Иван Михайлов и борбите на македонските българи

Сп. "Македонски преглед", 1996, кн. 3. Проф. Добрин Мичев, доц. Димитър Гоцев, доц. Трендафил Митев. Иван Михайлов и националноосвободителното движение на македонските българи (100 години от рождението му)... 5 - 60

 

 Името, животът и революционната дейност на Иван Михайлов са дълбоко вплетени в националноосвободителните борби и стремежи на македонските българи през XX век. Отричан напълно или възхваляван като легенда, Иван Михайлов стоя най-дълго начело на националноосвободителното движение в Македония и то в най-трудния период на неговото развитие. В революционното движение той се включва през ноември 1918 г., когато въпреки десетилетните националноосвободителни борби, въстания и войни за национално освобождение и обединение на всички българи, Вардарска и Беломорска Македония отново попадат под сръбско и гръцко робство. 

 Като не признават и не прилагат клаузите от мирните договори, даващи „малцинствени права" на българското население в Македония, великосръбските и великогръцките управляващи среди си поставят за цел в един къс срок от време да го посърбят или погърчат и с това да ликвидират българския национален характер на македонския въпрос.[1] 

 Още в първите години след световната война правителствата на Сърбия и Гърция се заемат със създаването на цяла система от военно-полицейски, „културно-просветни", „научни", „певчески", „спортни" и други шовинистични организации, чрез дейността на които да се придаде „сръбски" и „гръцки" културно-национален облик на Вардарска и Беломорска Македония.[2] 

 На поробеното население окупаторските власти забраняват да говори и се моли на своя майчин български език, да се облича в българска носия и да кръщава децата си с български имена. Забранено му е да чете и пише на български, да чества своите национални и религиозни обичаи и празници. Забранява се и се преследва назоваването с българско име. Вардарска Македония е обявена за „Южна Сърбия", а Беломорска - за „Северна Гърция".[3]...

Целия материал четете по-долу:

Прочетете още »

Началото на "Магарешките атентати" в Щип

сп. "Македонски преглед", год. ХLVIII, 2025, кн. 1. Слави Славов. Непубликувани документи на българското царско консулство в Скопие за извършения от ВМОРО атентат в Щип през 1911 г. и последиците от него... 111–132

"Атентатът в Щип, осъществен на 21 ноември/4 декември 1911 г., е първият голям атентат от серията динамитни акции, известни като „магарешки атентати“, които ВМОРО извършва след своето възстано вяване в началото на 1911 г. Неговият политически и обществен от звук е толкова голям, че за изясняването на обстоятелствата около про веждането му и последвалия погром над българите в Щип е съставена парламентарна анкетна комисия, излъчена от средите на Отоманския парламент. 

Въпреки че терорът не е новост в тактическия инструментари ум на ВМОРО и я съпътства практически от самото ѝ създаване, „магарешката“ тактика, към която Организацията започва да прибягва от 1911 г. нататък, съществено се отличава като философия от тази, при лагана в предходните години. За място на поставяне на „адските машини“ вече се набелязват не само важни стопански и инфраструктурни обекти (по възможност в отдалечени от населени с българи райони), с които да се засегнат интересите на Великите сили, но и оживени места – обикновено пазарите в градските центрове. 

Целенасочено се търси провокирането и раздухването на ислямския фанатизъм, даването на невинни жертви сред българското население, с което да се предизвика силен обществен и политически отзвук и като крайна цел – въоръжената намеса на България или тази на Великите сили. 

 Идеолог и основен реализатор на ръководно ниво на тази тактика е роденият в Щип (махалата Ново село) Тодор Александров (1881 – 1924). В началото на 1911 г. заедно с Петър Чаулев (1882 – 1924) и Христо Чернопеев (1868 – 1915) той влиза като редовен член в новосформирания по оперативната формула „писмено разбирателство“ Централен комитет на ВМОРО. Въпреки че по правилник тримата членове на ЦК на възстановената Вътрешна организация са равноправни и равноотговорни и липсва каквато и да е йерархия между тях, много бързо, по силата на личните си качества, способности и характер Александров става главният и най-влиятелен лидер на ВМОРО. 

В неговия пряк периметър и непосредствено подчинение влиза територията на Скопски революционен окръг, откъдето той израства като революционер, и съвсем не е случаен фактът, че почти всички магарешки атентати са именно в този район. Щипският атентат и последвалото избиване на десетки българи като реакция на отмъщение има необичайно силен резонанс – както в рамките на Османската империя, така и в международен план. 

По обясними причини най-болезнен е отзвукът в България, където по повод на събитието са поместени множество материали в печата[1]. Свикани са и обичайните при такива случаи събрания и митинги, на които се прием ат резолюции за осъждане на османските зверства[2]. За изясняване на обстоятелствата около Щипския погром заслуга имат няколко български дейци на местно и централно (в Цариград) ниво, включително и трима от четиримата български депутати по това време в Османския парламент. 

Повечето от тях не одобряват и дори решително осъждат новата тактика, възприета от Организацията, но полагат усилия истината за трагичните събития да не бъде потулена и размита „по ориенталски“ с традиционните похвати на османската администрация. Интересни в това отношение са непубликуваните и на практика невъвеждани в научен оборот сведения на родения в Щип Христо Настев (1876 – 1962)[3] – деец на ВМОРО от средния ръководен кадър, които същевременно са свидетелство и за нееднозначното отношение на щипското гражданство към подновилата дейността си Вътрешна организация. 

По време на разглежданите събития Настев е в Щип и доскоро, до разформироването на Съюза на българските конституционни клубове (най-масовата легална политическа организация на българите в Османската империя след Младотурската революция), е бил активен член на конституционния клуб в града. В спомените си той твърди, че основните данни за извършения погром и за жертвите, дадени от българска страна, са събрани от него. Впоследствие тези сведения са били публикувани във вестник „Право“[4]  и в органа на Българската екзархия – излизащия в Цариград „Вести“. Заради своите заслуги Настев получил писмо от съгражданина си Тодор Александров с печат на окръжния комитет на Скопски революционен окръг, в което му се съобщавало, че е назначен за ръководител на ВМОРО в Щип. Отказвайки да заеме длъжността, Настев отговорил, че в града никой не знае за съществуването на Организацията и че гражданите не одобряват възобновяването на нейната дейност. 

Същевременно в отговора си щипският деец не пропуснал да отбележи, че чрез дописките си до вестниците и сезирането на Отоманския парламент е хвърлил „много по-голяма политическа бомба“ в сравнение с тези, избухващи при осъществяването на динамитните атентати[5]. 

Българските дипломатически представители в Османската империя детайлно информират Министерството на външните работи и изпо веданията за събитията в Щип. Особена активност проявява консулът в Скопие (Щип се намира на територията на Скопския вилает, респ. на Скопското консулство) Живко Добрев (1873 – 1939), самият той родом от Македония[6]. 

