Кюстендилският конгрес на ВМОРО (1908)

с. Жабокрът, Кюстендилско

д-р Слави Славов

   През март 1908 г., в условията на извънредна ситуация, породена от убийството на Иван Гарванов и Борис Сарафов, се провежда Кюстендилският конгрес на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. На 28 ноември 1907 г. войводата Тодор Паница, по личното внушение на Яне Сандански и в изпълнение на издадената от Серския окръжен комитет смъртна присъда, екзекутира в София задграничните представители на ВМОРО Иван Гарванов и Борис Сарафов. 

 Убийството на двамата видни дейци предизвиква не само поредната остра криза в македонските среди. След разцеплението във Вътрешната организация от края на 1906 г. то е последната стъпка към окончателното разединение. Насилствената смърт на Гарванов и Сарафов прокарва кървава разделителна линия между серчани и останалата част от ВМОРО. С оглед излизане от кризисната ситуация, ръководството на ВМОРО в лицето на Христо Матов - единственият оцелял член на Временното задгранично представителство - си поставя като основна и непосредствена задача свикването на Общ организационен конгрес във възможно най-кратки срокове. 

След приключване на предварителната подготовка конгресът е свикан и от 5 до 15 март 1908 г. провежда своите заседания в с. Жабокрът, Кюстендилско. Поради ситуацията във ВМОРО след двойното убийство и преди всичко поради отсъствието на представители от левичарските Серски и Струмишки окръг, Кюстендилският конгрес действително не притежава много от характеристиките, които, според правилиника на Организацията, да го квалифицират като общ. Мнозинството от участниците на конгреса са делегирани от Солунски, Скопски и Битолски окръзи, които са определяни в идейно отношение като ,,централисти”, ,,умерени” или ,,десница”. 

 Но значимостта на Кюстендилския конгрес произтича не от неговата представителност (повече или по-малко проблем на всички конгреси на ВМОРО), а преди всичко от обхвата на неговите решения. За относително краткото време, в което заседава, конгресът разглежда и се произнася

относно: общото състояние на ВМОРО в Македония и Одринско; ревизията на устава и правилниците, приети на Рилския конгрес; противодействието на чуждите (сръбска и гръцка) пропаганди; отношението на Организацията към младотурското движение; към убийството на Гарванов и Сарафов; редовен избор на Централен комитет и Задгранично представителство. Делегатите на Кюстендилския конгрес приемат без изменения устава на ВМОРО от 1905 г. и крайната цел, заложена в него - ,,пълна политическа автономия’’ на Македония и Одринско. Чрез този акт се демонстрира и идейна приемственост с Първия общ (Рилския) конгрес на организацията. За разлика от устава, в правилника на Вътрешната организация от 1905 г. са извършени сериозни и принципни корекции. 

 Те засягат устройството и управлението на самата ВМОРО, нейната приоритетна дейност и отношението й към българската държава. Още при първоначалните обсъждания някои от заседаващите отбелязват, че Рилският конгрес от 1905 г. чрез своите решения ,,отиде много наляво’’ и че правилникът, приет тогава, е ,,продукт на едно най-безогледно новаторство и доктринерство.’’

Правилникът, приет на Кюстендилския конгрес, формално запазва изборното начало в управлението на Организацията, но чрез множеството извършени корекции го ограничава, а в много отношения и обезсилва. Стремежът към централизация и йерархичност между отделните институти, с оглед повишаване оперативната дейност на ВМОРО, е последователно прокаран в повечето от направените изменения. Както отбелязва делегатът на конгреса Евтим Спространов, изборното начало ,,е добро, но в една революционна организация не е напълно приложимо.’’

 Кюстендилският конгрес дава широки правомощия на Централния комитет на ВМОРО, като същевременно увеличава и неговия мандат от една на две години. Според новия правилник ,,Централният комитет е върховния разпоредител в Организацията и главният неин управителен орган.’’ Той е натоварен с висшата военна, контролна, съдебна и изпълнителна власт. Статутът на

Представителното тяло (Задгранично представителство) е прецизно и подробно установен от правилника. Представителството е единствената институция, която разполага с правомощия, в съгласие с Централния комитет, да осъществява контакти от името на цялата организация с всички ,,външни фактори’’ във всички случаи, ,,когато това се диктува от интересите на Организацията.’’ 

 Кюстендилският конгрес избира пълни състави на всички висши ръководни институции на ВМОРО. Формираният Централен комитет е с членове Петко Пенчев, Павел Христов и Ефрем Чучков и допълнителни членове (според съхранилите се и публикувани протоколи) Петър Ацев, Аргир Манасиев и Стамат Икономов. Задграничното представителство се състои от Христо Матов, Апостол Димитров и Михаил Дорев, и резервни членове (и същевременно съветници) д-р Христо Татарчев, Пейо Яворов и Христо Силянов. Предвидените преобразувания в четническия институт и селската милиция (военно обучените селяни) целят обхващане на цялото българско население във военно-революционните структури на ВМОРО. 

