За един от "премълчаните": Кой беше Веритас?

Иван Хаджов, снимка от 30-те години на миналия век

сп. "Македонски преглед", год. ХXXIV, 2011, кн. 1, Матов, Хр. За един от "премълчаните" - Веритас..., 97–118.

  Премълчаването на достойни хора и на значими събития беше основен метод на една политика, която срина националното и човешкото ни самочувствие като българи. Но като че ли не стигна на властимеющите, та те разпоредиха и за посегателства над онези, които бяха нежелани и неудобни за тях. 

 Един от последните беше и Иван Панталеев Хаджов, който наистина даде много на българския народ, и то с ясното разбиране и воля, че именно така трябваше да стане. Роден е на 7 юли 1885 г. в прекрасната Струга в бедния дом на Панде Гьорев Хаджов и Деспа Христова Кочова – като второ дете след сестра си Анастасия. Расте и учи в началното школо, но скоро черна беда застига семейството им, което било заплашено с кървава разправа от османлиите по повод повсеместната истерия от първите революционни афери – Винишката (1897 г.) и Валандовската (1899 г.). 

 Семейство Хаджови е принудено да поеме пътя на неясното и трудно бежанство по посока на майка България, където намира първи подслон в една барака за въглища на ул. „Антим I“ в София. Бай Панде успява да намери постоянна работа в новооткритите софийски хали като месарски работник, а тетка Деспа тръгва да чисти и пере по заможните къщи.И двете деца продължават учението си, и то като отличници. Голямата Анастасия се грижи освен за уроците, но и и за бита на цялото семейство и най-вече за брат си Иван. Това се запазва до последния дъх и на двамата. След като завършва гимназия тя постъпила като начална учителка в съседното село Връбница и помага на Иван да продължи учението си във Висшето училище със специалност Славянска филология. 

 След завършване на образованието, и то с пълно отличие, става учител по български език и литература в Копривщица, а две години по-късно се премества първо в гимназията на гр. Пазарджик, а след това се прехвърля в гимназията, в която той е учил, носеща името на големия приятел на България – англичанина Уилям Гладстон, като младши преподавател в открития Институт за усъвършенстване на учителите по български език и литература, където остава неизменно до края на трудовото си поприще. Иван Хаджов само в течение на две години печели три конкурса за специализация в сферата на славянската филология за университетите в Загреб, Виена и Лайпциг. 

Лицевата корица на книгата "Македония под иго",
чийто автор е Иван Хаджов

  Взема участие в изготвяне на учебни помагала и за Софийския университет, но опитите му да стане преподавател там, среща отпор, накрая и „задължително пенсиониране“ през м. ноември 1942 г. по изричното разпореждане на тогавашния просветен министър проф. Борис Йоцов по причини, на които се спира следващото изложение. Последното не пречи през 1948 г. да бъде въдворен в концлагера Богданов дол, където прекарва повече от осем месеца, подложен на миньорски труд, въпреки годините му и фактът, че гръбнакът му беше с един изваден прешлен, поради онкологично заболяване. И преди да опита копача, а най-вече след това, Иван Хаджов посвещава всичките си сили и знания на перото, което пада от десницата му на 25 ноември 1956 г., когато приключва и земният му път. Нека не се разбира погрешно, че Иван Хаджов е бил само една пишеща личност, която не е излизала от кабинета си или от класната стая, защото него никога не го напуска подчертаната му обществена и научна активност и действие. Няколко обстоятелства заслужават да бъдат споменати като характерни и за неговия физически облик като човек. Той винаги ходеше със силно опънати плещи назад (обратно на прегърбването), което се дължеше на оперирания му гръбнак, имаше подчертана гъста черна коса без всякакви бели коси и в същ цвят – малки черни мустачки. 

 Следваше винаги и една прекрасна папийонка – обикновено в македонска окраска – червено и черно, и приличен тъмен костюм с вечната жилетка. При излизане навън винаги носеше в лявата си ръка хубава черна кожена чанта. Зимно време носеше на краката си върху обувките светли гамаши от бежов вълнен плат. Не пиеше и не пушеше, а най-голямото му развлечение беше да прегледа пресата и да почисти розите – сорт „Македонка“, които покриваха от две страни алеята, водеща до къщата му на ул. „Райко Жинзифов“ №5 (в непосредствена близост до Военната медицинска академия).

 Семейството му беше от съпруга Дафинка, също учителка по стенография, спокойна, добра и мила жена, и син Чавдар, който по-късно стана лекар със специалност спортна травматология. В долния етаж на къщата живееше неговата вечна спътница – сестра му Анастасия с дъщеря си Мария. Сега на мястото на този дом има безличен панелен блок без никаква плоча, че на това място е живял един голям и прекрасен българин...

                                 Целия материал четете по-долу:Целиятатериал четете по-длу:

Целия материл четете по-долу:

 

Прочетете още »

Българската войска по времето на Самуил и неговите наследници

Сп. "Македонски преглед", 2025, год. XLVIII, кн. 4, Петьо Иванов. Войската на Българското царство в периода 976 – 1018 г. Част 2. Командване, конфигурация на военни структури и етнически състав по времето на цар Самуил и неговите наследници...29-88

"...3. Етнически състав на българската войска 

Основният източник на човешки потенциал за войската е населе нието, живеещо на територията на Българското царство. В зависимост от нивото на подготовка, рекрутираните войници се делят на такива, които са част от професионални формирования и такива спадащи към опълчението. Първите са винаги на разположение на отделните воена чалници и могат да изпълняват задачи далеч от своите родни места, а вторите служат предимно за отбраната на крепостите, разположени в непосредствена близост до селищата им. Етническият състав на населението на Българското царство е от разен в много писмени извори с разнообразен произход. Във всички тях независимо дали става въпрос за текстове с български, византий ски, арменски, арабски, унгарски, или западен произход, наименова нието, използвано за обозначаване на хората, предвождани от Самуил, е „българи“[173]. 

Според наличните сведения обаче това не е единствена та етническа група, населяваща пределите на царството. Благодарение на географските ориентири в изворовата база, сравнително точно може да бъдат определени земите, в които живее всяка една общност. Това на свой ред ни позволява поне донякъде да придобием представа за срав нителното съотношение между отделните групи. За границите на земите, населявани от хора, идентифицирани с названието „българи“, информация придобиваме от няколко основни извора. Един от тях са добавките на епископ Михаил Деволски, където се отбелязва, че при обсадата на Видин „българските военачалници“ са проявили изобретателност в противодействието на „гръцкия огън“, използван от византийската войска[174]. 

