Сребрен Поппетров (1869 - 1950)

150 години от рождението на Сребрен Поппетров (С. П. Попдимитров) (18 октомври 1869, Екшису, Леринско – 17 ноември 1950, София). 

Участва в освободителните борби на българите в Македония и Одринска Тракия. Просветен и културен деец. Завършва Педагогическия курс на Солунската бъл¬гарска мъжка гимназия „Св. Кирил и Методий“ (1891) и Факултета по славянска филология към Висшето училище в София (1896). Учител в родното си село (1892–1894), в Струмица, Скопие, Тетово (1897–1899). Студент по право в Женевския университет и член на Македонското дружество в Женева.

 Член на ВМОРО от 1901 г. Учител в Солунската българска мъжка гимназия (1901–1902, 1910–1912) и в Солунската българска девическа гимназия (1903–1907). Окръжен училищен инспектор в Сяр (1908–1909); от 1908 г. е сред учредителите и ръководителите на Учителската организация в Македония и Одринско, редактор на в. „Учителски глас“ (1910–1912) и на в. „Истина“ (1912–1913). 

Учител в Самоковската държавна гимназия (1913–1915), училищен инспектор в Струмица и Скопие (1915–1916). Окръжен управител в Битоля (1916–1917) и Куманово (1917–1918). След Първата световна война (1915–1918) има принос за възстановяване на Македонските братства в България, основател е и председател на Леринското братство (1920–1921). 

Командирован в САЩ и Канада от Изпълни-телния комитет на македонските братства в София като организатор на Македонската по¬литическа организация (МПО) на българите в двете страни (1921–1922). Окръжен управител в Петрич (1922–1923). 

Народен представител от Петрич в XXI ОНС (1923–1927). Член на Смесената комисия по българо-гръцкото изселване (1927–1928), където защитава българските права срещу гръцките претенции за редица църкви, манастири и училища. Инспектор на Църковно-училищното дело на българите в Албания (1928–1930). Сътрудник на сп. „Илюстрация Илинден“, в. „Слово“, „Мир“, „Македония“, „Отечество“ и др.

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2019, бр. 10

д-р Володя Милачков

Прочетете още »

985 години от въстанието на Петър Делян

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2025, кн. 8

Почти веднага след падането на България под византийска власт през 1018 г., българите правят опити да възобновят своята държава. Наследниците на Василий II изоставят политиката на омиротворяване и натоварват българския народ с непосилни тегоби, свързани с необичайния дотогава паричен данък. Търпението се изчерпва, когато на охридския архиепископски престол е поставен византиец. На 30 август 1040 г. е вдигнато въстание в западните български земи, начело на което застава Петър Делян. 

Провъзгласил се за син на Гаврил Радомир и внук на цар Самуил, Делян успява да убеди българите в своите права върху престола и да ги поведе на борба. Оглавява въстанието и е провъзгласен за цар с името „Петър“, с което царят светец Петър (927¬–969) се превръща в знаме на българската независимост и държавната традиция. Хронистът Скилица лаконично обобщава настроението на бунтовниците: „Българите отскоро положили врат под ярема и силно се стремели към свобода“. 

Петър Делян проявява несъмнен стратегически усет, избирайки за огнище на бунта най-отдалечените от византийската столица северозападни български земи – Поморавието и района на Белград, които последни падат под властта на Василий II. След Белград въстаническата войска овладява Ниш и Скопие, по това време главен град на тема България, най-обширната в покорените български земи. В императорската войска има много българи, което се оказва фатално за византийците. Начело със своя съотечественик Тихомир те я напускат, провъзгласяват го за „цар на България“ и се присъединяват към бунтовниците на Петър Делян. Изход от настъпилото двувластие се намира като Тихомир става изкупителна жертва и е физически отстранен. 

Подпомагани от местното българско население, войските на Петър Делян, придобил цялата власт, се отправят към Солун и разбиват войската на византийския император Михаил ІV, който бяга панически и изоставя целия си обоз и шатрата с императорските скъпоценности. След тази голяма победа българските въстаници завладяват Драч и настъпват в Тесалия. Българското въстание предизвиква широк отклик в цялата империя. Вестта за успехите му стига чак до Армения, където е вторият син на последния български цар Иван Владислав – Алусиан. Неговата поява при въстаниците е неочаквана за Петър Делян, който изпитва опасения от смутове. 

Въпреки това в знак на доверие му възлага отговорната задача да превземе Солун с 40 000 армия. Военната кампания се оказва неуспешна и коства 15 000 жертви от българска страна. Отношенията между двамата предводители на въстанието се обтягат и се стига до ослепяването с измама на Петър Делян. Алусиан губи още едно сражение с ромеите и накрая изменя на въстанието и с цялата си войска преминава на страната на императора. Въстанието продължава още няколко месеца с голяма степен на екзалтация и упоритост при понижен боен дух на българите. Михаил ІV събира елитна войска и нормански наемници. 

Решителното сражение става при Остров, където българите са разбити, а Петър Делян е пленен и отведен в Константинопол. В македонските и в сръбските учебници се правят различни машинации свързани с въстанието, водено на територията на днешна Сърбия и на днешна Република Северна Македония, като има своите проекции и на територията на днешна България. Въстанието е несъмнена част от българската история и навсякъде в хрониките се говори само за българи.

