Тъй като многократно вече беше цитиран Георги Трайчев и историко-географският му очерк „Книга за мияците” (София, 1941, Македонска
библиотека №12), решихме да отдадем дължимото признание на този
заслужил българин. Г. Трайчев (с псевдоними Вестителов, Г. Майков) е роден
в 1869 г. в град Прилеп, Вардарска Македония. Завършва Солунската
гимназия. Учител е в българското училище в родния си град заедно с Даме
Груев и Пере Тошев, по-късно е назначен за екзархийски училищен инспектор. През есента на
1896 г. влиза във ВМОРО, а през 1908 г. става председател на околийския
революционен комитет в Прилеп. След Междусъюзническата война Трайчев
е екстерниран в България от новите сръбски власти и работи като учител в
Четвърта Софийска прогимназия. Фотограф на Министерството на
просветата и служител при Археологическия музей в София. Високо ценен
от проф. Любомир Милетич, по чиято молба той е прикрепен като
фотограф към Научната експедиция в Македония и Поморавието през 1916
г. След Първата световна война издава спомени, книги и албуми на македонска тематика. Умира в София в 1945 г.
„Книга за мияците” (София, 1941, Македонска библиотека №12), има интересна история, преплетена с тази на Галичко-реканското братство. Решението за издаването му се взема на 15 март 1940 г. от председателя Апостол Христов Фръчковски. На тази дата по покана на историческото дружество към Българската академия на науките Г. Трайчев произнася третата и последна сказка, посветена на мияците. Тогава председателят на братството призовава, „предвид на това, че книгата скоро се слага от печат, умолявате се, ако имате запазени исторически снимки, или ценен исторически материал – веднага да ни ги пратите”. Призивът среща широк отклик. Ето защо не е случайно, че „Книга за мияците” е толкова обилно подплатена с обилен и разнообразен документален материал, включващ извори, таблици, фотодокументи, спомени, свидетелства.
Димитър Станишев е роден от българи родители, православни, от гр. Галичник, на 9 март 1861 г., от баща Мино Аврамов Станишев и майка Гюргя М. Станишева. Първоначалната любов към род и наука Димитър Станишев получава в родния си град Галичник, Трън и Пирот и впоследствие от чичо си Пиротско-Знеполския Български митрополит Партений Нишавски. Освободителната война (1877/1878 г.) го заварва в гр. Трън, който град сърбите окупират без съпротива. Тук те почват да унищожават всичко българско: училища, читалища и пр., създадени от покойния митрополит Партений (зверски убит от тях по време на окупацията от Галичкия край през ноември 1918 г.), преследвайки всички будни българи, които трябвало да бягат далече, както това сторил и самият Димитър Станишев, като избягал в София. Обаче по настояването на покойния министър Марин Дринов, Станишев се връща обратно в гр. Трън, за да поддържа бодрия дух на другарите си и на по-събудените граждани, а така също и да бъде във връзка с емигрантите в София.
За тази му дейност 17 пъти бива арестуван, бит и тормозен от тогавашния сръбски комисар Рангел Стоянов, регенерирал българин от с. Клисура, Трънско. В деня на идването на софийския губернатор, който тръгнал от Брезник за Трън, за да изгони сърбите и да установи българска власт, Станишев веднага бива освободен от затвора от комисаря преди да пристигне губернаторът и предава властта в гр. Трън в ръцете на Димитър Станишев, който още преди пристигането на губернатора назначава българска власт, след което веднага арестува регенериралия сръбски комисар, нарежда по селата и в града да се облече цялото мъжко и женско население и посрещне бляскаво софийския губернатор Лукашов. От тук нататък той се изцяло предава на служба на държавата като чиновник, на която служи цели 16 години в Министерството на обществените сгради – счетоводител по постройката на железници и пристанища, за която негова служба бива награден с орден за гражданска заслуга.