В Унгарския аноним с българите се свързва и друг град, разположен на р. Дунав – Белград. В текста на хрониката той е наречен „Алба Булгарие“ (Albam Bulgarie), а на друго място се прави уточнението, че той е „български град“ (Albam Bulgarie civitatem)[175]. 

Информацията в унгарския източник се потвърждава и от Хрониката на Йоан Скилица, където градът се посочва като мястото, в което започва въстанието на Петър Делян. Византийският автор успява да разбунтува местните българи, след като изтъква своята връзка с цар ското семейство[176]. Етническите територии на тази група не се ограни чават до р. Дунав. Тя е спомената и в земите северно от реката заедно с куманите и власите[177]..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Гоце Делчев и първите програмни документи на БМОРК/ТМОРО

Сп. "Македонски преглед", Година XLV, 2022, № 1. Николета Войнова. Гоце Делчев и първите програмни документи на БМОРК/ТМОРО от 1896 г. и от 1902 г. ...133-152

"...Заслуги в различни аспекти в това устройствено десетилетие има и Георги (Гоце) Николов Делчев. Макар и да не е сред учредителите на Вътрешната организация, той участва с Даме Груев в създаването на първите комитети през 1894 г. в Щип не без основание[3]. 

Делчев има из градени идейни виждания относно целта, с която да се създаде револю ционната организация, средствата за постигнато ѝ, обхвата на действие и структурите ѝ още преди нейното основаване през 1893 г. Пример в това отношение са кръжоците, в които участва, и които се явяват наченки на бъдещата революционна организация. Г. Делчев има основополагаща роля в изграждането на постоянните агитационно-организаторски чети на Вътрешната организация – нейния Четнически институт[4].

Като главен ревизор на четите предприема инспекционни обиколки във вътрешността на Македония и Одринско, дава указания за преустрой ството на работата на управителните тела и тактически разпореждания на четите по места. Наред с голяма част от описаните дейности в този период, изпълнява и длъжността на задграничен представител в София заедно с Гьорче Петров[5]. 

В тази своя дейност Г. Делчев влага не по-малко време и усилия по отношение на особено деликатния въпрос за под държането и координирането на връзките между Вътрешната организа ция и Македоно-одринската организация (МОО) в Княжество България начело с нейния ръководен орган – Върховния комитет[6]..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Гоце Делчев в българската литература от първото десетилетие на XX в.

Сп. "Македонски преглед", Година XLV, 2022, № 1. Михаил Неделчев. Гоце Делчев в българската литература от първото десетилетие на XX век...123-132

"...Именно с окончателното привличане на трагическия поет на България за каузата на националната революция от тази нейна фаза, извършено от Гоце Делчев така последователно и след внимателен, но и спонтанен избор, и особено след създаването на мита Яворов, се случва истинското сключване на харизмата (нека използваме термина на Макс Вебер) на тази велика Четворка. 

Интуициите на толкова публицисти, мемоаристи, поети, романисти засилват усещането, а и направо знанието, че Гоце Делчев – това е новият Левски, че Яворов – това е новият Ботев, и че четиримата великани са свързани в неразчленима ярко-пламтяща социална сплав. Облъчен от обаянието на жертвената апостолска фигура на Гоце Делчев (очевидно и през призмата на четворната система от биографии) е и народният поет, Патриарха Иван Вазов. 

Във втория дял на „Песни за Македония“ имаме един малък цикъл от стихотворни фрагменти с название „Радостта на сенките“, където редом с втория Апостол на свободата са възкресени сенките на полковник Янков, Борис Сарафов, Братя Миладинови, на хилядите македонски мъченици, на Отец Паисий, на царствените фигури на Самуил и Михаил Шишман..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Гоце Делчев – за една вътрешна морална дилема

Сп. "Македонски преглед", Година XLV, 2022, № 1. Слави Славов. Гоце Делчев – за революцията, насилието и за една вътрешна морална дилема...111-122

"ВМОРО изживява продължителна няколкогодишна еволюция от сравнително немногобройна формация на градската интелигенция, обединяваща главно представители на българското учителство, до масова, истински боева организация с военизирани структури и всички основни атрибути на една нелегална армия[1]. 

Разширяването на организационната мрежа и реалният досег до основната част от българското население в Македония – селячеството, поставя революционните ръководители пред своеобразен казус – как да постъпват със старите войводи от харамийски тип. Въпросът въобще не е от най-лесните за разрешаване. В повечето случаи, въпреки някои не особено лицеприятни моменти в своята дейност, тези дейци, последен отглас от някогашното хайдутство, се ползват с авторитет и влияние сред местното население. 

Затова и мненията в ръководните среди на ВМОРО варират и се колебаят между двата полюса – от безкомпромисното унищожаване на харамиите като „непоправими разбойници“ до полагането на максимални усилия за тяхното „превъзпитаване“ и приобщаване към освободителното дело. Всички вътрешни дейци се отнасят към представителите на харамийството с определена доза подозрителност, но ако има ръководител, който най-последователно се придържа към втория принцип, за тяхното „революционизиране“ – това е Гоце Делчев. 

Много трудно може да се направи цялостна рекапитулация кой от двата подхода се оказва по-правилен и по-печеливш в дългосрочен план. Последвалите събития дават достатъчно примери в полза и на едното, и на другото становище. Част от бившите харамии, встъпвайки в револю- ционните редове, впоследствие се връщат към традиционните си методи. Някои от тях са привлечени, отново по същите съображения (недостиг на опитни хора, запознати с местните условия), от Върховния комитет Михайловски – Цончев и участват в братоубийствените сблъсъци с четите на ВМОРО[2]. 

Друга част остават верни на Вътрешната организация и се под- чиняват, волю-неволю, на новите правила. Макар и да проявяват понякога старите си навици, те се изявяват като ценни и труднозаменими организа- ционни кадри..."

Прочетете още »

Места и време: Гоце Делчев

Сп. "Македонски преглед", Година XLV, 2022, № 1. Симеон Симев Места и време: Гоце Делчев...93-98

"Какво ни прави времето, Георги, а какво правим ние от него, Гоце? Намерихме се случайно или не между две реки: Брегалница и Отиня – места, където може да се плете мисъл. Да се тъчe приказката: от идеал, пясък и вода, воля. Даже сказка да се мечтае. Сказание. Да се бяга от трайната сегашност или да се забравим... времето да ни отнесе. Да ни отнесе мътната (като казват в Щип). 