По материали на проф. д-р Георги Николов

Прочетете още »

Незалязващото слънце над Енидже Вардар

156 години от рождението на Апостол Петков Терзиев – Постол войвода 

 Малко са войводите от ВМОРО, които още приживе се превръщат в легенда. Несъмнено в първата редица стои неуморимият защитник на българското население от района на Енидже Вардар (дн. гр. Яница, Гърция) Апостол Петков Терзиев – Постол войвода. Множество песни, създадени от местните българи, възпяват подвизите на войводата, наричан с умиление Ениджевардарското слънце. Летописецът на македоно- одринското революционно движение Христо Силянов му отделя специално внимание в двутомния си труд „Освободителните борби на Македония”.

Образът на Постол войвода е обезсмъртен и в българската кинематография – във филма „Мера според мера” от незабравимия Григор Вачков, изиграл една от най-силните си (и оказала се последна) роли. Никой, който под една или друга форма се докосва до личността и дейността на войводата, не остава равнодушен към него. Описван като „македонския Робин Худ” от своите почитатели (американският журналист Алберт Сониксен в „Изповедта на един македонски четник”), или като „невидим демон” от своите врагове (гръцката писателка Пинелопи Делта, даваща в романа си „Тайните на блатото” една от най- деформираните представи за българо-гръцкия сблъсък в Македония), Апостол винаги се откроява със своето ярко присъствие.

Апостол Петков Терзиев е роден на 6 май 1869 г. в ениджевардарското село Боймица, Егейска Македония. Първоначално е хайдутин, а по-късно е привлечен от Даме Груев в редовете на Вътрешната организация. Така Апостол съчетава в себе си по един енигматичен за народната душа начин образа на хайдутина-закрилник с този на революционния ръководител. Може би точно тази е и основната причина, поради която споменът за иначе дребничкия на външен вид войвода, при наличието на цяла плеяда от ярки личности във ВМОРО, толкова трайно да се вкорени в народното съзнание.

Независимо че остава до края на живота си неграмотен, Апостол Петков проявява блестящи организационни способности и бързо се налага като всепризнат майстор на четническата партизанска борба. Като войвода на чета участва в Илинденско-Преображенското въстание. Въпреки че в Солунски революционен огръг въстанието не е масово, акциите в Ениджевардарско и Гевгелийско, проведени с участието на Апостол, са сред най-впечатляващите.

Натрупвайки значителен опит, в годините след въстанието войводата разгръща в пълни мащаби своя организационен талант. Това, което определя спецификата на прилаганата от Апостол партизанска тактика, е нетрадиционният терен, върху който тя се води. Войводата разполага четата си върху острови в обширното Ениджевардарско езеро (или Блатото, както е по-популярно) в подножието на Паяк планина. Скрити в тръстиката, четниците се придвижват с плоскодънни лодки, имат възможност да нанасят внезапни удари, след което да се оттеглят в базите си във вътрешността на блатото.

Привидната романтика на терена подтиква към различни литературни интерпретации (вкл. и споменатата П. Делта), но действителността съвсем не е толкова идилична. Маларичният район често със седмици обезсилва бойците, а огромното количество комари оставя травматични спомени не само сред гръцките четници, придошли да се бият с „комитаджиите”, но и сред някои от ръководителите на ВМОРО, несвикнали с несгодите на четническия живот (виж напр. спомените на Гьорче Петров). В годините след Илинденско-Преображенското въстание езерната партизанска война на Апостол достига своя апогей. Мрежата от колиби и опорни пунктове е разширена и придобива завършен вид. Четата, състояща се от няколко отделения, нараства като обща численост и се превръща в едно от най-големите постоянни формирования на ВМОРО.

Същевременно тези години са и най-тежките за въоръжената борба и за българското население в района. На няколко пъти турското правителство се опитва да се справи с войводата, като атакува базите му в езерото. Мерките обикновено са придружени от блокада (повече или по-малко успешна) на целия район с цел пълно изолиране на четата от подкрепата, която ѝ оказват българските села. Ползвайки се от протекцията и на моменти откритото съдействие на османските власти, в езерото трайно се настаняват и гръцки (андартски) чети. Сблъсъкът с тях е безпощаден.

И двете страни рядко взимат пленници. Чрез „Тайните на Блатото” на Пинелопи Делта този сблъсък се превръща, поне в масовото гръцко съзнание, в своеобразна еманация на кървавия конфликт за Македония. Въпреки неимоверните и често комбинирани турско-гръцки усилия обаче, неуловимият Апостол така и не успява да бъде заловен или ликвидиран. Войводата посреща младотурския Хуриет от лятото на 1908 г. крайно подозрително. Той не се поддава на първоначалната еуфория и дълго време отказва да се легализира и да разпусне революционната организация в своя край. Малко по-късно, след като обстановката в Турция се влошава, емигрира в България.

През 1910 г. подновява революционната дейност, като е сред учредителите на БНМОРО (Българската народна македоно-одринска революционна организация). Появата му с чета в района на Ениджевардарското езеро отново предизвиква паника сред турските власти, които бързат да вземат мерки за блокиране на целия район. През 1911 г., в резултат на предателство, (макар и при недостатъчно изяснени обстоятелства), войводата у убит. Загубата му, особено за такъв възлов район, се оказва необратима.