Значителна част от тези подробни донесения, изпълнени с много болка и емоция, обикновено неприсъщи на езика на дипломация та, отдавна са публикувани и достъпни за изследователите[7]. 

 Настоящата публикация съдържа донесенията за Щипския атентат на секретаря в Скопското консулство – родения също в Македония капитан Илия Балтов (1877 – 1934)[8]. За разлика от рапортите на кон сулите, адресирани до по-висшестоящи служители в Министерството на външните работи и изповеданията, вторите („военните“) секретари, които започват да се назначават главно в следилинденския период, из пълняват на практика функциите на военни аташета. 

Офицери от българската армия, обикновено преминали за целта формално в запаса, те са подчинени и са длъжни да информират друг ресор – Военното ми нистерство, по конкретно Щаба на армията[9]. Поместените в статията документи дават допълнителни детайли и уплътняват представата, която вече съществува в родната историография по въпроса за Щипския атентат и последвалия погром над българското население. Без да е новост, в донесенията се потвърждава фактът, че разразилата се вълна от религиозен фанатизъм до голяма степен е предизвикана от избухналия в близост до джамията и частично повредил я взрив по време на един от най-важните мюсюлмански празници. 

Рапортите потвърждават и усилията на османските военни власти, преди всичко на отделни офи цери, проявили лична инициатива, и на каймакамина в Щип да ограничат мащабите на погрома, докато поведението на местните полицейски слу жители, чиновници и др. е насочено по-скоро в обратната посока – към подстрекаване и дори към директно участие в клането..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Участието на Климент Шапкарев в конгресите на ВМОРО (1905 – 1908)

сп. "Македонски преглед", год. ХLVIII, 2025, кн. 1. Георги Тренчев. Участието на Климент Шапкарев в конгресите на ВМОРО (1905 – 1908) ... 41–62

"Климент Шапкарев (1875 – 1949) е виден български революционер, деец на ВМОРО, учител, писател, журналист, общественик, съученик, приятел и съратник на Гоце Делчев. За съжаление, много дълго за българската общественост той остава в сянката на именития си баща Кузман Шапкарев. Неоснователно отсъства и от сериозните и значи ми изследвания на революционните борби в Македония и Одринско. Всичко това показва, че неговият живот, дело и дейност не са достатъч но проучени и популяризирани, въпреки че един по-сериозен поглед на документите показва, че той присъства във всички по-значими органи зационни прояви на ВМОРО. 

К. Шапкарев завършва Солунската българска мъжка гимназия през 1893 г. и Висшето училище (по-късно Софийски университет) в София през 1898 г. Той учителства в Самоков и в други градове, а от 1904 г. е учител в Одринската мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“. Включва се в редовете на ВМОРО още като студент в София. По-късно в Одрин е избран в ръководството на Одринския окръжен революционен комитет. Като представител на Одринско участва в редица конгреси на Органи зацията, на които с идеите си, позициите и дейността си се утвърждава като един от нейните видни дейци, отстояващ позициите на „десницата“. Тук, в едно по-подробно разглеждане на конгресите на ВМОРО, се от кроява и ролята на Шапкарев като един от значимите ѝ ръководители. Климент Шапкарев на Рилския конгрес от 1905 г. 

През учебната 1904 – 1905 г. Климент Шапкарев е назначен за учител в Одринската българска мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“. През тази учебна година тук отново се връща като учител и Петър Вас ков. Климент се познава добре с Васков, още от ученическите години в Солунската гимназия, която завършват заедно през учебната 1892 – 1893 г. с нейния осми випуск. Петър Васков става един от най-добрите другари в живота на Шапкарев. 

Двамата поделят заедно ученическите си години, студентските години, учителстването си и революционната дейност. Васков, със своя характер и дейност, оставя дълбока следа в живота на Шапкарев, затова след смъртта му той ще му посвещава мно го свои статии и писания. Петър Васков е роден в гр. Велес на 18 май 1875 г. След завършва нето на Солунската гимназия през 1893 г. продължава образованието си във Физико-математическия факултет на Софийския университет, кой то завършва през 1896 г. Учителства в Лом, Видин и Сливен. През 1898 г. е учител в Одринската българска мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“. 

Избран е за член на Одринския революционен комитет и заради революционната си дейност през 1900 г. минава в нелегалност. Участва в Илинденско-Преображенското въстание в Серския революционен ок ръг. През 1904 г. е учител по математика в Одринската гимназия, където работи до 1907 г. През учебната 1904 – 1905 г. Петър Васков е избран за председател на Одринския окръжен революционен комитет, а Климент Шапкарев – за секретар на комитета..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Паметта за Илинден – Преображение

сп. "Македонски преглед", 2023, кн. 3. Михаил Неделчев. Паметта за Илинден – Преображение... 165 - 176

120 години продължават да отекват в колективното ни съзнание гърмежите от битките през героическите дни на голямото общобългарско въстание от Илинден–Преображение, долавяме сякаш насън призивните слова на водачите и войводите, слушаме отново и отново гълчавата около тържественото освещаване на знамената, не ни се иска да чуваме писъците и воплите на жени, старци и деца... 

Култивираната памет за Илинден –Преображение обаче губи своята монументалност, поради разпокъсването на българското землище, поради трагическия факт, че много места на памет от славните събития през лятото на 1903 г. днес са извън границите на Република България. И нашите братя от Република Северна Македония се опитват да утвърдят друг образ на тези събития, да доказват, че това най-голямо общобългарско въстание – избухнало във все още поробените области Македония, Източна Тракия и Странджа, и дори стремящо се към Бе- ломорието, осъществено под единното ръководство на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, с участието на десетки и десетки ръководни дейци на тази създадена по завещания от Васил Левски модел конспиративна и все пак твърде масова организация – та нашите братя „оттатък“ настояват, че това въстание е „тяхно“ и само „тяхно“, и за тях Преображение и дори Кръстовден не съществуват в паметта им. 

Знаем, голямата част от оцелелите участници във въстанието – ръководители, войводи и обикновени четници, заедно с десетки хиляди бежанци – се прибират, приютени са след събитията в Княжество/Царство България. И в десетилетията занапред много от тях пишат спомените си, спо- рят при уточняването на хронологията и развоя на събитията. Самото Илинденско-Преображенско въстание се мисли непрекъснато в широкия исторически контекст на българската национална революция от това историческо време, като цялото това десетилетие с 1903 г. като особен времеви акцент в него е назовано илинденски период. (Така е и в знаменитата история на „Освободителните борби на Македония“ на Христо Силянов1.)