Какво мери часовника? Кукуш, 1872, 23 януари (стар стил), 4 февруари, ражда се Георги (Гоце) Николов Дѣлчевъ от родители майка – Султана и баща – Никола. Учи в българско униатско училище, а след това в българска екзархийска (трикласна) прогимназия в Кукуш, в Солун – Българска мъжка гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“. 1891-во лeто постъпва във Военното училище в София. През есента (ноември) 1894 г. е назначен за екзархийски учител в Щип... За тази благополучна и щастлива година, през която се положи здрава основа на Организацията, се сеща Петър (Туше) Делииванов:[1] „[...] Получихме почти едновремено назначения: аз от Екзархия- та, а той от Щипското училищно настоятелство. Мене ме назначиха за главен учител в Щип...; а него назначаваха за учител в Щипско Ново село (махала от града, която се отделяше от него с река Отиня). [...] към края на м. октомври бяхме там... Не бяхме още слезли от конете, когато при нас довтаса Даме... Той ни предложи да отидем в къщата, дето живееше[2]..., Даме беше близо до училището ... имаше свободни две стаи... Oстанахме да живеем там триматa... На вечерята, когато се отвориха разговорите, при поставения от Даме въпрос защо не сме останали в България, Гоце разгъна своите планове надълго и широко. Даме само слушаше и след като Гоце свърши, той с радост из- вика ,,Добре сте ми дошли!“ и извади и ни подаде един устав на ВМРО. 

На другия ден Гоце отиде в Ново село и постъпи на работа още сутринта [...] Същата вечер след дълги и изчерпателни тълкувания и пояснения [...] той [Гоце] положи клетва като член на организацията... Аз не направих това поради някои особености на характера ми и защото не одобрявах някои императивни постановления на устава за наказване провинилите се членове, а клетвата обвързва... Още същата вечер си разделихме районите за работа... Почна се тиха и полезна работа“. 

За първата среща на Груев с Делчев и Делииванов в Щип, ето какво се сеща Даме..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Гоце Делчев и дисциплиниращата политика на ВМОРО

Сп. "Македонски преглед", Година XLV, 2022, № 1. Елена Александрова. Гоце Делчев в контекста на дисциплиниращата политика на ВМОРО към населението и кадровия състав...99 - 109

При работата с документите прави впечатление, че Г. Делчев се намесва най-осезателно в правораздавателните функции, които с утвърждаването си започва да демонстрира ВМОРО. Проблемът за революционното правосъдие е важен с оглед изграждането ѝ като една паралелна власт за голяма част от населението в Македония и Одринска Тракия. Правното институционализиране на Организацията е етап в еволюцията ѝ като фактор в регулирането на бита и очертава значителни позиции на хегемон със сериозна заявка за контрол и надзор над всички сфери от всекидневния живот. Разрастването на революционното движение поставя пред идеологическите ръководители ред въпроси, които се налага да бъдат решени на конгрес. 

Първият общ конгрес заседава през пролетта на 1896 г. в Солун под председателството на д-р Христо Татарчев. След конгреса Г. Делчев и Гьорче Петров изработват Устав и Правилник, в които ясно са формулирани изискванията към кадровия състав на Организацията и произтичащата от тях наказателна отговорност. Прави впечатление, че макар Уставът на „Българските македоно-одрински революционни комитети“ (БМОРК), както се нарича организацията тогава, да има статут на програмен документ, отнасящ се до членовете, той придобива тежестта на съдебно-наказателен кодекс и за нечленуващите в нея. Тук трябва да се обърне внимание на чл. 13 от Шеста глава „Наказания“, според който „всеки, който нанесе щета на Делото, било той работник или не – се наказва“[5]. 

Още в 1896 г. Г. Петров и Димитър Венедиков изготвят и проектоустав за четите, в който са отразени опитът и достиженията на българското националноосвободително движение отпреди 1878 г.6 Проектоуставът вероятно е заложен като основа за създадения в края на 1900 г. от Г. Петров и Г. Делчев проектоправилник. Прави впечатление, че са за- имствани онези правила, които регламентират другарски взаимоотношения и толерантност в четата. За неподчинение следват и наказателни действия. Проектоправилникът за четите е преразгледан и дооформен неколкократно, докато в началото на 1902 г. е отпечатан заедно с преработените устав и правилник на ВМОРО[7]. 

Новоприетият Правилник за четите от 1902 г., изготвен от Г. Делчев и Г. Петров, ги институционализира като главна боева и организационна единица и регламентира наказанията вътре в кадровия състав. Определените най-строги наказания третират въпроси относно застрашаване конспиративността и целите на Организацията.

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Учителят Гоце Делчев

Сп. "Македонски преглед", Година XLV, 2022, № 1. Георги Тренчев. Учителят Гоце Делчев...83-93

Когато се проследява живота и делото на нашите национални герои като Васил Левски, Христо Ботев, Георги Раковски, Стефан Стамболов, а по-късно и Гоце Делчев, Даме Груев, Пере Тошев и мн. др., на преден план изпъква тяхната революционна дейност и някак си остава в сянка фактът, че те са и български учители. Значими изследвания разкриват по-голяма част от техния живот, като основно акцентират на участието им в националноосвободителните борби, но работата им като учители често остава недостатъчно изяснена. 

Трябва да се отбележи, че Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Стамболов, Стоян Заимов, Панайот Волов, Никола Обретенов, но и Гоце Делчев, Даме Груев, Пере Тошев, Гьорче Петров, Иван Гарванов, Христо Матов и мн. др., без ни най-малко да се подценява тяхната значима роля в българската история, са започнали своята народополезна дейност в българското училище. Това само по себе си е интересен факт, защото не само че българското училище става място за тяхната първоначална, предимно легална изява, но и може да се каже с известна гордост, че именно измежду редиците на българските учители се родиха титаните на революционната ни мисъл, тези дейци на българската национална революция. 

Затова трябва да се погледне на Гоце Делчев не само като на революционер, деец на ВМОРО и войвода, но и като на учител в българските екзархийски училища. Ако се направи едно сравнение, може да се види, че както за Левски и Ботев, така и за Гоце Делчев пребиваването в училището е само един кратък епизод от техния динамичен, изпълнен с превратности и за съжаление кратък живот. За да се разбере какъв учител е бил Гоце Делчев, трябва да се про- следи какво е образованието, което получава, и дали е добре подготвен като учител. Родният му град Кукуш е известен като един от най-ревностните защитници на българщината и на българското образование. 

