Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2024, бр. 9
Наказателна акция, извършена в Горна Джумая (дн. Благоевград) от последователи на Тодор Александров.
Вестта за неговото убийство не е обявена до 12 септември 1924 г., началото на Горноджумайските събития. На тази дата е решено след погребението на Т. Александров да се проведе среща между представители на ВМРО, водени от Ал. Протогеров, и ръководното тяло на Илинденската организация.
В подготовката на акцията участват Г. Баждаров, К. Пърличев, Н. Томалевски, П. Шанданов, Й. Гюрков, П. Михайлов, К. Дрангов, А. Даскалов, Ив. Караджов и др. Лично Ив. Михайлов уведомява за нея военния министър Ив. Вълков, който обещава исканата помощ от гарнизона в Горна Джумая. В резултат от застъпничеството на Г. Баждаров и К. Пърличев е решено да не се посяга на Ал. Протогеров, който не знае нищо за подготвяното покушение.
В дома на Панайот Райнов на 12 септември вечерта К. Дрангов и П. Шанданов убиват Ал. Василев.
На следващия ден са убити Г. Атанасов и Ар. Йовков, а Г. Занков успява да се спаси. Убити са членове на ВМРО от близкото обкръжение на Ал. Василев, обвинени и набедени за участници в убийството на Т. Александров.
Горноджумайските събития се използват от Ив. Михайлов и съратниците му, за да засвидетелстват лоялността си към правителството на Демократическия сговор и да унищожат идейните си противници сред комунистите, федералистите и бившите санданисти.
Затова след 12 септември 1924 г. са убити Димо Хаджидимов, Владислав Ковачев, Чудомир Кантарджиев, Георги Скрижевски, Петър Чаулев, Александър Буйнов, Арсени Йовков и др.
Авторите на Горно-джумайската акция стабилизират пиринската спомагателна база и утвърждаване водещата роля на ВМРО в освободителното движение на македонските българи.
Вдъхновяваният от Скопие съвременен македонизъм се опитва да представи събитията от 12 септември 1924 г. като ден на „българския геноцид върху македонците“.
Тази интерпретация е грубо посегателство върху историческата истина и родовата памет. Загиналите около 35 души не са убити от лошите „бугари“, а са жертва на братоубийствената кървава разпра в освободителното движение на македонските българи.
Печат на Охридското благотворително братство, чийто дългогодишен член е бил Иван Групчев
150 години от рождението на Иван Групчев /псевдоними КЛМН, КЛМ и Салямо, Селимо, Селямо и Z/ (25 януари 1874, Охрид – 11 юни 1963, София) – български революционер, деец на ВМОРО.
Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2024, бр. 1
Син е на Екатерина Шапкарева, която е сестра на Кузман Шапкарев. Първоначално образование получава в Охрид, а в 1892 г. завършва българската гимназия в Солун, където е съученик на Гоце Делчев. Учителства по различно време в Гевгели, Охрид, Ресен и Крушево.
В 1894 г. влиза във ВМОРО и за революционната си дейност е арестуван, затварян и изпращан на заточение. През 1906 г. е избран за председател на околийския революционен комитет в Охрид. Делегат е на Кюстендилския конгрес на организацията (1908). През Балканската война заедно с брат си Георги Групчев е доброволец в Македоно-одринското опълчение, а в Междусъюзническата война е в Сборната партизанска рота.
В дните на Охридско-Дебърското въстание участва във временната българска управа на Охрид. През Първата световна война, след освобождението на Охрид се завръща в града и е негов кмет. Напуска го с отстъпващите български войски и в края на септември 1918 г. се установява със семейството си в София.
На 54 години завършва финанси в Свободния университет за политически и стопански науки. Дейно участва в работата на емигрантските македонски организации, а домът му е любимо място за срещи на съратниците и техните семейства.
150 години от рождението на Павел Генадиев (10 юни 1873, Битоля – 10 юли 1959, София) – общественик, деец на ВМОРО и ВМК, публицист.
Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2023, бр. 6
Неговият дядо митрополит Генадий Велешки и баща му Иван Генадиев са дейци на черковно-националното движение. Брат е на Никола Генадиев. От 1880 г. живее и учи в Пловдив, където впоследствие се включва в културния и обществено-политически живот. Следва в СУ. През 1895 г. се присъединява към ВМОРО.
Учителства в Лозенград и Мустафа паша (дн. Свиленград) (1895–1897) и осъществява културно-просветна и революционна дейност. Работи за революционната организация в Одринска Тракия.
След извършено убийство е осъден, затворен и изгонен от Турция. През 1902 г. се установява в София. Участва в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание в Тракия и е редактор на в. „Македоно-одрински куриер“ (1903).
След 1909 г. се отдава на обществено-политическа и стопанска дейност. Избиран е за народен представител. Противопоставя се на участието на България в Първата световна война на страната на Германия. Занимава се с издателска и публицистична дейност. Автор е на книгата „Своеволията и престъпленията на чуждестранните банки в България“ (1933).
След Втората световна война се обявява против предаването на Пиринска Македония на Югославия и срещу официалното отричане на българския характер на Македония. Прави преводи, пише публицистика и спомени за политически и културни дейци. Негов личен архив се съхранява в ДА „Архиви“.
120 години от гибелта на
Димитър Гущанов (1876, с.
Крушево, Демирхисарско – 4
май 1903, с. Баница, Серско) –
деец на българското
националноосвободително
движение в Македония и
войвода на ВМОРО.
Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2023, бр. 5.
Роден е в учителското
семейството на българския възрожденски и просветен деец Атанас Гущанов. Димитър учи в българското училище в Сяр и в богословското училище в Самоков.
Учителства в родното село на баща му – Старчища, Неврокопско. Заминава за Швейцария, завършва право в Лозана (1898). Учител е в Кочани и Петрич, където влиза във ВМОРО и става околийски ръководител.
През септември 1902 г. минава в нелегалност и става четник в четата на Михаил Чаков. Като член на Серски революционен комитет е определен от Г. Делчев за инспектор на четите в окръга.
От февруари 1903 г. е драмски войвода и участва в атентата на жп линията при р. Ангиста.
Загива заедно с Г. Делчев в сражението с турски аскер в с. Баница и са погребани в общ гроб. Неговото име носят улици в Петрич и София.
Част от обединената чета на мичман Тодор Саев и Никола Лефтеров
сн. ДА "Архиви"
120 години от началото на Горноджумайското въстание 1902 г. – въстаническа акция, организирана от Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК) с председател Стоян Михайловски и ген. Иван Цончев.
Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2022, бр. 9
Целта е да се предизвика дипломатическа намеса на великите сили, която да принуди Високата порта да приложи чл. 23 и чл. 62 от Берлинския договор (1878), даващи автономия на областите (вкл. Македония и Тракия), населени с християни. От лятото на 1901 г. ВМОК започва да изпраща чети в Македония, за да подготвят населението за въстание. Ръководителите на ВМОРО се обявяват против подготвяната акция. Според тях въстанието е прибързано, неподготвено, условията не са назрели, а и международната обстановка не е благоприятна. През 1902 г. в Горноджумайско, Петричко, Малешевско и Мелнишко навлизат чети на ВМОК.
В отвъд Вардарска Македония е изпратена чета начело с Анастас Янков, в която са включени над 200 четници, произхождащи от Костурския край, както и офицери и подофицери от българската армия, преминали в запаса. Опитите на Ан. Янков да вдигне въстание завършват с неуспех, поради противодействието на местните ръководители на ВМОРО Васил Чакаларов и Пандо Кляшев. В края на август и началото на септември 1902 г. ВМОК съсредоточава в Пирин четите на офицерите Петър Дървингов, Тодор Саев, Софрони Стоянов, Йордан Стоянов, Христо Саракинов, Димитър Думбалаков, Антон Бозуков, Владимир Каназирев и Константин Кондов. Общото командване се поема от Ив. Цончев и Стефан Николов.