През Сръбско-българската война в 1885 година е бил подчетник и четник в III-та чета в софийското опълчение. При превземането на град Пирот от нашите войски Димитър Станишев бива назначен [за] помощник-полицмайстер, с титуляр Йов Титоров. След напускането на държавната служба до 1912 г. Димитър Станишев се посвещава на частни и обществени предприятия […]. В 1920 година и 1922 година, след като Станишев видя, че не може да реализира това свое дарение в родния си град Галичник, с нотариални актове под №№ 64 и 68 подарява собствената си триетажна къща в София на булевард „Драгоман” и улиците „Братя Миладинови” и „Пиротска” за родината си чрез Министерството на Народното Просвещение. И впоследствие, съгласно приетия от Народното Събрание закон, утвърден от Негово Величество Царя с указ №38, публикуван в „Държавен вестник”, брой 282 от 20 март 1931 година, се образува благотворителен фонд при Министерството на Народното Просвещение, който ще носи за вечни времена името „фонд Луиза и Димитър М. Станишеви”, от който фонд, съобразно средствата му, ще се отпускат стипендии на бедни българчета, родени и по произход от Македония в нейните географски граници, включително град Галичник и околията му и западните поробени покрайнини на България: Царибродско, Трънско и Босилеградско, за следване в разни висши учебни заведения в България и Странство. За тази му благотворителност е награден от Н.В.Царя на българите с декорация на Българската признателност за човеколюбие II степен, а от Галичко- Реканското братство е избран за почетен председател.
Видният предприемач умира на 26 септември 1936 г. и е погребан с почести от македонската емиграция. Дълги години голямата къща на Станишеви се използва за нуждите на българското просвещение и на децата на македонските бежанци. Неизвестно как и защо, в един момент тази изящна постройка, дарена на държавата „на вечни времена” и призната за световна архитектурна забележителност, противно на волята на дарителите, е изведена из под попечителството на Министерството на образованието и попада в ръцете на дружество „Софийски имоти”. И на 21 декември 2001 г. то продава на Главното мюфтийство имота (3-етажна къща с 300 кв. м застроена площ и терен от 340 кв. м.) за близо 550 000 тогавашни лева (обърнати по курса на деня 21 декември 2001 г. сумата излиза около 251 141 долара!) – нищожна сума за онези години. Преизчислено към днешна дата тя се равнява на по- малко от 175 хиляди лева.
Кратка биография на дарителката г-жа Луиза Дим. Станишева, съпруга на г. Димитър Минов Станишев – дарители на фонда „Луиза и Димитър Минов Станишеви” при Министерството на Народната Просвета Луиза Д. Станишева е родена в град Грац, Австрия на 21 август 1877 година, от майка австрийка, а баща хърватин. Макар по рождение от римокатолическо вероизповедание, след омъжването си за Димитър Станишев, тя приема източноправославната религия на своя съпруг. Омъжена в 1898 година, Луиза Д. Станишева заживява в България и я обиква като свое второ отечество. Добре възпитана, тя става нежна, любяща и трудолюбива съпруга. Сили и енергия тя отдава не само на семейството си, където допринася много за създаване за благосъстоянието му, но и на България – новото си отечество. Взела активно участие за облекчаване мъките и страданията на ранените през войните, ние я виждаме [като] преводачка при болницата на Австрийската Мисия на д-р Ер. Суханек. (отличена е от австрийския ерцхерцог Фердинанд Салватор с медала на Австрийския Червен кръст). За тази й дейност тя бе наградена със знака на дружество „Червен Кръст”, създадено от покойната царица Елеонора. Луиза Д. Станишева е била председател на дамския спомагателен комитет по прехраната на гр. Галичник и околията му, а по настоящем [e] почетна членка на Галичко-Реканското Благотворително Братство „Св. Иван Бигор”. По ходатайство на г-н Министъра на Народното Просвещение, като дарителка на горния фонд, г-жа Луиза Д. Станишева е наградена с декорация за българска признателност за човеколюбие, II степен […].
