Нова година в българския празничен календар

   Началото на новата година народът нарича най-често Сурва, Сурваки, Суроздру или Васильовден, Василица по името на християнския светец Василий Велики, в чийто ден се отбелязва. Заради мястото си в периода на т.нар. Мръсни дни, новогодишният празник по своя дълбок идеен смисъл повтаря Бъдни вечер и коледа, но включва и някои обичайни моменти, характерни и трайно свързани с него.

 Срещу Сурва за повечето българи е втората кадена вечеря. По традиция тя винаги е в семеен кръг, изобилна и със задължителни блажни ястия – варена свинска глава (или пача от главата и краката) на закланото преди Коледа прасе, обреден хляб с пластична украса и названия като коледните (най-често Боговица с кръст) или пита с пара в нея (в западнобългарските краища), баница с пара и белези (малки дрянови клончета с пъпки), наречени на къщата, здравето, богатството, домашните животни и пр. Всеки с нетърпение очаква своя „късмет“ от баницата.

 Представата за Сурва като начало на новата година обяснява връзката с магията на първия ден. На места в Западна България по полазника гадаят за първия приплод от домашните животни. Широко разпространени са новогодишните гадания за здраве – по намерения в баницата белег, по ядката на ореха, прекаден на трапезата, по хвърлените в огъня дрянови листа. В районите на Средна Северна България, Софийско, Пловдивско, е познат обичаят ладуване, Дайлада, Василица, Парен петел – колективно гадане. за женитба. Момите участнички наливат мълчана василевска вода в бяло котле, пускат в него пръстените си (или китки) и овес, покриват го с червено було и го оставят една нощ под трендафил „на звездите“. На сутринта обредното гадане на пръстените съпровождат с припевки-наричания за женитба.

 Българите от цялото етническо землище познават новогодишния обичай сурвакане, битувал с редица регионални и локални особености. Най-разпространено е участието на деца от 4-5 до 10-12 години. Пременени, с торбичка през рамо и сурвачка в ръка, рано сутринта те обхождат на групички домовете на близки и роднини, удрят ги по гърба със сурвачката и изричат благословия за здраве и плодородие. В дар получават кравайчета, сушени плодове, орехи, наденица, дребни пари. Сурвачката е свежо откършена пръчка от дрян, леска или друго родовито дърво, украсена според местната традиция. Народът вярва в продуциращите свойства на сурвачката, предавани чрез досега с нея. Ергенски сурвакарски групи са известни само в някои райони, обикалят от полунощ на празника главно по домовете, където има моми.

  Със Сурваки са свързани и мъжките маскарадни дружини от по 15-20 и повече души в Средна Западна, Югозападна България и Македонската област. По названието на основния пресонаж в групата се нарича и самият обичай, и цялата дружина – сурвакаре, джемаларе, дедици (Пернишко, Радомирско, Дупнишко, Кюстендилско), джамала (в Софийско, Скопско), невеста, мечка (Брезнишко), бабугери, бабурци, старци, стапченари, беляци, додерци (в Благоевградско и Драмско), чауши и русалии (в Кукушко), ешка, ешкари (в Костурско и Воденско), василичари (Охридско, Битолско и Прилепско). Особен колорит в дружината внасят предрешените по един и същи начин обредни лица. Най-често те са в костюми от кози, овчи или заешки кожи, облечени в кожуси с вълната навън, износени парцаливи дрехи или нарязан на ленти червен, по-рядко зелен, плат. Много интересни са сурвакарските маски от кожа, птичи пера, картон или дърво. Всички участници в тази група са с окачени на кръста звънци от различна големина, с дървени саби, дрянова или лескова сурвачка или дъбова тояга.

    Останалите обредни лица в дружината – невеста, мечка, поп и други – се включват в обичая според своята традиционна роля. В този състав групата обхожда всички домове в селото (някъде и съседни села) и изпълнява специфичните новогодишни костюмирани обичаи и игри.

Доц. Маргарита Василева