Целия материал четете по-късно

Прочетете още »

Размисли за Българския Илинден: 120 години по-късно

сп. "Македонски преглед", 2023, кн. 3. Георги Н. Георгиев. Размисли за Българския Илинден 1903: 120 години по-късно....11-22

Не съм първият[1], със сигурност няма да бъда и последният автор, който подхожда по този концептуален начин към голямата тема за Илинден 1903 г. Извън ясната и признавам, нескрита асоциация с други знакови определения – като „Българският Великден“ например – все пак следва да уточня, че настоящото изложение всъщност доразвива съдържанието на един пленарен доклад, изнесен на конференция със същото символно наименование[2]. 

Може би по-различното в моя текст е отправната му точка, а именно, въпросът доколко ние, като общество, като учени, като хора най-сетне, притежаваме правото да удряме печат на национална „собственост“ върху вечните координати на историята, каквито са времето и пространството? Защото в случая с Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. Българският Илинден е неразделимо свързан с Българското Преображение и с Българския Кръстовден. Те обозначават не само по- следователността на въстанието от 1903 г., но и неговата територия – от Охридското езеро и „Албанските планини“, през Пирин, Рила и Родопите, до Странджа и Черно море. Илинден и Преображение не са само хронологични, още по-малко семантично-религиозни указатели – като такива те биха били непълни, – а са повече от всичко крайни географски точки на (тогавашното) българско етническо землище от запад и изток. Народностната география на действията е доказателство за собствената вътрешна всеобхватност и смислова завършеност на въстанието: то е подготвяно навсякъде, „гдето има наши робье“, според твърдата и непоколебима представа на неговите творци, въпреки трезвите предупреждения, че условията за революционна борба в Македония са едни, а в Одринско – други, далеч по-неблагоприятни и вещаещи катастрофа[3]. 

Историческите процеси протичат във времето и пространството, но техни творци са пак хората, обществата, народите. Особено място в нишката на новата и изобщо на българската история заема въстанието на македонските и тракийските българи в европейските вилаети на Ос- манската империя през 1903 г., подпомогнато от свободните българи в Княжеството. 

Този факт, който е и възможно най-кратката дефиниция на Илинденско-Преображенското въстание, е едновременно и всеобщо признат, даже още преди да се случи. На първо място, от самите осман- ски власти, и заедно с тях, от ревнивите и еднозначно враждебни към българската национална кауза балкански съседи, от „големи“ и „малки държави“, от международни наблюдатели с различен произход, служебно, обществено и лично положение: дипломати, кореспонденти, филантропи, учени и т.н.[4 ]

Поставянето на българското му съдържание под съмнение набира ход много по-късно, с размиващата понятията намеса на политиката и геополитиката, за да се превърне с течение на времето до наши дни в изкуствено създаден, привнесен и поддържан проблем на привидно двустранни, а всъщност, както е било винаги, многостранни междудържавни отношения и интереси...

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Документи за дейността на Кирил Дрангов

Кирил Дрангов на панахида в Скопие,
40-те години на ХХ в.

сп. "Македонски преглед", год. ХXIII, 2000, кн. 1, Билярски, Ц. и Т. Андонов. Документи за дейността на Кирил Дрангов след преврата на 19 май 1934 г. ... 107–124

За Кирил Борисов Дрангов (1901, Лом - 1946, София) почти нищо не е писано в историческата литература. Името му рядко се среща само в обобщаващите изследвания за македонското освободително движение от 20-те години до смъртта му през лятото на 1946 г., около която и до днес има редица неясноти. 

Не малко място за него като революционер отделя членът на ЦК на ВМРО Иван Михайлов в спомените и книгите си. Биографията на този революционер, син на видния български пълководец и военен теоретик полк. Борис Дрангов, тепърва трябва да се пише, но липсата на исторически документи за неговия живот и дейност са основна пречка за това. Ще споменем само основните моменти от неговия живот...

Целия материал четете по-долу:

 

Прочетете още »

Спомени на Георги Харишев Божков от Енидже Вардар

Прави отляво надясно са: Пере Тошев, Станко Попстанков, Диме Търтопов, до него неизвестно лице, Никола Хаджииванов, Христо Литовойчето. 

Втора (средна редица, седнали): Теофиле, Андон Попставрев, Томо Тушиянов, Хариш Божков, Георги Харизанов, Мише Попставрев, Любишанов. 

Трета редица (седнали): Мите Чобанов, Миле Каяфов, Георги Попхристов, хаджи Дионис (хаджи Дала) и Христо Тодев. 

"Пере Тошев по това време е бил окръжен училищен инспектор. Ето и съдбата на сниманите. Станко Попстанков е убит в Петрич. Дине Тортопов е убит в Солунския затвор от гърците. Никола Хаджии ванов умря в Асеновград. Литовойчето умря на остров Трикери. Теофи ле го убиха гъркоманите. Андон Попставрев го убиха гъркоманите от с. Зорбата. Тома Тушиянов е убит като фелдфебел от българската армия. Хариш Божков, баща ми, умря в Асеновград през 1948 г.52 Мише Попс таврев умря в София. Любишанов неизвестно. Мише Чобанов умря на остров Трикери. Миле Каяфов умря в Пазар. Георги Попхристов умря на остров Трикери. Хаджи Дала умря на остров Трикери. Христо Тодев умря в Пазар. Хаджи Дала беше кафеджия, истински революционер. Много приказлив и сладкодумен..."

Сп. "Македонски преглед", година XLVIII, 2025, кн. 1. Радослав Христосков. Спомени на Георги Харишев Божков от Енидже Вардар... 73-110

"От нашата къща в Енидже Вардар се виждаше Солунския залив, Олимп, Нидже, Дурла и Паяк планина, а зад нея Кожух планина. Градът ни се знае от нас като Пазар. Най-старото му име е Пела, от времето на Александър. Йенидже Вардар е новото му име, турско. На арабски „йени“ значи нов, „дже“ – град[6]. Йенидже Вардар значи „нов град на река Вардар“, за разлика от ксантийското Йенидже, който вероятно е бил образуван по-рано[7]. 

 Останките от старата Пела са близо до с. Постол. Има останки от стари бани. Не беше известно откъде точно идва водата. Както се знае, водата излиза тайно от р. Колудей, както и водата на „Алка бунар“ в Пазар. Скрита вода е, защото едно време, при обсадите са се страхували да не се изтровят. Минава отгоре „Гермето“ (над града). Сега гърците са я вземали от „Гермето“ и я използват за пиене. Откъм с. Пилорикь[8] излиза вода, която минава през града и се нарича Пазарска река. Имало е и град Филиби. От неговите останки селяните от Въдрища, Спирлитово и др. села правеха църкви, разграбваха го[9]..."

