Туше Влахов (Кукуш, 1899 – София, 1981)

125 години от рождението на Туше Влахов (3 юни 1899, Кукуш – 13 юни 1981, София) – български историк. Следва история в СУ „Св. Климент Охридски“ (1926), специализира в Берлин и Париж (1929–1932). След това е гимназиален учител в Карлово, Сливен, Копривщица и София. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2024, бр. 6

Член е на БКП от 1934 г. След Деветосептемврийския преврат (1944) се поддава на „македонистки“ увлечения и подписва „Апел към македонците в България“. Работи като главен инспектор по история в Министерството на народната просвета (1945–1949) като провежда и надзирава идеологическата линия, налагана от тоталитарния режим в историческите дисциплини. 

От 1949 г. е преподавател в Софийския университет, доцент по нова обща история във Философско-историческия факултет от 1951 г., а от 1954 г. е професор. Ръководи Катедрата по нова и най-нова обща история в университета (1961–1968). 

През 1967 г. е избран член-кореспондент на Българската академия на науките. Автор е на „Турско-българските отношения през 1913–1915“ (1955), „Отношенията между България и централните сили по време на войните 1912–1918“ (1957). „Кукуш и неговото минало“. 

Автор е и на учебници по история. Удостоен със званието „Заслужил деятел на науката“ (1966) и е носител на ордени „Георги Димитров“ (1969, 1974).

Прочетете още »

Кръстьо Велянов (1895 - 1954)

125 години от рождението на Кръстьо Велянов (псевдоним: Милко Ралин) (6 септември 1895, Крушево – 9 октомври 1954, София), деец на легалното македонско младежко националноосвободително движение, писател, публицист, журналист, преводач. 

Баща му е основател на революционния комитет в Крушево (1894), многократно затварян от турците за революционната дейност. Кр. Велянов учи в Българската търговска гимназия в Солун, но след закриването на българските училища от гръцките власти след Междусъюзническата война, довършва образованието си в търговската гимназия в Свищов. 

По време на Първата световна война става учител и секретар на околийското управление в Крушево. След войната семейството му се преселва окончателно в София, където завършва право в Софийския университет. Като студент е един от основателите на Македонско студентско дружество „Вардар“ и член на първото му настоятелство. 

През 1923–1926 г. е редактор на органа на СММКПО в. „Устрем“. Редактор е също на в. „Днес“ (1935–1941) и на в. „Пелистерско ехо“ (1942). Сътрудничи на в. „Македония“, в. „Вардар“, сп. „Отец Паисий“, сп. „Родина“, „Литературен глас“ и др. Пише разкази („В бури. Разкази из македонската освободителна борба“), драми („Седянка“), публицистични брошури („Днешната политическа постановка на македонския въпрос“). 

Творчеството му пресъздава славните и героичните страници от българската история и революционните борби на македонските българи. Остава непубликувано богато литературно наследство. След 9 септември 1944 г. се занимава главно с преводаческа дейност.

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 9

Прочетете още »

105 години от Валандовската акция (1915)

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 3

Д-р Володя Милачков

През есента на 1914 г. Сърбия, щедро снабдявана от Съглашението с всичко необходимо, удържа напора на австро-унгарската армия по жп линията Солун–Скопие–Ниш.

Военният аташе на Хабсбургската монархия в София полк. Владимир Лакса започва преговори с Тодор Александров и Александър Протогеров с молба ВМОРО „да тероризира постоянно сръбската армия и държава с атентати“. През октомври 1914 г. четниците взривяват железопътния мост на р. Бабуна до гр. Велес. Месец по-късно те разрушават големия мост над р. Вардар при Демир Капия и по-малкия мост над р. Водосир, с което прекъсват съобщенията между Скопие и Солун за 4 седмици. Водачите на Вътрешната организация гледат по-широко на своето съдействие. При настъпление на австро-унгарската армия, ВМОРО трябва да вдигне въстание във Вардарска Македония, за което е необходимо повече оръжие.

 Правителството във Виена отпуска 150 000 златни френски франка и значително количество динамит. В утрото на 20 март 1915 г. 1000 четници начело с Петър Чаулев нападат и хвърлят във въздуха железопътния мост при Валандово. Трите укрепени пункта в триъгълника Валандово–Пирава–Удово са завладени. Сърбите губят 8 офицери и 300 войници.