[…] На 7 този месец [1932], пред пълния състав на Ръководното тяло и Илинденската организация се яви видният софийски гражданин г-н Димитър Минов Станишев и прочете следното писмо:
Уважеми Господин Председателю,
По време на конгреса на Организацията Ви, като чедо на многострадална Македония, отидох при г-н Стефан Аврамов, от когото, като секретар на конгреса исках да узная решението на конгреса.
Последният, между другото ми заяви, че Посмъртна такса при Организацията не разполага със суми, за да плаща посмъртните вноски на починалите илинденци. Пред вид на това, че тези именно илинденци, останали сега в нищета, в младините си се отрекоха от дом и от огнище, от всички земни и материални блага и станаха зидари за изграждането на Македонското освободително движение, аз съзнавам, че тия останали живи илинденци са останали без никакви средства за преживяване, а камо ли да се отчитат пред своята Организация. Затова ние - останалите техни сънародници, живеещи в свободна България, които все пак имаме нещо да преживяваме – сме длъжни да се притечем на помощ на тия наши национални герои, които се бориха за род и Родина. Имам, прочее, нескромността – от мое име и от името на моята съпруга Луиза Д. Станишева – да Ви предложа една скромна сума от 15.000 лева в полза на Посмъртната каса на нашите ветерани, която, моля, да приемете, имайки предвид, че това го правя с горещото желание този малък принос да бъде последван от мнозина наши сънародници, които имат излишни средства.
Повтарям, блазня се от надеждата да вярвам, че този наш малък принос към Посмъртната каса на илинденци ще бъде последван от много такива приноси, защото Илинден и илинденци ще пребъдат в историята на нашето малко племе, борещо се с вяра в бъдещето.
След прочитането на писмото и приемането на дарението, председателят на Ръководното тяло, с възторжени слова изказа на дарителя благодарността на всички илинденци за благородния му жест, а на 14 този м. ноември ръководното тяло провъзгласи г-н Димитър М. Станишев и неговата съпруга г-жа Луиза Д. Станишева за благодетелни членове на Илинденската организация.
„Книга за мияците” (София, 1941, Македонска библиотека №12), има интересна история, преплетена с тази на Галичко-реканското братство. Решението за издаването му се взема на 15 март 1940 г. от председателя Апостол Христов Фръчковски. На тази дата по покана на историческото дружество към Българската академия на науките Г. Трайчев произнася третата и последна сказка, посветена на мияците. Тогава председателят на братството призовава, „предвид на това, че книгата скоро се слага от печат, умолявате се, ако имате запазени исторически снимки, или ценен исторически материал – веднага да ни ги пратите”. Призивът среща широк отклик. Ето защо не е случайно, че „Книга за мияците” е толкова обилно подплатена с обилен и разнообразен документален материал, включващ извори, таблици, фотодокументи, спомени, свидетелства.
Кратка биография
на дарителите Димитър Минов Станишев и Луиза
(фонд Луиза Димитър Станишева)
Димитър Станишев е роден от българи родители, православни, от гр. Галичник, на 9 март 1861 г., от баща Мино Аврамов Станишев и майка Гюргя М. Станишева. Първоначалната любов към род и наука Димитър Станишев получава в родния си град Галичник, Трън и Пирот и впоследствие от чичо си Пиротско-Знеполския Български митрополит Партений Нишавски. Освободителната война (1877/1878 г.) го заварва в гр. Трън, който град сърбите окупират без съпротива. Тук те почват да унищожават всичко българско: училища, читалища и пр., създадени от покойния митрополит Партений (зверски убит от тях по време на окупацията от Галичкия край през ноември 1918 г.), преследвайки всички будни българи, които трябвало да бягат далече, както това сторил и самият Димитър Станишев, като избягал в София. Обаче по настояването на покойния министър Марин Дринов, Станишев се връща обратно в гр. Трън, за да поддържа бодрия дух на другарите си и на по-събудените граждани, а така също и да бъде във връзка с емигрантите в София.
