Цар Самуил срещу новите българоубийци

понеделник, 28 октомври 2019 г.

Гробът на цар Самуил в южния кораб на базиликата „Св. Ахил“ 
на едноименния остров в Малкото Преспанско езеро
 (Снимка: Методи Златков).
Паметта за цар Самуил срещу новите българоубийци 

1005 години от смъртта на българския цар Самуил († 6 октомври 1014 г.) 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2019, бр. 10

 „Паметта е основа на историята, без нея няма история“ Николай Бердяев (1874–1948) 

Преди 1005 години склопи очи един от най-великите владетели на средновековното Българско царство – цар Самуил (997–1014). Потомък на могъщ български род той застанал начело на борбата срещу Византийската империя още през 971 г. Изпитанията идели едно подир друго. Братята му Давид и Моисей загинали рано, а Аарон се опитал да се домогне до върховната власт. За да запази върховенството на последния български цар от Велики Преслав – Роман-Симеон (978–997), Самуил заповядал брат му Аарон, заедно с цялото му семейство, да бъдат избити в двореца Разметаница (987 г.). Пролятата кръв на родния брат, вероятно неведнъж е навестявала неговите мисли, неговите сънища… Каква сила е била нужна да се премине границата на родството, за да се спаси държавата на Аспарух, на Тервел, на Крум, на Борис, на Симеон и Петър? 

 През лятото на 1014 г. византийският василевс Василий ІІ (976–1025) с голяма войска навлязъл в долината на р. Струмешница, между планините Беласица и Огражден. Ала опитният военачалник Самуил, който повече от 30 години е воювал с ромеите, бил подготвен. Той изградил в теснината мощно укрепление от каменни зидове, ровове и валове. Централно място заемала крепостта наблюдателница Ключ. 

В продължение на много дни враговете се опитвали да преминат преградите и да навлязат във вътрешността на Самуилова България, към Преспа, Битоля и Охрид. Българите ги обстрелвали с камъни и стрели от височините на стената, ранявали и избивали напиращите неприятели. Тогава Василий предприел неочакван маньовър. Той изпратил два конни отряда да преминат през височините на Беласица и Огражден. В продължение на три денонощия ромеите изминали около 25 км и успели незабелязани от българските стражи, да се промъкнат през планинските пътеки, водени от влашки пастири, които ги превели в непознатата местност. Византийският хронист Йоан Скилица отбелязва, че на 29 юли призори единият отряд, воден от Никифор Ксифий „внезапно с викове и шум се показал от височината в гърба на българите. Уплашени от внезапното му появяване, те ударили на бяг. А императорът разрушил изоставената стена и започнал да ги преследва. Мнозина паднали убити, а още по-голям брой пленени. Самуил едва успял да се спаси от гибел с помощта на сина си, който… го качил на кон и го отвел. 

А императорът ослепил пленените българи – около 15 хиляди и като заповядал всяка стотица ослепени да бъдат водени от един едноок, изпратил ги при Самуил. А той, като ги видял да идват в редици и еднакъв брой хора, не можал да издържи това страдание храбро и спокойно, а му призляло и причерняло и паднал на земята. Присъстващите, които се мъчели да възвърнат дишането му с вода и благовония, успели малко да го свестят. Като дошъл на себе си поискал да пие студена вода, но когато взел и пил, получил сърдечен удар и след два дни умрял“. Така завършил живота си, Самуил който по думите на самите византийски летописци „бил войнствен човек, който никога не знаел покой“. Той бил сломен не от силата на противника, а от непоносимото страдание и мъка! Днес, когато духът на отрицанието търси да свие отровното си гнездо в обеднелите души на българите, а нови българоубийци се опитват да омаловажат и дори да отрекат истинността на събитията от 1014 г., има само един отговор, който историците трябва да дадат: Памет за Самуил! В пожълтелите страници на средновековните летописи могат да се прочетат много свидетелства за тази величава епоха от историята на българите. 

Племенникът на цар Самуил, българският цар Йоан-Владислав (1015–1018), който нарича себе си „самодържец български“, като съобщава за битката при Ключ в каменния надпис от Битоля (1016 г.), пише: „Този самодържец [Йоан-Владислав] беше българин родом, внук на Никола и Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен, и които двамата разбиха в Щипон гръцката войска на цар Василий, където беше взето злато… а този… велик цар [Самуил] разбит биде от цар Василий в 6522 година от Сътворението на света [= 1 септември 1013 – 31 август 1014 г. от Рождество Христово в Ключ и почина през] настъпващата [6523 от Сътворението на света = 1 септември 1014 – 31 август 1015 г.] година“. В писмото на българския цар Калоян (1197–1207) до римския папа Инокентий ІІІ (1198–1216) от 1202 г. между другото се казва: „На първо място ние като любим син искаме от нашата майка Римската църква, царска корона и достойнство според както са ги имали нашите стари царе. Както намираме записано в нашите книги, един е бил Петър, втори – Самуил и други, които са ги предхождали по царуване“. 