 Внезапно нанесеният удар се разгаря във въстание на българското и турското население. Войводите провъзгласяват установяването на българска власт. Сръбското командване отделя един пехотен полк с оръдия и картечници, който на 21 март опожарява Валандово и подлага на изтребление въстаниците.Правителството във Виена отпуска 150 000 златни френски франка и значително количество динамит.

 В утрото на 20 март 1915 г. 1000 четници начело с Петър Чаулев нападат и хвърлят във въздуха железопътния мост при Валандово. Трите укрепени пункта в триъгълника Валандово–Пирава–Удово са завладени. Сърбите губят 8 офицери и 300 войници. Внезапно нанесеният удар се разгаря във въстание на българското и турското население.

Войводите провъзгласяват установяването на българска власт. Сръбското командване отделя един пехотен полк с оръдия и картечници, който на 21 март опожарява Валандово и подлага на изтребление въстаниците. Българската граница е прекосена от 6000 бежанци.

Сръбското правителство обвинява България в нарушаване на обявения неутралитет. „Валандовският инцидент“ се възприема от Съглашението като част от австро-унгарския план за „обсада на малката съюзница“ на Балканите. Министър-председателят Васил Радославов изтъква, че „подобни инциденти се дължат на кървавия режим, който съществува в Македония“.

Прочетете още »

Македонско студентско дружество „Вардар“

100 години от основаването на Македонско студентско дружество „Вардар“ – легална, академична организация на студентите бежанци от Вардарска и Егейска Македония, следващи в Софийския университет. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 2

Д-р Володя Милачков

Дружеството е основано през февруари 1920 г. Целта му е да работи за организирането и издигането на студентите от Македония в културно-просветно и обществено-политическо отношение и да се бори за осъществяване на принципа за автономия на Македония. За постигане на целите си то си служи с културно-политически средства – организиране на беседи, вечеринки, концерти, печатни издания, изпращане на петиции, меморандуми и пр. до световни организации. „Вардар“ се ръководи от петчленно настоятелство, избирано от общо годишно събрание с едногодишен мандат.

Пръв председател на дружеството е Иван Михайлов от с. Ново село, Щипско. В първото настоятелство влизат още Илия Бугарчев от Дойран, Йордан Чкатров от Прилеп, Кръстьо Велянов от Крушево, Зора Здравева от Щип и Стоян Карамихайлов от Сярско. За председатели в следващите години са избирани Йордан Чкатров, Васил Шалдев, Кирил Дрангов, Асен Аврамов, Любен Димитров, Петър Ацев, Живко Гелев.

Дружеството е сред учредителите на Македонския студентски съюз в чужбина (1925 г.) и негов активен член. През 1925 г. то създава Помощен институт, който ръководи международната му дейност. Основан е и специален фонд „Пропаганда в чужбина”, в който са събрани над 1,2 мл. лв. През 1926 г. е приет нов устав, който дава право на студенти бежанци от всички висши училища в България да членуват в дружеството. 

През 1929 г. то създава свой клон във Варна, а членският му състав е над 400 души. Негов печатен орган е в. „Вардар“. Дружеството издава и поредицата сборник „Илинден“, посветена на Илинденско-Преображенското въстание, от която излизат 10 книжки, а също десетки книги, брошури, албуми и др. по Македонския въпрос. На дружествените издания сътрудничат български и чуждестранни учени, журналисти и общественици като проф. Л. Милетич, проф. Ст. Младенов, С. Радев, Н. Бъкстон, Л. Ламуш и др. 

Вардарци провеждат ежегодно агитационна седмица за пропагандиране на българската кауза в Македония. Те честват 6 май като свой патронен празник и Ден на падналите за свободата на Maкедония младежи. Дружество става школа за подготовка на кадри за всички легални и нелегални освободителни организации на македонските българи. След 1928 г. „Вардар“ прави усилия за изясняване пред българската и международната общественост на причините, довели до разцеплението във BМРО. Студентското дружество застава на страната на ВМРО – Ив. Михайлов. През 1934 г. то е разтурено от правителството на деветнадесетомайците. Негов наследник и продължител е студентска корпорация „Шар” (1936–1944).

