Човек трябва да знае от къде произлиза, за да знае къде отива

За творческите ѝ предпочитания, за работата като председател на Българското сдружение на родовете от Македония, за ролята на България в подкрепа на евроинтеграцията на Скопие и за чувството на гордост от роднините си с поетесата Елисавета Шапкарева разговаря журналистът Костадин Филипов 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2025, кн. 8

Елисавета Шапкарева е родена в София. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Има издадени две книги с хайку – „Тихо“ (2003) и „По здрач“ (2006), три с лирика – „Око на птица“ (2008), „Клонка от мирта“ (2020) и „Корен от мандрагора“ (2023) и една с хайбуни „Никога вече“ (2025). Нейни стихове са публикувани в пресата и в антологиите на Българския хайку съюз: „Дъждовни семена. Българска хайку поезия“ (2001), „Птицата. Българска хайку поезия“ (2003),„Розата. Европейско хайку“ (2003), „Пътят. Световно хайку“ (2004), „Огледала. Български хайку“ (2005), двуезичните „Градът“ (2012), „Отвъд думите“ (2018),„Морето“ (2021) и „Настройване на цигулките“ (2022), в сп. „Хайку свят“ и др., в сборника „SMS-ПОЕЗИЯ“ (2005; 2006), в антологията „World Haiku“ (2005; 2006) и в „Ирин Пирин. Алманах за литература, изкуство и социален живот“ (2006; 2007) и в многобройни чуждестранни издания, като „Хайку новине“, двуезичната антология „Más-más csönd / Различна тишина“, FROGPOND и др. Автор е в сп. „Картини с думи и багри“ и Нова асоциална поезия. Лауреат е на логото „SMS-поезия“ (2006), Трета награда от Международния хайку конкурс Мелнишки вечери на поезията (2006) и носител на почетна грамота от Международния хайку конкурс Мелнишки вечери на поезията (2007), първа награда от Международния конкурс за поезия „Лирични гласове“ (2015). Участвала е многократно в „Софийския есенен салон за поезия“. Хайги на Елисавета Шапкарева са публикувани в изложбите „Есенни багри“, „Звуци на есен“ и „Дъхът на града“, на сайта на Българското семиотично дружество, на сайта Frogpond, Daily Haiga, WHA, NHK World и др. Член е на Българския хайку съюз, на Световната хайку асоциация, на Българския ПЕН Център и на Съюза на българските писатели. 

– Здравейте, госпожо Шапкарева, да започнем от по-романтичното. Наскоро излезе от печат Вашата най-нова книга с хайбуни „Никога вече“. Определят я като поетичен опит за търсенето на първичния източник на живота, който „започва и завършва с идеята за водата като място на сътворението“. Това ли е рамката, в която се вихри Вашето поетично творчество? 

– Не мога да кажа, че съм определила някаква рамка за творчеството си. По-скоро обхващам различни страни от живота – от родителите до децата ни, от любовта до капаните в живота, от маските в душите ни до начина да се намерим, от дъха на земята до критичната точка в живота ни. 

За стиховете ми проф. Людмил Димитров пише: „Те, опазвайки характерното ѝ светоусещане, през мимолетното, преходното, детайла демонстрират различно вглеждане-навлизане в трайното, вечното, трансцендентното“. Може би това обяснява „рамката“ на моето творчество. В последната ми книга дори има раздел „Боклукчийската кофа“. 

– Вие сте един от популярните майстори в България на хайку поезията. Кое Ви насочи към този специфичен източен начин на търсенето на истината за човека и неговата природа? 

 – Поначало предпочитам кратките форми и винаги съм писала така. В училище учителката ми по литература ми казваше, че не пиша теми, а конспекти по темите. Явно ми е заложено от най-ранна възраст. С хайку се срещнах в един американски сайт преди може би 25 години и бях запленена от него. После установих, че и у нас тази форма вече се проявява – например в творбите на Димитър Стефанов. Появиха се и други хайку поети и беше създаден Българският хайку клуб, който прерасна в Български хайку съюз, чиито член съм почти от основаването му. Харесвам тази краткост и недовършеност в хайку, които оставят много на въображението на читателя. 