След Балканските войни районът, в който действа Апостол, трайно попада в държавните граници на Гърция. Напълно естествено, основната историческа памет за войводата се „измества” в България. Днес малко неща в Ениджевардарско напомнят за легендарния водач на българите от този край. Мистичното и обвито в тайнственост езеро, даващо години наред закрила на Апостоловата чета, отдавна е пресушено. Макар и породено от нуждата за допълнителна обработваема земя, гигантското отводнително мероприятие като че ли е осъществено нарочно, за да заличи напълно всеки спомен за войводата.

 Всъщност районът е натрапчиво осеян с паметници и различни възпоменателни знаци, но на онези, срещу които Апостол воюва до края на дните си – дейците на гръцката въоръжена пропаганда. Каменните бюстове на андартските „капетани” (понякога „осквернявани” от местните „славофони”) стоят като мрачен символ, напомнящ за техните „геройства” спрямо българското население и за действителния характер на изкуствено героизираната, митологизирана и деформирана до абсурдност гръцка „Македонска борба”. И все пак, макар и рядко и не на обществени места, в Ениджевардарско все още може да се чуе българска реч. Потискана и заглушавана, легендата за войводата продължава да живее... 

 Доц. д-р Слави Славов

Прочетете още »

170 години от рождението на Стефан Панаретов

170 години от рождението на Стефан Панаретов (4 октомври 1853, Сливен – 19 октомври 1931, Вашингтон) – дипломат, общественик и дарител. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2023, бр. 10

Роден е в свещеническо семейство на Панарет Хилендарски, учител и свещеник, архиерейски наместник в Кюстендил, Добруджа и Силистра. Ст. Панаретов учи в българското училище в кв. Фенер на Цариград. Завършва Роберт колеж (1871) и остава като учител в колежа. По-късно е главен учител по български език до назначаването му за пръв български пълномощен министър във Вашингтон през 1914 г. По препоръка на екзарх Антим I през август 1876 г. пътува до Англия и участва в акцията за запознаване на европейската общественост с турските насилия по време на Априлското въстание. 

В такъв дух са и публикациите му във в. „Македония“, „Напредък“ и „Зорница“. След Освобождението се включва активно в движението против решенията в Берлинския договор. През 1884 г. е приет за дописен и по-късно за редовен член на Българското книжовно дружество (БАН). На 22 декември 1914 г. е приет тържествено в Белия дом от президента на САЩ Удроу Уилсън и връчва акредитивните си писма. Участва в българската делегация при подписването на Ньойския мирен договор. 

През 1921 г. е български делегат на събранието на Общество на народите. От 1914 до 1925 г. отстоява българските национални интереси отвъд океана и допринася много за развитието на отношенията ни със САЩ. Работи активно и за оказването на помощ на пострадали в България от Първата световна война сираци, вдовици и бежанци. Събрани от него 80 000 долара са използвани за хуманитарна дейност. Освен голям учен и дипломат, той е обрисуван от съвременниците си и като пламенен родолюбец, като македонският въпрос се оказва ключов за политическата му мисия. Изнася сказки пред американската общественост и в тамошните университети, като ги запознава с България и българския национален въпрос. Впечатлява аудиторията си с брилянтен английски език, с отлично познаване на американската история, политика и култура. 

След напускане на дипломатическата си работа остава до края на живота си в САЩ и от 1925 г. е хоноруван лектор по славянска филология и литература във Вашингтонския университет. Пише статии и дописки в българския и чуждестранния печат и е автор на различни изследвания. Заедно със съпругата си американката Лидия Гaйл (1869–1931), завещават 5 млн. за подпомагане на българското просветно и културно развитие. Те са предназначени за БАН, Червения кръст, за стипендии на студенти и ученици, за подпомагане на бедни учители, комплектуване на книжовния фонд на Народната библиотека в София, родния Сливен и др. Учредяват и стипендия на името на сина си Кирил, загинал на 22 години като български офицер в Първата световна война. Ст. Панаретов е погребан в гробището „Рок Крийк“, Вашингтон. 

През 1934 г. в негова чест и на неговия баща с. Кърсанлий, Сливенско, е преименувано на Панаретовци, където пред кметството е поставена паметна плоча. От 2010 г. Министерство на външните работи на Р България и Областна администрация Сливен поддържат традицията да се отбелязва годишнината от кончината му с поднасяне на цветя на неговия гроб.

Прочетете още »

Тодор Попадамов (1883 - 1960)

140 години от рождението на Тодор Попадамов /псевд. Кирил Христов и Страхил/ (13 февруари 1883, Прилеп – 22 септември 1960, София) – учител и революционер, деец на ВМОРО. Роден е в семейството на Никола Попадамов и Ленка Кусева. 

Баща му е участник в църковните борби в Прилеп, а майка му е племенница на Методи Кусев. Т. Попадамов е възпитаник и на българското педагогическо училище в Скопие. След завършването му учителства в с. Негован, Солунско, в Прилеп и другаде. На него е поверено ръководството на революционна група в Солун. Като учител в Прилеп влиза във ВМОРО. По време на Илиденско-Преображенското въстание е в четата на Петър Ацев. След въстанието работи за възстановяване организационната мрежа. В края на 1904 г. се завръща в Прилеп и до 1912 г. е член на околийския комитет на ВМОРО. Участва в редакцията на революционния вестник „Шило“. Ръководи революционна група в Солун. 

