По случай 135 години от рождението и 95 години от трагичната смърт на Васил Кънчов обръщаме поглед към голямото му изследователско дело, за да изкажем оценката си на благодарни следовници. Не че това не е правено досега през изминалите години, но този морален дълг остава неизменен пред българската научна и културна общественост. При всеки повод, какъвто е и сегашния, тя трябва да прави своя признателен поклон, за да поддържа жива паметта за заслугите на В. Кънчов пред българската национална история, култура и наука. Защото и днес богатото му книжовно наследство и ясната му гражданска и национална позиция остават все така актуални и нужни в забързаното ни съвремие.
Направеното от В. Кънчов в твърде краткия му живот (1862-1902) впечатлява с мащабите си, но лесно може да се обясни с динамиката на конкретното историческо време и най-вече с личностните качества на този изявен просветен деец, учен и общественик. Роден във Враца на 14 юли 1862 г., той учи в местното класно училище, където изпитва силното влияние на учителя Иван П. Славейков, син на стария възрожденец Петко Р. Славейков. От него подрастващото момче получава не само знания, но и едни от първите си уроци по родолюбие. Материалните затруднения на семейството стават причина да прекъсне образованието си след затварянето на класното училище в града през 1876 г. заради размириците около Априлското въстание. След няколкогодишна работа на различни места, в 1880 г. Кънчов заминава като стипендиант на Ломската гимназия и я завършва с отличие през 1884 г. Веднага след това постъпва като главен учител в четирикласното училище в родния си град, където в продължение на една година преподава история и български език.
Още през тези ранни ученически години се проявяват редица качества на неговия характер. Съучениците му го помнят като открит и много контактен в отношенията си с хората, изключително честен и справедлив. Той умеел да запали заобикалящите го с някаква идея и да ги поведе към нейното осъщесвяване с цялата енергия на своята младост. В Лом например, В. Кънчов поема председателското място на почти замрялото ученическо дружество "Зора" и благодарение главно на неговите усилия то развива твърде активна просветна и изобщо обществено-полезна дейност. По време на краткото си учителстване във Враца пък, заедно с други известни свои съграждани, участва в създаването на Ученолюбиво дружество "Развитие", което става предшественик на днешното врачанско читалище със същото име. Като подпредседател на новоорганизираната обществено- културна институция и автор на нейния правилник, а и с непосредственото си участие в редовния й живот В. Кънчов играе съществена роля за укрепването й.
От очите на близките му през онези години не убягват още редица черти на младия Кънчов, като изявени интелектуални възможности, откритост към света и събитията, богата душевност, огромна жажда за знания. Желанието за по-висока образованост го тласка към различни висши училища, които често сменя по независещи от него причини. Пътят му минава през Харков (лятото на 1885 г.) като студент по естествени науки със стипендия от фонд "Кермекчиев" и неочаквано прекъсва от избухналата Сръбско-българска война, заради която той се връща в България с желание да участва. От Харков В. Кънчов отнася близката си връзка с проф. Марин Дринов и внушението да се посвети на етнографията. После следват годините на студентство, пак като стипендиант, по специалноспа химическа технология към Висшето техническо училище в Мюнхен (януари 1886 - март 1887) и в Щутгарт по същата специалност (1887 - 1888). Само три месеца преди завършването на пълния курс на обучение В. Кънчов заболява сериозно и това обстоятелство, както и спирането на стипендията му стават причина да се завърне в България. Макар и недоучил докрай, той идва в родината достатъчно образован и подготвен, за да намери своето място в живота на тогавашното българско общество.
Тази част от жизнения път на В. Кънчов съвпада по време с българските националноосвободителни борби от 60-те и 70-те години на миналия век, Освобождението от османско владичество и последвалите усилия за възстановяване на българската държавност. Историческите процеси от онова време протичат в условията на силно усложнена национална ситуация в резултат от фаталните за България решения на Берлинския конгрес, довели до разпокъсването на българския народ. В. Кънчов е съвременник на Съединението на Княжество България и Източна Румелия, както и на започналата дълга и трудна борба за отстояване на етническата идентичност и освобождаване на останалите под турска власт българи в Македония и Одринско. Изпитанията на този сложен исторически момент, който бележи границата между две епохи, резонират върху съзнанието на чувствителния младеж и изиграват ролята на важен фактор в изграждането на личностния му характер и поведение. Те определят до голяма степен неговия по-нататъшен път и насоките на цялостното му дело. Така от вътрешно присъщите му качества и под влияние на конкретните исторически условия се формират мирогледът и гражданските позиции на бъдещия творец и общественик. Зареден с голяма доза възрожденски плам, В. Кънчов обръща изцяло своя поглед и неизтощима енергия към най- актуалните нужди на времето. Оттук нататък всяка негова стъпка и всяка дейност са подчинени на разбирането да служи на своя народ според знанията и силите си.
