140 години от рождението на войводата Йордан Лазаров

140 години от рождението на Йордан Лазаров (30 декември 1883, Ихтиман – неизвестно) – български революционер, воденски районен войвода на ВМОРО. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2023, бр. 12

По време на Илинденско-Преображенското въстание е четник в Македония. След неговото потушаване влиза в състава на Воденската чета. По-късно става секретар на четата на войводата Наце Настев от с. Русилово, Воденско (1904–1906). 

През Балканската война е доброволец в Македоно-одринското опълчение и участва в четите на Михаил Чаков, Дякон Евстатий и Григор Джинджифилов. Взема участие в освобождаването на гр. Кавала. 

По времето на Междусъюзническата война участва в боевете срещу сърбите в 4-та рота на 15-а щипска дружина и в Сборната партизанска рота. До средата на 1915 г. е войвода на воденската чета. Взема участие и в Първата световна война.

Прочетете още »

180 години от рождението на Луи Леже

180 години от рождението на Луи Леже (13 януари 1843, Тулуза – 30 април 1923, Париж). Френски славист езиковед и историк, почетен член на БАН (1884). Преподавател по славянска литература в Института за ориенталски езици в Сорбоната и в Колеж дьо Франс. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2023, бр. 1

Съчувства на освободителните движения на славянските народи, разглеждайки ги като съюзник на Франция против германската експанзия. По време на Априлското въстание защитава освободителната борба на българския народ. Посреща с покруса решенията на Берлинския конгрес (1878). 

Приветства Съединението, а по време на Сръбско-българската война (1885) е председател на комитет за подпомагане на ранени български войници. В Западна Европа изнася лекции и сказки в защита на българите. Той е първият френски българист, наричан „български консул в Париж“. 

Значителна част от научното му дело е посветена на България, в което многократно декларира, че езикът на българите от Мизия, Тракия и Македония е неделим и непоколебимо изтъква българския характер на Македония.

Прочетете още »

Тодор Лазаров (1869 - 1912)

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2022, бр. 9

110 години от смъртта на Тодор Лазаров Хаджидимитриев (1869, Щип – 28 септември 1912, София) – български революционер, член на Задграничното представителство на ВМОРО. 

След завършване на VI клас в Солунската българска мъжка гимназия е назначен за прогимназиален учител в Щип. Заклет от Даме Груев, влиза в първия революционен комитет в родния му град. Напуска училищното поприще след една учебна година, за да се занимава с търговия. 

След два ареста през 1899 г. е заловен и изправен пред съдебните власти за революционна дейност. Излежава присъда от 4 години в затворите в Скопие и Прищина. Участва като делегат на Солунския конгрес (ян. 1903). След Хуриета (1908 г.) участва в учредяването на Съюза на българските конституционни клубове. Избран е за Задграничен представител на ВМОРО през 1910 г.

Прочетете още »

Леон Ламуш (1860 - 1945)

160 години от рождението на Леон Ламуш, (8 май 1860, Париж – 28 юли 1945, Париж). Френски учен историк, общественик, полковник. Следва в Политехническото училище в Париж и при проф. Луи Леже в Училището за източни езици на Колеж дьо Франс. 

Проявява научни интереси към езика, литературата и историята на балканските народи и специално към Македония. Посещава няколко пъти България. Участва в международната мисия за реформиране на турската жандармерия в Македония (1904), когато пропътува и опознава основно областта и пребивава в Солун (1904–1909) и Цариград (1909–1914). 

По време на Първата световна война защитава българските интереси пред френската и световната общественост. На 31 август 1920 г. е назначен от българското правителство за почетен български генерален консул в Париж. Автор е на повече от двадесет труда върху проблемите на Балканите, между които са „България” (1928) и „Петнадесет години балканска история 1904–1918” (1928), в който описва Мюрщегската реформа, Младотурската революция и Балканските войни, “Въпросът за малцинствата” (1931), в който призовава да се спазват правата на българите в Македония, Тракия, Западните покрайнини, Добруджа и Бесарабия, „Българите в Румъния” (1932) , където дава добронамерена и точна информация за дейността на Съюза „Добруджа” (Добруджанската организация) и др. 

