121 години от създаването на ВМОРО

четвъртък, 23 октомври 2014 г.

АНТОН ДИМИТРОВ – НЕПОЗНАТИЯТ БЪЛГАРИН ОТ МАКЕДОНИЯ

доц. д-р Димитър Тюлеков

 Ако някой, някога реши да изследва българския принос в историята на националните революции по света, то той задължително трябва да насочи аналитичния си взор спрямо две логични тематични посоки.

Става дума за Вътрешната революционна организация на Васил Левски и делото на неговите съратници през първото „комитетско десетилетие, 1867-1877 г.“. Другата посока е самородната дейност на ВМОРО/ВМРО през 1893-1934 г., периода на автентичната народна битка за защита и съхраняване на българския национален интерес и културно-историческо наследство в географската област Македония.
Днес, естествено, не е необходимо да пеем следюбилейни дитирамби, но изминалите 121 години от учредяването на ВМОРО/ВМРО са добър календарен повод да почетем един от нейните основатели и апостоли.
Всъшност и шестимата осноположници на революционата организация в Македония и Одринска Тракия са мъченици и страдалци на българската национална идея. Те са носители на две все по-рядко срещани днес достойнства.



Едното е на държавническата мъдрост и на подвластните й отговорност, предвидливост и волева целенасоченост. Шестимата интелигентни мъже са могли да направят кариера за да живеят тихо и кротко „под сянката на падишаха“. Но влагат душа, ум, сърце, здраве, власт, слава и пари за да превърнат вътрешната революционна организация в „държава в държавата“ и самостоятелен борчески фактор срещу вековната Османска империя.

Другото е здравото българско национално чувство, което намира израз в цялостното им поведение, включително и в готовността им за революционна самопожертвувателност. Затова този период от отечествената ни история е по-скоро трагичен, отколкото романтичен. Именно чувството за род и родина е основния им мотив за неотклонно изпълнение на тайната клетва и за обречения национален градеж в Македония.

Тази отдаденост на революционното съзаклятие, без да се очакват министерски кресла в София и евтини благини слага необратим отпечатък върху житейската им съдба. Даме Груев е прострелян под връх „Петлец“ в Малешевския балкан, 1906 г. Христо Батанджиев през злочестия юни 1913 г., на път към о. Трикери е хвърлен от гръцки войници в морето. При арестуването си Ив. Хаджиниколов прави опит да се самоубие, осъден е на 101 г. затвор. На доживотен затвор е осъден и Петър Попарсов. Заточеник е и д-р Христо Татарчев, които по-късно поема пътя на изгнанието и намира смъртта си далеч от родния град Ресен. Образованият д-р по право Антон Димитров, в резултат от лишения, страдания и постоянен сблъсък с деспотичните представители на жестоката османска правораздавателна система получава в усилена форма разстройство на нервната система. Умира през 1933 г., на шестдесет и шест години в София.

Откритото му и непроучено служебно досие, съхранявано в архивния фонд на правосъдното министерство ражда идеята за необходимостта от колективна професионална отговорност спрямо паметта и на шестимата основатели. Известни са в интернет пространството биографични сведения за тях, публикувани са достъпните техни спомени. Но българската любознателна и родолюбива общественост в страната и чужбина има потребност да разполага с научна монография за живота и делото на солунските първоучредители от 1893 г.

Естествено един ден фактът, преди да бъде обект на публично обсъждане е потребна къртовска проучвателна и събирателска извороведска работа. Тя е добре да бъде осъзнато дело на цялата ни професионална общност, на родственици и на всички любители на документалното четиво.
С такъв мотив публикувам настоящата молба на д-р А. Димитров до Хр. Попов, министър на правосъдието, където той е служител.
Бившият учител, училищен директор, адвокат, съдия в Битолския апелативен съд и в Цариград е на 48 години, когато започва работа като висш министерски чиновник.

Назначен е на 8 февруари 1915 г., а встъпва в длъжност на 11 февруари като помощник-началник на Гражданското отделение при Министерство на правосъдието. Тази длъжност изпълнява до 10 август 1918 г., когато по „собствено негово желание“ напуска и постъпва на работа като инспектор при вероизповедния отдел на външно министерство.

Ако трябва съвсем накратко да се обобщат биографичните данни от служебната документация може да се отбележи следното: Антон, а не Андон Димитров от с. Айватово, Солунско завършва Солунската българска мъжка гимназия със зрелостен изпит. През учебните 1889/90, 1890/91 и 1891/92 г. е екзархийски стипендиант в Цариградския юридически факултет. Доктор по право от Университета в Лиеж, Белгия. Освен български, говори и пише на турски, френски и гръцки. Вероизповедание православно, женен с пет деца. Българин и български поданик. Дългогодишен екзархийски чиновник.

В България д-р А. Димитров започва относително по-спокоен живот. Длъжността му в министерството съгласно чл. 128 от Закона за устройство на съдилищата е приравнена с тази на мировите съдии. Съобразно военновременната обстановка и участието на България в Първата световна война с настоящата молба д-р А. Димитров поставя проблема за статута на българите, бивши османски съдии и тяхното евентуално назначаване в „обединеното отечество“.

Той оставя на работа в правосъдното министерство, а молбата му е ценен извор . В нея има важни биографични податки и оценъчни съждения, които разкриват добре не само българската национална съпричастност, но и всеотдайната гражданска позиция на доказал се лоялен служител, патриот и родолюбец.
Съвременните технически средства дават възможност да се публикува документът в неговия автентичен вид и правят ненужни задължителните в други случай археографски бележки.

0 коментара:

Публикуване на коментар

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2017