Прочетете още »

Густав Вайганд (1 февруари 1860 – 8 юли 1930)

160 години от рождението на Густав Вайганд (1 февруари 1860, Дуисбург, Прусия – 8 юли 1930, Белгерсхайн, Германия) 

Източник: бюлетин Българите на Балканите и по света, 2020, бр. 2

д-р Володя Милачков

Немски езиковед и етнограф, балканист. Следва съвременни езици в университета в Лайпциг (1884–1888). Защитава докторска степен с дисертационен труд „Езикът на олимпо-власите“ (1888). Хабилитира се с тема за граматиката на романските езици (1891) и става частен доцент по граматика на романските езици в Лайпциг (1891–1896) и професор по романско и балканско езикознание и етнография в Лайпцигския университет (1896–1928). Основател и директор е на Института за румънски език в университета (1893). 

По време на шесткратните си обиколки с научна цел из балканските земи проф. Вайганд престоява най-дълго време в Македония. В теренните проучвания много му спомага доброто познаване на повечето балкански езици. За неговата приносна научна дейност в областта на езикознанието, етнографията и историята е удостоен с много международни и национални отличия. 

Избран е за чуждестранен член на Румънската академия (1892) и дописен член в Историко-филологическия клон на Българската академия на науките (1902). През 1905 г. с подкрепата на българското министерство на народното просвещение открива семинар по български език в Лайпцигския университет под негово ръководство, а след това основава Институт по български език (1906) и подпомага български студенти. Той съставя несъмнено най-добрата дотогава „Граматика на българския език“ за чужденци (1907, второ изд. 1917). Изготвя Българско-немски речник (1913, второ изд. 1918) също с цел да подпомогне желаещите да изучават българския език. Той съдържа много думи от народния език, почерпани от речника на Геров и някои диалектни речници.

За улесняване на изучаването на българския език от чужденци, осъществява и издание на немски с необходимите коментари на Алеко-Константиновия „Бай Ганьо” (1908; второ изд. 1918). Проф. Вайганд е награден от цар Фердинанд с орден „Свети Александър“ втора степен, както и с медала на българската столицата. Той е инициатор за издаването на немски в Лайпциг на поредицата „Българска библиотека“. Под негова редакция в нея излизат 9 неголеми книги, посветени на България и българския народ, между които География на България от проф. Анастас Иширков, кратка История на българския народ от проф. Васил Златарски и др. 

Трябва да се отбележи и изследването му върху „Българските собствени имена: произход и значения” (1921), издадено и в български превод (1926), в което за пръв път имената се подлагат на разбор с оглед на техния произход и се установяват някои основни положения при сътворяването на нови имена. Значително е и неговото изследване върху славянските местни имена в Гърция, специално в Пелопонес (1928), в което са използвани известните от дотогавашните изследвания имена и други от карти и особено от списъци на населени места в Гърция, като се посочва техният български характер. 

Проф. Вайганд основава списание „Балкан-архив”, в което публикува свои съчинения за миналото на балканските народи. Четирите излезли книги (1925–1929) са продължение на неговите „Годишни известия на Института за румънски език“ и съдържат студии из областта на румънски, албански, български, новогръцки, дори тракийски и илирски езици, както и за топонимията на балканските и карпатските земи. 

В тях ясно се очертават рамките, в които трябва да се движи сравнителното изследване върху балканските езици. На проф. Вайганд принадлежи идеята за т. нар. Балкански лингвистичен съюз. Той е гост- преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и е удостоен със званието „доктор хонорис кауза“. 

Учен с честен ум и човек с благородно сърце, отличаващ се с точност и справедливост, още в книгата си „Аромъните” (1895), преведена на български (1899), проф. Вайганд пише: 

„Аз наричам българи главната маса на жителите в Македония, а не сърби, защото те сами се наричат тъй и защото техният език е български диалект”. 

През 1895 г. той публикува етнографска карта на областта, в която очертава югозападната граница на българската народност. През Първата световна война като част от изследователски проект „Македонска държавна комисия“, финансиран от кайзер Вилхелм II, провежда етнографски проучвания в Македония, които публикува в „Етнография на Македония“ (1924). Проф. Стоян Романски е ученик на Вайганд и под негово ръководство защитава докторската си дисертация през 1907 г. в Лайпциг. След откриването на българския семинар той става първият асистент на Вайганд по български език и води занятията в продължение на три семестъра. 

Проф. Романски изтъква особения интерес, който проф. Вайганд проявява „по въпроси из областта на българския език и разпространението, минало и сегашно, на българското племе“. Книгата „Етнография на Македония”, според него, поради това, че е излязла изпод перото на един правдив учен, тънък наблюдател и личен познавач на балканските народи, ще заема винаги предно място в етнографската литература на българските земи. 