По време на обезоръжителната акция на младотурците (1910) е арестуван и изтезаван. Участва във войните за национално освобождение и обединение. Бил е доброволец в Македоно-одринското опълчение. След Първата световна война членува в Илинденската организация и Прилепското братство. Пише отворено писмо до Димитър Влахов (1925), в което го обвинява, че е публикувал Майския манифест и с това е предизвикал убийството на Тодор Александров. 

През 1926 г. участва в Информационната служба на ВМРО като разузнавач, отговарящ за Битолски революционен окръг. В началото на 1934 г. е в състава на комисията, избрана от Националния комитет на Съюза на македонските емигрантски организации (СМЕО) в България, за издирване на материали с цел подпомагане инициативата на МНИ за създаване на етнографско-исторически музей в изграждащия се Македонския дом. 

През 1941 г. като председател на Прилепското братство подписва Призив за присъединяване на Вардарска Македония към България. Сътрудничи на сп. „Илюстрация Илинден“. На 16 май 1942 г. е избран в ръководното тяло на СМЕО като член съветник. През 1943 г. в Прилеп е официален гост на честването на 100-годишния юбилей на училище „Св. св. Кирил и Методий“. По-късно като прилепчанин дава своя принос за освобождаването на писателя Димитър Талев от лагера „Куциян“. Автор е на спомени.

Прочетете още »

130 г. от рождението на Константин Петканов (1891 - 1952)

130 години от рождението на Константин Петканов (12 декември 1891, с. Каваклия, Лозенградско – 12 февруари 1952, София) – писател, деец на тракийското движение, академик (1945). Произхожда от родолюбиво семейство, взело участие в църковно-националните борби и в Илинденско-Преображенското въстание. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 12

Завършва българската гимназия „Д-р П. Берон“ в Одрин (1907) и славянска филология в Софийския университет. Участва като доброволец в Македоно-одринското опълчение (1913) и в Първата световна война. Включва се активно в тракийското движение и става един от водачите на тракийската организация. Работи като член и секретар на Върховния изпълнителен комитет (1929–1936), редактор (1930–1935) на в. „Тракия“, член на Тракийския научен институт. Разработва „Идеология на тракийската организация“ (1933). 

Непосредствено след 9 септември 1944 г. възглавява Временния комитет на възстановената тракийската организация. Автор е на много романи, повести, разкази, статии. Основни теми в творчеството му са земята, селският бит и българската история. Свързани с живота и борбите на тракийските българи са романите от трилогията „Жътва“ – „Старото време“ (1930), „Хайдути“ (1931), „Вятър ечи“ (1933); както и сборниците „Тракийски разкази“ (1926) и издаденият посмъртно „Разкази и спомени за Преображен-ското въстание“ (1955) и др.

Прочетете още »

Андрей Протич (8 ноември 1875 – 3 ноември 1959)

145 години от рождението на Андрей Протич ( 8 ноември 1875, Велес – 3 ноември 1959, София) – археолог, изкуствовед, белетрист, общественик. Следва в Германия и завършва германистика, история на изкуството и философия в Лайпциг (1901). 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 11.

След завръщането си в България е учител в София, Началник на културното отделение в Министерството на народното просвещение. По време на Първата световна война е военен кореспондент, а през 1920–1928 – директор на Археологическия музей, към който създава Художествен отдел. Един от учредителите на дружество „Съвременно изкуство“(1903). 

Изявява се като белетрист и критик в сферата на литературата, театъра и музиката. Публикува множество самостоятелни научни трудове (някои и на чужди езици), както и статии в списания, свързани с историята и съвременните процеси на българското изкуство и архитектура. 

Част от научните му разработки засягат югозападните български територии, останали извън пределите на страната. Член основател е на Македонския научен институт.

Прочетете още »

Тихомир Павлов (1880 - 1937)

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 6

140 години от рождението на Тихомир Павлов, (истинско име Александър Александров Павлов) (14 юни 1880, Казанлък – 2 декември 1937, София) – писател, поет, публицист, журналист. Завършва право в Софийския университет. 

Редактор е на вестниците „Епоха“, „Народ“ и др. Автор е на много книги за миналото и положението на българите, останали под чуждонационално управление, като: „От Тимок до Морава“ (1918), „Българите в Моравско и Тимошко“ (1931), „Сърбизмът и българщината на Балканите“ (1933) и др. 

Изследванията му са изградени върху сериозна документална основа и в тях историческите доказателства за българския характер на тези земи са подкрепени с анализ на езика, фолклора и бита на местното население. Завладяващ е неговият разказ за дейността на двете български легии и на българските революционери, сблъскали се със сръбската агресивна политика и арогантност – Хайдут Велко, Георги С. Раковски, Илю Марков, Любен Каравелов, Васил Левски и Христо Ботев. Т. Павлов от своите ранни години става член на ВМОРО и се включва в революционните борби в Одринско, където известно време е войвода на чета.

 Впоследствие действа в Битолско, взема участие и в политическите борби по време на младотурското управление.

Д-р Володя Милачков

Прочетете още »

Кирил Пърличев (1875 - 1944)

145 години от рождението на Кирил Пърличев (1 март 1875, Охрид – 9 февруари 1944, Охрид). Деец на национално-освободителното движение на македонските българи, учител, училищен инспектор, журналист, преводач. 

