Да празнуваш загубите като победи…

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", № 10.

Костадин Филипов

...Преди време, в един от многото ни приятелски разговори с Ким Мехмети в Скопие или около Скопие, той по някакъв повод със съжаление сподели: „Коста, поради дългото ни съжителство със сърбите прихванахме много неща от тях. Нещото, което никак не мога да приема е, че ни научиха като тях и ние да празнуваме пораженията си като победи. Виж им само историята и виж какво възхваляват...“. 

 Сетих се за всичко това когато гледах в неделя, на 30 септември вечерта, репортажите от Скопие, които акцентираха на радостните тълпи пред парламента в македонската столица. Организирани от сдружението „Бойкотирам”, в което членуват някъде около двадесетина малки, както в Македония обичат да ги наричат „маргинални”, партии и сдружения, стотина македонци приветстваха неуспеха на проведения в същия ден референдум. Празнуваха така, сякаш са извоювали най-голямата си политическа и лична победа в своя живот, от която оттук нататък за всеки един от тях ще върви само по мед и по масло, както се казва...Няма да е така, разбира се, но Ким беше прав – празнуват своите провали като върховни победи, подобно на онези от север... 

 Тогава гласуването в рамките не референдума току-що бе привършило, резултатите бяха такива, че дадоха основание и на двете „страни” – управляващи и опозиция, да се обявят за победители. Някъде около 37 на сто от общия избирателен списък участвали в референдума, от тях 91,46% или 609 813 гласували са отговорили с „Да” на въпроса дали искат Македония да стане членка на НАТО и на ЕС и дали дават подкрепата си на договора с Гърция. Спорът за това, кой е победител и кой е загубил, продължава и сега, когато на 15 октомври, две седмици по-късно, в парламента започна дебат за това, дали да започне процедурата за промени в Конституцията, които произтичат от Договора от Преспа с Гърция, или не. И какво като започна? 

Дебатът само потвърди истинската пропаст в позициите на управляващите и опозицията по отношение на Договора между Македония и Гърция от Преспа – въпреки очакванията, че след международния натиск над лидера на ВМРО-ДПМНЕ Християн Мицковски той би могъл да смекчи позицията си за отхвърляне на договора, въпреки че от парламентарната трибуна премиерът Зоран Заев се обяви „за прошка и помирение” в името на евроатлантическото бъдеще на страната. Мнозина припознаха в този призив на Заев негова готовност да амнистира обвиняемите функционери от опозицията, взели участие в събитията в парламента на 27 април миналата година. 

 Самият Заев отрече да е обещавал амнистия, министри от неговия кабинет също дадоха да се разбере, че не виждат основание за подобни очаквания. Прошката и помирението е едно – те са етична норма, докато амнистията е правен проблем и не бива да ги смесваме. Добре, няма амнистия, но защо точно когато дебатът в парламента „За“ или „Против“ договора са разгорещяваше, на един от обвиняемите по делото за „кървавия четвъртък” на 27 април, депутатът от ВМРО-ДПМНЕ Сашо Василевски, бе отменена мярката „домашен арест” и той излезе на свобода. Дори получи правото да се върне в парламента и евентуално да гласува, както реши. 

„Цената” на това съдебно решение е 400 000 евро, толкова е гаранцията. Малко след това и още един депутат от ВМРО-ДПМНЕ от списъка на обвиняемите по същото дело направи същото – той пък срещу сумата от 300 000 евро. И той се връща в залата. Защо тогава да се учудваме, че малко след мнимата „амнистия”, която Зоран Заев е оповести, но всъщност не я е оповестил, записалите се за дебата по договора пратеници от опозицията изтеглиха своите заявки за изказвания. За тях вероятно работата вече е свършена, премиерът Заев е показал политическа слабост, дал е знак, че не може да осигури мнозинство от две трети в парламента, които са му нужни за да „прокара” договора с Гърция. И като финална последица от всичко това изпълнителното бюро на ВМРО-ДПМНЕ специално обяви, че няма промяна в позицията на партията и че депутатите ѝ ще гласуват като един за провал на договореностите с Гърция. Доста самоуверено лидерът ѝ Мицковски изпрати послание до еврокомисаря Йоханес Хан, че „Договорът от Преспа е мъртъв”. 