В изследването си проф. Вайганд посочва преобладаващия брой на българите и доказва българската принадлежност на езика, говорен от славянското население в областта, и подчертава: „Главната маса на населението в Македония се образува от българите, които начевайки от старите политически граници на България, се простират в една единствена неразделна маса на запад до Преспа и Охридското езеро, на север до планината и на юг достигат до морето при устието на Вардар...“ 

Немският учен е приет за почетен член на Македонския научен институт и участва в изготвянето на Албум-алманах „Македония“, публикуван през 1931 г. Седемдесетгодишнината на именития учен, почетена през 1930 г., намира радушен отзвук в България. Тогава името му е доста известно и буди чувства на признателност в целокупния български народ. 

Юбилеен комитет, съставен от негови ученици и приятели, на 2 февруари с. г. организира тържествено събрание в Българската академия на науките, където последователно са очертани неговата научна дейност от проф. Ст. Романски, мнението му по един от важните въпроси на историческата етнография на Балканския полуостров – за произхода на румъните от проф. А. Иширков, и неговото становище по македонския въпрос от проф. Иван Георгов. Днес на името на проф. Густав Вайганд са назовани улици в София, Пловдив и Варна.

Прочетете още »

Никола Вапцаров (1909 - 1942)

110 години от рождението на Никола Йонков Вапцаров (24 ноември 1909, Банско – 23 юли 1942, София).

Източник: бюлетин "Българите на Бъалканите и по света", 2019, бр. 11.

д-р Володя Милачков

Всепризнат български поет. Първоначално и прогимназиално образование получава в Банско (1916–1923); гимназиално до VII клас – в Разлог (1926). Продължава обучението си в Морското машинно училище (1926–1932) във Варна. Там създава стихове с ярка патриотична насоченост. Техник е в книжно-мукавената фабрика в Кочериново. През 1936 г. се премества в София и работи като огняр на парен локомотив в БДЖ. От ноември 1938 г. е техник в Държавния екарисаж. Като деец на БКП е интерниран в Годеч (1940). Член е на редакционната колегия на вестниците „Технически глас“ и „Литературен критик“. 

От есента на 1941 г. е в Централната военна комисия при ЦК на БКП, ръководи минно-подривната дейност. Арестуван (4 март 1942), осъден на смърт и разстрелян. Първите си стихотворения публикува в младежки и въздържателни списания („Борба“, „Глобус“). Силата на поезията му произтича от майсторството му да пресъздаде облика на драматичната и преломна епоха, в която живее. Той слива дълбоко интимното, човешкото със социалното и исторически значимото. Подвигът-саможертва е опоетизиран лирично. Прозата на всекидневието, благода-рение на таланта му, придобива поетична красота. Суровата действителност и романтичният копнеж са в основата на разнообразието от стилни нюанси, с които се отличава неговата поезия. 

Тези особености са характерни за стихосбирката му „Моторни песни“. Стихотворенията на Вапцаров са преведени на повече от 30 езика. Получава посмъртно почетна Награда за мир. 

Автор е на: Моторни песни. С., 1940; Влак. Поема за деца. С., 1947; Избрани стихотворения. 2. изд. Ред. Б. Делчев, Н. Шмиргела. С., 1948; Събрани съчинения. Предг. и ред. Ем. Петров. С., 1959; Вяра. Стихотворения. (Паралелен текст на 29 чужди езика). С., 1968.

Прочетете още »

Погромът над ВМРО във Вардарска Македония (1946)

60 ГОДИНИ ОТ ПОГРОМА НА ВМРО ВЪВ ВАРДАРСКА МАКЕДОНИЯ

Доц. д-р Александър Гребенаров

През май 1946 г. в Скопие, Битоля, Велес и Щип са разкрити и арестувани от югославските комунистически власти ръководните дейци на ВМРО. Няколко месеца по-рано, на 20 октомври 1945 г., в Скопие е възобновена дейността на ВМРО.

Избрано е централно ръководство от 13 души, начело с д-р Васил Иванов от Струмица, д-р Коста Тренчев от с. Царево село, д-р Коста Терзиев от гр. Кукуш, Георги Гоцев, Кирил Сивески, Благой Гащеев, от Щипско, Асен Чаракчиев от Скопие и др.