"Откак градът е заселен с българско население се нарича Пазар. Гърците го наричаха Яница, за да изглежда гръцки. Застроен е на хълмисто място. Разпределението е в зависимост от историческото му развитие. Най-рано е застроена долната част до пътя, застроена само от българи. Затова може да се съди от най-го лямата джамия на града, която се намира тук и която е в центъра на чаршията. Джамията е била църква и се е наричала „Св. Петка“ и в олтара ѝ все още се намираха фрески. Висока е 30 и кусур метра. На турски се нарича „Исуф джамиси“ (чаршийската джамия)[10]. Там се намира и „Алка бунар“, в който идва скритият водопровод от р. Колудей..."

"...Градът е бил опожаряван няколко пъти, което довеждало до чувствително намаляване на българското население, но впоследствие са прииждали селяни и се образувала първата българска махала „Баале махале“ („Пороят“), сетне „Беговата махала“ („Кьошка“), Крушарската махала („Тумбата“). Зад тези махали е реката Чинарлия. Идва от Паяк, през лятото е суха, но есен, зиме и пролет е много пълноводна и се влива в блатото. Цялата е засадена с чинари и оттам е името ѝ. Горната махала, „Бучавата“, се славеше с най-големия явор, мо жеха да го обгърнат двадесет човека. Беше с три големи клона, а ко рените му бяха толкова много и големи, че ние играехме между тях. Другите български махали бяха Джумра[11] махале, Долната махала, „Бюрукленът“[12] беше половината българска, половината турска..."

"...Градът имаше голяма чаршия, която се разделяше по браншове и пазари и не беше заселена, имаше само дюкяни и маази с големи лама ринени кепенци. Преди изгарянето, както разправяше дядо ми, е била голема колко Щипската, Струмишката и др. Цялата чаршия беше в ръцете на българите... Християнското население на града е чисто българско и е надошло от околните села и по-далечни села. Нямахме специална носия. Българите бяха не само от пазарските села, но и от по-далеч – Кукушко, Гевгелийско, Струмишко. Най-големите крепители на българщината беха кукушани. Етническата граница между Македония и Гърция е р. Бистрица. По указание[28] на гръцки, турски и други историци тук никога не е съ ществувала македонска нация, а винаги са живели българи[29]. 

За характера на населението може да се съди и по това, че от с. Киречкьой през Лагадина до Правище говорят типично старобългарско наречие – нонга, пендесет и не употребяват мекото „ке“. В Солунската гръцка гимназия учител ми беше Сотиракь Коджаманис, наш съсед, гъркоманин. 

Изпитва ме веднъж:

- Как се образува нацията? 

- Нацията се образова, кир даскале, от майчиния език. 

 Дойде ми смелост и попитах:

- Кир даскале, да не би вашата майка да е от Стара Гърция? 

 И изведнъж като започна да ме бие, да ме псува на майка, а пък майка му не знаеше нито една гръцка дума, освен „калимера“. Когато казах това на баща ми, ме спря и ме изпрати в българската гимназия..."

"...Гръцкият натиск за асимилиране на нашия край беше изключи телно голям. Особено се наблягаше да се гърцизира интелигенцията. Напр. днешният министър-председател Пападопулос е от пазарското село Крушаре, внук от син на крушарския поп Димитрия[30]. Сотиракь Коджаманис, дългогодишен министър на Гърция след 1912 г., ми беше учител, пазаренец[31]. 

Всичките деца на Петър Коджаманов беха българи – Манол, Петър и Атанас. Петър имаше Нонде, Ставре и Сотиракь. Тези братя имаха страшни гласове. Ако имаше кой да се занимава с тех, щеха да бъдат международни певци. Нонде и Ставре умреха от тубер колоза, а за Сотиракь казах..."

"...Слабо влияние в Пазар оказа и сърбизмът, чрез сръбското училище. Малка част от интелигенцията се изучи в него и в Сърбия. Христо Панов стана сръбски учител. Христо Хаджикойчев стана сръбски учи тел в Пазар[42]. Чичо ми Михайл свърши Роберт колеж, сетне сръбска та военна академия. Убит е като полковник от сръбската армия. Сотир Кантарджиев стана дописник на в. „Щайн“ в Солун. Димитър Попхри стов стана аптекар в Белград, а брат му Мина беше дългогодишен пъл номощен министър на сръбското кралско правителство в Рим..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Жертвеният олтар край Велес. Съдбата на фамилия Попгьорчеви

Сп. "Македонски преглед", година XLVIII, 2025, кн. 1. Костадин Филипов. Жертвеният олтар край Велес. Съдбата на фамилия Попгьорчеви ...63 - 72

"Тази година в началото на януари отбелязахме 80 години от така наречената Кървава Коледа (Божик) в Македония, когато там без съд и присъда са избити стотици българи. На 6 срещу 7 януари 1945 г. започва масово изтребление на кметове, свещеници, учители, търговци, обикновени граждани и селяни из цяла Вардарска Македония. Целта на акцията е да се заличи българското самосъзнание в тази територия. С всяка измината година все повече се увеличават известните факти около тези драматични и жертвени събития, но пълният списък на населените места, в които са станали убийства, очевидно ще стане известен едва след разсекретяването на архивите в Северна Македония. 

Ето как един от най-ревностните изследователи на този период от историята на съвременна Република Северна Македония – д-р Веселин Ангелов, описва събитията от онези дни: „На 6 януари в Скопие, а на 7 януари 1945 г. в Щип избухват войнишки бунтове. Войниците издигат лозунга „Не искаме на Сремския фронт, на пред към Солун!“... Един от посочените случаи е този с убитите без съд и присъда 54 ма души от Велес. Други източници сочат, че става дума за 53-ма. Според учителя Георги Трендафилов, и той от Велес, само двама човека от цялата група са успели по някаква случайност да се измъкнат. Единият избягал през тясното прозорче на мазето, където са били държани, а вторият просто се е скрил зад вратата и в суматохата по извеждането на групата е останал незабелязан. Начело в списъка и в двата случая е д-р Богдан Попгьорчев. За неговата трагична смърт и за съдбата на семей ството му искам да разкажа..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

В началото на ХХ в.: Българите в Солун имали девет църкви

Български параклис в Солун
сн. solunbg.org

сп. "Македонски преглед", г. ХVIII, 1995, кн.2. Кампасакалис, Д. Църквите на българската община в Солун до 1913 г. ..., 81–88

"...През 1911 г. българите в Солун бяха на брой около 10 000 души. Български език винаги е говорен в Солун. Знаеха да го говорят евреи, гърци, турци, арменци и други. Но въпреки това българите в Солун се намирали чрез църквата под гръцко влияние, погърчвали се и поддържали гърцизма не само в Солун, но и другаде в българската земя, където имало гърци. Едва през 1867 г. тук била основана българската църковно-училищна община, призната от властта официално като българска религиозна община, но не и като митрополия...