Още през 1857 г. тук учителстват Димитър Миладинов и известният български възрожденски учител Райко Жинзифов. За да се защитят от преследванията и за да запазят народността си, още през 1859 г. жителите на Кукуш се насочват към униатството. Към 1876 г. градът е изцяло униатски и едва през учебната 1881 – 1882 г. Българската екзархия успява да отвори училище под свое ведомство. Първоначалното си образование Г. Делчев получава в родния си град. Роден в семейство на униати, той постъпва в началното униатско училище, което завършва през учебната 1883 – 1884 г.[1] 

Тогава семейството му решава той да продължи образованието си в българското екзархийско трикласно училище в Кукуш[2]. 

В продължение на три години, започвайки от учебната 1884 – 1885 г. и завършвайки през учебната 1886 – 1887 г., Гоце Делчев се обучава в това училище. Още от учебната 1882 – 1883 г. Екзархията е взела под ведомството си и това трикласно училище и назначава със свои средства учителите, работещи там. В града има и униатско класно училище, затова учениците в българското екзархийско училище са малко на брой. През учебната 1882 – 1883 г. те са 12, през 1883 – 1884 г. – 13, през учебната 1885 – 1886 г. – 31, и през 1886 – 1887 г. – 37 на брой. Сред тези ученици през трите години в училището учи, а през учебната 1886 – 1887 г. и завършва, Гоце Делчев[3]. 

През последната учебна година в класното училище учат 37 ученици, разпределени по класове: в I клас 24 ученици (12 момчета и 12 момичета), във II клас – 8 момчета, и в III клас – 5 момчета, сред които е и Гоце Делчев. Всички тези ученици са обучава- ни от 3 учители и 1 учителка, която преподава и в отделенията[4].

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Гоце Делчев – политическият войн в българското национално пространство

Сп. "Македонски преглед", Година XLV, 2022, № 1. Димитър Тюлеков. Георги Николов Делчев (1872 – 1903) – политическият войн в българското национално пространство...11 - 36

"Опитът, трети[1] по ред, отново по паметен юбилеен повод да се насочи изследователски взор върху личността и делото на Георги Николов Делчев, е еднакво отговорен, защото колкото е лесен, толкова е и труден. Наистина има огромен и смазващ автентичен изворов материал, достатъчно сериозни академични и археографски публикации. Заслужава да се отбележи и последното солидно издание в тази посока с подробен тематичен библиографски преглед[2]. През тази година и монографията на Мерсия Макдермот за втори път стана публичен факт[3]. 

Новият етап в сътрудничеството между България и Република Северна Македония (РСМ) своеобразно бе ознаменуван с юбилейна възпоменателна сребърна десетлевова монета. Тя е с лика на Гоце Делчев и е по повод 150-годишнината от неговото рождение. Въведената от Българска народна банка в обращение монета естествено вече е нумизматична рядкост. 

Разбира се, това са все измерения от външната страна на институционалното възпоменание за Гоце. По-важно е да се отбележи, че във връзка с европейската интеграция на Северна Македония, а и с плахите опити за демакедонизирането на насилнически утвърждаваното етнопо- литическо пространство по долината на р. Вардар и в България са налице, меко казано, съмнителни внушения и оценъчни нагласи по днешната юбилейна тема. Някои от тях са плод на журналистическо невежество, а други са хвърковат „мултиперспективен“ опит за притъпяване остротата в два коренно различни ценностни модела. Има стремеж да се „захлупи“ делото на Гоце Делчев в рамките само на Вардарска Македония[4]. 

Прокарва се тезата от официални трибуни и се внушава в социални мрежи, че легендарният водач на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) по етнически произход е българин, но като политическа принадлежност е македонец, илюзорен борец за митична „Независима Македония“ и т.н. Личността и делото на Гоце обаче са неподвластни на компромисни формулировки, изкуствена делба, а и още по-малко на толкова познатите в България и сред цивилизования свят скудоумни историко-документални фалшификации..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Гоце Делчев – портрет извън каноните

Сп. "Македонски преглед", Година XLV, 2022, № 1. Георги Н. Георгиев

Гоце Делчев – портрет извън каноните...61-82

"Образът на Гоце Делчев е сред най-разпознаваемите в българската история. Рядко в нашата историография, колективно съзнание и изобщо – историческа памет, някоя фигура е била по-подробно и обхватно документирана, разглеждана, разказвана, припомняна, възпявана, жалена[1].

Може смело да се каже, че Гоце Делчев отдавна, още преди момента на героичната си смърт, е вграден от съратници и следовници в материалните и в неръкотворните паметници на народното призна- ние. Достатъчно е само да си дадем сметка за песенния епос около него – досега са записани по непрецизни данни над 230 народни песни и варианти на песни за Делчев[2]. 

А незаписаните? От тази гледна точка за Гоце да се пише-говори е едновременно и много лесно, и много трудно. Лесно, поне привидно, е заради изпи- саното и изговореното за него досега, трудно е заради потребността от усъвършенстван, иновативен и смислен подход за реконструкция и осъвременяване на разказа. Подобен разказ съвсем не е нужен, за да даде воля на претенциозен критицизъм, а за да не се превърне Гоце в застинал иконографски образ, рисуван непрекъснато по едни и същи канони. 

Те до голяма степен са установени, без самият автор да е искал това, от Пейо К. Яворов в неговите бележити текстове – биографията „Гоце Делчев“ и спомените „Хайдушки копнения“, с похватите, но... и с неизбежните позволени волности на художественото слово. Гоце Делчев заслужава да остане такъв, какъвто са го запомнили съвременниците му – може би най-благият революционер, вечно жив и близък светъл лик – пазител на историческата правда за македонския българин..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

За Блаже Тренески и неговата събирателска дейност

Сп. "Македонски преглед", Година XLIV, 2021, № 3. Ана Кочева. За Блаже Тренески и неговата фолклорносъбирателска дейност. Гердан. Народни песни от Македония. Събрани от Блаже Тренески. София, Издателство „Колбис“, 2021, 82 с., интерактивна книга с компактдиск. ISBN 978-619-7284-51-5...115 - 120

ЗА БЛАЖЕ ТРЕНЕСКИ И НЕГОВАТА ФОЛКЛОРНОСЪБИРАТЕЛСКА ДЕЙНОСТ 

Гердан. Народни песни от Македония. Събрани от Блаже Тренески. София, Издателство „Колбис“, 2021, 82 с., интерактивна книга с компактдиск. ISBN 978-619-7284-51-5

"Авторът на сбирката от народни песни от Охридско, Стружко и Кичевско „Гердан“ – Блаже Тренески е не само известен детски писател, но и изтъкнат теренен фолклорист, който оставя след интензивна събирателска дейност безценно културно богатство за идните поколения. 