В своите трудове и публични изяви защитава становището, че населението в Македония е българско и неговите език, обичаи и фолклор са също български. Избран е за дописен член в Историко-филологически клон на Българската академия на науките (26 март 1922) и за почетен член на Македонския научен институт. Ламуш сътрудничи на сп. „Македонски преглед“ и участва в подготовката на алманах „Македония” (1931). Градската община на Горна Джумая (дн. Благоевград) с дълбока почит и като знак на благодарност и признателност към високоблагородната и безкористната дейност в името на справедливостта към Македония го провъзгласява за свой почетен гражданин (1933). 

През май 1939 г. Софийският университет „Св. Климент Охридски“ го удостоява с почетното научно звание Доктор хонорис кауза на правните науки. Съвременник на живота на Третото българско царство, на възходите и злополуките на българския народ, разбиращ неговите национални въжделения, Л. Ламуш споделя заедно с всички българи болката от неуспехите на няколкото героични усилия в стремежа им да приберат под един държавен покрив всичките свои сънародници. 

 Д-р Володя Милачков

Прочетете още »

Марко Лерински (1862 - 1902)

Георги Иванов Гюров

 (Марко Лерински, Марко войвода) 20 юни 1862 г., Котел - 13 юни 1902 г., с. Пътеле, Леринско 

Георги Иванов е роден в Котел. През 1883 г. Постъпва в редовете на българската армия и участва в Сръбско-българската война от 1885 г. За проявения си героизъм е повишен в чин и отличен с награди. По време на Четническата акция от 1895 г., организирана от Върховния македоно-одрински комитет, той се включва в четата на Стойо Костов, която напада Доспат. След акцията отново е на служба в армията. 

През 1901 г. се свързва с Гоце Делчев и Гьорче Петров, конто го привличат във ВМОРО и го изпращат като войвода в Леринско, където става известен под псевдонима Марко. Благодарение на способностите си и добрата военна подготовка, която има, котленецът Марко превръща своята чета в школа за подготовка на четници и войвода за революционната организация, а Леринско - в един от най-дисциплинираните и образцови райони на организацията. 

Личният пример, желязната твърдост и понасяне на несгодите е един от основните му начини на въздействие. Името му се разнася като легенда от уста на уста, а населението го боготвори и му вярва. Марко е първият от известните дейци, който предлага да се вдигне всеобщо въстание. Като войвода на чета действа не само в Леринско, но и в Костурско, Воденско и Битолско до 1902 г. На 13 юни 1902 г. Марко Лерински загива в сражение с турците в леринското село Пътеле.

д-р Георги Тренчев. Македония в българския национален календар през 2012 г. сп. Македонски преглед, кн. 1, 2012, 145-163.

Прочетете още »

Саможертвата на прилепския род Лютвиеви към България

Николай Иванов 

На днешната дата преди 106 години в град Прилеп мъченически загива един учител, представител на местната българска интелигенция.

Прегрешението на Атанас Лютвиев към новите господари на Вардарска Македония, е, че си позволява да вдигне тост за победите на българската армия и на неговите близки и познати, воюващи в редовете на Македоно-Одринското опълчение. 

Едва ли някой от присъстващите на почерпката в Прилеп, решил да сподели своята искрена радост и възторг от отхвърлянето на османската тирания, е могъл да предположи, че една реплика, едно радостно възклицание в подкрепа на биещите се християни край Одрин и Люлебургас, може да предизвика такава стряскаща човеконенавист. И то от наши източноправославни "братя". 

 Само няколко часа след наздравицата Атанас Лютвиев е заловен и жестоко инквизиран от сръбски офицери! Нещо повече - за да заличат следите си тези "смели" воини изгарят тялото му в училищната пещ... 