На 18 септември в с. Градево е разработен и приет план за въстанието, предвидено да избухне на 25 септември. Главен обект на атаката е определен гр. Горна Джумая (дн. Благоевград). Бойните действия обаче непредвидено започват 2 дни по-рано. На 23 септември четите на Т. Саев и Йор. Стоянов водят сражения в с. Железница и Сърбиново (дн. Брежани). Атаката срещу Г. Джумая не се осъществява. Четите на П. Дървингов и Борис Сугарев се прехвърлят в Разложко.
В с. Недобърско (дн. Добърско) водят сражения с турски военни части и отстъпват към с. Бистрица. На 2 октомври заедно с четите на Ст. Николов, Д. Думбалаков и Димитър Зографов нанасят поражение на турски табор. След сражението четите се отправят към Мелнишко, за да вдигнат въстание и да окажат помощ на четите на Йор. Стоянов и Павел Давков. Обединените чети на Ал. Протогеров, Д. Тренчов, Любомир Стоенчев, Христо Танушев, К. Балтов и Еньо Димитров водят няколко сражения с турски войски край с. Бистрица, където Ив. Цончев е ранен.
Общо по време на въстанието се водят 19 сражения с турски войски в Горноджумайско, Петричко, Мелнишко Струмишко и Разложко, в които участват 2850 въстаници срещу 15 000 редовна турска войска. Опожарени са 15 села, убити са 87 мъже, жени и старци, други над 600 души са подложени на репресии и издевателства, над 2000 души напускат родните си огнища и се отправят към пределите на свободна България.
Всичко това разстройва създадената организационна мрежа на ВМОРО. Въстанието активизира и европейската дипломация. На 8 февруари 1903 г. от името на великите сили на турското правителство е връчен проект за реформи, изработен от Русия и Австро-Унгария, който предвижда реорганизация на полицията и жандармерията. Реформите, известни като пъдарски реформи, не предвиждат радикални промени за решаване на македонския въпрос, а се ограничават в незначителни по същество мерки.
Натискът на великите сили и българското правителство принуждават Високата порта да даде амнистия на политически затворници – Д. Груев, Хр. Татарчев, Хр. Матов и др. Горноджумайското въстание ускорява подготвяното от ВМОРО общо въстание в Македония и Одринско през 1903 г. Тогава двете течения на революционното движение – ВМОРО и ВМОК постигат съгласие за единни революционни действия.
145 години от рождението на Михаил Герджиков /псевд. Мишел, Тодор Луканов, Лясов/ (26 януари 1877, Пловдив – 17 март 1947, София) – деец на македоно-одринското освободително движение, учител, журналист.
Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2022, бр. 1.
Завършва френския пансион в родния си град. По-късно е изключен от местната гимназия, заради участие в тайна група за освобождението на Македо-ния.
През 1887 г. заминава в Швейцария, където изучава право.
Един от учредителите е на кръжока „Женевска група“, работещ за освобождение на Македония. С други членовете от кръжока става поклонник на анархистичната идеология.
През 1899 г. преустановява образованието си, за да влезе в Македония като учител в Битолската гимназия.
През следващата година се озовава в Солун и замества временно един от секретарите на ВМОРО.
След разконспирирането му от властите се присъединява към четата на Христо Чернопеев. Изпълнява важни мисии на ЦК на ВМОРО – неутрализира разбойническа чета, води преговори във Виена за покупка на оръжие, а през 1902 г. е назначен за инспектор-ревизор на Източна Тракия.
В качеството си на подвижен член на ЦК през октомври с.г. навлиза в Одринско с агитационна чета. Участва в Илинденско-Преображенско-то въстание като член на Главното революционно боево тяло.