Появата на неговия нов сборник „Гердан“ е подготвена от неговия син Владо Тренески, който изпълнява своя морален дълг като публикува събраните от баща му песни. Блаже Тренески е роден на 12 октомври 1931 г. в с. Върбяни, Дебърца, Охридско. Основното си образование получава в родното си място и в с. Белчища, а средно медицинско в Скопие. Работи като медицински работник в Струга и Охрид. 

Автор е на детските стихосбирки „От виолината на щурчето“, „Месечеви насмевки“, „Фенерчиня“, „Крилати фенерчиня“, някои от които са преведени на чужди езици. Като събирач на народни песни Тренески съставя излезлите сборници „Подгорум село соборно“, „Задзвекоти герданчето“, „Стойна ситноо да“, „Под сенка седат златари“, „До каде одат земя се тресит“, „Калина киска Невенова“ и „Пролетало змейче огневито“. 

Бл. Тренески почива на 1 май 2015 г. Песните от този сборник също са нанизани една след друга, т.е. напомнят за сребърните мъниста в гердана от красива женска носия. Тематично те могат да бъдат разделени в няколко групи, които преливат една в друга. Всички те отразяват природата и бита на населението от най-западната част на географската област Македония..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Сборникът на Братя Миладинови – част от българското културно наследство

Сп. "Македонски преглед", Година XLIV, 2021, № 3. Илия Недин. Сборникът на Братя Миладинови „Български народни песни“ – неоспорима част от българското културно наследство...101 - 114

"Преди 31 години Благоевград беше домакин на едно поредно за Миладинови научно събитие като днешното: научна сесия „Братя Миладинови – личности на Възраждането и историята“, Благоевград, 21 – 23 юни 1990. Тя беше посветена на 180-годишнината от рождението на Димитър Миладинов (1810 – 1862) и 160-годишнината от рождението на Константин Миладинов (1830 – 1862). 

Докладите от сесията бяха публикувани в сборник под заглавие „Братя Миладинови и българската култура“ (1991) със съставител професор дфн Илия Конев (1928 – 2009) – скромно издание с ниско полиграфическо качество в разгара на голямата икономическа криза тогава, но с изключително ценни изследвания от утвърдени и от по-млади тогава литературоведи, историци, езиковеди и фолклористи. 

Всъщност, това е и първото издание на току-що създадения Международен университетски семинар за балканистични изследвания и специализации към Югозападния университет „Неофит Рилски“ (тогава все още Висш педагогически институт), чийто основател и дългогодишен председател беше проф. Ил. Конев. 

 Сборникът на Братя Миладинови „Български народни песни“ винаги е бил обект на специално изследователско внимание и в българската фолклористика. Водещите учени от различни генерации не са пропуснали да пишат за големия принос на братята от Струга и специално за мястото на техния сборник в развитието не само на фол клористичното и етноложкото знание, но и за мястото му в култур ната история на България. Иван Шишманов (1862 – 1928), който е бил под силно впечатление от личността на Йосип Юрай Щросмайер (1815 – 1905), успява да осъществи среща с него, широко отразена в дневника му, но освен това е търсил и евентуално възможни доку менти, свързани с работата на Миладинов около сборника..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Сборникът „Български народни песни“ в огледалото на РСМ

Сп. "Македонски преглед", Година XLIV, 2021, № 3. Георги Тренчев. Сборникът „Български народни песни“ в хърватския периодичен печат от 1860 – 1861 г. и в огледалото на Република Северна Македония...85-100

"...Но не навсякъде това е така. От 1944 г., със създаването на Демократична федерална Македония (впоследствие Народна република Македония и Социалистическа република Македония) в рамките на федералната Титова Югославия, там нещата коренно се променят. Решението чрез антибългаризъм да се формира нова нация на базата на българската започва с унищожаването на всичко българско. Сборникът на Миладинови става неудобен за управляващите и неговият оригинал е скрит. 

Започва една масова фалшификация и манипулация на общественото мнение и се формират няколко поколения, които мислят и знаят, че братя Миладинови са написали сборник „Македонски народни песни“. Сборникът е наименуван с ново име. Появяват се издания с всевъзможни заглавия и в изследва нията се използват термини като: 

„Зборник“, „Зборник на народни песни“, „Зборникот од Изданието на д-р Марко Китевски – „Миладиновци. Бѫлгарски народни пѢсни“. Скопје, 2000 (фототипно издание). народни песни“, „Зборникот на Миладиновци“, „Зборник од народни песни на браќата Миладиновци“[3], но най-често се употребява името „Зборник на народни песни“[4]. 

А скопските изследователи, в опитите си да не употребяват негово истинско име, най-често пишат „Зборникот“. Но оригиналът на сборника „Български народни песни“ не може дълго да се крие, особено в по-ново време, когато масово навлезе ин тернет и хората имат възможност да го видят в истинския му вид. Така едва през 2000 г. за първи път в днешна Република Северна Македония сборникът се появява в оригиналния му вид. 

 Д-р Марко Китевски публикува негово фототипно издание със снимка на оригинала на корица та, но отново с различно водещо заглавие – „Миладиновци“[5]. И преди това издаване, и във всяка една от по-новите публикации, излизащи в Скопие, авторите, макар да признават, че името на сборника е „Български народни песни“, веднага започват безбройни обяснения за заглавието..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Сборникът „Български народни песни“ като хърватски феномен

Епископ Юрай Добрила
(1812 - 1882)

Сп. "Македонски преглед", Година XLIV, 2021, № 3. Наум Кайчев. Сборникът „Български народни песни“ като хърватски феномен...77 - 84

"Научният поглед към хърватските измерения на сборника на братя Миладинови досега по обясними причини се е съсредоточавал предимно върху личността и въздействието на епископ Йосип Щросмайер[1]. Без съм нение ролята на архиерея е решаваща за осъществяването на изданието в Загреб. Изследователските усилия на Румяна Божилова доведоха до разширяване на тази перспектива и широко осветиха значителното внимание и обвързаност на учения и свещеника Франьо Рачки с Константин Миладинов[2]. Бидейки един от най-близките хора на епископа, действията на Рачки са в тясна интелектуална симбиоза с него. Божилова лансира тезата, че издаването на „Български народни песни“ е „ръководено от специален комитет, оглавяван от Ватрослав Ягич и Мирко Хорват“[3]. 