...Най-много българи-преселници в Солун има от Дебърско, Кукуш, Куманово, Прилеп, Велес, Щип и солунските села. Те се черкували в четири български църкви, които не се отличавали с особена красота. 

Създаването на българска община в Солун е тясно свързано с историята на Българското Възраждане..."

Целият материал четете по-долу:

Прочетете още »

Архив на сп. "Македонски преглед": Македония в националния календар през 2015 г.

Обща снимка на участниците на VI-тия конгрес на ВМРО в Сърбиново (1925 г.)

МАКЕДОНИЯ В БЪЛГАРСКИЯ НАЦИОНАЛЕН КАЛЕНДАР ПРЕЗ 2015 г. 

Д-р Йордан Мантарлиев 

Сп. "Македонски преглед", год. XXXVIII, 2015, кн. 1. Д-р Йордан Мантарлиев. Македония в българския национален календар през 2015 г. ...141

"Публикуването на „Македонския календар“ на страниците на сп. „Македонски преглед“, превърнало се вече в традиция, надгражда и дообогатява с допълнителна информация важни моменти от историята на националноосвободителното дело на македонските българи. Годината 2015 е юбилейна за важни политически събития, засягащи съдбините на Княжество/Царство България и на българските земи, останали извън неговите предели. 

Те биха могли да се разделят на две групи: вътрешни и външни. Първите са самостоятелно българско дело. Сред тях се открояват: Съединението на Княжеството с Източна Румелия и последвалата Сръбско-българска война през 1885 г.; създаването на Македонския комитет (МК)/Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК) и организираната от него Четническа акция (1895); Рилският общ конгрес на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) (1905); Шестият конгрес на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) (1925); поставяне основите през 1925 г. на Вътрешната македонска револю- ционна организация (обединена) (ВМРО (об.). 

С външнополитически характер е Първата световна война – продължение на незаглъхналата националнообединителна идея и освобождението на „брата-роб“, както и поредният зловещ удар върху българщината във Вардарска Македония, известен като Македонската „кървава“ Коледа (1945). Проследяването на отделните събития е предхождано с подбрани цитати от докумен- ти, за да се придобие по-пълно впечатление за духа и атмосферата на епохата..."

Целия материал четете по-долу:

Прочетете още »

In Memoriam: Проф. д.ист.н. Величко Георгиев (1931 – 2015)

Сп. "Македонски преглед", 2015, кн. 1. Доц. д-р Валери Колев. Проф. д.ист.н. Величко Георгиев (1931 – 2015) ... 131 - 132

В нощта на 6 срещу 7 март 2015 г. ни напусна професор д.и.н. Величко Георгиев Илиев. Отиде си една от легендарните фигури на Историческия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и на Новата българска история, човек, който беше посветил живота си на своята наука и на Alma Mater. 

Роден е на 26 януари 1931 г. в ловешкото село Загражден. Завършва специалност история в Софийския университет през 1956 г., след което става учител. От 1958 г. работи като уредник в Окръжния музей във Варна, а от 1961 г. е редовен аспирант в Университета. След приключване на аспирантурата си е хоноруван асистент в катедрата по История на България. През 1965 г. успешно защитава дисертацията си „Борбата на Общия работнически професионален съюз за укрепване на народнодемократичната власт, 1944–1948 г.“ и е назначен за редовен асистент. 

Хабилитира се през 1972 г. с монографията „Буржоазните и дребнобуржоазните партии в България, 1934– 1939 г.“. През 1975 г. е избран за член на Специализирания научен съвет по военна история, а на следващата година – за заместник-ректор на Университета и член на Акаде- мическия съвет. Заниманията му с административна дейност не пречат на научното му развитие. През 1984 г. става доктор на историческите науки с монографията „Масонството в България: Проникване, организация, развитие и роля до средата на 30-те години на ХХ век“, а на следващата година е избран за професор. 

В Историческия факултет професор В. Георгиев води основния курс по Нова българска история в различните форми на обучение, а също и специализираните курсове: Изворознание и историография на българската история, 1878–1944; Политически движения в България между двете световни войни; Политически партии и движения Македонски преглед, бр. 1, 2015 г. в България, 1878–1944; Затворени (тайни) общества в България, 1878–1944. За 41 години преподавателска дейност той успява да формира пряко в аудиториите и непряко – чрез своите научни изследвания и лично присъствие, няколко хиляди професионални историци, които в момента работят като преподаватели в университетите, изследователи в различни научни институти, музейни, архивни и библиотечни работници, учители, журналисти и общественици. 

В тази си работа той проявява изключителна взискателност както към студентите, така и към себе си, забележителна коректност и педантичност при преподаването и проучванията си, и особен пиетет към боравенето с автентични архивни материали, публикувани документи, периодичен печат, дневници и спомени. Качествата и методите му стават пословични сред професионалните историци. Той е сред основателите на магистърската степен в историческото образование на Университета, където съсредоточава усилията си в последните години на преподавателската си дейност. Под неговото научно ръководство успешно получават докторските си степени редица колеги, продължаващи да работят в областта на новата българска история. В този смисъл той оставя след себе си неформална школа, нещо, което мал- цина са направили. 

Професор В. Георгиев има ясно обособена област на научен интерес – общественият живот в България между двете световни войни. С основание той се смята за най-добрия изследовател на българските политически партии в този период. При него се забелязва характерната за много професионални историци тенденция към „слизане“ във все по-ранни хронологически пластове, за да се търсят корените на изследваните събития и процеси и към постепенно разширяване на тематичния обхват в съседни области. Това личи особено отчетливо в началния и крайния етап от неговата изследователска дейност – преходът от периода след Втората световна война към междувоенния период и последвалият повторен преход към годините на Първата световна война. 

Едновременно с това проучванията на политическите партии неизбежно водят до вглеждане в други обществени организации, с които те си взаимодействат и особено към ключовия въпрос за националното обединение. Именно на националния въпрос той посвещава и последната си монография „Българската интелигенция и националната кауза в Първата световна война (Съюзът на българските учени, писатели и художници), 1917–1918 г.“. 

Ключов научен проблем за професор В. Георгиев е и публикуването на извори за новата българска история, в което той намира своя съмишленик в лицето на проф. д.ист.н. Стайко Трифонов. Незавършената поредица „История на българите в документи, 1878–1944 г.“, от която излизат първите три обемисти тома, е сред най-популярните документални публикации, които се използват както от професионалните историци, така и в университетските аудитории. 

В спомените на своите ученици професор д.ист.н. Величко Георгиев ще остане като изключително коректен професионалист от най-висока класа, склонен да посъветва по-младите колеги, без да им налага мнението си. Той е образец за добросъвестност в историческото изследване и преподаване и за принципност в личното си поведение. Затова ние, неговите ученици, имаме всички основания да го изпратим с думите: 

„Благодарим ти, Учителю! 