За тази му дейност 17 пъти бива арестуван, бит и тормозен от тогавашния сръбски комисар Рангел Стоянов, регенерирал българин от с. Клисура, Трънско. В деня на идването на софийския губернатор, който тръгнал от Брезник за Трън, за да изгони сърбите и да установи българска власт, Станишев веднага бива освободен от затвора от комисаря преди да пристигне губернаторът и предава властта в гр. Трън в ръцете на Димитър Станишев, който още преди пристигането на губернатора назначава българска власт, след което веднага арестува регенериралия сръбски комисар, нарежда по селата и в града да се облече цялото мъжко и женско население и посрещне бляскаво софийския губернатор Лукашов. От тук нататък той се изцяло предава на служба на държавата като чиновник, на която служи цели 16 години в Министерството на обществените сгради – счетоводител по постройката на железници и пристанища, за която негова служба бива награден с орден за гражданска заслуга.
През Сръбско-българската война в 1885 година е бил подчетник и четник в III-та чета в софийското опълчение. При превземането на град Пирот от нашите войски Димитър Станишев бива назначен [за] помощник-полицмайстер, с титуляр Йов Титоров. След напускането на държавната служба до 1912 г. Димитър Станишев се посвещава на частни и обществени предприятия […]. В 1920 година и 1922 година, след като Станишев видя, че не може да реализира това свое дарение в родния си град Галичник, с нотариални актове под №№ 64 и 68 подарява собствената си триетажна къща в София на булевард „Драгоман” и улиците „Братя Миладинови” и „Пиротска” за родината си чрез Министерството на Народното Просвещение. И впоследствие, съгласно приетия от Народното Събрание закон, утвърден от Негово Величество Царя с указ №38, публикуван в „Държавен вестник”, брой 282 от 20 март 1931 година, се образува благотворителен фонд при Министерството на Народното Просвещение, който ще носи за вечни времена името „фонд Луиза и Димитър М. Станишеви”, от който фонд, съобразно средствата му, ще се отпускат стипендии на бедни българчета, родени и по произход от Македония в нейните географски граници, включително град Галичник и околията му и западните поробени покрайнини на България: Царибродско, Трънско и Босилеградско, за следване в разни висши учебни заведения в България и Странство. За тази му благотворителност е награден от Н.В.Царя на българите с декорация на Българската признателност за човеколюбие II степен, а от Галичко- Реканското братство е избран за почетен председател.
Трайчев, Г. Книга за мияците, С., 1941, с. 124-126.
Видният предприемач умира на 26 септември 1936 г. и е погребан с почести от македонската емиграция. Дълги години голямата къща на Станишеви се използва за нуждите на българското просвещение и на децата на македонските бежанци. Неизвестно как и защо, в един момент тази изящна постройка, дарена на държавата „на вечни времена” и призната за световна архитектурна забележителност, противно на волята на дарителите, е изведена из под попечителството на Министерството на образованието и попада в ръцете на дружество „Софийски имоти”. И на 21 декември 2001 г. то продава на Главното мюфтийство имота (3-етажна къща с 300 кв. м застроена площ и терен от 340 кв. м.) за близо 550 000 тогавашни лева (обърнати по курса на деня 21 декември 2001 г. сумата излиза около 251 141 долара!) – нищожна сума за онези години. Преизчислено към днешна дата тя се равнява на по- малко от 175 хиляди лева.