 Всъщност особено значима е ролята на две различни по характер, но взаимосвързани и важни структури в тогавашните хърватски земи – Католическата църква и Народната партия (известна и с малко по-късно то официално име Народна либерална партия). Авторитетът на епископа е решаващ и в двата случая, но веднъж възприели изданието, те дават нова динамика на неговото въздействие върху хърватското общество. За това свидетелстват и последните четири страници на сборни ка, на които е поместен списъкът на „господа предплатниках“, тоест на абонатите-спомоществователи на изданието, изпратили предварително сумата от два форинта, за да се сдобият с него след отпечатването му. Близо две трети от платените абонаменти, или общо около 180 броя, са хърватски. 

За мнозина от спомоществователите е отбелязана тяхната професия или длъжност, при което се откроява силното присъствие на Католическата църква – 89 от абонаментите са на нейни свещени лица или семинаристи, от които 53 са хървати и 26 – словенци[4]. Останалите 10 броя са закупени от епископ Щефан/Степан Мойзес (1797 – 1869) – по рождение словак, който от десет години се е завърнал в родината си като епископ на Банска Бистрица, но преди това над две десети летия е бил обвързан с Хърватия като преподавател по философия и старогръцки език в Кралската академия в Загреб от 1830 до 1847 г., а после три години като духовник в седалището на Загребската архи епископия[5]. 

Влиятелна личност в илирийските среди със значителен принос в хърватското духовно възраждане, Щ. Мойзес не само не за бравя, но остава и по-късно тясно културно обвързан с Хърватия – той не само поръчва десет екземпляра от рекламираните в загребския пе чат „Български народни песни“, но дарява девет от тях за „сиромашни ученици в загребската гимназия“. 

Сред абонатите изпъква компактна група духовници от Загреб, включваща редактори на официалния орган „Загребачки католички лист“, също други богослови, монаси и се минаристи6. Най-висша позиция от тях има Иван Крал (1792 – 1878), който от 1854 г. има титлата ликополски епископ и е главен викарий на загребския кардинал Юрай Хаулик, тоест заема втората позиция след него в епархията. 

След смъртта на Ю. Хаулик през 1869 г. Ив. Крал известно време дори ще бъде временно управляващ на цялата Загребска архиепископия[7]. Особено впечатление прави присъствието на един друг архиерей – епископ Юрай Добрила, който заплаща цели 11 екземпляра от Милади новия сборник. Той е ръководител на епархия, която в течение на векове трайно е извън административно-политическите граници на тогавашна Хърватия – той е поречко-пулски епископ с център град Пореч, разполо жен на западното крайбрежие на Истрия. Полуостровът от векове е извън границите на Кралството на Хърватия, Славония и Далмация и влиза в западните наследствени земи на Хабсбургите. Той е многонационален, със значително хърватско население (59 % според преброяването от 1846 г. и 42 % според това от 1880 г.), но културно-политически се доминира от италианците – в Областното събрание от 1861 г. са избрани 25 итали анци срещу трима хървати и двама словенци[8]. 

Особено масивно е итали анското присъствие в западните части на Истрия и дори и в издадения в Загреб сборник на Миладиновци седалището на епископа е означено със староиталианското му име Паренго. Самият Юрай Добрила (1812 – 1882) произхожда от хърватско селско семейство от централните части на Истрия и се отличава с осо бено книголюбие и образованост, получавайки през 1842 г. докторска степен по богословие във Виена. Напредвайки в учението, той минава през много училища и места, но особено значение за изграждането на неговия мироглед има шестгодишното му обучение в хърватския град Карловац (четири години прогимназия и две години гимназия). 

От 1842 г. заема различни свещенически длъжности в Триест, достигайки до предстоятел на катедралата в града. По предложение на императора през 1858 г. е интронизиран като поречко-пулски епископ. Впослед ствие от 1875 до смъртта си ще оглави престижната триестско-копер ска епархия. Той е не само първият хърватин, който заема епископския престол в Пореч, но е централна водеща личност на хърватското въз раждане в Истрия през ХІХ век..."

Прочетете още »

Братя Миладинови – призвание, съдба и подвиг

Сп. "Македонски преглед", Година XLIV, 2021, № 3. Румяна Дамянова. Братя Миладинови – призвание, съдба и подвиг... 57 - 66

"...Обръщането към фолклора като пазител на традициите и на езика е характерно за първата половина на XIX в. и неслучайно тогава се появяват немалко сборници с народни песни. Това втурване на бъл гарската интелигенция към фолклорната традиция е израз на стремежа към опазване на самобитното и съхранено в песни и предания народно минало. Нещо повече – фолклорната култура съхранява „народност но-мирогледните стойности“ във вековния живот на народа, тя е носител на естетически и културни ценности, останали дълбоко в недрата на народната памет, а фолклорната поезия е възприемана като „белег на етническа индивидуалност“[5] и е ясен знак за народностна идентичност. Със завършен филологически факултет на Атинския универси тет, през 1856 г. Константин Миладинов заминава за Одеса, за да се подготви за влизане в Московския университет. Известна е връзката му с Александър Рачински (1826 – 1877) и ролята, която той изиграва в живота му. Преди всичко вероятно е насочил Константин към една книга, която той превежда на български език докато е в имението на Рачински в с. Минино – „Православни църковни братства во Югозападна Русия“ (автор Иван Флеров), и част от която издава като брошура през 1858 г. 

Основаният патос на книгата е противостоене на унията – една заплаха пред православните общности. Убедено заемайки позицията против унията, Константин Миладинов, като брат си Димитър, който се противопоставя на гръцката експанзия в образованието, защитава православието. Така, с този труд, Константин се включва в разраства щата се полемика за съдбата на българската църква. Той, а и останалите московски българи, са антифанариотски настроени и противоуниатски, някои от тях, като Васил Друмев (1841 –1901) и Васил Попович (1833 – 1897), пишат статии по този въпрос в руския периодичен печат. 

