1040 от победата на българите в прохода Траянови врата

Триумфът на Самуил в прохода Българската клисура (17 август 986 г.) 

 Ликувайте и тържествувайте, български племена! Обладавайте и носете скиптри, корона, багреница и пурпур… Йоан Геометър В продължение на 15 години след завладяването на източната част от Българското царство (971 г.), синовете на велемощния български комит Никола – комитопулите Давид, Мойсей, Аарон и Самуил бунтували българите срещу византийската власт. 

Двама от тях – Давид и Мойсей, погинали още в първите години на българската съпротива. В земите на непокореното и непокорно Българско царство важна роля играела крепостта Сердика (дн. София). Тук именно пребивавал българският патриарх Дамян (927 – след 971). Десет години след като овладял престола в Цариград, ромейският василевс Василий ІІ (976–1025) решил да се разправи с българите като нападне Сердика.

 „Те [българите] – пише византийският историк Лъв Дякон (Х в.) – безпощадно ограбваха Македонската земя и избиваха всичко поголовно. Затова, движен по-скоро от буен гняв, отколкото от благоразумие, той [Василий ІІ] бързаше да ги смаже с едно нападение“. 

През лятото на 986 г. императорът повел многохилядна войска срещу България. Той се придвижил на запад по долината на р. Марица. В дните около 25 юли, като преминали теснините и стръмнините източно от Сердика, ромеите се установили на лагер и обсадили крепостта. Обсадата продължила 20 дена, но без никакъв успех. Нещо повече. Поради лошото командване, византийската армия се отдала на леност и безделие. При опит на един ромейски отряд да набави фураж от близките околности, българите му устроили засада, почти напълно го унищожили и взели като плячка много впрегатни животни и коне. Неопитните в обсадното дело ромеи примъкнали стенобойните машини до крепостните стени на Сердика. Обсадените в крепостта българи, обаче ги запалили и изгорили. Освен това, поради „неумерената и прекалена употреба“ на храна припасите на ромейската армия бързо се изчерпали. Така още при първия си опит да се противопостави на Българското царство, Василий ІІ претърпял неуспех. 

Пръснал се слух, че Самуил е заел върховете на планините около Сердика и е поставил засади отвсякъде, с намерение да нападне армията на Василий ІІ. Последното накарало императорът да заповяда безславно отстъпление по обратния път към Цариград. Отстъпващите ромеи се придвижвали в посока Филипопол. 

След целодневен преход, на 16 август вечерта те се разположили на лагер в едно гористо място, наричано Стопонион (Щипоне). Кобно предзнаменование в небето уплашило още повече ромеите. През нощта, преди полунощ от изток на небесния свод се появила грамадна звезда и като осветила лагерните шатри с обилна светлина, паднала в западната част, до самия окоп на стана, пръснала се на много искри и угаснала. Лъв Дякон изразил значението на този знак за суеверните ромеи така: „Падането на звездата предсказваше унищожаването на армията, което стана по-късно“. Още през нощта сред ромейските войници се разнесла мълва, че близкият проход, откъдето трябвало да преминат, е бил заварден от българите. Друг византийски автор метафорично пише: 

„Горе комета озаряваше небето, долу комитът [Самуил] озаряваше Запада [т.е. Балканите]“. 

На следващия ден, 17 август, нападната от притаилите се българи, отстъпващата византийска армия ударила на бяг през една гориста и пълна с пропасти долина – прохода Суки (всъщност това е било името на дн. Западна Средна гора) – стръмна и дива осемкилометрова теснина, започваща от долината на р. Яворица, която сред урви и камънаци стига до превала към Ветрен. Пътят през Средна гора и теснината водел до Беломорието и Охридска България. Поради това изглежда, както пише българския историк Петър Мутафчиев (1883–1943), византийците нарекли прохода с едно ново име – Българската клисура. 

Днес мястото се свързва с римската пътна станция Траянови врата и носи нейното име. За това, което се случило свидетелстват много исторически извори. Арменският историк от втората половина Х – началото на ХІ в. Степанос Асохик отбелязва: 

„Българите побързали и заели тесните места и планинските проходи, по които можел да премине неприятелят. Това били места непроходими, покрити с храсталаци. По този начин, като обкръжили императора с цялата му армия, те избили всички с меч“. 

Египтянинът, християнин по вяра Яхя от Антиохия († 1066) допълва следното: „Тогава императорът [Василий ІІ] се обърнал в бягство, както и цялата му войска на 17 август 1297 [= 986 г.] се устремила към прохода. Българите го преследвали и разграбили обоза и хазната му и цялата му многобройна войска загинала. Това станало в десетата година от царуването му“. 