– Да преминем към „по-сурови“ теми, съгласна ли сте? Вие сте потомка на един от най-славните български родове от Македония. Помага или тежи този факт, госпожо Шапкарева, или и двете? Много хора Ви разпознават само при споменаването на името Ви, не е ли така? 

 – Така е – фамилията е известна, но гледам да не я използвам за своя изгода, така че не мога да определя дали ми помага или ми пречи. В семейството ми винаги се е говорело за Кузман Шапкарев и за неговия принос към запазване на българщината в Македония. Явно Кузман Шапкарев не е непознато име за българската наука и общественост. Неговият „Сборник за български народни умотворения“, които той събира в продължение на повече от 30 години, излиза през деветдесетте години на XIX век и получава бързо признание както у нас, така и в чужбина. Освен това Кузман Шапкарев е и най-яркият продължител на делото на братя Миладинови. Той се сближава с Димитър Миладинов още като учител в Струга. А и навсякъде, където учителства, въвежда българския език и писмо, също и в църквата. Сред най-изтъкнатите му ученици са такива стожери на българщината като митрополит Методий Кусев и Гоце Делчев. Негова е идеята след несправедливия за българите в Македония Берлински конгрес да бъде създадена българска гимназия в Солун, която се превръща в обединителен център на всички македонски българи. Той е и създателят на гимназията с активната подкрепа на Българската екзархия и лично на екзарх Йосиф. 

– Съвсем естествено от известно време сте председател на Българското сдружение на родовете от Македония. Разкажете за него, за дейността му. Как се става член в него – трябва ли да носиш някоя велика фамилия от Македония ли? 

 – Българското сдружение на родовете от Македония е създадено през 2012 г., за да развива, обогатява и популяризира културно-историческото наследство на българските родове от Македония. Идеята ни е да съдействаме за сближаване на гражданите от Република България, Република Северна Македония и Република Гърция с едни и същи родови корени и да подпомагаме превъзмогването на различията, свързани с тълкуването на общото ни културно-историческо наследство и минало. За да стане човек член на Сдружението, не е необходимо да е от велика фамилия. Достатъчно е родът му да е доказано от Македония. С радост приемаме нови членове със заявление в свободен стил и кратка автобиография, насочена към рода му. 

– Имате ли партньори в днешна Северна Македония, госпожо Шапкарева? Как Вашите роднини и близки оттатък границата се отнасят към Вас лично, но и в качеството на председател на Сдружението? Радват ли Ви се или срещите с тях понякога носят огорчение? 

 – В днешна Република Северна Македония най-често си партнираме с Българския културно-информационен център в Скопие. Партнирахме си и с Българския културен клуб – Скопие и неговия председател Лазар Младенов. Срещите ми с моите роднини в Охрид преминават в изключително дружелюбна обстановка и винаги се радваме да се видим. Огорчение никога не съм изпитвала, както и при срещите си с хора от народа. Говорим си на един език и се разбираме чудесно. 

– Наскоро имахте „закачка“ с професорката от Скопие, лингвистката Елка Янчева-Улчар. Заедно с Маестро Христо Христов, член на Сдружението и потомък на Гоце Делчев, се почувствахте огорчени от един неин текст, озаглавен „Това с българите вече ме измори“. Текстът беше пълен с неистини. Това ли Ви обиди и затова отговорихте? 