Заминавайки за Москва, Константин Миладинов попада в средата на амбициозни българи, решени да усвоят друга, по-богата и модер на за времето култура, като следват в Московския университет. Сред тях са Райко Жинзифов (1839 – 1877), Любен Каравелов (1834 – 1879), Нешо Бончев (1839 – 1878), Константин Геров (1829 – 1863), Васил Попович, Георги Теохаров (1837 – 1901). Те издават списание „Братски труд“ с ясното мото, взето от Георги Раковски (1821 – 1867): „Бащино огнище не забравяй, /стари обичаи не презирай!“ 

Попаднали в чуждата, макар и славянска, страна, те неизменно изграждат усещане за чуждост, немалко от тях, включително и К. Миладинов, пишат сти хове за тази чужбина. Със съзнание, че руското общество не познава българите, Жинзифов пише писмо до в. „День“ и стихотворение „На чуждина“, Константин пише също стихотворение „На чужина“. Неслу чайно, че двама от утвърдените в Москва български поети избират за основна тема в поезията си усещането за чуждост, а Жинзифов дори въвежда производната дума – „чуждина“. 

Дошли от различни краища на българската земя, те се сближават, сближават ги общите интереси, обичта към българския фолклор, споделената съдба. Те се обединяват и създават Московската българска дружина, написват и Устав, в който основни са усилията за знание и народностно утвърждаване чрез попу ляризиране на българското. Наред с условията на съвместната им дей ност, като издаване на сп. „Братски труд“, българите поставят и една особено интересна т. 5 в Устава: „членовете на Дружината да живеят в братско съгласие и любов и да залягат за постигането на поставените цели“[6]. 

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Отзвукът от Миладиновия сборник в европейските култури

Сп. "Македонски преглед", Година XLIV, 2021, № 3. Милка Миладинова†. Началният отзвук от Миладиновия сборник и европейските култури... 67 - 76

"Изявеният вече и като поет Константин Миладинов, разочарован и болен, на път за родината минава през Виена. Установява връзка с хърват ския епископ Йосип Юрай Щросмайер (1815 – 1905), който, оценявай ки значението на събраното българско народно творчество, го поканва и му предоставя в ръководената от него прочута Джаковска семинария всички условия за работа върху ръкописа при подготовката му за печат. 

Спрях се телеграмно на тези етапни моменти от пътя на Миладиновия сборник до Загреб. Много скоро се появяват първите дописки и съобщения – главно в хърватски, чешки, сръбски и други периодични издания, които информират за работата на „българския поет Константин Миладинов“ върху предстоящото и реализирано издание. Европейската културна общественост е очаквала с интерес появата на „Български народни песни“ на Миладинови. Отзвук срещаме главно в периода 1860 – 1864 г. в „Новинце“, „Позор“, „Народне новине“ и „Наше горе лист“ в Загреб, „Лумир“, „Народни листи“, „Родинна кроника“ и „Злата Праха“ в Прага, „Даница“ и „Српски дневник“ в Нови Сад, „Световид“ и „Видов дан“ в Белград и др. 

Нито тогава, нито по-късно са поставяни под съмнение българ ското съдържание на книгата и националността на нейните автори, които и собственоръчно категорично са го заявявали в оцелели техни писма и други документи[2]. 

Константин напуска Загреб около средата на месец юли 1861 г. Получил първите бройки от тиража, три от книгите, луксозно подвър зани с червена кожа и златиста инкрустация, поднася на епископ Щросмайер – един за него лично и два за Джаковската библиотека. Много по-късно този личен екземпляр бе дарен на България с изричен надпис от Библиотекаря на семинарията чрез ревностния изследовател на Миладинови и сътрудник на Народната библиотека Никола Трайков. 

И до днес той се пази като една от най-скъпите реликви във фонда ѝ. Неоспоримо доказателство за отношението на Европа към очакваното издание „Български народни песни“ е и списъкът с имената на предварително абониралите се за сборника т. нар. „предплатници“, обявени в края на книгата по градове. Този списък включва 198 лица от 42 европейски града. Естествено най-много са от Хърватия. Някои от абонатите са заявили повече от един екземпляр. 

Затова и обявените абонаменти са общо за 263 броя книги, т.е. с 65 повече от броя на ли цата. Само от Загреб са предплатени 32 екземпляра, следвани от Осиек – 31, Виена – 21, Марибор – 20, Прага и Карловац – по 18, Любляна – 17, Белград – 12 и т.н. Внимание заслужават обявените за Париж 25 екземпляра от „Високоучен доктор Г. Петр Берон“, както е записано в самия списък. Всред имената са и много други видни личности – учени, преподаватели, общественици и пр. 

 От България в списъка на абонатите („предплатници“) са обявени само заявените от гр. Хасково – 32 екземпляра, повечето от учители и ученици. Очевидно е, че след публикувания от Г. С. Раковски „Оглас“ в издавания от него в Белград български вестник „Дунавски лебед“ (бр. 20 от 7 февруари 1861 г.) повече абонати от българските земи не са обявявани публично поради достигналите до Раковски вести за арестуването на Димитър Миладинов на 16 февруари 1861 г. в дома му в Струга, изземването на всичките му книжа и отвеждането му в Битолския затвор, а оттам през Солун в Цариград..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Братя Миладинови – пазители на българската духовност

Сп. "Македонски преглед", Година XLIV, 2021, № 3. Кирил Топалов. Братя Миладинови – пазители на българската духовност...11 - 34 

 "Братя Миладинови са не само апостоли на българското духовно пробуждане в Македония чрез просвета на роден език, със своя сборник „Български народни песни“ те поставят и голямото начало на българската фолклористика – едно дело, на което посвещават силите си и Георги Раковски (1821 – 1867), Иван Богоров (1818 – 1892), Любен Каравелов (1834 –1879), Стефан Веркович (1821 – 1893), Кузман Шап карев (1834 – 1909), Васил Чолаков (1828 – 1885), Петко Славейков (1827 – 1895) и още редица видни възрожденски дейци. 

В името на българското духовно и политическо пробуждане Димитър и Константин Миладинови се отказват от всички изгоди, които би им носила кариера та на образовани и способни елински учители, ползващи се с щедрото покровителство на фанариотската духовна власт, и поемат по трънливия път на народни будители. В този път вместо охолство те ще понасят постоянен недоимък, вместо слава и похвали – доноси и преследвания, и накрая вместо признание – затвор и смърт. 

Смайваща е наистина духовната енергия на нашите възрожденци, всяко тяхно поколение е една епоха. Димитър Миладинов започва като „елински“ учител във време, когато в Македония българската азбука е до такава степен пренебрегната, че почти всички пишат българските думи с гръцки букви. Но не минава много време и благодарение на неговите усилия образованието на роден език добива такива размери, че не само семейни мъже идват в училището му, но и в своите дюкяни търговците, майсторите и калфите започват да се обучават взаимно на българско четмо и писмо. 