 Син на Григор Пърличев. Завършва Солунската българска мъжка гимназия (1894), където става член на таен ученически револю-ционен кръжок и основател на ученическия съюз. Участва в четническата акция на ВМОК (1895). Учителства във Воден и работи по изграждането на ВМОРО. 

На Солунския конгрес на организацията (1896) е представител на Воденския революционен окръг. По нареждане на Дамян Груев става учител в Прилеп (1901). Избран е за член на ЦК на ВМОРО и предприема обиколка с четата на Методи Патчев. През 1902 г. следва в Историко-филологическия факултет на Софийския университет и е секретар на Задграничното представителство на ВМОРО. По време на Илинденско-Преображенското въстание е войвода на чета в отряда на Христо Чернопеев. 

 През 1909–1913 г. е учител в Солун и е сред основателите на Съюза на българските конституционни клубове и негов секретар. През 1921 г. е временен, а от 1925 г. – постоянен задграничен представител на ВМРО. Участва в създаването на различни обществени формации и членува в Масонската ложа „Светлина“. Сътрудничи с публикации на много периодични издания, свързани с Македония. 

 Член-основател е на Македонския научен институт. Принуден е от политическите си противници от крилото на Ив. Михайлов да се оттегли от организационна дейност във ВМРО (1931). През годините на Втората световна война е директор на Музея на старините в Охрид. Автор на книги за сръбския режим в Македония (1912–1915), за градовете Пирот, Ниш, Враня, Зайчар и др.

Прочетете още »

Васил Пундев (1892 - 1930)

90 години от гибелта на Васил Пундев (8 септември 1892, Дупница – 4 март 1930, София). Израства в семейството на литератора, учителя и директор на Солунската девическа гимназия Марин Пундев. 

 Завършва гимназия в София и следва славянска филология в Софийския университет. По време на Балканската война, още студент, участва в четата на Хр. Силянов и се записва доброволец в Македоно-одринското опълчение. 

 През 1920 г. работи в Народната библиотека. От 1921 г. е учител в Първа мъжка гимназия. Изявява се като талантлив журналист и литературен критик. Редактор е на в. „Свободна реч“, „Македония“, „Литературни новини“ и на сп. „Българска реч“. Публикува и сътрудничи на в. „Слово“, „Литературен глас“ и на сп. „Българска мисъл“, „Златорог“, „Демократически преглед“, „Обществена обнова“, „Съвременник“, „Отец Паисий“ и др. 

Член е на Дружеството на българските журналисти, на Съюза на българските писатели и на ПЕН-клуба. Използван е от ВМРО като съветник и автор на материали за целите на пропагандата на македонската кауза. След разцеплението на ВМРО през 1928 г. е в крилото на протогеровистите. 

Издава книгата „След злодейството“. Пунктов началник е на протогеровистите за София и е един от най-изявените им интелектуални водачи. През 1929–1930 г. е редактор на в. „Вардар“. Става жертва на организационните между-особици по нареждане на Иван Михайлов.

Д-р Володя Милачков

Прочетете още »

Дякон Йосиф Пречистански (1870 - 1903)

150 години от рождението на Иван Николов – Дякон Йосиф Пречистански (1 февруари 1870, Крушево, Вардарска Македония – 4 януари 1903, Крушево) – български духовник йеродякон и революционер, председател на Кичевския околийски комитет на ВМОРО.

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 2. 

Д-р Володя Милачков

Учи в българската гимназия в Солун. След завършването на Пети клас е учител в Кичевския манастир „Света Богородица Пречиста“. Замонашва се в манастира под името Йосиф (1888) и след две години става дякон. Събира народни умотворения, които обнародва в печатния орган на Българската екзархия в. „Новини“. 

Привлечен от Анастас Лозанчев, се включва в революционното движение (1894) и става негов деен организатор в Кичевско. Основава и оглавява околийския комитет на ВМОРО и съдейства за организиране на районите чети. Арестуван и затварян от турските власти. 

Умира, повален от туберкулоза, в навечерието на Илинденско-Преображенското въстание.

Прочетете още »

Владимир Поптомов (1890 - 1950)

130 години от рождението на Владимир Поптомов (псевдоними: Будно око, В. Грамов, В. Гр. Хайдар) (27 януари 1890, с. Белица, Разложко – 1 май 1950, София).Комунистически и държавен деец, член на БРСДП (т.с.), на БКП и на ВКП(б) през 1935–1944. Завършва Сярската педагогическа гимназия (1905–1911). Участва във Първата световна война като подпоручик. 

През 1920–1923 г. е народен представител и организатор на комунистическото движение в Петрички окръг и журналист от в. „Освобождение“ – орган на Емигрантския комунистически съюз. През 1923 г. организира и ръководи въоръжените акции на комунистите в Петрички окръг по време на т.нар. септемврийско антифашистко въстание. Като командир на въоръжен отряд заема казармата в гр. Разлог и обявява установяването на работническо-селска власт в Разложка околия. 