Новата ВМРО е продължителка на ВМОРО и ВМРО от времето на Даме Груев, Гоце Делчев, Т.Александров и Ив. Михайлов. Тя си поставя за цел да се противопостави на връщането на Вардарска Македония към Югославия, с която не я свързват исторически, културни и политически връзки. Основна изява на ръководството на ВМРО е изпратеният меморандум до Парижката мирна конференция през април – май 1946 г.

 В него се апелира към правителствата на Великите сили да се застъпят за правото на самоопределение на българите във Вардарска Македония и създаване на свободна и независима Македония под гаранциите на САЩ и Англия. Арестуваните ръководители на ВМРО са осъдени на смърт от югославските власти. Намесата на ООН спасява видните българи от разстрел, но те прекарват по 10-15 години каторга, като голяма част от тях оставят костите си из югославските лагери и затвори.

Прочетете още »

125 години от основаването на ВМРО

125 години от създаването на Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) – националнореволюционна организация на българското население в Македония и Одринско, които по силата на Берлинския договор (1878) остават в Османската империя. 

Дълбоки национални, политически, социално-икономически и религиозни причини извикват на живот революционната организация. Съгласно чл. 23 и чл. 62 от договора турското правителство следва да извърши реформи в империята, а районите с християнско население да получат административна автономия. Както всички дотогава реформи в Османската империя, те остават само на хартия. 

Част от българското население търси спасение в България, в други страни и Новия свят. Липсата на правов ред и политически свободи пораждат стихийна, а по-късно и организирана съпротива. Реакцията срещу несправедливите решения на Берлинския договор намира израз в Кресненско-Разложкото въстание, в Охридското съзаклятие и неорганизираните действия на многобройни чети. 

Революционната пропаганда намира благоприятен отзвук особено сред учителите и учениците в българските училища в Солун, Одрин, Битоля и др. По инициатива на Дамян Груев, Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Андон Димитров и Христо Батанджиев на 23 октомври 1893 г. в Солун са положени основите на революционната организация. 

На 5 януари 1894 г. е избран Централен македонски революционен комитет с председател Хр. Татарчев и секретар-касиер Д. Груев. В идеологията на организацията залягат принципите и традициите на българската национална революция и нейните водачи Л. Каравелов, Хр. Ботев, В. Левски. Вътрешната организация си поставя за цел да извоюва по пътя на революционната борба политическа автономия на Македония и Одринско. Двете области да се обособят като отделна единица и там да се проведат преобразования, съгласно чл. 23 от Берлинския договор и нуждите на населението. 

В първите документи на организацията се предвижда в нея да членуват само българи-екзархисти. От 1894 г. Д. Груев обикаля главните градове в Македония и създава основите на организацията. През с.г. в нейната дейност се включва Гоце Делчев. Започва масово привличане на нови членове; изграждат се организационни канали за снабдяване с оръжие и за връзка между комитетите; създават се погранични пунктове в България – Кюстендил, Дупница, Кочериново, Рила и др.; установяват се връзки с комитетите в Разлог, Горна Джумая, Царево село, Щипско, Кочанско. 

С решенията на Солунския конгрес 1896 г. се оформя организационната структура на организацията. Седалището на Централния комитет остава в Солун. Македония и Одринско са разделени на 6 революционни окръзи – Солунски, Битолски, Скопски, Серски, Струмишки и Одрински. В София се установява Задгранично представителство на ВМОРО. След конгреса Г. Делчев и Гьорче Петров съставят Устав и Правилник, в които организацията е наречена Български македоно-одрински революционни комитети. 

Тяхната цел е придобиване на пълна политическа автономия на Македония и Одринско, а „член на БМОРК може да бъде всеки българин без разлика на пол, който не е компрометиран с нищо нечестно и безхарактерно пред обществото и който обещава да бъде с нещо полезен на революционното освободително дело”. ВМОРО осъществява революционната си дейност в тясна връзка и сложни взаимоотношения с легалната организация на бежанците в България начело с Върховния македоно-одрински комитет. Двата центъра на освободителното движение имат еднаква крайна цел – даването на автономия и освобождаване на Македония и Одринско, а различията им са тактически.

д-р Володя Милачков

Прочетете още »

Мелетий Велешки (1868 - 1924)

150 години от рождението на митрополит МЕЛЕТИЙ ВЕЛЕШКИ (23.02.1868, Битоля – 14.08.1924, Цариград)

Висш български духовник. Началното си образование получава в гръцкото, а след това в българското училище в родния си град. Учи в свещеническото училище в Одрин (1888). Завършва Киевската духовна семинария и Киевската духовна академия (1894). През 1888 г. получава монашеско звание в Преображенския манастир и с.г. е ръкоположен в йеродяконски сан. Екзархийски дякон в Цариград (1894); йеромонах (1899); протосингел на Екзархията (1899–1903); архимандрит (1900); управляващ Одринската епархия (1903–1908). 

