Винишката афера (1897)

Скопският вилаетски затвор, началото на ХХ в.

120 години от избухването на Винишката афера

Николета Войнова

В първите години от своята дейност Вътрешната македоно-одринска революционна организация изгражда комитети и съставя организационна мрежа. Въпреки първоначалният замисъл, дейността на Вътрешната организация не остава дълго скрита за турските власти, макар осведомеността им да не се припокрива с реалното състояние на революционното дело. През следващите две-три години от нейното създаване през 1893 г. разкрития на властите, известни като т.нар. афери, нанасят сътресения върху комитетите. Една от най-мащабните афери до Илинденско-Преображенското въстание е Винишката афера от 14 ноември 1897 г. Тя не е първата, но по-обхват надминава всички дотогавашни разкрития от създаването на ВМОРО (тогава Български македоно-одрински революционни комитети).

Йосиф Даскалов

Аферата избухва в с. Виница, Кочанско, в нощта на 14 срещу 15 ноември, когато „разбойнишка банда“, подпомогната от местни съучастници, обира Кязим бей и при съпротива последният е убит, а от дома му са взети 800 лири. На следващия ден местното население е подложено на репресии от турската милиция, заловени са виновниците и съучастниците им. Сред тях е и председателят на местния комитет на ВМОРО – Георги Иванов. Направените от него и други жители разкрития предизвикват масови обиски, след които са намерени закупеното оръжие – пушки, барут, бомби. Издадени са членовете на комитета и дейци на Вътрешната организация в съседните околии. Зад разследването на убийството на местния бей, всъщност се крие главната цел, а именно разкриване на дейността и обхватът на Организацията.

Скопският валия Хафъз паша назначава за ръководител на преследванията началника на скопската милиция – Дервиш ефенди, прочул се като „рядък инквизитор“. Методите на последния към арестуваните по своята същност дават най-пълна картина на турските изтезания – обесвани са селяни с главата надолу, измъчвани с нагорещено желязо и със спици под ноктите. Сред първите затворници, изпитали жестокостите на вековния поробител са множество учители, свещеници и обществени деятели от Виница и останалите села в Кочанско. Населението е подложено на мъчения. Намерените революционни книжа и някои предателства спомагат за  разширяването на обхвата на турските преследвания в Малешевско, Пиянечко, Щипско, Кратовско, Кумановско до Скопие. Четирима от най-видните дейци на ВМОРО в окръга – Петър Попарсов, Мише Развигоров, Йосиф Даскалов и Димитър Мирасчиев са затворени, а по-късно изпратени на заточение в крепостта Подрум кале, Мала Азия. Постъпката на Йосиф Даскалов от Кратово е сред най-трагичните епизоди от аферата във Виница. Подложен на нечовешки изтезания като главен ръководител на ВМОРО в Кратовско, той не издава сведения за революционната дело. Подвежда турските власти, че ще им предаде архива на околийските комитети и ще ги отведе до складираното оръжие. Придружен от аскер, минавайки през Радин мост, се хвърля, опитвайки се да повлече със себе си и един от турците. След саможертвения опит да загине, но да опази в тайна делото на ВМОРО Даскалов остава жив и е изпратен на заточение с други дейци.

Христо Матов

Сред затворените при турските разкрития е теоретикът на Вътрешната организация – Христо Матов, по това време директор на Скопското педагогическо училище и инспектор на училищата в Скопска епархия. Той е задържан в скопския затвор „Крушумли хан“ заедно с кореспондента на английския вестник  „Манчестър Гардян“  Емери, на когото Матов дава интервю за турските жестокости. Самият Емери е сред изтезаваните. Впоследствие чуждестранните посланици се застъпват за освобождение на арестуваните и заточените от Винишката афера. Част от заточениците – Петър Попарсов, Александър Коцов и Мише Развигоров изпращат писмо до генералния консул на Австро-Унгария в Скопие.

Постъпки са отправени за освобождение на заточениците от българския дипломатически агент в Цариград Димитър Марков. Интерес представляват писмата на техни близки до него. В писмо от 3 ноември 1898 г. се казва:  

„Тези мъченици имат голяма надежда в милостивото, щедро българско правителство, на което Вий сте представител тук. А защо да нямат, когато по действието им се разбира, че са били с идеята да се постигне целокупната някогашна България, идея еднаква с идеята на всеки българин?...“.

Щипските общественици изпращат писмо до българския търговски агент в Скопие – Димитър Ризов. В него е изразена надеждата към Княжеството да защити българите в неосвободените земи: 

„Минутите, които преживява българското население в Малешевско, Кочанско, Винишко и Щипско, са толкоз важни по отношение общия живот и положение на българина в Турско, щото заслужават в цялата си действителност да бъдат познати на всеки българин в цялото освободено отечество, което не може да игнорира интересите на всеки свой кът. Минутите са важни не по злата съдба, която ни постига, не по мъките, що изпитваме, не по оголването, що ни се нанася от представителя на правителството Дервиш ефенди, не по мотивите на всичкото това зло“. 