След завръщането в България той е учител в железарското училище в Княжево за съвсем кратко време (лятото на 1888), но още на 1 септември с. г. по собственото му настояване получава назначение в Солунската българска мъжка гимназия. Тук в продължение на четири години В. Кънчов е учител по химия и география (1888 - 1891) и директор на гимназията (1892 - 1893), а междувременно (1891 - 1892) е директор на българските училища в Сяр. През 1893 г. кандидатства за новосъздадената при Българската екзархия в Цариград длъжност главен инспектор на българските училища в Европейска Турция. Оценен заради качествата му като най-подходящ, на 1 март 1894 г. В. Кънчов заема тази длъжност към Училищния отдел на Екзархията и остава на нея до 1 ноември 1897 г. Оттам за кратко време е във Враца, а от 1898 г. се установявз окончателно в София. Силно разклатеното му здраве става причина да се пенсионира, без това да означава край на активната му дейност в областта на науката, журналистиката и обществено-политическия живот. Тук Кънчов е избран за редовен член на Българското книжовно дружество, като през периода 1898-1901 г. е деловодител и секретар на Историко-филологическия клон към него. Той е член още на Природоизпитателното и Икономическото дружества, на читалище "Славянска беседа", в живота на които се помни с изнесените реферати и наи-активно участие в дружествените разисквания.
Когато очертаваме, макар и в най-общи щрихи, житейската съдба на В. Кънчов, трябва да се кажат няколко думи и за обществено-политическата му деиност. Като граждански ангажирана личност, още в ранните си младежки години В. Кънчов проявява открито своето отношение към политическия живот в страната. Той следи развоя на събитията, формирането на различните партии и сам дава предпочитанията си на либералите (цанковисти). Дълбоко присъщият му демократичен дух го сближава отчасти и с идейните позиции на демократите (на П. Каравелов). През всички следващи години, верен на своя характер, Кънчов има собствено отношение към политическата обстановка и партиите в България и, което е по-важно, не се страхува да го изкаже. Така едновременно обективен и критичен, верен на разбиранията си и толерантен към другите, той си спечелва авторитет и след установяването си в София е привлечен пряко в политическия живот. През 1893 г. е избран за народен представител в Х-то Обикновено народно събрание с врачанската листа на Прогресивно- либералната партия, а през 1901 г. е отново врачански представител в ХI-то ОНС и негов подпредседател. През декември на същата 1901 г. В. Кънчов оглавява Министерството на просвещението в съставеното от д-р Стоян Данев самостоятелно правителство на Прогресивно- либералната партия. По нелепо стечение на обстоятелствата, обаче, В. Кънчов остава на този пост съвсем кратко време. На 22 януари 1902 г. той е застрелян в кабинета си от уволнения по- рано учител, психически болния Тома Каранджулов. С преждевременната смърт на В. Кънчов българската интелигенция загубва един от своите ярки представители.
Политическата дейност на В. Кънчов не е основна в неговия живот, но нейните прояви допълват цялостния портрет на тази активно изявяваща се личност. В периода на предизборната борба той издига и своя програма, в която доразвива изказани вече идеи, например за разширяване на общинската автономия и за коалиране на сродните партии (специално на либерали и демократи). Като народен представител се обявява категорично против въведения от правителството на В. Радославов натурален десятък, подкрепя идеята за изграждане на земеделска организация и приветства нейния учредителен конгрес в края на 1899 г. Образът на политика и общественика В. Кънчов се оглежда най-ясно в завещаното ни от него богато журналистическо наследство. Тои е известен като талантлив публицист, изпод чието леко перо излизат много силни и актуални по съдържание материали, голяма част от които свързани с Македония.