През май 1908 г. е избран и ръкоположен за архиерей на Велешката епрахия. Член на Синода в Цариград (1908–1912). През 1913 г. е принуден от новите сръбски власти да напусне епархията си, като преди това Мелетий е поставен под домашен арест с постоянен жандармерийски надзор. След оттеглянето на екзарх Йосиф от Цариград (1913) митрополит Мелетий остава там като екзархийски наместник. 

През март 1916 г. заема отново митрополитската катедра във Велес, но проблемите около екзархийското наместничество го връщат в Цариград, където остава като екзархийски наместник от края на 1917 г. до смъртта си. Погребан е в двора на българската църква „Свети Стефан“ в Цариград.

Прочетете още »

Винишката афера (1897)

Скопският вилаетски затвор, началото на ХХ в.

120 години от избухването на Винишката афера

Николета Войнова

В първите години от своята дейност Вътрешната македоно-одринска революционна организация изгражда комитети и съставя организационна мрежа. Въпреки първоначалният замисъл, дейността на Вътрешната организация не остава дълго скрита за турските власти, макар осведомеността им да не се припокрива с реалното състояние на революционното дело. През следващите две-три години от нейното създаване през 1893 г. разкрития на властите, известни като т.нар. афери, нанасят сътресения върху комитетите. Една от най-мащабните афери до Илинденско-Преображенското въстание е Винишката афера от 14 ноември 1897 г. Тя не е първата, но по-обхват надминава всички дотогавашни разкрития от създаването на ВМОРО (тогава Български македоно-одрински революционни комитети).

Йосиф Даскалов

Аферата избухва в с. Виница, Кочанско, в нощта на 14 срещу 15 ноември, когато „разбойнишка банда“, подпомогната от местни съучастници, обира Кязим бей и при съпротива последният е убит, а от дома му са взети 800 лири. На следващия ден местното население е подложено на репресии от турската милиция, заловени са виновниците и съучастниците им. Сред тях е и председателят на местния комитет на ВМОРО – Георги Иванов. Направените от него и други жители разкрития предизвикват масови обиски, след които са намерени закупеното оръжие – пушки, барут, бомби. Издадени са членовете на комитета и дейци на Вътрешната организация в съседните околии. Зад разследването на убийството на местния бей, всъщност се крие главната цел, а именно разкриване на дейността и обхватът на Организацията.

Скопският валия Хафъз паша назначава за ръководител на преследванията началника на скопската милиция – Дервиш ефенди, прочул се като „рядък инквизитор“. Методите на последния към арестуваните по своята същност дават най-пълна картина на турските изтезания – обесвани са селяни с главата надолу, измъчвани с нагорещено желязо и със спици под ноктите. Сред първите затворници, изпитали жестокостите на вековния поробител са множество учители, свещеници и обществени деятели от Виница и останалите села в Кочанско. Населението е подложено на мъчения. Намерените революционни книжа и някои предателства спомагат за  разширяването на обхвата на турските преследвания в Малешевско, Пиянечко, Щипско, Кратовско, Кумановско до Скопие. Четирима от най-видните дейци на ВМОРО в окръга – Петър Попарсов, Мише Развигоров, Йосиф Даскалов и Димитър Мирасчиев са затворени, а по-късно изпратени на заточение в крепостта Подрум кале, Мала Азия. Постъпката на Йосиф Даскалов от Кратово е сред най-трагичните епизоди от аферата във Виница. Подложен на нечовешки изтезания като главен ръководител на ВМОРО в Кратовско, той не издава сведения за революционната дело. Подвежда турските власти, че ще им предаде архива на околийските комитети и ще ги отведе до складираното оръжие. Придружен от аскер, минавайки през Радин мост, се хвърля, опитвайки се да повлече със себе си и един от турците. След саможертвения опит да загине, но да опази в тайна делото на ВМОРО Даскалов остава жив и е изпратен на заточение с други дейци.