 Според решенията, приети от Кюстендилския конгрес, четническият институт формално отстъпва първостепенната си роля пред възприетата като приоритет революционно-терористична дейност. По отношение на революционното движение в Одринско Кюстендилският конгрес санкционира едно отдавна утвърдило се фактическо състояние. В резолюцията на конгреса е указано, че предвид ,,особените етнографически, географически и политически условия’’ в областта, дейността на ВМОРО там ще се ограничи ,,само в поддържане революционния дух на населението посредством единични агитатори-организатори.’’ Кюстендилският конгрес е първият висш организационен форум, на който по въпроса за средствата, предоставяни от българското правителство, стават продължителни и открити дискусии. Прави впечатление, че дебатите са на изключително прагматично ниво. 

 Основният акцент при обсъжданията не е получаването или игнорирането на правителствените помощи (взема се цялостно решение такива да се приемат), а доколко (и дали) тази практика създава условия за компрометиране на организационната независимост. Председателят на конгреса Христо Матов подчертава, че винаги, когато са били отпускани средства, Организацията ги е приемала. На резервите, изказани от някои от участниците в конгреса, Матов отговаря: ,,Мнението да се вземат само в крайни случаи средства е еластично... Вътре, под непосредствените впечатления, обикновено се мисли правилно и практично. Дойдат ли тук дейците, повече почват да държат за принципите, отколкото за действителността.’’ Според Матов ВМОРО е толкова по-силна, с колкото повече военни средства разполага, и тъй като тя се нуждае от оръжие, ,,ако българското правителство дава, нека се взима.’’ 

 В заключителната си резолюция конгресът подчертава, че ,,предвид сегашното си критическо положение, Организацията може да приема средства отвред, отдето биха й се предложили, но без да дава в замяна каквито и да са ангажименти и без да унищожава с това своето достолепие.’’ 

Иванчо Робев, собственик на имението,
 в което се провежда конгреса
 (снимката е от надгробен паметник)

С горепосочените решения Кюстендилският конгрес окончателно преустановява няколкогодишната дистанцираност на ВМОРО спрямо българската държава. Тази крайно нецелесъобразна позиция, възникнала стихийно като реакция от пасивното поведение на България през лятото на 1903 г., но впоследствие идейно ,,обоснована’’ от левичарските теоретици и ,,узаконена” от Рилския конгрес, отстъпва място на едно много по-адекватно, реалистично и прагматично отношение, към което постепенно еволюират повечето ръководни македонски дейци. Безпътицата, следствие от реформаторските експерименти в следилинденския период, довежда до неизбежното, макар и мъчително отрезвяване. Обявявайки членовете на Серския окръжен комитет, подписали присъдата на Гарванов и Сарафов, както и екзекутора Паница, за врагове на ВМОРО, Кюстендилският конгрес на практика осъжда на смърт организаторите на двойното убийство. Въпреки изказаните от делегатите различни мнения относно механизмите, чрез които Яне Сандански и неговите съратници трябва да бъдат подведени под отговорност, по отношение на серчани конгресът представлява своеобразен революционен трибунал с издадени задочни смъртни присъди. През следващите години това конгресно решениe частично ще бъде приведено в изпълнение. Несъмнено Кюстендилският конгрес, по редица идейни, личностни и понякога трудно обясними причини, не среща одобрението на значителна част от македоно-одринските дейци.

 От своите противници конгресът получава остри и язвителни квалификации като ,,комшийски”, ,,конгрес на Матов и с-е”, ,,скърпена работа” и пр. Въпреки слабостите в механизмите на своето конституиране обаче Кюстендилският конгрес е един от най-важните в организационната история на ВМОРО. Той взима отношение и се произнася по всички основни за македоно-одринското движение въпроси. Конгресът връща Вътрешната организация към нейната изконна революционна същност и цялостно определя насоките за бъдещата й дейност. Чрез редовния избор на пълни състави на ръководствата (Централен комитет и Представителство) е преодоляна двугодишната тежка институционална криза, съдействаща в немалка степен за разложителните процеси в революционното движение. И като представителност, и като кадрови потенциал, Кюстендилският конгрес успява да консолидира най-доброто, на което е способна Вътрешната организация в този тежък за нея момент. Настъпилите промени вследствие на Младотурската революция от лятото на 1908 г. възпрепятстват реализацията на много от решенията, приети на Кюстендилския конгрес. 

 Същевременно не съвсем точно е и наложилото се (вкл. и сред историците) мнение, че поради рязко изменената политическа ситуация в Османската империя и легализацията на ВМОРО, програмата, заложена от конгреса, остава изцяло неизпълнена. Някои от членовете на ЦК (Петко Пенчев, Павел Христов) и на Задграничното представителство (Христо Матов) продължават да развиват активна дейност и по време на младотурския режим, именно като се позовават на правомощията, делегирани им от конгреса. Всъщност Младотурският преврат по-скоро отлага във времето решенията на Кюстендилския конгрес. Не след дълго, при отмяната на демократичните свободи и подновените репресии от страна на турските власти спрямо българското население, Вътрешната организация възвръща естествената си революционна идентичност. Програмните документи, заложените промени и общият дух на кюстендилските решения стават изходна база за възстановената под ръководството на Тодор Александров ВМОРО.