 – Всъщност проф. Улчар се е почувствала провокирана от един клип, в който участвахме с Христо Христов. Той пък беше провокиран от един клип на премиера г-н Християн Мицкоски, в който той обясняваше, че „македонскиот идентитет“ е не само хубавата храна, а и „Гоце Делчев, Шапкарев и Миладиновци“. С Христо много любезно и възпитано му обяснихме, че нашите прадеди винаги са подчертавали своя български произход. Кузман Шапкарев е казал: „Пазете българщината в Македония. Ние, славяните в Македония българи сме и такива желаем да останем. Чужди кумове да ни прекръщават не искаме“. Голямото му послание е: „Ние българите сме един народ, а нашето отечество е България. Още три неща трябва да любим и да крепим яко: първо – народността, второ – езикът, на който сме се родили и трето – пресветата християнска вяра“. На проф. Улчар отговори Хр. Христов и тя бързо го разприятели във Фейсбук. 

– Имаше ли някаква реакция по този случай от Вашите роднини и близки от Северна Македония, госпожо Шапкарева? Все пак сте една кръв. 

 – Аз поне не знам за такава реакция. Важно е да се има предвид и че в днешна Република Северна Македония правата, особено на хората със запазено българско самосъзнание, систематично се потъпкват, и това не предразполага към обективен разговор по тези теми от страна на тамошните ни роднини. 

– Очевидно е, че такива случаи показват изнервеност в Скопие. На какво, според Вас, се дължи тя? На твърдата позиция на България, на несръчната и нахална политика на Скопие или на нещо друго? 

 – България е държавата, която първа призна Република Македония след разпадане на Югославия и съдейства за международното ѝ признаване, с което предотврати босненски сценарий за държавата. България оказваше икономическа подкрепа на Македония по време на югоембаргото и ѝ предостави безвъзмездно тежко въоръжение, когато в условията на необявена гражданска война албанските милиции бяха достигнали до предградията на Скопие. По време на българското европредседателство беше подета инициативата за разширяване на Европейския съюз в посока Западните Балкани. Единственото, което иска България в замяна, е да спрат говора на омразата срещу България и всичко българско, кражбата и фалшифицирането на българското и историческо наследство и насилието срещу българи в РСМ. Не смятам, че това е „твърда позиция“. 

– Проблемът с правата на българите в Северна Македония е препъни камък в двустранните ни отношения. Как Вие лично като човек на поезията и на политиката едновременно гледате на този проблем? 

 – За мен хората от другата страна на границата са наши братя и бих искала да останат такива. Ще продължавам да работя в тази насока. Българското сдружение на родовете от Македония съзнателно не се занимава с политика, а само с организиране и развиване на обществена, патриотична, културно-просветна и художествено-творческа дейност. 

Издаваме и книги, като например, от поредицата Малка македонска библиотека: „Възкресението на българското опълчение. Душата на Македония и Одринско“ от Красимир Узунов и проф. Генчо Начев, „Полковник Борис Дрангов“ от Тодор Петров, „Братя Миладинови“ от Наум Кайчев, „Българският цар Самуил“ от Георги Николов, „Развигорови – обречените на свободата“ от Михаил Развигоров, „Климент Охридски и началото на българската литература“ от Вася Велинова. Също така издадохме фототипните издания „Гоце Делчев“ от Яворов, „19 години в сръбските затвори“ от Коце Ципушев и „Строежа на живота“ от Никола Зографов, както и „Сборник от народни старини“, „Евангелските чтения“, „Апостолските чтения“, „Българския буквар“ и „Голяма българска читанка“ от Кузман Шапкарев, както и неиздаваният досега „Проект за историко-хронологическа таблица“ от К. Шапкарев. 

– Започнахме с поезия, да завършим с нея. Внучка сте на Елисавета Багряна. Няма да уточняваме коя е тя. Тя просто е велика българска поетеса. Във Вашия случай можем ли да кажем, че генът е този, който предопределя съдбата на човека? 

– Предполагам, че и генът оказва своето влияние. Но и това, че в семейството ми много се четеше, а и продължава да се чете. Четяха ми и баба ми, и дядо ми и от малка бях чувала много стихотворения. Щипската ми баба, която ме е гледала, говореше чист български език и знаеше стихотворения от български поети. Освен това човек трябва да знае от къде произлиза, за да знае къде отива. Гордея се с роднините си.

Костадин Филипов