Христо Матов

Сред затворените при турските разкрития е теоретикът на Вътрешната организация – Христо Матов, по това време директор на Скопското педагогическо училище и инспектор на училищата в Скопска епархия. Той е задържан в скопския затвор „Крушумли хан“ заедно с кореспондента на английския вестник  „Манчестър Гардян“  Емери, на когото Матов дава интервю за турските жестокости. Самият Емери е сред изтезаваните. Впоследствие чуждестранните посланици се застъпват за освобождение на арестуваните и заточените от Винишката афера. Част от заточениците – Петър Попарсов, Александър Коцов и Мише Развигоров изпращат писмо до генералния консул на Австро-Унгария в Скопие.

Постъпки са отправени за освобождение на заточениците от българския дипломатически агент в Цариград Димитър Марков. Интерес представляват писмата на техни близки до него. В писмо от 3 ноември 1898 г. се казва:  

„Тези мъченици имат голяма надежда в милостивото, щедро българско правителство, на което Вий сте представител тук. А защо да нямат, когато по действието им се разбира, че са били с идеята да се постигне целокупната някогашна България, идея еднаква с идеята на всеки българин?...“.

Щипските общественици изпращат писмо до българския търговски агент в Скопие – Димитър Ризов. В него е изразена надеждата към Княжеството да защити българите в неосвободените земи: 

„Минутите, които преживява българското население в Малешевско, Кочанско, Винишко и Щипско, са толкоз важни по отношение общия живот и положение на българина в Турско, щото заслужават в цялата си действителност да бъдат познати на всеки българин в цялото освободено отечество, което не може да игнорира интересите на всеки свой кът. Минутите са важни не по злата съдба, която ни постига, не по мъките, що изпитваме, не по оголването, що ни се нанася от представителя на правителството Дервиш ефенди, не по мотивите на всичкото това зло“. 

Действията на българските представители и освобождението на арестуваните стотици българи спира още един план, подготвен от ВМОРО. За да се прекратят масовите разкрития и за да не попадне архива на Вътрешната организация, Гоце Делчев планира навлизането на чета, която да освободи затворниците и да прибере книжата.

По сведения на Христо Силянов зад трагедията от Винишката афера стои следната черна статистика: 5 убити, 5 умрели от изтезания, 111 бити, 85 изтезавани, 13 жени и мъже обезчестени); 528 арестувани в казалийските затвори и в Скопие; 300 забегнали в България. Разкритията за дейността на ВМОРО получават силен резонанс отвъд границите на Балканите, за което говори писмото на Христо Матов до министър-председателя д-р Константин Стоилов:

 „Организацията макар по неволя, излезе пред Европа с една Виничка афера – със сума готов материал. Сега пред европейската дипломация македонският въпрос стои съвсем другояче: Македония веке не е само страна, в която всекидневно стават грабежи и убийства, страна за която милее едно свободно братско княжество, страна, която преди три години налазиха революционни чети, идещи отвън, – а е страна, прошарена с оръжейни складове, приготвени от самото вътрешно население, страна, готова да запали огъня отвътре. Организацията изпъкна като фактор“.

Винишката афера, избухнала преди точно 120 години, нанася сериозен удар върху ВМОРО, но стои и като мерило за твърдостта пред трудностите и пословичния героизъм на македонските българи и трасира по-нататъшния ход на революционната борба. 

Приложение:

Стихотворението на Христо Матов, написано в затвора „Куршумли хан” и посветено на Винишката афера.

Към Витоша (Винишка песен)

Bиш си вишила, Витошо мила,

виш сн вишила до синйо небе;

Дно си дънила, Витошо мила,

в Средеца града – наша столнина.

Дел ти се паднал, Витошо сестро,

колкото труден, толкоз и славен:

стожер да бъдеш, стожер народен

На вси ще носи българско име.

От Солун, Охрид – наш‘те светини

до бели Дунав и Черио Море,

де щуми Вардар, Янтра, Марица,

Сичко е твое, твоя е грижа.

Виждаш ли, сестро, от вишннето,

с очи ти, мила, сив – соколови.

Виждаш ли, що е ей там зад Рила,

в земята бойна на Самуила?

Що глас се чуе, глас непонятен?

Ветер ли вее, гърмеж ли гърми,

Земя ли тътне, илн се тресе,

Или се борйе от корен корнат?

–        Ох братко, братко, братко юнако,

що да ти кажа как да ти кажа?

     – Ни ветър вее, ни гърмеж гърми,

ни земя тътне, нито се тресе,

Haй е до Бога отчаян писък,

от мъки страшни, люти, нечутн:

Ей там в Скопско, Кочани. Maлеш,

в Щип, Куманово, в Кратово стръмно,

мало големо е пропищелом

мало големо, мъжко и женско.

