмото с безпокойство се подчертава, че войводите Михаил Чаков, Тане Николов и Алябака са служили в българската войска. От министерството обръщат внимание и на факта, че масовите бягства на „дезертьори” (като пример се посочва Софийският гарнизон) продължават и за тях умишлено не се говори в българската преса. Понесли тежки загуби при Ножот, изпратените от София чети на ВМОРО не успяват да овладеят стратегическата инициатива и в много отношения губят настъпателните си възможности. Въпреки трагичното сражение обаче повечето от формированията на Вътрешната организация, след известна реорганизация, остават в западните райони на Македония. Тяхното присъствие през следващите месеци и продължаващият пренос на оръжие изиграват решаваща роля за преустановяването на сръбското настъпление. 

Правителствените манлихери определено допринасят за по-ефективната борба срещу чуждите пропаганди и установяването на едно относително равновесие. Четническата офанзива от лятото на 1907 г., завършила с епичното сражение при Ножот, е най-голямото усилие на ВМОРО да промени тежката за нея и за българското население ситуация в Македония. Акцията е подкрепена решително, (материално и логистично), от официална София и протича при необичайно голямо пропорционално участие на българи от другите краища. В основната си част това са „дезертирали” войници и подофицери от армията на Княжество България. Едва ли има друго събитие от революционната история на ВМОРО, което така ярко да демонстрира общобългарския характер на македоно-одринската освободителна борба. Общата братска могила, в която са погребани героите от Ножот по заповед на турския военачалник Енвер бей, по един колкото трагичен, толкова и емблематичен начин символизира тогавашното българско национално единство. Днес, поне пред паметта на героите, спекулациите и откровените фалшификации относно националния произход на „ножовци” би следвало да престанат.

Бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2025, бр. 6

11/07/2025


БЮЛЕТИН 

БЪЛГАРИТЕ НА БАЛКАНИТЕ И ПО СВЕТА 

Бр. 06 за 2025 г. 

Съдържание: 

Новини за Република Северна Македония... 1 – 6 
Български общности зад граница... 6 – 11 
Акцент на броя: Присъдата срещу Люпчо Георгиевски е класически пример на съчетание на уж независимото правосъдие и политиката... 12 – 13 
Интервю на броя: Проф. д-р Ана Кочева – Поморийският регион представлява същински микрокосмос на целокупния български езиков свят... 14 – 18 
Анализи и коментари... 19 – 21 
Дейност на МНИ... 22 – 30 
Нови книги и издания... 30 – 31

Целия материал четете по-долу:

Бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2025, бр. 5

10/07/2025

БЮЛЕТИН 
БЪЛГАРИТЕ НА БАЛКАНИТЕ И ПО СВЕТА 

Бр. 05 за 2025 г. 

Съдържание: 

Новини за Република Северна Македония... 1 – 5 
Български общности зад граница... 5 – 10 
Акцент на броя: В политиката трябва да има и елементарна доза морал... 11 – 13 
Интервю на броя: Доц. д-р Ангел Джонев – Връзката между Научен институт „Западни покрайнини“ и МНИ е неразривна... 14 – 18 
Анализи и коментари... 18 – 21 
Дейност на МНИ... 21 – 24 
Нови книги и издания... 24 – 25

 Целия материал четете по-долу:

Васил Чекаларов (1874-1913)

09/07/2025

   На 9 юли 1913 г., след неравно сражение с гръцката редовна армия и андартски четници, в планината Вич, близо до родното Костурско, загива войводата от ВМОРО Васил Чекаларов. Отрязаната му и впоследствие разнасяна като военен трофей глава по един трагичен начин символизира края на надеждите този български край да бъде присъединен към Родината-майка.


 Васил Чекаларов. Студийна фотография 

 Васил Чекаларов (Чакаларов) е роден в костурското село Смърдеш (дн. Кристалопиги, Република Гърция) през 1874 г. Отрано емигрира в България и се включва активно в работата на Върховния македоно- одрински комитет (ВМОК) под председателството на поручик Борис Сарафов. С харизматичния революционен водач го свързват отношения на тясно сътрудничество и близко приятелство, останали непроменими през годините. 