След потушаването на въоръжената комунистическа акция заедно с отряда си се предава на ВМРО. Около 1 година пребивава в четата на Алеко Василев и е под негова закрила. През 1924 г. е осъден задочно на смърт и емигрира в Югославия, а оттам за кратко в Москва. През 1925–1933 г. е във Виена като политически секретар на ВМРО (об.) и главен редактор на печатния ѝ орган „Македонско дело“. 

От 1934 до 1944 г. е емигрант в СССР, работи в апарата на Коминтерна и е главен съветник на задграничното комунистическо ръководство и лидера на БКП Г. Димитров по Македонския въпрос. Завръща се в България на 28.ІХ.1944 г. За известен период от своя живот преди и след 1944 г.се обявява против опитите на югославската страна да заграби Пиринска Македония и против македонистката политика на ръководството на БКП. Открито защитава тезата, че населението в Македония и особено в Пиринска Македония е с ясно българско национално съзнание.

д-р Володя Милачков

Прочетете още »

Лазар Поптрайков (1876 - 1903)

Лазар ПОПТРАЙКОВ (10 април 1876, с. Дъмбени, Костурско – 11 октомври 1903, Костурско) деец на освободителното движение на българите от Македония и Одринско. Поет. Учител в с. Дъмбени (1898-1899). Завършва Солунската българска мъжка гимназия (1898). 

Посветен в революционното дело още като ученик, през ваканциите обикаля костурските села и основава първите рев. Комитети. Утвърждава се като един от ръководителите на Костурски район. Арестуван през 1899 г. и задържан 2 години в Корчанския затвор, освободен в началото на декември 1901 г. 

Арестуван през септември 1902 г., амнистиран на 16 февруари 1903 г., след което става заедно с Манол Розов ръководител на четите в Костурско. Участва в работата на Смилевският конгрес и е избран за заместник на Анастас Лозанчев в Главния щаб на Битолски революционен окръг. 

По време на Илинденско-Преображенското въстание 1903 е член на “ръководителното тяло” в Костурско; участвува в много сражения. В края на август 1903 начело на голяма чета се оттегля към Мориховския край, където в началото на септември води продължителен бой с турската войска край с. Пчанища. Тежко ранен се връща в Костурско. 

По настояване на гръцкия владика в Костур е убит от войводата Коте (отцепник от Вътрешната организация).

д-р Володя Милачков

Прочетете още »

Йордан Попйорданов - Орце (1881 - 1903)

Йордан ПОПЙОРДАНОВ, (Орце) (1881, Велес – 17 април 1903, Солун) деец на македоно-одринското революционно движение. Брат на Миле Попйорданов. 

Учи в Солунската българска мъжка гимназия. Изключен от гимназията в VІ клас заради организиране на ученически бунт. Заедно с К. Кирков организира групата на „гемиджиите”, която подготвя и извършва Солунските атентати. 

На 16 април 1903 г. през специално изкопан подземен канал той взривява сградата на солунския клон на Банк Отоман. След това хвърля няколко бомби по главната улица на Солун с цел да засили паниката. 

На следващия ден в продължение на няколко часа хвърля бомби от жилището си срещу пристигналата войска, докато бива убит.

Прочетете още »

Търпо Поповски (1848 г., с. Косинец, Костурско – 1928, София)

170 години от рождението на Търпо Поповски (21 май 1848 г. в с. Косинец, Костурско – 25 май 1928, София) – български свещеник и учител, основател на едно от първите български училища в Костурско, революционер и борец срещу гръцката пропаганда в Македония. 

Наричан „кръстник“ на първите комити от ВМОРО. През целия си живот отец Търпо Поповски се противопоставя решително на гръцките владици и налагания от тях елинизъм в Западна Македония, за което е преследван от властите и многократно затварян. Завършва гръцка гимназия в Цариград и после българско училище. Завръща се в родния си край и учителства в продължение на повече от двадесет години. 

По внушение на Даме Груев и Пере Тошев през 1893 г. е ръкоположен в свещенически сан. В периода 1895–1896 г. е председател на българската община в Лерин. След погрома на Илинденско-Преображенското въстание участва в дарителска акция на Българската екзархия за пострадалите села в Костурско и Охридско. След Младотурската революция 1908 г. се завръща в Македония. Заема поста на архиерейски наместник в Кичево до 1 февруари 1911 г., а след това в Ресен, след което новата сръбска власт го екстернира в Гърция. 

Попада в затвор в Атина, но със застъпничеството на българския посланик е освободен и се завръща в България. През ноември 1913 г. заминава в Албания, където подпомага българските бежанци от войните. Оставя македонските си записки по българските страдания, с които предизвиква съпричастие към националните и духовните ни въжделения.

Източник: "Българите на Балканите и по света"

Прочетете още »

85 години от смъртта на Христо Попкоцев

Христо Попкоцев

85 години от смъртта на Христо Попкоцев – първият ръководител на Одринския революционен комитет 

 Николета Войнова 

 На 30 април 1933 г. във Варна умира Христо Попкоцев – деец на Вътрешната македоно-одринска революционнна организация, чиято роля в освободителното движение до голяма степен остава непроучена, а приносът му заслужава да бъде обект на изследване. Той влиза в редиците на Вътрешната организация в първите години след нейното създаване и остава до последните години от нейното съществуване. 

