165 години от рождението на Полихроний Агапиевич Сирку

165 години от рождението на Полихроний Агапиевич Сирку (30 юли 1855, с. Страшени, Кишиневски уезд на Бесарабска губерния – 23 юни 1905, Санкт Петербург, Русия). 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 7.

д-р Володя Милачков

Руски славист, посветил се на изследването на историята на българската литература и църква и изучаването на българо-сръбските литературни връзки. Завършва Кишиневската духовна семинария, след което през 1878 г. Санктпетербургския университет. От 1883 г. до края на живота си е доцент в този университет. Там чете лекции – отначало по румънски език и литература, а после – по старобългарски език и история на руския език. От 1878–1879 г. до началото на 90-те години на ХIX в. посещава няколко пъти с научна цел балканските земи и някои други области от Източна Европа. 

Сред посетените територии са както свободните българските земи, така и Македония. Руският учен пребивава и в Света гора. Основна цел на всичките му обиколки е събиране и описване на стари ръкописи - български, сръбски и румънски. От тях над 30 са български. Те датират главно от ХII–ХVII в., но сред тях има и от ХVII–ХVIII в. Сбирката от издирените от него ръкописи се съхранява от 1906 г. в Академията на науките в Санкт Петербург. Сирку се изявява като библиограф и действен сътрудник на библиотеката на руската академия на науките. Той посвещава десет години (1883-1893) на работа в библиотеката на академията. Неговите обширни познания по класически и славянски езици по помагат в работата по съставянето на ръкописен каталог на българските периодични издания, книги и брошури, който е в основата на печатния каталог, излязъл от печат 1904 г. 

Освен към археографски издирвания и описание на славянски ръкописи, където приносът му е голям, научните интереси на Сирку са насочени към средновековната история, култура и книжнина – предимно на българите. Най-много го вълнуват въпросите, свързани с българския духовен и културен живот през ХIV в.: времето и дейността на Патриарх Евтимий и литературното движение и езиковата реформа, които той оглавява. Също така го интересуват и църковно-религиозни проблеми в българовизантийските отношения. На изследваните от него въпроси е посветен и най-мащабният труд на руския славист „Към историята на книжовната реформа в България“. Освен на историколитературни въпроси, отделя внимание и на проблемите на езика на неговите съвременници – българи и поспециално на македонските им диалекти.