Най-пространен е разказът на Лъв Дякон, който сам участвал в похода и едва не загинал от български меч: „На другия ден войската преминаваше през една гориста и пълна с пропасти долина. Едва я беше преминала, достигна до стръмни и трудно проходими места, където мизите [т.е българите] нападнаха ромеите и като унищожиха много голям брой войници, взеха царската шатра със съкровището и разграбиха целия обоз на войската. Там бях и аз, разказвачът на това бедствие, който имах нещастието да придружавам императора в службата си на дякон. Тогава малко остана „да се подхлъзнат стъпките ми“ и да стана жертва на скитския меч, ако Божието провидение не беше ме избавило от опасността, като ми внуши да препусна с коня си бързо и да премина стръмните склонове, преди да бъдат завзети от неприятеля, и набързо да стигна върха на планината. Оцелялата войска едва се измъкна от преследването на мизите в непроходимите планини и като загуби почти цялата си конница и обоза, който караше със себе си, се върна в ромейските предели“. Подложените на безпощадна сеч византийци се отдали на безразборно бягство. Василий ІІ едва се спасил, благодарение на защитилата го арменска кохорта. 

Отново Степанос Асохик известява: „Само арменската пехота, отпред и отзад, като обкръжила императора Василий, го извела по друг планински път в Македония [т.е. Източна Тракия]. Цялата [ромейска] конница с целия обоз и царската шатра се предали на неприятеля“. 

В този смисъл е и разказът на Йоан Скилица (ХІ в.), допълнен с добавки на епископ Михаил Деволски (1118 г.): 

„А Самуил и Аарон, заедно с [цар] Роман, които помислили за бягство безредното отстъпление, с викове и шум нападнали ромеите, уплашили ги и ги принудили да бягат. Той [Самуил] завладял лагера им и сложил ръка на всичките им съоръжения, дори и на императорската шатра и на императорските отличителни знакове. Императорът едва преминал теснините и се спасил във Филипопол“. 

Повече от 30 години в България споменът за разгрома на византийците бил още жив. С присъщата за ранносредновековните български надписи лаконичност, в летописно-строителния надпис от крепостта Битоля (1016 г.), е отбелязано кратко, но важно сведение за битката, а именно: 

„...Аарон, който е брат на Самуил, царя самодържавен, и които двамата разбиха в Щипон гръцката войска на цар Василий, където бе взето злато...“. 

Това, както и съобщението на Скилица, потвърждава, че в битката срещу ромеите рамо до рамо се сражавали двамата братя комитопули – Аарон и Самуил. Десет месеца по-късно (14 юни 987 г.) по подозрение за сътрудничество с императора, по заповед на Самуил, Аарон бил убит заедно с цялото си семейство. На бойното поле бил и българският цар Роман-Симеон (978–997). Единението между царя и комитопулите в борбата за българската независимост било очевидно. 

В проведеното на 17 август 986 г. сражение пълководецът на българската войска – Самуил заложил на засадните действия в условията на планински бой. Тази военна тактика била успешно прилагана от него и през следващите десетилетия. Комитопулът отбягвал преките сблъсъци в открито поле с многобройната византийска армия. Сякаш за него се отнася написаното от Петър Мутафчиев за военните действия в планинските усои на България: 

„Тогава Балканът, тъй страшен за врагове, които искали с оръжие да си пробият път през неговите дебри, се възправял още по- настръхнал зад ония, които успели безнаказано да се промъкват през тях. При вестта, че неприятелят вече минал планинските клисури, невидим знак се издигал низ цялата страна и разпилени ратници запъпляли към балканските усои. Скали и дърве задръстяли тогава стръмните пътеки низ теснините и дружини от намръщени воини заставали зад тях, за да дочакат на връщане тогова, чието идване не успели овреме да спрат. И той неминуемо се явявал отново тук. Защото там, в отворената пред него страна, той не намирал никакъв противник, който да му оспори победата, и защото зловещата мълва, че отминатите гори гъмжат от скрити неприятели, а пътищата за настъпление вече са прекъснати, събуждали тревога и у най-смелите военачалници, посявала малодушие и страх и сред най-закалените в битките войници“. 

Българската победа край Костенец имала една много важна последица. Благодарение на нея през следващите няколко години Самуил успял да освободи отново североизточните български земи в цяла днешна Добруджа, които останали под българска власт чак до 1000 г. Ударът нанесен от Самуил бил толкова тежък, че само случайността спасила Василий ІІ от съдбата на неговия далечен предшественик Никифор І Геник (802–811) във Върбишкия проход. Затова и византийският поет Йоан Геометър (Х в.) посветил специално стихотворение „За поражението на ромеите, претърпяно в Българската клисура“: 

Никога не бих казал, дори и слънцето да би изчезнало че мизийските [българските] стрели са по-силни от авзонските [ромейските] копия. Пропаднете дървета, зловещи планини! Пропаднете недостъпни скали! Там където лъвът се уплаши да излезе срещу сърните. Фаетон, скрий под земята златоискрящата си колесница, кажи на великия дух на кесаря това: „Истрос“ [т.е. Дунава] грабна венеца на Рим, вземи бързо оръжието, защото мизийските стрели са по-силни от авзонските копия“. 

Известният български медиевист Пламен Павлов обърна внимание на интересния факт, че византийският поет идентифицира българите не със Струма или Вардар, а именно с Дунав – реката, която става средищно място на Аспарухова България и българите от VІІ в. насетне и в бъдните векове. 

Днес, 1012 години подир смъртта на българския цар Самуил (997–1014) още се помнят неговите славни победи за свободата и независимостта на България, а тази в Българската клисура отпреди 1040 лета, била една от най-големите в епохалния двубой между Българското царство и Византийската империя. 

 Проф. д-р Георги Н. Николов