Нашел агата момент удобен,

да приповтори стара си песен:

„Пъклен мъки, сеч за раята,

Вода спие, рая на спие.

Аман, аман веч от тез гяури, -

Учи ги, учи – люде не стават,

Батак им каза – Батак забравят, -

Чакай тогава сами да видят,

какво е нещо е урок османски.

И на ти звераства с каквито само,

Турчин се слави на тоя бел свет;

Бесене на ти с галва надолу,

менгеме, спици, жара – железо,

очи настрана, челюсти криви ...

И що ли още, Господи мили!

Витошо мила, говори харно.. —

-          Менгеме, спицн, жара – железо,

очи настрана, челюсти криви ? ...

-          Я ами лудост, я чест семейиа,

-          И чест семейна, н лудост, лудост.

-           Ох, смърт къде си?  ела по-скоро?

Сега ми требаш сладка, благатка...

Но не – отплата! да, да – отплата?

-          Така те сакам, братко юнако!

Не отчание, ами отплата

Сълзи - разбирам - кървави жадни:

Сърцце е меко, чувства са нежни,

но отчаяние — туй не разбирам.

Па най да беше преди години,

кога народа дълбок сън спеше;

Ами и днеска, днеска когато,

земята майка складове ражда:

Пушки, патрони, динамит, бомби;

Днеска когато смъртта е нищо;

А пък затвора нищо от нищо;

Кога сред мъки селяк ти казва:

-          Удрете, турци, аман не викам;

снага ми страдиа в земя ще иде,

душа ми ядна небо ще види —

-          Удрете, вълци, туй нам остава;

когато попа бият, пребиват,

а той им хули закон и вера;

и cин учител - юнак идеен,

за да покаже йощ по-релефно.

Как се презира живота робски

зарадн скъпа, сладка свобода — .

      „Е стига турци, стига им казва,

Архива щете – елате с мене.“

Над карпи страшнн, пропастн земни.

Па виком викне: ,живей, народе!“

Часът е турски – бъднина твоя!

Па риком рипие в бездна дълбока

юа да отскочи на сто парчета...

 – Витошо сестро, що ми приказваш?

–        Що е пред очи, това приказвам.

Раята клета - рая веч не е:

калени мъже, калена челяд.

Човека презрен - угрижен, смазан,

сега го нема, сега е други:

на ръце плюнал – човек застанал,

па що Бог даде и чест юнашка. 

Прочетете още »

Митре Влаха (неизв. - 1907)

Стефан Грънчаров

Димитър Пандуров/Панджуров (Митре Влаха) е роден в с. Кономлади (дн. Макрохори), Костурско. При 1901 г. след конфликт с местния бей Митре се присъединява към чета на ВМОРО. Той става помощник на войводата Георги Папанчев. 

През 1903 г. Митре е делегат на Смилевския конгрес на Битолски революционен окръг. По време на Илинденско-Преображенското въстание участва при нападението на турската войска при с. Вишени и в боят при с. Писодер. 

През април 1904 г. е назначен за областен войвода в Костурско. Води ожесточена борба срещу гръцките андартски чети. Умира на 22 февруари 1907 г. в бой с османски аскер.

Прочетете още »

Масов арест на дейци на ВМРО в София (1946)

Владимир Куртев

Доц. д-р Александър Гребенаров

На 8 юни 1946 г. комунистическите власти арестуват членовете на ЦК и видни дейци на ВМРО в София. Между тях са Вл. Куртев, Ж. Настев, К. Ризов, Й. Марков, Г. Атанасов, Стр. Развигоров, П. Гребенаров и др. Резервният член на ЦК К.Дрангов пада убит в престрелка с властите. 

Посочените, както и десетки други членове на ВМРО арестувани в страната, в повечето случаи са предадени на югославските власти и изчезват безследно, без да се знае тяхната съдба и гроб до днес. Единствената вина на тези дейци е , че се противопоставят на великосръбската теория за съществуването на “македонска нация” и на сръбските претенции към Пиринския край. 

Историята показа, че дейците на ВМРО имат вярна представа за антибългарската същност на теорията на македонизма и защитават общобългарските национални интереси, когато се противопоставят македонските българи да бъдат обявени за “македонци по народност” и език. Българската историография е в дълг към научното осветляване на тези събития, станали преди 60 години.

Прочетете още »