 С убийството на Атанас, видното и уважавано прилепско семейство Лютвиеви губи втори син в борбата за свобода. Първият - Владимир Лютвиев, е четник при Гоце Делчев, но след една битка се разболява тежко и умира в родния си дом през 1898 г. И докато дъждът още отмива мастилото от некролозите на Атанас Лютвиев, гръцки военни екзекутират и третото дете в семейството. През лятото на следващата 1913 г. невръстният Илия е нападнат и убит в двора на Солунската българска мъжка гимназия "Свети свети Кирил и Методий".

Прочетете още »

Андрей Ляпчев (1866 - 1933)

150 години от рождението на Андрей Ляпчев – учредител на Македонския научен институт 

   Андрей Тасев Ляпчев е роден на 30 ноември/12 декември 1866 г. в град Ресен (Вардарска Македония), тогава част от Османската империя. Учи последователно в Битоля, Солун и Пловдив, следва стопански науки в Цюрих, Берлин и Париж. След завръщането си в България става член на Демократическата партия, водена от Петко Каравелов, започва работа в Министерството на финансите.

 Активно се включва в националноосвободителното движение на македонските българи, превръщайки се в едно от първите лица на Върховния комитет. Привърженик е на тезата за по-тясното сътрудничество между върховистите и Вътрешната организация, явявайки се посредник при уреждането на спорните въпроси в освободителното дело. Последователно е редактор на вестниците „Млада България“ и „Реформи“, който е печатен орган на Върховния комитет. Като член на Демократическата партия е избиран за народен представител в няколко състава на Народното събрание. 

 През септември 1918 г. на Ляпчев е поверена трудната мисия по подписването на примирието със Съглашение, с което България излиза от Първата световна война. Той носи в София вестта на цар Фердинанд, че трябва да абдикира от престола. По времето на самостоятелното управление на БЗНС Ляпчев е деен опозиционер, остро критикуващ земеделската власт. През март 1923 г., заедно с останалите министри от кабинета Малинов-Костурков, е подведен под съдебна отговорност, като виновник за българското поражение в Голямата война.

 След преврата от 9 юни 1923 г. тези обвинения са смъкнати. Един от създателите е на Демократическия сговор и в качеството си на негов представител оглавява т.нар. второ сговористко правителство, в началото на 1926 г. Андрей Ляпчев е след учредителите е на Македонския научен институт, създаден на 21 декември 1923 г. в София от 52 видни интелектуалци и общественици, родом от Македония или с потекло оттам. Подпомага непряко ВМРО и проявите на македонските българи в страната и в Западна Европа. Министерският съвет, воден от Ляпчев, провежда политика на умиротворение, така необходима след управлението на деветоюнското правителство. 

 Комунистическата партия е легализирана, политическите преследвания са прекратени, създава се атмосфера на плурализъм и на демократичност, разбира се, при някои български условности. Правителството на Ляпчев сключва важните за страната заеми – бежански и стабилизационен, спомогнали за настаняването на българите, избягали от сръбската и гръцката власт в Македония и в Тракия и за финансовото стабилизиране на страната. Кабинетът провежда мерки за справянето на икономическата криза, избухнала през 1929 г., която в крайна сметка е една от причините Ляпчев да изгуби изборите на XXIII ОНС. Политиката му за нормализирането на обществения живот в страната като цяло е успешна. Към края на своето управление Ляпчев заболява тежко и постепенно се оттегля от държавните и от политическите дела. 

  На 5 ноември 1933 г., под неговата диктовка Стойчо Мошанов пише завещанието му, посредством, което Ляпчев завещава цялото си имущество на Българската академия на науките. След три дни старият политик минава във вечността, оставяйки завет за поколенията: да се пази Търновската конституция. 

 Д-р Войн Божинов

Прочетете още »

Анастас Лозанчев - революционерът-фотограф

   Роденият на 8 април 1870 г. в Битоля Анастас Лозанчев подобно на много други дейци завършва прочутата Солунска гимназия. В един клас е с бъдещия идеолог на ВМОРО Христо Матов, а също и с Александър Чакъров. След завършването на гимназиалното си образование си през 1885 г., изучава фотография в София, след което се завръща в родния си край. Работи като екзархийски учител в битолските села Смилево и Могила, по-късно като фотограф в Битоля – професия, която ще му ще му служи като прикритие на революционерството през следващите години.

