Българският Илинден от 1903 г.

Доц. д-р Димитър Тюлеков

Въстанието, което преди 113 години обхвана главно три окръга на незаконната в Османската империя ВМОРО е наистина чутовно. Годишнината не е нито кръгла нито юбилейна, но тя е винаги повод за размисъл и опит да се отговори на парещи въпроси, които вече толкова години вълнуват българското съзнание. 

Несъмнено е че въстанието има непоклатимото си място в историческата съдба на Отечеството ни. То пламна по времето на три християнски празници – Илинден, Преображение Господне и Кръстовден. Но това не беше народна война на кръста срещу полумесеца, а бунт за свобода и за човешки правдини на всички онеправдани народи в залязващата Османска империя. Автономията на Македония и Одринска Тракия не бе постигната. Но само петте години след въстанието поставиха в дневния ред на конкурентните имперски сили Австро-Унгария, Великобритания и Русия въпроса за автономизирането на Македония, най- отдалечената от Цариград нефралгична въстаническа област. Комедийната младотурска революция премахна този въпрос, но обявената в старопрестолния Търновград българска независимост откри пътя за подготовка на оказалите се съдбоносни Балкански войни. Това е така, защото съпоставяйки всенародния възторг и устрем с постигнатото може да ги наречем нова „българска Голгота“.

 Не бива да се подценява и обезмисля волята за свобода през 1903 г. , нито пък да се поставя под съмнение свещения дълг на държавата-майка с укорния въпрос „Защо България през 1903 г. не помогна на въстаналия „брат-роб“ ?! Гледната точка може да бъде в няколко посоки: Васалното княжество нито имаше международно право да обяви война на съзерена си, нито разполагаше с военни възможност да брани македоно-одринските си сънародници. Но е вярно, че добре описаните в научната литература правителствени усилия имат за цел да намалят последиците от неблагословения бунт. Въстаниците нямат пряката подкрепа на управляващите власти в София, но те разполагат с братско съчувствие и подкрепа, което придоби най-разнообразни измерения: финансово подпомагане на македоно-одринското движение, въоръжаване на комитските чети, логистично съдействие покрай двете страни на омразната граница, набиране на доброволци и предаване на армейски опит и т. н. Благодарение на тази невидима и тайнствена помощ заедно с десетгодишните последователни стремежи на организационните деятели и апостоли е изградена нелегалната армия на ВМОРО. Въоръжената народна сила води почти постоянна битка с редовната имперска армия. Месеци наред се воюваше из европейските вилаети на Османската империя. 

Въстаническият размах наистина може да бъде сравняван с гръцко-турската война от 1897 г. Битката между Давид и Голиат е обречена. Но през лятото на 1903 г. се гърмеше и трещеще из Македония, за да се чуе от цивилизования свят и документира пред историята общобългарската воля за свобода и духовно единение. Против въстанието от 1903 г. не бяха само официалните фактори в Княжество България. Неизбежният бунт единодушно не бе разрешен от две имперски сили – Австро-Унгария и Русия. Известно е, че това бяха двете държави, упълномощени от останалите велики сили да наблюдават и контролират етнополитическата обстановка особено по долините на реките Вардар, Струма и Места. Величието на македонските българи е белязано и от тяхната несекваща борбеност. От края на XIX и началото на XX век те са носители на борчески дух и непреклоност спрямо националната неправда. Примери много, все въпреки съдбоносните крушения на бленувания национален идеал. Днес е истинско чудо, че въпреки последиците от политиката на антибългарските асимилаторски режими наследниците на автентичните македонски българи са жива реалност в Република Македония. Българският илинденски дух се оказа устойчив и трудно заличим от идейната палитра в постоталитарно Скопие.

 Вече повече от един век се води битка за да се преиначи и погребе Българският Илинден от 1903 г. Дяволската цел е ясна: посредством кражбата и подмяната на отечественото ни културно-историческо наследство в Македония да се изкопае пропаст между днешните етнически българи и новомакедонците с главен град Скопие. Естествено там е важно да се забрави и загърби факта, че сегашната Република Македония е наследник на една абортирала държава. Нейните поданици от българи стават македонци пак под акушерските грижи на комунистическия маршал-диктатор Йосип Броз Тито. Години наред тази пропаст копаят платените служители на кралска Сърбия/Югославия, след тях са овластените и запленените от коминтерновските химери комунистически функционери-сталинисти. Днес щафетата е в ръцете на смехотворните антични македонсти, които безскруполно обвързват Българския Илинден с битката при Херонея, 338 г. пр. н. е. и с антифашистки държавен проект от 1944 г. Сякаш за да докажат, че няма лъжа превръщат столицата на една държава, кандидат за европейско членство в кичозно бутафорно видение изпълнено със сумрачния дух на Александър Велики, който блуждае върху своя Буцефал. Това изглежда не е достатъчно, защото при реставрацията на стари български черкви и строителството на нови църковни храмове, под купола е изографисан не каноничния лик на Христос Вседържател, а „звездата от Вергина“. Намират се хора, които в божиите домове палят свещи и на Цане Бабачко. Това не е само светотатство, а тревожни белези за целенасочени внушения „от горе“. Когато водачите на един народ в деидеологизирано време погребват неподправената история на предходниците си, неизбежно ще попаднат в изкопаното от самите тях бездънно тресавище. Македоно-одринското въстание избухна и протече в три революционни окръга, които днес са част от три държави: България, Гърция и Република Македония.

Навсякъде, къде по-силно, къде по-слабо посланието на въстаниците за общобългарско духовно единение има опорни точки. Всичко може дълги години само да мъждука, ако България продължава да бъде не държавата-майка, а мащеха за всички свои задгранични чеда. Държавните власти в София са длъжници не само към наследниците на българските илинденци. Родолюбието и патриотизмът „не чинят пет пари“ , когато липсва национална воля за модернизиране, градеж и справедливост в проявленията на днешната българска държавност. Безвремието е тогава, когато се „прелива от пусто в празно“, политическата класа не е на висотата на историческите си отговорности, пък проблемите не се решават, а отлагат за „по-добри времена“. Това е истинското голямо предизвикателство за всички днешни българи, в Родината ни, и навсякъде по-света. Само така можем да докажем, че илинденският дух е жив и действен.

 Благоевград
17 юли 2016 г.