Началото на "Магарешките атентати" в Щип

сп. "Македонски преглед", год. ХLVIII, 2025, кн. 1. Слави Славов. Непубликувани документи на българското царско консулство в Скопие за извършения от ВМОРО атентат в Щип през 1911 г. и последиците от него... 111–132

"Атентатът в Щип, осъществен на 21 ноември/4 декември 1911 г., е първият голям атентат от серията динамитни акции, известни като „магарешки атентати“, които ВМОРО извършва след своето възстано вяване в началото на 1911 г. Неговият политически и обществен от звук е толкова голям, че за изясняването на обстоятелствата около про веждането му и последвалия погром над българите в Щип е съставена парламентарна анкетна комисия, излъчена от средите на Отоманския парламент. 

Въпреки че терорът не е новост в тактическия инструментари ум на ВМОРО и я съпътства практически от самото ѝ създаване, „магарешката“ тактика, към която Организацията започва да прибягва от 1911 г. нататък, съществено се отличава като философия от тази, при лагана в предходните години. За място на поставяне на „адските машини“ вече се набелязват не само важни стопански и инфраструктурни обекти (по възможност в отдалечени от населени с българи райони), с които да се засегнат интересите на Великите сили, но и оживени места – обикновено пазарите в градските центрове. 

Целенасочено се търси провокирането и раздухването на ислямския фанатизъм, даването на невинни жертви сред българското население, с което да се предизвика силен обществен и политически отзвук и като крайна цел – въоръжената намеса на България или тази на Великите сили. 

 Идеолог и основен реализатор на ръководно ниво на тази тактика е роденият в Щип (махалата Ново село) Тодор Александров (1881 – 1924). В началото на 1911 г. заедно с Петър Чаулев (1882 – 1924) и Христо Чернопеев (1868 – 1915) той влиза като редовен член в новосформирания по оперативната формула „писмено разбирателство“ Централен комитет на ВМОРО. Въпреки че по правилник тримата членове на ЦК на възстановената Вътрешна организация са равноправни и равноотговорни и липсва каквато и да е йерархия между тях, много бързо, по силата на личните си качества, способности и характер Александров става главният и най-влиятелен лидер на ВМОРО. 

В неговия пряк периметър и непосредствено подчинение влиза територията на Скопски революционен окръг, откъдето той израства като революционер, и съвсем не е случаен фактът, че почти всички магарешки атентати са именно в този район. Щипският атентат и последвалото избиване на десетки българи като реакция на отмъщение има необичайно силен резонанс – както в рамките на Османската империя, така и в международен план. 

По обясними причини най-болезнен е отзвукът в България, където по повод на събитието са поместени множество материали в печата[1]. Свикани са и обичайните при такива случаи събрания и митинги, на които се прием ат резолюции за осъждане на османските зверства[2]. За изясняване на обстоятелствата около Щипския погром заслуга имат няколко български дейци на местно и централно (в Цариград) ниво, включително и трима от четиримата български депутати по това време в Османския парламент. 

Повечето от тях не одобряват и дори решително осъждат новата тактика, възприета от Организацията, но полагат усилия истината за трагичните събития да не бъде потулена и размита „по ориенталски“ с традиционните похвати на османската администрация. Интересни в това отношение са непубликуваните и на практика невъвеждани в научен оборот сведения на родения в Щип Христо Настев (1876 – 1962)[3] – деец на ВМОРО от средния ръководен кадър, които същевременно са свидетелство и за нееднозначното отношение на щипското гражданство към подновилата дейността си Вътрешна организация. 

По време на разглежданите събития Настев е в Щип и доскоро, до разформироването на Съюза на българските конституционни клубове (най-масовата легална политическа организация на българите в Османската империя след Младотурската революция), е бил активен член на конституционния клуб в града. В спомените си той твърди, че основните данни за извършения погром и за жертвите, дадени от българска страна, са събрани от него. Впоследствие тези сведения са били публикувани във вестник „Право“[4]  и в органа на Българската екзархия – излизащия в Цариград „Вести“. Заради своите заслуги Настев получил писмо от съгражданина си Тодор Александров с печат на окръжния комитет на Скопски революционен окръг, в което му се съобщавало, че е назначен за ръководител на ВМОРО в Щип. Отказвайки да заеме длъжността, Настев отговорил, че в града никой не знае за съществуването на Организацията и че гражданите не одобряват възобновяването на нейната дейност. 

Същевременно в отговора си щипският деец не пропуснал да отбележи, че чрез дописките си до вестниците и сезирането на Отоманския парламент е хвърлил „много по-голяма политическа бомба“ в сравнение с тези, избухващи при осъществяването на динамитните атентати[5]. 

Българските дипломатически представители в Османската империя детайлно информират Министерството на външните работи и изпо веданията за събитията в Щип. Особена активност проявява консулът в Скопие (Щип се намира на територията на Скопския вилает, респ. на Скопското консулство) Живко Добрев (1873 – 1939), самият той родом от Македония[6]. 

Значителна част от тези подробни донесения, изпълнени с много болка и емоция, обикновено неприсъщи на езика на дипломация та, отдавна са публикувани и достъпни за изследователите[7]. 

 Настоящата публикация съдържа донесенията за Щипския атентат на секретаря в Скопското консулство – родения също в Македония капитан Илия Балтов (1877 – 1934)[8]. За разлика от рапортите на кон сулите, адресирани до по-висшестоящи служители в Министерството на външните работи и изповеданията, вторите („военните“) секретари, които започват да се назначават главно в следилинденския период, из пълняват на практика функциите на военни аташета. 

Офицери от българската армия, обикновено преминали за целта формално в запаса, те са подчинени и са длъжни да информират друг ресор – Военното ми нистерство, по конкретно Щаба на армията[9]. Поместените в статията документи дават допълнителни детайли и уплътняват представата, която вече съществува в родната историография по въпроса за Щипския атентат и последвалия погром над българското население. Без да е новост, в донесенията се потвърждава фактът, че разразилата се вълна от религиозен фанатизъм до голяма степен е предизвикана от избухналия в близост до джамията и частично повредил я взрив по време на един от най-важните мюсюлмански празници. 

Рапортите потвърждават и усилията на османските военни власти, преди всичко на отделни офи цери, проявили лична инициатива, и на каймакамина в Щип да ограничат мащабите на погрома, докато поведението на местните полицейски слу жители, чиновници и др. е насочено по-скоро в обратната посока – към подстрекаване и дори към директно участие в клането..."

Целия материал четете по-късно...