Христо Попкоцев е роден на 5 януари 1899 г. в „рудницата за учители на целия български народ“ – Ново село, Щипско. Учи в местното училище при учителите Йосиф и Михаил Ковачеви, Александър Попорушев и Коце Шикеркинов, а след това в Скопие (1885–1886), Солун (1886–1887) и в Белград (1888–1889), където се сблъсква със сръбската пропаганда. 

Записва славянска филология през 1890 г. с втория випуск на Висшето училище в София. Там му преподават Любомир Милетич, Александър Балабанов и Иван Брожка, за които разказва в спомените си. През същата година заедно с Даме Груев, Никола Наумов, Петър Попарсов, Димитър Мирчев и други студенти основават Младежко дружество за подготвяне на учители за Македония. Учителства в Цариград (1892–1894), Скопие (1894–1895), Одрин (1895–1896) и Солун (1896–1898). 

Хр. Попкоцев първоначално залага на просветно-културната насоченост за решаването на македонския въпрос, без да изпуска от поглед организираната борба. В края на 1895 г. са посветени с Христо Матов в дейността на ВМОРО, тогава носеща името Македонска революционна организация (МРО). На Попкоцев е поверено израждането на Одринския революционен комитет, а на следващата година влиза в Централния комитет. 

През 1898 г. е заловен от турските власти и остава в затвора до началото на 1903 г. Делегат е на Солунския конгрес, който взима решението за обявяване на въстание. След Илиденско-Преображенското въстание от 20 юли 1903 г. отново е в състава на ЦК на ВМОРО. С Михаил Думбалаков и Петър Попарсов са заловени в Солун през 1905 г. и са изпратени в затвора в Куршумли хан в Скопие. Участва в Балканските войни като със съдействието на ген. Ал. Протогеров с Христо Матов са включени в състава на 9-та Велешка дивизия. През Първата световна война Хр. Попкоцев е избран за кмет на Скопие, а след войната се завръща в България и работи като учител във Варна. 

След възстановяването на ВМРО през 1919 г. продължава да следи движението на революционните дела, а след убийството на Тодор Александров застава зад крилото на ген. Протогеров. До края на живота си активно участва в дейността на бежанските организации на македонските българи, като е член на Съюза на македонските емигрантски организации и Илиденската организация. В служба на революционното дело минава голяма част от неговия живот. Христо Попкоцев оставя спомени и публикува материали за освободителното движение. През 1933 г. Илинденското дружество във Варна обнародва книгата му „Стари и нови писатели за българите в Македония”. Приложението по-долу съдържа главата „Моето кръщение“, която е част от спомените му. При публикуването им езиковите особености са съобразени със съвременния български правопис. В скоби са добавени пропуснатите или недоизказани докрай думи. 

„На другия ден аз заключих динамита в куфара и го оставих в митрополията, докато се върна от Щип. Отидох в Щип, взех майка ми и сестра ми и тръгнах назад. В Солун нарочно поседях 2–3 д[ни], за да се видя с [Даме] Груев и да взема упътване върху методите и средствата за организиране. Той също търсеше случай, как да ни откриете и посвети в тайната и без да ни подлага на изпитание, през което трябваше предварително да минат новите членове, предложи ми след вечеря да вземе и Хр[исто] Матов, който случайно се намираше в Солун на път от Сяр за Скопие и да отидем в къщата на Ив[ан] х[аджи] Николов, книжар в Солун и член на Центр[алния] револ[ционен] комитет. Груев беше най-активният и такъв си остана той от начало до край: той тичаше сам да организира българите-работници в Кукушката махала, разделил ги беше на десетки, на 2-3 дни ги свикваше на заседание, говореше им, насърчаваше ги, трошеше 500 год.[ишните] вериги, в които бе окован робският дух на българина, окриляваше ги с надежда, будеше съзнание за човешко достойнство, разпалваше желание и любов към свобода и човешки права, вдъхваше им кураж за борба и отмъщаваше за 500 год[ишните] тегла – с една дума възпитаваше и гореше робските души за разплата. Отдавна аз и Матов не бихме си писали, случаят ни събра в Солун, за да се разговорим и разменим мисли върху старото си мнение – да работим на културна почва. Аз се бях отърсил от това мнение и бях се увлякъл от духа на новото време.

Несполучилото въстаническо движение от миналата година бе обнадеждило много робски души и бе посочило най-правия път за освобождение. Матов със своя хладен темперамент, зрял разсъдък и съвсем небоев характер, неподатлив на чужди мнения, спокоен и тежък, бавен и когато всички бързат, бе също променил мнението си и бе готов да тръгне по пътя на революцията. Времето беше такова, че и най-трезвият не можеше да не се опие от въздуха, който дишаше.

Организацията имаше нужда от ръководители поне по един в град, тая нужда караше Груев да използва случая и да ни привлече в работата. Матов можеше да бъде полезен в Скопие като директор на гимназията – без да излиза налице да води делото, посредством 1–2-ма от учителите. В по-главните градове имаше вече по един ръководител.