(По Славчева, Д. Мюфтийството се шири в къща
на български патриот, в. Десант, брой 230, 20.10.2013)
Кратка биография на дарителката г-жа Луиза Дим. Станишева, съпруга на г. Димитър Минов Станишев – дарители на фонда „Луиза и Димитър Минов Станишеви” при Министерството на Народната Просвета Луиза Д. Станишева е родена в град Грац, Австрия на 21 август 1877 година, от майка австрийка, а баща хърватин. Макар по рождение от римокатолическо вероизповедание, след омъжването си за Димитър Станишев, тя приема източноправославната религия на своя съпруг. Омъжена в 1898 година, Луиза Д. Станишева заживява в България и я обиква като свое второ отечество. Добре възпитана, тя става нежна, любяща и трудолюбива съпруга. Сили и енергия тя отдава не само на семейството си, където допринася много за създаване за благосъстоянието му, но и на България – новото си отечество. Взела активно участие за облекчаване мъките и страданията на ранените през войните, ние я виждаме [като] преводачка при болницата на Австрийската Мисия на д-р Ер. Суханек. (отличена е от австрийския ерцхерцог Фердинанд Салватор с медала на Австрийския Червен кръст). За тази й дейност тя бе наградена със знака на дружество „Червен Кръст”, създадено от покойната царица Елеонора. Луиза Д. Станишева е била председател на дамския спомагателен комитет по прехраната на гр. Галичник и околията му, а по настоящем [e] почетна членка на Галичко-Реканското Благотворително Братство „Св. Иван Бигор”. По ходатайство на г-н Министъра на Народното Просвещение, като дарителка на горния фонд, г-жа Луиза Д. Станишева е наградена с декорация за българска признателност за човеколюбие, II степен […].
Трайчев, Г. Книга за мияците, С., 1941, с. 127-128.
Димитър Станишев и дарението за Посмъртната каса на
организация „Илинден”
[…] На 7 този месец [1932], пред пълния състав на Ръководното тяло и Илинденската организация се яви видният софийски гражданин г-н Димитър Минов Станишев и прочете следното писмо:
До Господина
Председателя
на Илинденската организация
Уважеми Господин Председателю,
По време на конгреса на Организацията Ви, като чедо на многострадална Македония, отидох при г-н Стефан Аврамов, от когото, като секретар на конгреса исках да узная решението на конгреса.
Последният, между другото ми заяви, че Посмъртна такса при Организацията не разполага със суми, за да плаща посмъртните вноски на починалите илинденци. Пред вид на това, че тези именно илинденци, останали сега в нищета, в младините си се отрекоха от дом и от огнище, от всички земни и материални блага и станаха зидари за изграждането на Македонското освободително движение, аз съзнавам, че тия останали живи илинденци са останали без никакви средства за преживяване, а камо ли да се отчитат пред своята Организация. Затова ние - останалите техни сънародници, живеещи в свободна България, които все пак имаме нещо да преживяваме – сме длъжни да се притечем на помощ на тия наши национални герои, които се бориха за род и Родина. Имам, прочее, нескромността – от мое име и от името на моята съпруга Луиза Д. Станишева – да Ви предложа една скромна сума от 15.000 лева в полза на Посмъртната каса на нашите ветерани, която, моля, да приемете, имайки предвид, че това го правя с горещото желание този малък принос да бъде последван от мнозина наши сънародници, които имат излишни средства.
Повтарям, блазня се от надеждата да вярвам, че този наш малък принос към Посмъртната каса на илинденци ще бъде последван от много такива приноси, защото Илинден и илинденци ще пребъдат в историята на нашето малко племе, борещо се с вяра в бъдещето.
София, 7 ноември 1932 година
След прочитането на писмото и приемането на дарението, председателят на Ръководното тяло, с възторжени слова изказа на дарителя благодарността на всички илинденци за благородния му жест, а на 14 този м. ноември ръководното тяло провъзгласи г-н Димитър М. Станишев и неговата съпруга г-жа Луиза Д. Станишева за благодетелни членове на Илинденската организация.
Трайчев, Г. Книга за мияците, С., 1941, с. 128-129.
0 коментара:
Публикуване на коментар