Ръководи освобождението на Василико (дн. гр. Царево) и участва в организирането на т.нар. Странджанска комуна.
След поражението на въстанието се грижи за настаняването, оземляването и прехраната на тракийските бежанци. Заедно с Б. Сарафов търси помощ в Западна Европа за пострадалото население.
През август 1908 г. е един от инициаторите за свикването на конгрес на революционните дейци в Одрин. По време на Балканската война ръководи доброволчески отряд в тила на турската армия.
След Първата световна война е сред учредителите на Временното представителство на обединената бивша ВМРО. Развива усилена обществена и публицистична дейност.
След септември 1923 г. попада в затвора, а през следващата година емигрира в Цариград.
Тук оглавява течението на национал-революционерите във ВМРО (об.) и е избран за член на Задграничното бюро към ЦК. Разочарован от идейната организационна безпътица, в началото на 30-те години се завръща в България и до пенсионирането си през 1938 г. работи като журналист.
Участва в обществено-политическия живот на страната и след 9 септември 1944 г.
135 години от рождението на Дора Габе (28 август 1886, Дъбовик, Добричко – 16 февруари 1983, София) – поетеса и писателка, активистка на добруджанското движение. „
Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 8
Учи в Балчик и Добрич и в девическите гимназии в Шумен и Варна. През 1904 г. записва „Естествени науки“ в Софийския университет, а през 1905–1906 г. следва френска филология в Женева. Завършва висшето си образование в Гренобъл. След Първата световна война се включва в работата на Дамския комитет към Добруджанската организация.
От 1928 г. се заема с организирането на дамски групи към дружества „Добруджа“. Става член на Дамския секретариат (1929–1933), поставил си за задача да изведе на по-високо ниво степента на организираност на добруджанските жени. Активно участва в акциите за събиране и изпращане на книги и учебници в Добруджа и за образоване на деца и младежи от областта. Член е на Добруджанския научен институт (1932). Председател е на създадения през 1933 г. Добруджански женски съюз и го представлява в Съюза „Добруджа“, в ръководството на който взима участие и е редовен сътрудник на печатния му орган.
Като член на българския ПЕН-клуб и по други поводи се среща с видни политици, общественици, представители на културата в Англия, Франция, Чехословакия, Полша, Румъния и др. Пленителен оратор на множество публични изяви на добруджанци, ползваща се със симпатиите на българския творчески елит, тя има съществен принос при осъществяване на организационната, пропагандната, културно-просветната и благотворителната дейност на Добруджанската организация.
Автор е на многобройни и ярки публицистични и художествени творби, посветени на Добруджа и нейното трудолюбиво население, подложено на мъчителни изпитания. Между книгите, които привличат вниманието на добруджанци, е „Малкият добруджанец“ (1927). На нея се придава важно значение за самосъхранението на добруджанската емиграция и особено на подрастващото поколение добруджански българи. През есента на 1940 г. тя влиза с българските войски във възвърната към България южна част на Добруджа и публикува вълнуващи описания на радостта и възторга на българското население.
Впоследствие в разговори и литературни анкети разкрива моменти от историята на добруджанското движение.
Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света",
2019, бр. 12
д-р Володя Милачков
150 години от рождението на Иван Гарванов (23 декември 1869, Стара Загора – 28 ноември 1907, София). Виден деец на македоно-одринското освободително движение, член на ЦК на ВМОРО, учител. Роден е в семейството на богатия търговец Георги Иванов, убит по време на Руско-турската война (1877–1878). Началното си образование получава в родния си град, а гимназия завършва в Пловдив (1888).
Учителства в Стара Загора (1888–1889), след което следва и завършва като първенец Физико-математическия отдел на Висшето училище (дн. СУ „Св. Климент Охридски“), (1892). През 1893–1894 г. специализира физика във Виенския университет и през юли 1894 г. защитава докторска дисертация.