Светла ти памет!“

Прочетете още »

Първата световна война в писмата на Иван Карановски

Сп. "Македонски преглед", 2015, кн. 1. Елена Бугарчева. Първата световна война в писмата на Иван Карановски до съпругата му, 1915 – 1917 г. ....85 - 116

"Личната кореспонденция по време на война е особена, забързана, често пъти прекъсвана, наситена със силни и крайни чувства, проявяващи се по време на обстоятелства далеч от обичайното ежедневие. Тя е важна за специалистите и интересна за читателите, макар понякога да ни се струва малко монотонна и скучна, защото е снимка на човешкия характер в екстремални ситуации. 

А ако този човек е поет, разказвач, редактор, достатъчно известен за времето си в литературните среди на отечеството? Надяваме се, че представените по-долу писма, които принадлежат на Иван Тодоров Атанасов, известен с псевдонимите Безбожник, Гороцвет, И. Т. Каранов, Карановски, Птица-кукувица, Елегик, ще бъдат любопитни за съвременниците днес, сто години след Първата световна война. 

Иван Карановски е позабравен писател в нашата художествена литература. Благородното дело на Михаил Неделчев да възкреси името му като един от писателите-преображенци[1] и юбилейният сборник, подготвен от Историческия музей в Карнобат и издаден от сдружение „Граждани“[2] дават възможност на днешното поколение да се запознае отново с неговото обширно творчество..."

Целия материал четете по-долу:

Прочетете още »

Метохът "Св. Архангел Михаил" по време на Голямата война

сп. "Македонски преглед", год. ХXXVIII, 2015, кн. 1. Доц. д-р Валентин Китанов, Докторант Биляна Карадакова. Беровският девически метох "Св. Архангел Михаил" по време на Първата световна война (По документи от ДА - Благоевград)...117-126

"...Сведенията за Беровския метох са едни от редките източници за женското монашество. Той възниква край енорийската черква, което е характерно за девическите манастири през Възраждането[5]. Около 1840 г. са изградени постройките на Беровския девически манастир. Първите калугерки са снахата и дъщерята на поп Христо, зет на поп Пецо, които се замонашават с благословията на игумена на Рилския манастир. 

Първата игуменка е с името Евгения, а след нея следват още две със същото име. Четвъртата игуменка, Евлампия, е произведена в чин през 1958 г. от архиепископ Доситей Охридски и Македонски. В най-големият си подем през първата половина на XX век, манастирът се обитава от шестдесет монахини, разполага с развито стопанство, богословско училище, тъкачница и монофазна хидроцентрала, първата в този край[6]. 

Исторически сведения за Беровския девически метох „Св. Архангел Михаил“ се откриват в официалния документален източник – „Рапорт за състоянието на манастирите и метосите в новоосвободените части на Струмишката епархия“ от 19 септември 1916 г.[7]  Рапортът е съхранен в ръкопис, без подпис и адресат, но най-вероятно е дело на Струмишкия митрополит Герасим..."

Целия материал четете по-долу:

Прочетете още »

Македония – от романтиката до суровата действителност

Сп. "Македонски преглед", 2015, кн. 1. Проф. д.ист.н. Петър Петров. Македония – от романтиката до суровата действителност. Спомени ....73 - 84

"Македония не е само „географско понятие“ 

 Като всяко селско дете (овчарче и биволарче) първите „уроци“ за Тракия и Македония получих от старците пастири, участници във войните през 1912–1918 г. Техните увлекателни разкази не могат да се забравят за цял живот. 

От тези разказвачи най-добрият „учител“ за мен, естествено, беше дядо ми: и за сражението при Чаталджа, и за обсадата и превземането на Одрин, и за страховитите битки при Дойран. Преди още да стана ученик, знаех имена на градове, планини и реки. Особено ме впечатляваха разказите за Дойранското езеро, при все че нямах представа какво означава думата „езеро“. 

Израснах и сред деца, дядовците на които бяха преселници-бегълци (от края на ХІХ век) от района на Корча, на юг от Охридското езеро Това също разшири „географските ми представи“ за Македония. Разказите и спомените от детските години, както е известно, са особено трайни. А и ние момчетата все играехме „на война“, в която „биехме турците“. 

По-късно училището запълни празнотите в главата ми за тези останали извън пределите на България територии. През 1941 г., когато бях 17-годишен (ученик в VІ, сега Х гимназиален клас), баща ми беше мобилизиран и замина за Македония. 

Извървели пеша пътя от Кюстендил до Прилеп. Сега вече по географска карта проследих не- говия път. Потърсих и селищата, за които ми е разказвал дядо ми (вкл. за Дойран и Дойранското езеро). За географията на Македония имах вече зрителна представа (по карта, разбира се) и знаех много неща. 

 Само след две години, през 1943 г., трябваше да отслужа военната си служба с предходния 23-и набор – отнасяше се до всички, завършили средно- то си образование. Като младеж „без връзки“, бях определен за най-далечния гарнизон: 55-и пехотен полк в гр. Охрид. Пътуване с влак (в конски вагони) в продължение на повече от два дни – през Ниш и Скопие до Битоля. Оттам пък с товарни камиони през Ресен до Охрид. Че как при това дълго пътуване да не опознаеш още повече тази вече известна ти страна, наречена Македония?..."

Целия материал четете по-долу:

Прочетете още »

Димитър Ризов – от Битоля до Берлин (1862 – 1918)

Сп. "Македонски преглед", 2015, кн. 1. Проф. д.ист.н. Светлозар Елдъров –Радоева, Снежана. Димитър Ризов – от Битоля до Берлин (1862 – 1918). София, Издателство „Парадигма“, 2014, 255 стр. с ил.... 133 - 136

"Публичните изяви и обществено-политическата дейност на Димитър Ризов (Битоля, 25 август 1862 – Берлин, 23 април 1918), както всъщност личният му живот и индивидуалните му качества, отразяват и персонализират цяла една историческа епоха на България, всъщност най-важната и съдбоносна епоха в новата и най-новата история на българския народ – борбата за национално обединение от първите години непосредствено след Освобождението до края на Първата световна война. 

Димитър Ризов се оформя като съзнателна личност и политически деец в тази епоха, попива всички нейни добродетели и недостатъци и сам оставя върху нея трайния отпечатък на своята ярка и неповторима индивидуалност. 

Затова отсъствието на цялостно монографично изследване за живота и дейността му можеше с основание да се приеме като историографски парадокс. С появата на книгата на д-р Снежана Радоева, главен експерт във Военноисторическата библиотека при Военна академия „Г. С. Ра- ковски“, този пропуск вече е поправен. 