В Щип оставаше вм[есто] Груев Гоце Делчев, в Прилеп беше Петър п[оп] Арсов, Битоля Пере Тошев и пр. Понеже организацията си бе предначертала да простре своята мрежа и в Одринския край, дето българщината бе по-слаба и разредена от турци и от гърци, трябваше да се намери и за там човек, който да тури основа и да почне работа. За такъв случай беше посочил мене. Вечерта аз казах на Матов, че ни викат на разговор в къщата на х[аджи] Николов. Той се досети, какъв ще бъде този разговор и без много приказки се съгласи да идем. Там заварихме членовете на Централния комитет:

 Д-р Хр. Татарчев, Груев и [Иван] х[аджи] Николов. С малко думи Даме [Груев] ни откри тайната и ни предложи формалната клетва. На масата лъснаха, кама и револвер, а до тях евангелието. Стана Груев и подаде на Матов камата в лявата ръка, изправи дясната нагоре, готов да се прекръсти и почна да повтаря след Груева думите на клетвата. Точно не помня да предам дума по дума тази клетва, но смисълът и бе следният:

 „Заклевам се в името на Бога, че като член на революционната организация ще работя за свободата на Македония и Одринско, ще изпълнявам точно правилата и статутите на организационния устав – отказвам се всичко мило и драго – от живот, от имот и от семейство, ще пазя всичко в тайна и ако волно или неволно престъпя клетвата, нека с това хладно оръжие да бъда наказан.“

След като издума това Матов се прекръсти и целуна евангелието и камата. По същия начин положих клетва и аз. Докато Матов полагаше клетва мен ме надуваше смях: тази формалност ми се виждаше излишна за човек интелигентен, който може и да не вярва в Бога и в евангелието; но, когато станах и сам взех камата, цял потреперих. Дали някакъв страх ми сви сърцето или тържествената обстановка, сериозността на Груев, който като през свещенодействаше, или пък камата, която държах потресе цялата ми душа – не зная, но тогава разбрах, че тази формалност не е без значение и излишна и за интелигентен човек“. 

 НБКМ–БИА, ф. 589, а. е. 1, л. 125–126. 

С корекции е публикувано в „Македония”, 1922, 30 X, 44–45.

Прочетете още »

Генерал Александър Протогеров (1867 - 1928)

Генерал Александър Протогеров
(23 февруари 1867, Охрид - 7 юли 1928, София)

    Завършва Военно училище в София (1887). Като юнкер е доброволец в Сръбско-българската война (1885). До 1912 г. е на действителна военна служба. Участва в легалното македоно-одринско движение. Един от основателите на офицерските братства (1893). Член е на Върховния македоно-одрински комитет. 

 Войвода е на чета по време на Горноджумайското въстание (1902) и през Илинденско-Преображенското въстание (1903). През 1905–1906 г. действа с чета в Малешевско, Петричко и Поройско. През 1911 г. е избран за запасен член на ЦК на ВМОРО. Заедно е Тодор Александров организира атентатите в Щип (ноември 1911) и в Кочани (август 1912). Един от организато¬рите и член на щаба на Македоно-одринското опълчение. След убийството на Хр. Чернопеев през 1915 г. става редовен член на ЦК на ВМОРО. От 1912 до 1918 г. е председател на Изпълнителния комитет на македонските бла¬готворителни братства в България. 

 По време на Първата световна война е командир на ди¬визия, началник на Моравската инспекцион¬на област, началник на Дирекция за стопан¬ски грижи и обществена предвидливост. През есента на 1918 г. като комендант на София ор¬ганизира отбраната на града и ръководи раз¬грома на Войнишкото въстание. Във военната си кариера достига до чин генерал-лейтенант. Велик майстор на Великата масонска ложа на България. Заедно с Т Александров възстановява ВМРО. 

 През 1924 подписва т.нар. „Майски манифест”, но впоследствие се отказва от подписа си. На VI конгрес на ВМРО (1925) е избран за член а ЦК. Изпада в тежки разногласия с другия член на ЦК Иван Михайлов и в крайна сметка е убит по негово нарежданe. 

 Д-р Цветана Мичева

Прочетете още »

Кирил Г. Пърличев (1875 - 1944)

Кирил Григоров Пърличев
(1 март 1875, Охрид - 9 февруари 1944, Охрид)

Учител, училищен инспектор, журналист, преводач. Син на възрожденеца, учителя, писателя и преводача Григор Пърличев. Завършва Солунската българска мъжка гимназия (1894). 

Като ученик става член на таен ученически революционен кръжок и основател на ученически съюз. Взема участие в Четническата акция на МК (1895). Като учител във Воден съдейства в организационното изграждане на ВМОРО. На Солунския конгрес на организацията (1896) представлява Воденския революционен окръг. Учител в Прилеп (1901). Избран за член на ЦК на ВМОРО и се включва в четата на М. Патчев. Следва в Историко-Филологическия факултет на СУ (1902) и е секретар на Задграничното представителство на ВМОРО. 

По време на Илинденско-Преображенското въстание е войвода на чета в отряда на Христо Чернопеев. В периода 1909–1913 г. учителства в Солун, един от основателите и секретар на Съюза на българските конституционни клубове. 

През 1921 г. е временен, а от 1925 г. е задграничен представител на ВМРО. Член на масонска ложа „Светлина” и член-основател на Македонския научен институт. През 1931 г. се оттегля от революционна дейност. Сътрудник на редица периодични издания, автор на книги за сръбския режим в Македония (1912–1915), за градовете Пирот, Ниш, Враня, Зайчар и др. 

През Втората световна война е директор на Музея на старините в Охрид.

Д-р Йордан Мантарлиев

Прочетете още »