В политическата си дейност В. Кънчов остава идеалист, какъвто е през целия си живот. На бурните политически страсти, партизанщината и непочтеността от онова време той противопоставя своето разбиране: "Никакви компромиси с нравствено компрометирани хора и с кръгове, на които очите гледат към двореца, а гърбът към народа". Все така категорични и последователни са позициите му и по отношение на външната политика на България. Горещ поддръжник за отстояване на българските национални интереси, той произнася известната си
Всяко вглеждане в разнообразната дейност на В. Кънчов неизменно ни води до темата за Македония. Тя е жребият на неговия живот. Началото като че ли тръгва от ученическите години в Лом, когато слуша сказките на своите съученици от различни краища на Македония за съдбата на останалите под робство македонски българи. Вроденото му свободолюбие и чувство за справедливост насочват трайно интересите му към живота и борбите на тамошното българско население. Мисълта за него, както днес може да се прецени, става водеща в по- нататъшното дело на учителя, общественика и учения. Няма съмнение, че покрай другите причини, които го отвеждат в Солунската българска мъжка гимназия, тази мисъл има първостепенно значение. Пак тя го подтиква да пожелае длъжността главен инспектор на българските училища във Вилаетите. И наистина през всичките тези десет години непосредствените му служебни задължения се преплитат с усилието да работи за народностното оцеляване и освобождение на българите в Македония и Одринско. Наред с материала от учебната програма, той вдъхва на своите ученици горещи родолюбиви чувства, за да ги подготви за каузата, на която сам служи без остатък. В. Кънчов става активен участник в разгърнатото от Българската екзархия църковно-просветно дело в Македония и Одринско, което цели да откъсне тамошните българи от Цариградската патриаршия и да ги приобщи към Екзархията и българщината. Той съдейства за откриването на редица български училища в Македония. Чрез неговата намеса се открива българската девическа гимназия с пансион в Солун през 1889 г. Убеден, че училището и църквата са важни фактори за укрепването на националното самосъзнание, той работи неотклонно за запазване автономията на българските училища. С усилията за поддържане на българското национално самосъзнание може да се свърже и организираното в Солун през 1883 г. списание "Книжици за прочит", един от чиито редактори е пак В. Кънчов.
Всяко вглеждане в разнообразната дейност на В. Кънчов неизменно ни води до темата за Македония. Тя е жребият на неговия живот. Началото като че ли тръгва от ученическите години в Лом, когато слуша сказките на своите съученици от различни краища на Македония за съдбата на останалите под робство македонски българи. Вроденото му свободолюбие и чувство за справедливост насочват трайно интересите му към живота и борбите на тамошното българско население. Мисълта за него, както днес може да се прецени, става водеща в по- нататъшното дело на учителя, общественика и учения. Няма съмнение, че покрай другите причини, които го отвеждат в Солунската българска мъжка гимназия, тази мисъл има първостепенно значение. Пак тя го подтиква да пожелае длъжността главен инспектор на българските училища във Вилаетите. И наистина през всичките тези десет години непосредствените му служебни задължения се преплитат с усилието да работи за народностното оцеляване и освобождение на българите в Македония и Одринско. Наред с материала от учебната програма, той вдъхва на своите ученици горещи родолюбиви чувства, за да ги подготви за каузата, на която сам служи без остатък. В. Кънчов става активен участник в разгърнатото от Българската екзархия църковно-просветно дело в Македония и Одринско, което цели да откъсне тамошните българи от Цариградската патриаршия и да ги приобщи към Екзархията и българщината. Той съдейства за откриването на редица български училища в Македония. Чрез неговата намеса се открива българската девическа гимназия с пансион в Солун през 1889 г. Убеден, че училището и църквата са важни фактори за укрепването на националното самосъзнание, той работи неотклонно за запазване автономията на българските училища. С усилията за поддържане на българското национално самосъзнание може да се свърже и организираното в Солун през 1883 г. списание "Книжици за прочит", един от чиито редактори е пак В. Кънчов.
25 години след неговатз смърт М. Арнаудов изказва една мисъл, в която с очите на съвременника и присъщия му тънък психографски усет чертае може би наи-верния образ на В. Кънчов и подтиците, насочили го към изследването на Македония: "От полите на Стара планина, от Враца Кънчов потегля по един зов на съдбата за робската страна, за долините на Вардар и Струма, за да учи, да изучва и да буди оня нещастен народ, когото европейската дипломация бе тъй жестоко наказала, като го оставяше под един отживял режим на политическо безправие, икономически гнет и национално обезличаване. Зовът бе, собствено, снонтанен глас на собственото сърце, на собственото нравствено чувство, защото Кънчов бе не само българин, но и човек с голяма хуманност и поетическа отзивчивост. Защото той не можеше да се примири с мисълта за една Македония, подложена на варварски терор и откъсната от общия културен и национален живот на българското отечество, и реши да посвети грамадната си енергия на идеала за превъзмогване на робството или най-малко за пълно възраждане на българщината там."