Книгата е с обем от 256 стр., с над 30 снимки и 10 факсимилета в текста, както и с две приложения – хронологическо и библиографско. Заглавието, съдържанието и приносите я представят като оригинално, актуално и научно значимо изследване, което ще бъде полезно както за професионалните историци, така и за по-широк кръг читатели с интереси към българската история. 

Оригиналността несъмнено се дължи на обстоятелството, че това е първото цялостно биографично изследване за живота и делото на Димитър Ризов..."

Целия материал четете по-долу:

   

Прочетете още »

Новата офис-къща на МНИ - Филиал Благоевград

Сп. "Македонски преглед", 2015, кн. 1. Тържествено откриване на новата офис-къща на Македонския научен институт – Филиал Благоевград. Д-р Кирил Алексиев, Михаела Василева... 137-140

На 17 април 2015 г. след едногодишна организационна работа ръководителите на Македонския научен институт и филиала му в Благоевград откриха офис-къща в квартал „Вароша“ в Благоевград. Събитието започна с тържествен водосвет, отслужен от отец Иван и отец Андон Шавулев от благоевградския храм „Въведение Богородично“, към които се присъединиха и специалните гости – свещениците от съседна Република Македония, отец Раде и отец Илия. Откриването уважиха множество представители на обществеността в града, на политическия и културен елит. Закономерно и от особена важност бе присъствието на управителното тяло на Македонския научен институт – София – председателят на МНИ доц. д-р Александър Гребенаров, зам.- председателят проф. д.и.н. Трендафил Митев, зам.-председателят проф. д-р Илия Гюдженов, доц. д-р Стоян Германов – член на УС на МНИ, научният секретар д-р Володя Милачков, д-р Георги Георгиев. 

Тук бяха и доц. д-р Димитър Тюлеков – дългогодишен организационен секретар на филиала, д-р Георги Тренчев – ръководител на научно-информационната група на МНИ в Разлог, д-р Ангел Джонев – ръководител на научно-информационната група на МНИ в Кюстендил, д-р Христина Цонева – директор на Регионален исторически музей – Благоевград, Андрей Петров – журналист от Радио Благоевград, автор и водещ на предаването „Изгрей зора“ по БНР и др. 

На откриването присъстваха и ученици от Националната хуманитарна гимназия „Св.св. Кирил и Методий“ – Благоевград (бивша Солунска гимназия). Приветствено слово произнесе председателят на Македонския научен институт – София доц. д-р Александър Гребенаров. Той направи кратко резюме върху историята на МНИ, създаден през далечната 1923 г., като посочи неговата роля и място в българския обществен, научен и културен живот. 

Припомнена беше историята на възстановяването на Института след промените от 1989 г. насетне. Не беше пропуснато да се разкаже и за създаването на Благоевградския му филиал и неговото първостепенно значение за Пиринска Македония, както и за съхраняване на българското културно-историческо наследство в останалите части от Македония. Председателят на филиала – проф. д-р Илия Гюдженов, приветства гостите и домакините на празника, подчертавайки отговорните бъдещи задачи на новия културно-информационен център, който с общи усилия и самоотвержен труд оттук насетне трябва да работи още по-енергично по проблемите, свързани с Македонския въпрос. 

 Той изтъкна значителния принос на дългогодишния организационен секретар на филиала – доц. д-р Димитър Тюлеков, на който принадлежи идеята МНИ да се сдобие с нов офис, огромната работа, която свършиха членовете на филиала – Димитър Шалев, Славчо Цонев, Маргарит Делин, доц. д-р Иван Петров, Крум Михайлов, д-р Кирил Илиев, д-р Кирил Алексиев и др., без усилията на които къщата нямаше да се превърне в уютен дом за Института. И не на последно място, дамите Галина Миленкова, Румяна Хаджиева, Михаела Василева, Соня Ангелова и др., които превърнаха къщата в привлекателно и кокетно място. Благодарение на разбирането и подкрепата от страна на Община Благоевград амбициозният проект, свързан с наемането и ремонт на къщата, намираща се в квартал Вароша, вече е факт. 

Предстои реализирането на идеята за изграждане на постоянно действащ информационен център – притегателна точка за всички, които се интересуват от Македонския въпрос в исторически и съвременен план. Създаването на една удобна база, която да съчетава в себе си удобствата на съвременните информационни технологии с възможността да се посещава богатата библиотека на МНИ има за цел да оптимизира разглеждането и решаването на важни за съвременното общество въпроси.

Д-р Кирил Алексиев

Михаела Василева

 

Прочетете още »

Освободителните организации на македонските българи и специалните служби на българската армия (1912 – 1918)

Сп. "Македонски преглед", 2015, кн. 1. Доц. д-р Николай Проданов. Освободителните организации на македонските българи, специалните служби на българската армия и войните за национално обединение (1912 – 1918) ... 15 - 34

"Окончателните юридически и фактически резултати от Руско-турската война (1877–1878 ) са далеко от мечтите и надеждите на българския народ. Без да обсъждаме въпроса доколко тези надежди са били реалистични, безспорно е, че решенията на Берлинския конгрес от 1878 г. създават полунезависимо българско княжество, но не донасят реализация на националната идея – пълното освобождаване на българските земи от чуждо господство. 

По същество само земите между Дунава и Стара планина, част от Добруджа и малък регион около столицата София влизат в границите на Княжество България. Извън него остават Северна Добруджа, Македония, Тракия, Българското Поморавие. Разкъсването на българското национално землище през 1878 г. е събитие, предопределило целите на българското общество и в частност насоките на активна политика на българската държава в следващите десетилетия. 

Около идеята за национално обединение се изгражда относителен консенсус, като практическите средства за постигането му не изключват войната. От друга страна, появата на относително малка и слаба България на картата на Балканския полуостров стимулира амбициите на другите балкански държави да получат част от „османското наследство“. Те също предвиждат при необходимост използването на военна сила за реализация на намеренията си..."

Целия материал четете по-долу:

Прочетете още »

Архив на "Македонски преглед": Нови документи за българщината в Македония и Тракия

Сп. "Македонски преглед", 1996, кн. 3. П. Шапкарев – Георгиев. В. и Cт. Трифонов. Българите в Македония и Тракия (1879–1912). Т. I, 1994, 437 с.; Т. II, 1995, 551 с.; Т. III , 1995, 813 с. ..., 177–182

УНИКАЛНА ТРИЛОГИЯ ОТ НОВИ ДОКУМЕНТИ ЗА БЪЛГАРЩИНАТА В МАКЕДОНИЯ И ТРАКИЯ 

(В КРАЯ НА XIX И НАЧАЛОТО НА XX ВЕК) 

"През последните две години проф. д-р Величко Георгиев и доц. д-р Стайко Трифонов публикуваха една ценна трилогия, включваща три сборника с нови документи за българщината в Македония и Тракия. Общият брой на тези документи в трите сборника възлиза на 857 и обхваща 1803 печатни страници формат 70x100/16. 