 След учредяването на ВМОРО на 23 октомври 1893 г. работи за Делото с Даме Груев, с когото се познават от детинство. Сближава се и с Пере Тошев. Общата им дейност по организиране на Битолски окръг дава своите отражения скоро, превръщайки района във важен организационен център. При посещението си тук Дамян Груев заварва сформирана и действаща организационна мрежа, в основата на която стоят Пере Тошев и Анастас Лозанчев. В последствие в редиците се включва и Гьорче Петров, с когото издават хектографическия вестник „На оръжие”. 

 Освен А. Лозанчев, в състава на Битолския окръжен комитет на ВМОРО са Георги Попхристов и Георги Пешев, а през 1901 г. е избран и Георги Сугарев. След избухналата Йосифова афера от февруари 1902 г. в Битолския окръг са разкрити каналите за пренос на оръжие и тайната поща. Заедно с Г. Попхристов и Г. Пешев са арестувани много нелегални членове на ВМОРО, което нанася силен удар върху дейността й. Не след дълго е арестуван и Анастас Лозанчев. Откаран е в затвора в Битоля, където остава до края на 1902 г. След освобождението му Лозанчев отново е в първите редици на движението. Делегат е на Солунския конгрес, свикан на 2–4 януари 1903 г. В отсъствието на Г. Делчев, Д. Груев, Хр. Матов, Хр. Татарчев, П. Тошев и Я. Сандански – фактическото ядро на ВМОРО, е взето решение за въстание в Македония и Одринско. Аргументите, изложени от Иван Гарванов, председателстващ конгреса, и Анастас Лозанчев, „представител на най-важния с оглед на обсъждания въпрос за въстание – окръг”, убеждават делегатите да гласуват за избухване на въстание. 

 В своите спомени Лозанчев акцентира подробно върху причините за този избор. Акцията на ВМОК, както и проблемите с оръжието, заплахите за преждевременно повдигане на населението в Костурско, както и непрекъснатите сражения на четите с аскера са важни фактори, които според него, наклонили везните към обявения курс за въоръжено въстание. 

 Решението на Солунския конгрес е потвърдено на Смилевския конгрес (2–7 май 1903 г.), който определя датата на въстанието в Македония. Организационният форум избира за членове на Главния щаб Анастас Лозанчев заедно с Дамян Груев и Борис Сарафов. По време на въстанието той води сражения в Битоля и Демир Хисар. След потушаването му се завръща в България. Отново е в Македония след Младотурския преврат (1908), но престоят му завършва с края на Междусъюзническата война (1913), когато се преселва в София. Между двете световни войни А. Лозанчев е сред дейците, които участват в организационния живот на македонските бежанци, макар и не в първите редици. След навлизането на българските войски през пролетта на 1941 г. в Македония пристига в родната Битоля, все така обичан и тачен като смел илинденски герой от събратя и роднини, които повече от две десетилетия са подложени на репресии, заради българското си име. 

 След освобождението на голяма част от областта се изпълва мечтата му да види Битоля, Прилеп, Ресен, Охрид, Струга, Щип, Струмица…, свободни! За съжаление всеобщата радост е кратковременна. Новият режим, установен във Вардарска Македония от властите в Белград и Скопие през септември 1944 г., не е по-добър от този на Кралска Югославия и А. Лозанчев е принуден да се завърне в София, където умира 8 ноември 1945 г. През юли 1947 г., заедно с етнографски експонати, пълни течения на сп. „Македонски преглед”, уникални книги и материали от библиотеката и архива на ликвидирания от властите Македонски научен институт, към Скопие се отправят ценни ръкописи, между които са и спомените на Анастас Лозанчев. 

 Николета Войнова

Прочетете още »