Почти цяло десетилетие (1888 - 1897) от живота на В. Кънчов е белязано с непрекъснати пътувания из Македония. Знае се страстта му да пътешества, но в случая става дума за системни научни наблюдения върху областта Македония и неиното население. Той тръгва отначало по селата около Солун, постепенно разширява кръга на своите обиколки и преброжда буквално цялата област - през Солунско, Серско, Дойранско, района на Горна и Долна Преспа, Охридско, следва течението на големите реки в обласпа Струма, Места, Брегалница и т.н. В. Кънчов се интересува от всичко - както от пътя, по които се движи, така и от заобикалящите го природни дадености, от населението и неговия многостранен живот. Воден от идеята да работи за националното оцеляване на македонските българи, той насочва вниманието си главно към тях и натрупва през годините изключително богати исторически, географски, статистически, етнографски и пр. материали. За условията на онези години и силите само на един човек ностигнатите резултати са твърде впечатляващи. Те могат да се обяснят единствено с голямото му трудолюбие, упоритост, воля на духа, тънка наблюдателност и строга педантичност при събирането на конкретни факти за събития, лица и институции. Макар че сам не се смята за учен, В. Кънчов има изследователски похват. Той записва акуратно всичко чуто и видяно, кореспондира с широк кръг лица, за да допълни своята непосредствена информация, черпи от съхранените в архива на Българската екзархия рапорти на учители, училищни инспектори и свещеници от Македония, привлича резултатите от официалните турски статистики и нофузните книги, които непрекъснато доуточнява след собствените си проучвания на място. В. Кънчов познава писаното преди него за Македония, но умее да бъде критичен, да анализира и да въвежда в обръщение верните научни факти. Оттук и онази точност и обективност на богтата фактология в неговите трудове, оценена още навремето и признавана до днес от всеки непредубеден читател.
Още в края на 80-те юдини на миналия век, успоредно с обиколките из Македония, В. Кънчов започва да публикува първите събрани материали по страниците на редактираното от него списание "Книжици за прочит". В продължение на три години (1889 - 1891) излиза цяла серия от кратки статии с описания на отделни селища и райони в Македония. Повечето от тези ранни статии носят белезите на пътеписния жанр, който приляга на авторовото перо и остава характерен за голяма част от книжовното му творчество. През годините 1894 - 1896 Кънчов обнародва друга поредица от статии в пловдивското списание "Библиотека" под рубриката "Материали по географията и етнографията". Наи-пространните и най-ценните си пътеписи отпечатва в Сборник за народни умотворения - "Битолско, Преспа и Охридско" (кн. 4, 1891), "Великденска разходка по Поленинско" (кн. 9, 1893) и "Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница" (кн. 10, 1894, кн. 11, 1894, кн. 12, 1035 и кн. 13, 1896). В "Периодическо списание" на Българското книжовно дружество В. Кънчов помества двете обемни студии "Сегашното и недавното минало на град Велес" (кн. 39 и 40, 1892) и "Град Скопие. Бележки за неговото настояще и минало" (кн.55-56, 1898). Скромно определени от автора като кратък очерк и бележки, това всъщност са две сериозни, поселищни по характер изследвания. Отделни статии, свързани също с Македония, излизат и в сп. "Български преглед". На Кънчов принадлежи специалното издание "Пътни съобщения в Македония" (1898), в което излага подробно наблюденията си върху цялата пътна мрежа на областта. Посмъртно е издаден трудът му "Орохидрография на Македония" (1911). В края на това творческо десетилетие логично идва обобщаващият труд "Македония. Етнография и статистика" (1900). Всъщност той е само начало на замисленото от автора пространно комплексно съчинение за Македония, с което иска да догони издаденото вече от К. Иречек "Княжество България". За сжаление, тази творческа мечта остава неосъществена. С "Македония. Етнография и статистика" той увенчава многогодишните си проучвания и книжовно творчество, посветени на този регион от българската етнична територия.
Независимо към кой жанр отнасяме днес книжовното наследство на В. Кънчов, по- същественото е, че то е плод на един и същ изследователски подход, написан о сталантливо перо и подчинено на високоблагородната идея за пробуждане на българското население в Македония и защита на неговите национални интереси и въжделения. Всичко това придава органична цялост на авторовото творчество, намерила израз и в тематичния обхват на отделните трудове. Изследователските теми най-често се повтарят, а разликите се свеждат до степента на тяхното осветляване.
Като основна се откроява темата за народностния състав на Македония. Съвременният читател остава изумен пред събраната от автора обемна информация. Трудовете му изобилстват с конкретни цифрови данни за жителите от всички селища, за които пише. Двете студии за Велес и Скопие, обширните пътеписи, както и някои от по-малките статии са придружени от цели статистически таблици за населението в казите по етнически и верски признак (нзй-често с броя на къщите) и конкретно посочване на чифлишките села. Както числата за отделните градове и села, така и многобройните статистически таблици представя разнообразния народностен състав на областта в края на ХХ век - българи, турци, гърци, арнаути, власи, евреи, цигани и др. Пъстрата жителска картина авторът обвързва и с конфесионалната характеристика на етническите групи, за която също изнася много конкретни данни.