 ...Да се върнем обаче към хората на площада пред сградата на Парламента. Те празнуваха загубата на евроатлантическата перспектива като своя победа. Е, тогава да кажем примирено – такива са, така примитивно разбират живота си, нека ги оставим на мира. Да ги оставим ли? Че най-голямата грешка, която ще направят самозваните лидери на Сдружението „Бойкотирам”, като Янко Бачев например, е да си въобразят, че тяхната мижава пропаганда е принудила македонците на 30 септември вместо да отидат пред урните, да седнат пред малките трикраки кюмбета и да пекат чушки за айвар. 

 Маргиналите от „Бойкотирам” станаха маша в ръцете на най-голямата опозиционна политическа партия в страната – ВМРО-ДПМНЕ, чийто лидер Християн Мицковски едва ли не бе идеологът на идеята за бойкотиране на допитването на 30 септември. Мицковски остана на позицията на частния патриотизъм, който няма нищо общо с перспективата Македония да стане модерна европейска и атлантическа държава. Но онези от площада дадоха на Мицковски допълнителен коз в ръцете след като „големият” ценз от 50 на сто гласували от общия списък не бе изпълнен, та той да настоява за предсрочни парламентарни избори. И Зоран Заев се видя принуден да отстъпи. В крайна сметка резултатите са такива, каквито са. 

Около 666 000 човека отидоха и гласуваха, от които над 91% казаха „Да”. Преди деня на допитването приятели, политически анализатори от Скопие, ми казваха, че по тяхна преценка, долната граница за това референдумът да бъде провъзгласен за легитимен е някъде около 720 000 гласа „За”. Всеки глас от тази граница нагоре е плюс, който укрепва позицията на властите, докато надолу вече поставя под съмнение политическата тежест на резултата. Да, Заев направи така, че да обяви допитването за консултативно, тоест неговите резултати да не водят след себе си задължителни политически действия. Рискува ли премиерът? Очевидно, да. Сигурно си е давал сметка, че може да се случи това, което се случи. Ако беше сигурен, нямаше да се занимава с предварителни квалификации... Изобщо Зоран Заев попадна в някои от собствените си капани и най-тежкият е тъкмо резултатът от допитването на 30 септември. 

В това число и с обявяването на амнистията, която всъщност не била амнистия, а призив за прошка и помирение. Но той няма друга политическа опция, освен да продължи с борбата си за евроатлантическото бъдеще на Македония. А и за личното си политическо бъдеще. По време на първия ден от дебата в парламента, 15 октомври, даде ясно да се разбере, че е готов лично да плати политическата цена, ако се постигне споразумение между управляващи и опозиция и депутатите от ВМРО-ДПМНЕ подкрепят конституционните промени срещу някаква форма на амнистия за обвинените за нападението на парламента на 27 април миналата година. Дебатът в парламента за конституционните промени, най-важната от които е смяната на името на държавата на Република Северна Македония, започна, но си мисля, че всъщност започна пропагандната кампания за предсрочни парламентарни избори без те официално да са насрочени. 

И парламентарната трибуна е удобно място цялата енергия на опозиция и управляващи да се фокусира върху нея – нали заседанията се предават по медиите, хората ги гледат и си правят сметката, а политическите партии вече въртят своите калкулации. И да си призная, в крайна сметка това може да се окаже най-неприятният, но единствено възможен политически ход – бързи предсрочни парламентарни избори, в които Заев да мобилизира електората и заедно с партиите на албанците да осигури това мнозинство от две трети, с което парламентът да приеме договора с Гърция. И така да вдигне бариера пред евроатлантическата интеграция на Македония. Иначе преговорите за членството в НАТО вече стартираха на 18 октомври. Знак за какво е това – че работата е „опечена”? Или просто е послание за твърда подкрепа? Може би и двете, а може би и за нещо трето... Ще видим.