 В навечерието на Илинденско-Преображенското въстание Васил Чекаларов вече е един от главните ръководители на ВМОРО в Костурско. Има основна заслуга за доброто въоръжаване на Костурска и Леринска околия чрез уредения канал за закупуване на оръжие от Гърция. Чекаларов е сред най-твърдите и последователни поддръжници на въстанието. Войводата се аргументира с тежката обстановка в окръга вследствие зачестилите афери и сражения, както и с жестоките репресии на османските власти спрямо цивилното население. Като представител на Костурския революционен район Чекаларов присъства на Смилевския конгрес през пролетта на 1903 г., на който се вземат конкретните решения за започване на въстанически действия на територията на Битолски революционен окръг. По време на Илинденско-Преображенското въстание Васил Чекаларов се изявява като енергичен водач и талантлив тактик. Обединените костурски чети за кратко освобождават градчетата Клисура и Невеска. Дейността на Чекаларов по време на въстанието му спечелва симпатиите на местното население. Името на войводата се произнася с респект и от свои, и от чужди, въпреки че след 1903 г. за близо десет години той не се завръща в родния край.


 По време на въстанието, 1903 г. 

 След потушаването на Илинденско-Преображенското въстание Чекаларов трайно се установява в София. При очерталото се във ВМОРО идейно-организационно разделение войводата се присъединява към групата на т. нар. сарафисти. Участва в учредения от Борис Сарафов Временен комитет, който безуспешно се опитва да оглави ръководството на Вътрешната организация.


 Васил Чекаларов и Борис Сарафов 

 Същевременно се задомява, става баща, построява собствена къща. За да изхранва семейството си, сменя различни професии, съвместявайки грижите за близките с революционните ангажименти. 

 През март 1908 г. присъства като делегат на Кюстендилския конгрес на ВМОРО.


Чекаларов със съпругата Олга и дъщеря си Екатерина 

 По време на Балканската война от 1912 – 1913 г. В. Чекаларов се включва в Партизанските отряди към Македоно-одринското опълчение от българската армия. Командир е на чета № 4, част от съединената Костурска чета, предназначена да оперира в районите на Костурско и Леринско. Още в първите седмици на войната смелите действия на отряда всяват паника сред деморализираните турски войски и подпомагат настъпващата от юг гръцка армия. След като освобождава редица селища, през ноември 1912 г. съединената Костурска чета влиза в гр. Костур. 

 През фаталното лято на 1913 г., в дните преди началото на Междусъюзническата война, Васил Чекаларов отново се включва в Партизанските отряди (Сборната партизанска рота) от Македоно- одринското опълчение. Въпреки крайно неблагоприятните, дори безнадеждни условия, неговата чета извършва дълбок рейд на югозапад, към Беломорска Македония. Изолиран на стотици километри от позициите на редовната българска армия, след поредица от сражения отрядът на Чекаларов е унижожен. Получил многократни ранявания, войводата загива геройски при с. Бел камен (дн. Дросопиги, Р Гърция). Смъртта му е тежък удар за българщината в Костурско. И днес населението в този изстрадал край пази жив спомена за легендарния въстанически водач. 

Отрязаната глава на Васил Чекаларов

гл. ас. д-р Слави Славов

Славейко Арсов (1878 - 1904)

08/07/2025

Славейко Арсов
(1878 - 1904)
140 години от рождението на Славейко Арсов (17 август 1878, Щип – 9 юли 1904, с. Гигянци, Кратовско). 

Деец на македоно-одринското революционно движение. Ресенски войвода. Учи в Щип, Скопие и София. Става член на ВМОРО през 1896 г. Учителства в Кичево (1899), където създава комитети на ВМОРО. В началото на 1900 г. е арестуван от турските власти и задържан 14 месеца в затвора. В края на 1901 г. е четник при войводата Марко Лерински, а от 1902 г. става войвода първоначално в Битолско, а после в Ресенско. 

Успява да подготви много добре района си по отношение на въоръжаване и войнска подготовка на населението. Делегат на Смилевския конгрес на Битолски революционен окръг април 1903 г., на който се обсъжда тактиката на предстоящото въстание. По време на Илинденско-Преображенското въстание води редица сражения с турската войска и башибозук. 

След потушаване на въстанието организира укриването на оръжието в Ресенско и с чета от 24 души заминава за България. През лятото на 1904 г. на път за района си, по време на сражение в местността „Лингура“ до с. Гигянци е тежко ранен и се самоубива.

д-р Володя Милачков

...

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2025