Темата за населението на Македония е най-детайлно разработена в големия труд на В. Кънчов "Македония. Етнография и статистика". И това е съвсем естествено. След като е приключил с пътуванията си из областта, натрупал огромен изворов материал, издаден в по-голямата му част, той може да обобщи резултатите. Количествените данни за населението авторът сумира във втората част на книгата в 47, според броя на казите, статистически таблици. В тях за всяко селище е посочен броят на населяващите го народностни групи, разделени и по верски признак. В основата на тези таблици са статистиките на българските селски и градски общини, които В. Кънчов сверява с данните от нофузните книги, официалните турски вилаетски календари и сведенията на босненския археолог Ст. Веркович от 1889 г., като ги коригира и с лично събраните от него материали. Все тук е поместена една обща таблица с броя на населението по народност и вяра във всяка от казите, в трите вилаета (Солунски, Скопски и Битолски) и в цяла Македония, както и обобщени данни за процентния дял на седемте основни етнически групи (българи, турци, гърци, арнаути, власи, евреи и цигани) по кази. Педантично издирените и безпристрастни статистически сведения по най-категоричен начин потвърждават, че погледнато глобално, в мащабите на цялата област македонските българи съставляват най- многобройният народностен елемент. Този основен извод, показан с езика на цифрите, авторът застъпва много категорично и в първата част от същата книга. Той нроследява динамичните етнодемографски промени в българските земи от античноспа, ранното средновековие и османския нериод, за да стигне до съвременния нему край на ХХ в., когато в населената с конгломерат от народностни и конфесионални групи Македония българите са преобладаващо мнозинство.
В. Кънчов проявява жив интерес към поминъка на тукашното население, икономическите отношения и някои специфични явления в стопанския живот на областта. Навсякъде в трудовете си посочва основните за отделните селища, кази или по-големи райони поминъци, като не пропуска да определи състоянието и перспективите за развитието им.
Най-често изрежда отглежданите земеделски култури и домашни животни, обвързвайки ги с географските и климатичните условия на мястото. В някои случаи тези данни са подкренени с цифри и съвсем конкретни. Пътеписите предлагат много детайлни и интересни списания на железодобива, обработката на желязо и сиренарството в мървашките села на Неврокопско, производството на катран в Разложко, риболовството с използваните специфични уреди и начини за улов на разнообразните видове риба в река Дрин, Охридското и Дойранското езера. Не са подминати бубарството и копринарството в Мелнишко и Гевгелийско, овощарството в Кичевско и Ресенско, лозарството във Велешко, винарството в Мелник, Суровичево, Руднишко и Негушко, производсвото на памук, тютюн, сусамово и маково масло в Серско, Петричко и Мелнишко, на мед и восък в Неврокопско, Валовищко и Зъхненско, на сахтияни във Велес. Все тук читателят ще намери много любопитни сведения за най-характерните занаяти из областта - кожарството в Охрид, грънчарството в Струга и Ресен, звънчарството в Неврокопско. В двата поселищни труда за Велес и Скопие също има много подробни данни за занаятите както в тези градове, така и в прилежащите им райони. Специално за Скопие Кънчов разграничава типичните за всяка етническа група занаяти. Макар и не така пълно, подобно обвързвайе на различните занаяти с народностната принадлежност на упражняващите ги авторът прави и в други свои трудове.
Във връзка със занаятите В. Кънчов предлага ценни описания на еснафската организация с нейната струкура, функции, патронни празници. Като се знае важното място, което имат еснафите при патриархалното общество, може да се оцени голямата стойност на написаното за тях. Така се слага още един щрих към картината на цялостния обществен живот.
От поминъците и занаятите изследователят достига до търговията с местните селскостопански и занаятчийски изделия.
Сведения за нея, независимо от пълнотата им, могат да се срещнат в почти всички трудове. Авторът отбелязва ежеседмичните пазари с търгуваните на тях стоки в редица селища. Мнаго живи са описанията на известните панаири в Македония - Неврокопския, Търлиския, Серския, Склавския, Прилепския, които привличат търговци и от по-далечни места извън областта. Изнесеното от автора осветлява както чисто икономическата страна на панаирната търговия с вида и количеството на стоките, с нейния разцвет или западане, така и пазарите и панаирите като средища за непосредствен контакт между хората. Ето част от колоритния разказ за Скопския пазар: "Всеки вторник в Скопие става голям пазар на широкото пазарище между конака и крепостта. Тук се събира някога по 5-6000 души народ и става продажба и покупка на всевъзможни местни продукти и изделия. На една страна има купища плодове, пастърма, боб, на друга чували с жито, ечемик, ръж, на трето място се продават всякакви платове, на друго място дървен материал, на друго място сирене, маоло, вълна и пр, и пр.
Пъстра картина представлява пазарището в пазарните дни. Па и целия град повеселява тогава. Улиците са пълни с народ от разни вери, който се движи, купува, продава и всички шумят. Тук ще срещнеш български селяни и селянки от полето, от Чърногория, от Каршияка с разни костюми, между които особено личат чърногорките със своите широки сърмени престилки; сърби и албанци от Косово с дълги чохени потури, обточени със сини гайтани; албанци от планините с опънати бели беневреци и чохени елеци, богато обшити със сърма; турци и туркини от града; влашки пастири, слезнали от планините; евреи местни и солунски, които пъплят сега по всичките ъгли на Македония за гешевти..." Този цитат е твърде характерен изобщо за стила на наблюдателния автор, който умее да поднесе и най-делничните подробности в жива и емоционална форма.