През 1894–1903 г. е учител по физика и математика в Солунската българска мъжка гимназия „Св. Кирил и Методий“. През пролетта на 1897 г. заедно със свои сподвижници създава в Солун по внушение на Екзархията Българското тайно революционно братство, на което е избран за председател. Предвиждало се новата организация да се противопостави на ВМОРО и революционната ѝ дейност и да я измести.
Благодарение на активната дейност на Гарванов започва издаването на нелегален печатен орган на братството – в. „Борба“. В гимназията се създават ученически групи от техни съмишленици, а организационната мрежа се разраства – основава се клон в Прилеп, в Ахъчелебийско (дн. Смолянско), Велес, Сяр, Дедеагач и др. След поредица от неуспехи през 1899 г. братството се саморазтурва, а членовете му се присъединяват към ВМОРО. Гарванов става член на Вътрешната организация през септември 1900 г., когато е избран и за член на нейния Солунски окръжен комитет, а в началото на 1901 г. след т.нар. Солунска афера, когато ВМОРО фактически е обезглавена – и за председател на ЦК.
В началото на януари 1903 г. под негово ръководство се организира и провежда Солунският конгрес на ВМОРО, на който се взема решение за обявяването на Илинденско-Преображенското въстание. След Солунските атентати (1903) е арестуван, осъден и изпратен на заточение в крепостта Акия в Мала Азия, но през 1904 г. е амнистиран. Установява се в София, където е учител във Втора мъжка гимназия. Задграничен пред¬ставител е на организацията и член на ЦК. Убит е заедно с Борис Сарафов по нареждане на Яне Сандански. Награден е с орден „За гражданска заслуга“ ІV степен (1897).
Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2019, кн. 7
Английски политически и държавен деец. Лидер на Либералната партия. Заема и отговорни държавни постове – министър-председател (1868–1874, 1880–1885, 1886, 1892–1894). По време на Априлското въстание (1876) и след неговото потушаване се обявява в защита на пострадалото българското население.
Автор е на брошурите „Българските ужаси и Източ¬ний въпрос“ (1876, преведена на бълг. ез. 1880) и „Уроци по клане…“ (1877, преведена на бълг. ез. 1887).
В полза на българите се изказва и в редица от своите парламентарни речи. Заема положително отношение и към Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885).
Част от четата на Йордан Стоянов, късната есен на 1902 г.
Сн. Централен държавен архив
Горноджумайското въстание 1902 г.
Откъс от книгата "Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи", II т., С, Македонски научен институт, 1995 г.
"...въпреки противодействието на ВМОРО, през лятото на 1902 г. Върховният комитет начело с ген. Ив. Цончев продължава да изпраща чети в Македония, които водят успешна агитация за въоръжено въстание. Техните войводи, предимно офицери, напуснали българската армия и преминали в запаса, говорят пред народа, че въстанието ще бъде обявено още през есента. Така те успяват да привлекат на своя страна част от комитетите в Разложко, Мелнишко, Неврокопско и Демирхисарско и да създадат своя вътрешна база.
Сред членовете на Върховния комитет все повече се утвърждава преценката, че моментът е най-благоприятен за едно въстание. Според тях, по този начин щяла да се предизвика намесата на великите сили за въвеждането на реформи в поробените области..."
Сред непрежалимите жертви на Илинденско–Преображенското въстание е и
Питу Гули – главният герои на най-трагичната сцена в крушевската драма.
Питу Гули е роден
през 1865г. в
малкото българско селище Крушево, разположено в котловината на Баба планина.
Начално образование получава в родния си град, но поради невъзможност да
продължи обучението сисезалавя със занаята на баща си –
сърмаджийство.
През 1882 г.