Действията на българските представители и освобождението на арестуваните стотици българи спира още един план, подготвен от ВМОРО. За да се прекратят масовите разкрития и за да не попадне архива на Вътрешната организация, Гоце Делчев планира навлизането на чета, която да освободи затворниците и да прибере книжата.

По сведения на Христо Силянов зад трагедията от Винишката афера стои следната черна статистика: 5 убити, 5 умрели от изтезания, 111 бити, 85 изтезавани, 13 жени и мъже обезчестени); 528 арестувани в казалийските затвори и в Скопие; 300 забегнали в България. Разкритията за дейността на ВМОРО получават силен резонанс отвъд границите на Балканите, за което говори писмото на Христо Матов до министър-председателя д-р Константин Стоилов:

 „Организацията макар по неволя, излезе пред Европа с една Виничка афера – със сума готов материал. Сега пред европейската дипломация македонският въпрос стои съвсем другояче: Македония веке не е само страна, в която всекидневно стават грабежи и убийства, страна за която милее едно свободно братско княжество, страна, която преди три години налазиха революционни чети, идещи отвън, – а е страна, прошарена с оръжейни складове, приготвени от самото вътрешно население, страна, готова да запали огъня отвътре. Организацията изпъкна като фактор“.

Винишката афера, избухнала преди точно 120 години, нанася сериозен удар върху ВМОРО, но стои и като мерило за твърдостта пред трудностите и пословичния героизъм на македонските българи и трасира по-нататъшния ход на революционната борба. 

Приложение:

Стихотворението на Христо Матов, написано в затвора „Куршумли хан” и посветено на Винишката афера.

Към Витоша (Винишка песен)

Bиш си вишила, Витошо мила,

виш сн вишила до синйо небе;

Дно си дънила, Витошо мила,

в Средеца града – наша столнина.

Дел ти се паднал, Витошо сестро,

колкото труден, толкоз и славен:

стожер да бъдеш, стожер народен

На вси ще носи българско име.

От Солун, Охрид – наш‘те светини

до бели Дунав и Черио Море,

де щуми Вардар, Янтра, Марица,

Сичко е твое, твоя е грижа.

Виждаш ли, сестро, от вишннето,

с очи ти, мила, сив – соколови.

Виждаш ли, що е ей там зад Рила,

в земята бойна на Самуила?

Що глас се чуе, глас непонятен?

Ветер ли вее, гърмеж ли гърми,

Земя ли тътне, илн се тресе,

Или се борйе от корен корнат?

–        Ох братко, братко, братко юнако,

що да ти кажа как да ти кажа?

     – Ни ветър вее, ни гърмеж гърми,

ни земя тътне, нито се тресе,

Haй е до Бога отчаян писък,

от мъки страшни, люти, нечутн:

Ей там в Скопско, Кочани. Maлеш,

в Щип, Куманово, в Кратово стръмно,

мало големо е пропищелом

мало големо, мъжко и женско.

Нашел агата момент удобен,

да приповтори стара си песен:

„Пъклен мъки, сеч за раята,

Вода спие, рая на спие.

Аман, аман веч от тез гяури, -

Учи ги, учи – люде не стават,

Батак им каза – Батак забравят, -

Чакай тогава сами да видят,

какво е нещо е урок османски.

И на ти звераства с каквито само,

Турчин се слави на тоя бел свет;

Бесене на ти с галва надолу,

менгеме, спици, жара – железо,

очи настрана, челюсти криви ...

И що ли още, Господи мили!

Витошо мила, говори харно.. —

-          Менгеме, спицн, жара – железо,

очи настрана, челюсти криви ? ...

-          Я ами лудост, я чест семейиа,

-          И чест семейна, н лудост, лудост.

-           Ох, смърт къде си?  ела по-скоро?

Сега ми требаш сладка, благатка...

Но не – отплата! да, да – отплата?

-          Така те сакам, братко юнако!

Не отчание, ами отплата

Сълзи - разбирам - кървави жадни:

Сърцце е меко, чувства са нежни,

но отчаяние — туй не разбирам.

Па най да беше преди години,

кога народа дълбок сън спеше;

Ами и днеска, днеска когато,

земята майка складове ражда:

Пушки, патрони, динамит, бомби;

Днеска когато смъртта е нищо;

А пък затвора нищо от нищо;

Кога сред мъки селяк ти казва:

-          Удрете, турци, аман не викам;

снага ми страдиа в земя ще иде,

душа ми ядна небо ще види —

-          Удрете, вълци, туй нам остава;

когато попа бият, пребиват,

а той им хули закон и вера;

и cин учител - юнак идеен,

за да покаже йощ по-релефно.

Как се презира живота робски

зарадн скъпа, сладка свобода — .

      „Е стига турци, стига им казва,

Архива щете – елате с мене.“

Над карпи страшнн, пропастн земни.

Па виком викне: ,живей, народе!“

Часът е турски – бъднина твоя!

Па риком рипие в бездна дълбока

юа да отскочи на сто парчета...

 – Витошо сестро, що ми приказваш?

–        Що е пред очи, това приказвам.

Раята клета - рая веч не е:

калени мъже, калена челяд.

Човека презрен - угрижен, смазан,

сега го нема, сега е други:

на ръце плюнал – човек застанал,

па що Бог даде и чест юнашка.