В. Кънчов не само наблюдава, но и вниква дълбоко в нещата. Търсейки причините за упадъка на търговията, за стопанската нестабилност и сиромашията в областта въпреки наличието на богати природни дадености, той намира обяснение в няколко посоки. Постоянните нападения на албанци в Западна Македония, които безчинстват в полските села и градове, отвличат стада добитък, а дори и хора за откуп, нанасят сериозен удар върху скотовъдството и търговията в този район. Българи от Битолско, Охридско, Стружко и Дебърско са принудени масово да напускат родните си места. Разбойничеството като масово явление се шири през онези години и в останалите части на областта, улеснено от липсата на строг правов ред и от лошото състояние на официалната турска власт в лицето на местните административни органи. Много показателни са думите на стария кадия в Мехомия: "Всичко се върши днес с рушвет. Няма нито закон, нито управия. Които плати повече, той е прав. А това нещо ще съсипе народа, но не ще е добре и за царщината." Към причините за икономическото неблагополучие и бедността Кънчов онася още чифлишкото земевладение, характерно за Македония като своеобразна стопанска норма и през 80-те години на миналия век, събираните от спахиите високи данъци и лихварството. Все във връзка със стопанския живот пише и за гурбетчийството, доста широко разпространено сред македонските българи. Известни са тръгналите на печалба дебърски дърводелци, иконописци и резбари, кичевски хлебари, прилепски и охридски железари, казанджии, сладкари и пр.
Изследването на българските общини в Македония е друга голяма тема в книжовното наследство на В.Кънчов. На този традиционен институт присъщата му структура и специфични обществени функции авторът посвещава много страници. Тук могат да се научат подробности за дейността на българските общини във Велес, Скопие, Битоля, Охрид, Банско, Неврокоп, да се прочете препис от извънредно интересния закон на селската община в с. Гайтаниново, Неврокопско от 1890 г., според който коджабашията (кметът) съди своите съселяни при нарушаване на традиционните норми на обичайното право в селскостопанската дейност, или за селското общинно управление сред бъларомохамеданите в района на Чеч.
Темата за българските общини у В Кънчов се преплита тясно с темите за учебното дело и църковно-националните йорби. Не може и да бъде другояче, защото това са все страни на големия проблем за националното самосъхранение на българите в Македония, за повдигане на българщината. И още, защото българските общини в лицето на своите първенци стоят начело на общото народно движение. Те организират строежа на училища, църкви и други обществени сгради и тяхното поддържане, те се изправят срещу чуждонационалните и верски пропаганди, чието влияние не бива да се подценява. Общините повеждат борба за прогонване на гръцките владици и заместването им с български. По тази разностранна и изключително важна тема са изнесени конкретни сведения за българските училища в редица македонски селища или райони с броя на ученищите и учителите в тях, с учебните им програми, както и данни за гръцки, турски, влашки и др. училища. Тези сведения още веднъж илюстрират числения превес на българите, взети като цяло в областта. Състоянието на учебното дело е най-пълно представено в очерка за Велес. Много увлекателен е разказът за велешките училища от началото на ХIХ в. до 1890-1891 г. и за известните велешки учители. Училището в западната част на града, оглавявано от Георги Икономов - Дупничанеца, е посочено като едно от най-добре уредените в Македония. А Велешката епархия първа в областта по решение на градските първенци на 5 декември 1868 г. се отказва от гръцката Патриаршия и останала без владика, до 1870 г. се управлява от българската община. В труда зa Скопие се съдържат също така конкретни сведения за религиозните общини в града (екзархийска, патриаршистка, мохамеданска, еврейска, католишка), за организацията им и поддържаните от тях училища.
На много места в пътеписите са отразени непосредствените наблюдения на автора върху състоянието на българския дух и възраждането на българщината, особено в първите години след учредяването на Екзархията. За пример се посочва положението в Дойран, в Серско и Разложко. А на възраждането на българите в Скопие, на поведената от тях църковно-национална борба и нейните най- ярки представители, като даскал Никола, скопския първенец Хаджи Трайко, търговците братя Хаджи Георги и Хаджи Христо Попович, Зафир Малев и, разбира се, Йордан Хаджиконстантинов-Джинот, авторът посвещава отделна глава в голямото си поселищно изследване.