заминава за Княжество България, където още 17-годишен се включва в чета, сформирана
през пролетта на 1885 г. от героя от Кресненско-Разложкото въстание Адам
Калмикиков. Тя е организирана от дружество „Македонски глас”. След обиране на военния склад в Кюстендил през
май с.г. въоръжените четници се отправят към Македония. Сред планината Малешево, обградена от
турски аскер, четата се разпръсва.Войводата
Калмиков е убит. Питу Гули и още няколко четници, търсещи другарите си, са
настигнати и заловени от турската полиция. Отведени на разпит и преминали през съд, те са изпратени на
заточение за 10 годинив крепостта
Бакърмадем в Мала Азия.
След 8 години изгнание
Питу Гули е освободен и се завръща в родното Крушево и взема участие в
изграждането на революционните комитети в района. Няколко години по-късно се
прехвърля в България. Сближава се с Тома Давидов и заминава с него през август
1901 г. в Македония. На следващата
година отново влиза там като помощник на Тома Давидов в четата му. След
сражение край Куманово е ранен и изпратен за лечение в София. През март 1903 г.
отпътува към Кюстендил. Градът е определен за сборен пункт на навлизащи в
Македония чети, начело с Чернопеев, Кондов,Мазнейков, Самарджиев, Дечев, Сърбакови Питу Гули.
На 24 март, непосредствено преди да потегли сборният отряд от около 190
четницикъм вътрешността на Македония,
фотографът Атанас Новев заснема съвета на водачите на четите.
Четата на Питу Гули със знамето
Първите сблъсъци с турски войници са през
април 1903 г. в Горноджумайско и Струмишко. Тук Питу Гули вече е ръководител на
чета, в чиито състав са предимно ученици и студенти. Смелост и решителност
проявяват младите четници, част от които падат край Голак иПлачковица. Все пак успяват да пробият обръча
и да се отправят към предвидените райони. Следващите няколко месеца до
обявяването на въстанието действа в роднотоКрушево. След пристигането си е избран за член на Крушевския комитет на
ВМОРО. До началото на въстанието предприема масова агитаторска обиколка сред
местното българско население в района, но и сред власите и гръкоманите, които
се намират там. След полученото възвание за въстанието в Крушево е обявявана
т.нар. Крушевска република в къщата на революционерите
Наум и Георги Томалевски, На 20 юли/2 август градът е превзет от
въстаниците, начело с Никола Карев. За крайната победа и падането на последната
турска позиция допринася Питу Гули. Появил се на бял кон, той взима бутилките с
газ и подпалва турската казарма. П. Гули ръководи трети въстанически отряд,
най-многобройния отряд, наброяващнад
350 четници.
Радостта от постигнатия успех трае 10 дни, през които в града царува
извоюваната свобода. На 29 юли/11 август в града пристига известие, че от
Прилепското поле наближава Бахтиар паша с 20 хилядна войска.Въстаническият щаб обмисля оттегляне на четите
в планината. Напуснал събранието, Питу Гули се укрепява на позицията на Мечкин
камен и забива знамето, с мисълта, че ще се даде саможертва за делото и ще
защити от опожаряване и издевателства града. На 30 юли/12 август стрелбата
продължава няколко часа от двете страни. Сред дъжд от куршуми, застанал под
знамето, сражавайки се с пословичен героизъм, П. Гули е застигнат от
неприятелски куршум. Пронизан вгърдите,
казва с последни останали му сили завет на своята чета: „Не бойте се, момчета! Турция ще падне!Продължавайте боя! Приберете ми пушката!”.
Сражението продължава още 7 часа, докато
не бъдат избити останалите укрепили се въстаници (общо с войводата 40 души), а
на следващия ден, 31 юли/13 август,се
слага край на борбата на славното Крушево.
Крушево след въстанието
Тозитрагичен епизод от последните
часове на Крушевската републикасе превръща
в символ на героизма и саможертвата, доказателство за духа на българското население
по време въстанието. Поколения наред подвигът на героя от Мечкин камък е разказван
като легенда за славния юнак Питу Гули, а неговата храброст е възпята с неостаряваща
народна песен „Море пиле“.