В българския превод на летописа на Константин Манаси (ХІV в.) преводачът отбелязва само историческите факти за царуването на Василий ІІ, свързани с българите: „Този цар Василий разби българския цар Самуил на два пъти и завладя Бдин, Плиска, Велики и Мали Преслав и много други градове… защото българите царуваха до Охрид и до Драч и по-нататък. Този цар Василий направи много и безчислени поражения и люти грабежи над българите. Като разби цар Самуил, ослепи 15 хиляди българи, остави на стоте един с едно око и ги отпрати при Самуил. Когато ги видя този умря от мъка“. В Синодика на Българската църква (ХІV в.) е поместена следната поменална бележка: „Начало на българските царе. На Борис, първия български цар, наречен в светото кръщение Михаил, който приведе българския род към богоразумие чрез светото кръщение – вечна памет! На Симеон, неговия син и на светия цар Петър, неговия внук, на Пленимир, Борис, Роман, Самуил, Радомир Гавриил, Владимир, Владислав, старите български царе, които заедно със земното наследиха и небесното царство, вечна памет!“. 

Самите византийски автори признават: „От него [Василий ІІ] бил разгромен и Самуил, който управлявал българското племе, непобедимият по сила и ненадминат по храброст, и заедно с това било унищожено и покорено цялото племе на българското безчислено множество, както историята по-нашироко говори за него“ (Житие на Никон Метаноите, ХІІ в.). През 1019 г. в грамотата си за учредяването на автокефалната Българска архиепископия с център Охрид, Василий ІІ заявява: „Много и големи са добрините, с които човеколюбивият Бог е дарявал през различни времена нашето царство, и които надминават всякакъв брой. А най-голямата от всички е, че ромейската държава се разшири и че държавата на българите мина под един ярем [с нея]“. Това са думи на императора, който ослепи 15 хил. българи и поради това бе наречен от средновековните автори със зловещото прозвище „Вулгароктонос“, т.е. Българоубиец. Днес, в началото на ХХІ в. се стигна и до там, че ослепяването на българите, поради което Василий ІІ е наречен така, бе определено като византийска измислица. Достатъчно е обаче, да се припомни сведението от Житието на св. Йоан Нови Тракийски (ХІ в.): „Йоан Нови се трудеше… в ония времена, когато Василий, който държеше императорската власт над ромеите, се отличи усърдно срещу българите, и то толкова блестящо, че получи оттогава прозвище заради победите си над тях…“. 

А зловещото прозвище е „Българоубиец“, с което по думите на българския историк Петър Мутафчиев (1883–1943) „той остана в историята, и което хиляда години по-късно, след нещастната за българите война в 1913 г., с гордост си прикачи един негов малък приемник, гръцкият крал Константин [І (1913–1917; 1920–1922)]“. 

Съдбата на комитопула е рядък случай в историята, когато владетелят на българите се е слял със страданието своя народ. Българинът Самуил със своята колосална политическа фигура е символизирал и величието и трагедията на българския народ в многолетната война за спасението на България. Изпитанията на бойното поле калявали духа на царя воин, а семейната сага на комитопулите и техните потомци го сломила не веднъж и два пъти. Предателството и измяната го подтикнали към братоубийство, а любовните вопли на дъщерите му смесили политиката с бащинската обич и ревност. Героизмът на цар Самуил бил пример за неговите военачалници и бойци, а злощастната участ на неговата войска през 1014 г. секнала туптежа на сърцето му. 

Не бе ли Самуил същият гигант в историята на ранносредновековна България, какъвто бе княз Борис І – Михаил? И заедно с това същият като него – грешен страдалец за погубените българи? А с победите си той би могъл да бъде сравнен единствено с великия си предходник, цар Симеон (893–927) – и двамата разшириха Българското царство на три морета в инак тесния за всички Балкански полуостров. След всичко, което знаем за събитията от преди 1000 години и това, което се случи през изминалото столетие, и това, което преживяхме през последните години, е крайно време да попитаме нашите приятели на запад от съвременните граници на Деве баир: 

СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ, КОЛЕГИ ИСТОРИЦИ И ОБЩЕСТВЕНИЦИ ОТ РЕПУБЛИКА СЕВЕРНА МАКЕДОНИЯ, КАКВА БЕ ТАЗИ ОРИСНИЦА, КОЯТО ОЩЕ ВИ КАРА ДА НИ ГЛЕДАТЕ КАТО ВРАГОВЕ, КОГАТО НИЕ ВИ СМЯТАМЕ ЗА БРАТЯ? НЯМА БЪЛГАРИН, КОЙТО ДА НЕ Е ИСКАЛ СВОБОДАТА НА МАКЕДОНИЯ! ДОКАЗВАТ ГО ЖЕРТВИТЕ НИ! КОЙ ДРУГ ДАДЕ ТАКЪВ КУРБАН ЗА МИЛИТЕ НИ БРАТЯ? СЪРБИТЕ ЛИ, АЛБАНЦИТЕ ЛИ, ТУРЦИТЕ ЛИ, ГЪРЦИТЕ ИЛИ ВЛАСИТЕ!? КОЙ? ОТГОВОРЪТ ОСТАВАМЕ НА ВАШАТА СЪВЕСТ! 

 Кръвта на Самуил, на неговите предци в Плиска и Велики Преслав и на неговите следовници в Търново още тече в жилите ни/ви. Тя зове! Затова днес неговите геройства заслужават поклон и венец и на Българската клисура, край Траянови врата, и в Охрид, и на крепостта Ключ (дн. Самуилова крепост). Дано примерът, който даде големия гръцки археолог Николаос Муцопулос (1927–2019), може да ни заведе заедно в Преспа, при гроба на нашия цар Самуил! Вечна памет нему и на неговите злощастни воини! 

Доц. д-р Георги Н. Николов
 Зам.-декан на Исторически факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“

0 коментара:

Публикуване на коментар

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2019