Когато пише по темата за общините, църковно- училищното дело и състоянието на българския дух, В. Кънчов не премълчава и обратните примери. Макар и с мъка, той пише за упадъка на обществения живот във Велес след руско-турската война от 1877-1878 г., която провокира масово изселване на велешката интелигенция. Дълбоко огорчение прозира в думите, изказани в началото на 90-те години за Велес: "Аз не се завземам да осъждам тия граждани, които така лесно напуснаха бащините си огнища, само и само да подишат на свобода, но тежка е заубата за страната, освободена България запусти Македония, като извлече от нея най-добрите сили и простият народ в Македония, оголял, осиромашал, остана сам да се бори с толкова неприязнености... И тъй за Велес настанаха тежки времена.
От прежната търговия остана само сянка, а от интелигенцията - ни сянка." Пак от времето след войната датира настъплението на гърците за закриване на български училища и прогонване на български учители, за отнемане на български храмове, параклиси и преследване на българското богослужение. Така, придържайки се към обективните факти, авторът успява да покаже сложния обществен живот в Македония с всички обрати на културно-историческия процес от времето на разгорелите се борби за самостоятелна българска църква и национална независимост. Специално внимание заслужава твърдението, че църковно-националната борба тук датира много по- рано от учредяването на Екзархията и разгърнатата от нея дейност в областта. Това авторът наистина успява да внуши чрез приведената информация. Пряк свидетел на непрекъснатите перипетии на борбата, в последния свои труд В. Кънчов започва очерка си за българите с категоричното твърдение: "Безспорно е днес, че българският народ е главният домашен елемент в Македония. До половината на днешния век българите завзимаха първо място в тая страна само по множество, както се и представят от по-старите познавачи на Балканския полуостров. Днес българите завзимат първо място в страната и по значение, понеже те вече съставят съзнателна маса с определена национална посока."
От прежната търговия остана само сянка, а от интелигенцията - ни сянка." Пак от времето след войната датира настъплението на гърците за закриване на български училища и прогонване на български учители, за отнемане на български храмове, параклиси и преследване на българското богослужение. Така, придържайки се към обективните факти, авторът успява да покаже сложния обществен живот в Македония с всички обрати на културно-историческия процес от времето на разгорелите се борби за самостоятелна българска църква и национална независимост. Специално внимание заслужава твърдението, че църковно-националната борба тук датира много по- рано от учредяването на Екзархията и разгърнатата от нея дейност в областта. Това авторът наистина успява да внуши чрез приведената информация. Пряк свидетел на непрекъснатите перипетии на борбата, в последния свои труд В. Кънчов започва очерка си за българите с категоричното твърдение: "Безспорно е днес, че българският народ е главният домашен елемент в Македония. До половината на днешния век българите завзимаха първо място в тая страна само по множество, както се и представят от по-старите познавачи на Балканския полуостров. Днес българите завзимат първо място в страната и по значение, понеже те вече съставят съзнателна маса с определена национална посока."
В книжовното творчество на В. Кънчов наистина пулсира пълнокръвният живот на македонските българи. Така както многостранен и пъстър е той, така е отразен и по страниците на съчиненията му. Ненатрапливо, но точно и образно е разгърната още една тема - етнокултурната характеристика на българите в Македония. Наред с чутото по пътя на своите обиколки, авторът описва типа на селищата, жилищата и облеклото, обичаите и празненствата, народните игри. По-плътни са картините на битовото ежедневие, нравите и духовната култура в Горно Броди, Серско, разложката Белица, Банско, селата от областта Чеч, помашките колиби Бабек. 3а етнографската група мърваци от района около връх Али Ботуш са изнесени много данни за физическия им тип, говора, облеклото, устройството на мандрите, използваните мерни единици, курбана на Петровден.
Анализът на културно-битовите черти на македонското население е изведен на по-високо равнище в труда "Македония. Етнография и статистика". Както подсказва самото заглавие, авторът има амбицията да характеризира народите в областта от гледище на етнографията. Опитът наистина е сполучлив, особено що се отнася до споменатия вече очерк за българите. Тук етнографът Кънчов поставя важния научен проблем за етнографските групи според присъщите им културно-битови и езикови особености. За разлика от руския славист В, И. Григорович и Ст. Веркович, които пишат преди него, В. Кънчов за пръв път се домогва до по-прецизно и научно издържано определение на етнографската група. Към особеностите в говора, облеклото, обичаите и пр, като отличителни белези на групата, изследователят отнася още съзнанието и самочувствието на нейните членове за най-достойни и чисти представители на народа, към които принадлежат. Тази тънка етнопсихологическа особеност е много вярно усетена и илюстрирана с редица примери. "Кичевските бърсяци - четем - наричат селяните от Прилепското поле пуряци на присмех и ги смятат по-долни от себе си. Най- после прилепчани наричат селяните от Морихово на присмех торлаци, прякор, които означава прости, диви хора." В края на ХХ в., когато В. Кънчов пътува из областта и събира материали, етнографската групова разчлененост сред македонските българи е до голяма степен заличена благодарение на протеклия до момента национално- консолидационен процес. Въпреки това той все още намира райони и селища, в които населението има съзнание за групова принадлежност и се самоопределя (или съседите му го определят) като специфична група със собствено название. Авторът привежда редица все още запазени групови названия с тяхната етимология и ареал на разпространение - бърсяци в Кичевската котловина и Горна Преспа, мияци на запад от тях, в Мала Река, пуливаковци в западната част на Солунската равнина, мърваци между Сяр, Мелник и Неврокоп, шопе от Разложко и Горноджумайско до Петрич, Струмишко, Малешево, Пиянец, Щип, Кратово, Крива паланка и Куманово. Изложението е обогатено с още много тясно локални названия, породени от характерни говорни особености или с чисто пейоративно значение, като нанример ести, кецкари, кекевци, путяци, улюфи, торлаци, дуйки и пр.
