Евтим Спространов "живя и умря като българин"

Евтим Спространов

Евтим Спространов, учредител на МНИ, „имаше будно българско съзнание, живя и умря като българин”  

  Бъдещият български писател, публицист, изследовател и общественик Евтим Спространов се ражда на 15 януари 1868 г. в Охрид. Тук завършва основно образование, а след това постъпва в Солунската българска гимназия. По-късно е назначен за учител в Крушево, след това учи в Киев и Москва. След завръщането си от Москва през 1891 г. се включва в обществено-политическия живот на България, публикува огромен брой статии във вестници и списания. Редактор е на вестниците „Отечество” (Солун), „Вести” (Цариград) и „Пряпорец” (София), на списанията „Ученически другар”, „Детска забава”, „Народен страж”, „Покровител на животните”. 

 Обнародва студии за историята на родния си град Охрид, спира се и на езиковедски проблеми. Разработките си помества в Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, а понякога и като отделни брошури. Под перото му излизат рецензии, отзиви, пътеписи и разкази за деца. Най-съществен дял от творчеството на Спространов заема публицистиката. Обнародва материалите си с различни псевдоними и инициали, между които Ангел Спространов, Анин, А. Иванов, Бугарин, Беш-Чинар, Веселин Ангелов, Всеволод Гаршин, Евтим, Е. Маркулев, Един Македонец, Карабурун, Кирил, К. Стоянов, Македонец, Митре Спасов, Мойсо Митрески, Орешков, Охридчанин, Три звезди, Угринов, Р. Страшигоров, Т.К. Стоянов, А.Б., А.Б.В. и пр.

Евтим Спространов със съпругата си Нука

 От началото на XX в. Е. Спространов се намесва трайно в македонското освободително движение, ежедневно контактува с ръководителите на ВМОРО. След потушаване на Илинденско-Преображенското въстание събира в България средства и помощи за пострадалото население, а на Кюстендилския конгрес на ВМОРО през 1905 г. е избран за легален член на ЦК. Като подначалник в Министерството на народното просвещение съдейства да заминат в Македония като екзархийски учители множество изтъкнати дейци на ВМОРО – Христо Матов, Павел Христов, Тодор Александров, Петър Чаулев, Петър Ацев, Аргир Манасиев, Ефвим Чучков и др. През март 1908 г. е сред делегатите на Втория общ конгрес на революционната организация в с. Жабокрът, Кюстендилско, а след Младотурския преврат е в Солун. Тук поема редактирането на в. „Отечество” – печатен орган на Съюза на българските конституционни клубове. 

 По-късно се премества в Одрин като секретар на митрополията. През 1912 г. е поканен за редактор на излизащия в Цариград екзархийски вестник „Вести”. След избухването на Балканската война Спространов е назначен в Окръжното управление в Щип, по-късно в Кукуш. От средата на 1917 г. се осъществява дългогодишната му мечта да се завърне в родния си град. Изпълнява функциите на охридски областен управител до септември 1918 г.

Евтим Спространов със синовете си Димитър и Владимир, и съпругата му Нука (1922 г.)

 Военният погром и последвалият Ньойски договор отпращат Е. Спространов завинаги извън Македония. След „Голямата война” Спространов е сред създателите на малко познатата тайна организация Македонска дружба и още по-конспиративната Информационна служба на македонската емиграция към ВМРО. Той е сред 52-а учредители на създадения през 1923 г. Македонски научен институт. Отбелязва емоционално събитието в свои записки. Някои материали, свързани с междуособиците в македонското освободително движение помества на страниците на печатните органи на македонската емиграция в България и в САЩ. Активен участник е в Славянското дружество, Съюза на българските учени, писатели и художници, Всебългарския съюз „Отец Паисий”, Кооперация „Последна грижа”, Българския въздържателен съюз. 

 В множество публикации бичува недъзите на българското духовенство. Сред активните участници е в масонското движение. Оставя огромен личен дневник, чийто първи том бе обнародван през 1994 г. Евтим Спространов умира на 5 юли 1931 г. в София. Синът му Димитър Спространов – известен български писател, за да преустанови спекулациите с името и делото на баща му, извършвани от скопските изследователи, отправя през януари 1958 г. молба до бъдещия академик от МАНУ Гане Тодоровски: „Преди да завърша, ще ви кажа нещо, за което моля да не ми се сърдите, но истината и светлата за мен памет на баща ми ме задължаваше да ви кажа – той имаше будно българско съзнание, живя и умря като българин”. 

 Доц. д-р Александър Гребенаров