Документите са нови, т.е. непубликувани досега, и излизат под общо заглавие „Българите в Македония и Тракия (1879-1912 г.)". 

Всеки от сборниците има свое заглавие. Документите са от български произход. Те гравитират главно около три центъра: културно-просветни и църковни въпроси, въпроси на гръцката и сръбската пропаганда и нови документи за борбите за освобождение на Македония и Тракия в края на XIX и началото на XX век. За всеки от тези три центъра се обособява отделен сборник..."

Целия материал четете по-долу:

  https://drive.google.com/file/d/13vV8bueb3gfzX5tovmB-dD1Elv5s-Uuw/view?usp=sharing

Прочетете още »

Изграждането на възстановения МНИ след 1990 г.

сп. "Македонски преглед", 2024, кн. 1. Трендафил Митев. Изграждането на възстановения Македонски научен институт след 1990 г. Приносът на основателите...9 - 38

Изграждането на новия Македонски научен институт (МНИ) в София след 1990 г. е сред най-сериозните постижения на хуманитарната интелигенция в България през периода на прехода към демокрация. Инициативата на основателите има известна предистория. В нейния ход се формираха предпоставките за основаването на новата обществено-научна организация. Към края на 60-те години на ХХ в. окончателно беше преодоляна погрешната политика на управляващата комунистическа партия в областта на националната проблематика. Един от резултатите на този преход се появи в Историческия факултет (ИФ) на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (СУ). Там се оформи една група от млади учени – Йордан Шопов (1930 – 2006), Димитър Гоцев, Милчо Лалков (1944 – 2000), Стайко Трифонов (1949 – 1999), Трендафил Митев, Георги Бакалов (1943 – 2012) и др., които се ангажираха трайно с разработването на проблематиката, свързана с борбите за свобода и обединение на нашия народ. 

Тези историци издадоха едни от най-ценните монографии от онова време за Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г., младежкото революционно движение в Македония, българо-югославските отношения 1944 – 1948 г., тракийския въпрос, войните за национално обединение и др. В резултат, с началото на промените от 10 ноември 1989 г. част от тези кадри на ИФ се оказаха подготвени, за да поемат инициативата за изграждането на новата обществено-научна структура, която да изследва националната проблематика. 

Начело на практическите усилия застана проф. Димитър Гоцев. Важна помощ за успеха ни оказа и Съюзът на македонските културно-просветни дружества (СМКПД), чийто председател по онова време беше професор Гоцев. Най-напред голямата зала в подземния етаж на Македонския дом, на ул. „Пиротска“ № 5, беше предоставена за публични лекции. През зимата на 1990 г. там започна провеждането на седмични беседи и дискусии, на които присъстваха стотици хора. Авторът на настоящата статия изнесе пред този обществен форум три лекции. Те бяха посветени на малко известните тогава борби и постижения на македонската българска емиграция в Новия свят (САЩ, Канада и Австралия) за защита на истината, свързана със съдбата на българите в Македония[1]. 

Така с усилията и на споменатото ядро от учени се подготви благоприятната идейна атмосфера на обстановката в столицата, за да се тръгне и към Учредителното събрание на МНИ от 3 май 1990 година. Много важна роля за крайния успех изигра успешната борба на проф. Димитър Гоцев за преодоляване на съпротивата, оказана от страна на все още властващата комунистическа партия. Няколко пъти той беше канен на разговори в Министерството на вътрешните работи. Там догматично настроени чиновници задаваха провокативни въпроси от типа: „Вие какво искате?“, „Да възродите михайловизма в България ли?“. 

Стигна се дори до среща и с новия лидер на пременилата се БКП 1 Македония, бр. 4, март 1990 г. 12 Трендафил Митев в БСП – Александър Лилов (1933 – 2013). Разговорът и с него протече на приблизително такава основа. Със свойствената си академична убедителност обаче председателят на СМКПД проф. Димитър Гоцев доказа пред властта, че нашата инициатива има за цел обединението на българския научен потенциал с градивна цел. Главната задача е да се създаде един по-надежден обществено-научен фактор за защита на трайните национални интереси на българския народ. 

Защото Титова Югославия вече се тресеше от непреодолими вътрешни борби и откъсването на Вардарска Македония от федерацията беше само въпрос на време. Следователно предстоеше българите в тази зона на народното ни землище да се изправят със сигурност пред качествено нови проблеми. В подобна ситуация България не можеше да остане безмълвен наблюдател. В хода на очакваната сериозна промяна на Балканите МНИ ще има много по-голяма възможност (от официалните институции на властта) да реагира навреме със статии и документи, които да отразяват българската позиция около активизиращия се по нов начин „македонски въпрос“. 

Така, благодарение на положените усилия и убедителната аргументация на новата обществено-научна инициатива, съпротивата на властта беше преодоляна[2]. Още в подготвителната фаза, свързана с организирането на Учредителното събрание от началото на май 1990 г., се възприеха и наложиха няколко основни подхода: първо, за работа в МНИ да се канят изявени представители на хуманитарните науки. 

След проведени разговори се получи съгласие наши съоснователи да станат водещи български учени от областта на историята и филология- та по това време – академиците Христо Христов (1915 – 1992), Веселин Хаджиниколов (1917 – 2003), Димитър Ангелов (1917 – 1996), Васил Гюзелев, Иван Дуриданов (1920 – 2005), професорите Добрин Мичев (1929 – 2001), Дойно Дойнов (1929 – 2014), Любомир Панайотов (1921 – 1998), Петър Шапкарев (1908 – 1997), Петър Коледаров (1922 – 1992), Борис Яновски (1919 – 1992), Иван Кочев (1935 – 2021)..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Разловското въстание в Малеш и Пиянец – 1876 г.

Сп. "Македонски преглед", 2006, кн. 2. Гоцев, Сл. Разловското въстание в Малеш и Пиянец – 1876 г. (по случай 130 години от неговото избухване) … 85 - 106

"През 2006 г. се навършват 130 г. от избухването на Разловското въстание на българите в Малешевско - Пиянечкия край през пролетта на 1876 г., получило името си от с. Разловци, Пиянечко, което става център на революционната подготовка и масовото надигане. 

Освен тежката социално-икономическа обстановка и обществено безправие, изразено в масовите прояви на борбите за независима българска църква, тласък за разгръщане на организираната националнореволюционна борба в Източна Македония и по-конкретно в Малешевско-Пиянечкия край, дават въстанията - Старозагорското въстание в България през 1875 г. и въстанията в Босна и Херцеговина. 

Роля играят също така и трескавите приготовления за въстание в Северна България и Тракия в началото на 1876 г. които намират пълно съчувствие и сред подготвящите въставане тук, в Македония..."

Целия материал четете по-долу:

Прочетете още »