Въз основа на антропологичния тип, поминъка, облеклото, културата и характера на тукашните българи, В. Кънчов обособява три етнографски области в Македония - западна, южна и източна. Представени са етноспецифичните особености на културата, психологическите черти и душевността им, при това съотнесени между трите дяла. Етнографската характеристика в тази част, макар по-схематична, заслужава доверие заради прецизния, дълги години събиран материал, върху който е разработена. Особена стойност има прокарания възглед за македонските българи и тяхната култура като неделима част от българската нация и общобългарската култура.
Далеч по-скромни, но не по-малко интересни са характеристиките на другите конфесионални етнични груни в Македония, които В.Кънчов помества в самостоятелни очерци на същия труд. Българомохамеданите, пръснати в няколко "помашки купчини", са посочени с названията и географската им локализация - помаци в Родопите, торбеши около Шар планина, читаци и аповци в Кичевско и пр. По- важното е, че въпреки обособяването им в конфесионална група, отчетена е връзката им по етнически нроизход и култура с българите от областта. Едновременно с това В. Кънчов констатира силно разстроеното им етническо самосъзнание. Макар и живи спомените за ислямизацията на това население, макар че са запазили родния си български език и обичаи, потурнаците са по-фанатизирани мохамедани от самите турци, делят се от тях, но са настроени и срещу българите християни. Чрез промяната на религията, независимо от причините и начина, е създадена сложна етнокултурна ситуация. Впрочем, подобни случаи са познати и на други места по българските земи дори до наши дни.
Чуждоетничните групи В. Кънчов представя с данни за разселването им тук и броя, териториалното им разнространение, някои етнопсихологически специфики, контактите им с българското население.
Резултатите от своите дългогодишни изследвания върху сложния народностен състав на областта авторът изразява и с метода на картографията. Като приложение към книгата той подготвя една голяма карта на Македония, на която цветово са разграничени по народност и вяра петте основни етнинни групи (българи, турци, гърци, арнаути и власи), както и други пет карти в по-малък мащаб за всяка група поотделно с разпространението й по кази. Заедно, с по-ранните карти на П. Й. Шафарик (1842), А. Буе (1847), Г. Лежан (1861), Дж. М. Макензи и А. Г. Ърби (1867) и Х. Киперт (1876), свезката от картни материали към труда допълва неговия комплексен характер и повишава още повече стойността му. Почти век след неговото написване той остава едно от най-сериозните и обективни изследвания на Македония, на народностния състав на нейното население, културата, душевността и етническото му самосъзнание.
* * *
Пресилено би било да се твърди, че книжовното творчество, което В. Кънчов посвещава на Македония, съдържа изчерпателна етнокултурна характеристика на македонското население, в това число и на българите като основен предмет на изследователския му интерес. Ранната смърт на твореца му попречва да довърши своите предначертания в замислените мащаби. Но и оставеното от този плодовит автор, дори само последната му книга, е достатъчно внушително и като обем, и като съдържание, за да му отреди достойно място сред отличните познавачи на Македония. Стойността на книжовното му наследство се измерва с огромния фактологически материал, завещан на бъдещите изследователи (историци, географи, етнолози, статистици, демографи и др.). Негова заслуга е и очертаната детайлна картина на етническия и конфесионалния състав на македонското население в края на ХХ в., чиято достоверност не е оспорена и до днес. Но това, което тежи най-много в трудовете му, е отстояваният през годините и научно защитен възглед за българския народностен характер на Македония. На тази историческа истина В. Кънчов отдава изследователските си сили, нея защитава в съчиненията си, правейки я достояние на нашата и чуждата наука, на цялата българска общественост. Усилията на изследователя да разкрие тази истина, борбата му чрез слово и перо за укрепване на националното самосъзнаеие на македонските българи и за освобождението им определят значението на неговото голямо дело.
Сканирано и обработено от "Книги за Македония"
0 коментара:
Публикуване на коментар