Само ако можем да се пренесем мислено в онези времена на духовен мрак, ще разберем трогателната радост на българите в Охрид, Струга, Кукуш, Прилеп, Магарево, в цяла Македо ния, чиито деца даскал Димитър е научил да сричат Свещеното писание на български. При това, за да се научат да четат на своя език, са им били необходими само няколко месеца, а не както за чуждия гръцки език, от който повечето от тях нищо не са разбирали – няколко години. 

Не без връзка с необходимостта от противодействие на чуждите асимилаторски стремежи е и възникването на идеята за съставянето на „Български народни песни“ – най-крупния възрожденски фолклорен сборник, плод на любовта на Миладиновци към бащиния край и на преклонението им пред творческия гений на българина, създал високохудожествени образци на народната поезия. 

С този труд те поставят и истинското, голямото начало на българската фолклористика. В своята „Беседа против богомилите“ Презвитер Козма (Х в.) пише: ,,Много от хората повече тичат по игри, отколкото в църквата и обичат повече кощунниците и басните, отколкото книгите... 

И наисти на не е прилично да се наричат християни ония, които вършат такива дела. Защото не са християни, щом като пият вино с гусли, с танци и бесовски песни и вярват в срещи и сънища и във всяко сатанинско уче ние... А на всичко това дяволът ги е научил“. Коренно противополож но е отношението към народното творчество на дейците от епохата на Възраждането, за които интересът към фолклора е извънредно важен фактор на културното и общественото развитие. За първи път български народни песни са записани в началото на XVIII в., но по-системен интерес към тях възниква един век по-късно..."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Към биографията на Кирил Дрангов

Снимка от произнасяне на приветствено слово от кмета на Скопие и председател на Българо-японското дружество в Скопие Спиро Китинчев на пл. „Цар Борис III“ в Скопие. На преден план отляво надясно: дъщерята на Скопския областен директор д-р Димитър Раев, Тагами Сигеми – секретар на Японската легация в София, Акира Ямаджи – пълномощен министър на Япония в София, Борис Арзуман – личен секретар на Акира Ямаджи, о.з. ген. Тодор Радев – председател на Българо-японското дружество в София, Кирил Дрангов – подпредседател на Българо-японското дружество в Скопие. Скопие, 16 май, 1942 г. – ДА София, ф. 1353К, оп. 5, а.е. 7, л. 12.

Сп. "Македонски преглед", 2025, год. XLVIII, кн. 3, Александар Йошевски. Към биографията на Кирил Дрангов...125 - 144

"...Тук ще отбележим, че с противопоставянето на понятията „българин“ и „македонец“ Жежов спекулира и подвежда, защото за периода, който той разглежда, двете понятия са несъпоставими, доколкото едно то е народностна характеристика – българин, а другото географско-регионален и донякъде политически признак – македонец. Но мисля, че написаното от самия Дрангов дава достатъчно ясно та относно двете понятия по онова време: 

„Господинъ Министъръ-председателю, Не безъ колебание ние се решихме да Ви отправимъ настоящето писмо. Отъ уважение къмъ поста, който заемате и за да не намирате оправдание въ извинението, че всичко се вършело съ македонцитѣ безъ Ваше знание ние смѣтнахме за свой дългъ да Ви посочимъ и Вашата морална отговорностъ въ връзка съ насилията, които се упражняватъ безпричинно надъ македонскитѣ българи в Царството, надъ насъ и до машнитѣ ни“[6]. 

През юни 1943 г., в разговор с хърватски дипломат в Скопие, Кирил Дрангов коментира българското политическо и административно управление във Вардарска Македония, като посочва, че докато в на чалото е било налице известно недоверие към местните хора, нещата се променят и започва процес на най-високите позиции да се поставят македонци, напр. областни управители:

 […] „в освободената част от Македония офицерите на войсковите части бяха от стара България, сега в повечето гарнизони офицерите и командирите са местни синове. Така и новият генерал в Скопие Попдимитров е македонец и личност, за която има много симпатии в Македония. Новите военни командири, местни хора, изграждат тесни връзки с народа и това му вдъхва вяра и надежда“ [...]7."

Целия материал четете по-късно...

Прочетете още »

Архивни източници за историята на ВМРО – СМД

Сп. "Македонски преглед", Година XLIV, 2021, № 2. Евгений Еков. Архивни източници за историята на ВМРО – СМД през 90-те години на ХХ в. ...163

Периодът на 90-те години на ХХ в. обхваща цялата история на ВМРО – Съюз на македонските дружества (ВМРО – СМД) в България. Той е ограничен от две събития – възстановяването на 5 – 6 януари 1990 г. на Съюза на македонските културно-просветни дружества в България (СМКПДБ), преименуван през същата година на ВМРО – СМД, и създаването на 20 юни 1999 г., на негова основа, на политическата партия ВМРО – Българско национално движение (ВМРО – БНД). 

Акронимът ВМРО идва от името на историческата Вътрешна македонска револю ционна организация, за наследник на която се самоопределят и ВМРО – СМД, и ВМРО – БНД. Към днешна дата най-обстойно историята на ВМРО – СМД е разгледана в монографията на Генади Генадиев „ВМРО – възстановяване Архивни източници за историята на ВМРО – СМД и развитие в края на ХХ в.“[1] Това се дължи на използването на архивни документи от инвентарен опис № 4 на архивен фонд № 39 на Отдел „Държавен архив“ (ОДА) – Варна, който е създаден от предадени от самия автор материали. 

Те достигат до него предимно в качеството му на председател на Македонското културно-просветно дружество (МКПД) „Гоце Делчев“ – Варна, на съюзен организатор за Варненска област и член на Съюзния съвет на ВМРО – СМД. Частично темата е обект на внимание в книгата на Красимир Каракачанов „ВМРО. 110 години бор ба за българщината“[2] и в спомените на Стоян Бояджиев „Македония в моя живот“[3]. 

От научна гледна точка основна слабост на последните две цитирани издания е символичното използване на архивни материали по темата, съхранявани в Централния държавен архив (ЦДА) и в други териториални и частни архиви. Същевременно, през последните три десетилетия в архивохрани лищата на ЦДА се натрупа значително количество архивни докумен ти, свързани с дейността на ВМРО – СМД през 90-те години на XX в. 

Имайки предвид това, както и значението на пълноценното разкриване на „битието“ на организацията за историята, неизбежно се налага тях ното обнародване за публична употреба. Цялостното им включване в научен оборот изисква много време и нелека работа. Ето защо, изхож дайки от ограничения обем на статията, ще започна с публикуването на анотациите на архивните единици и като приложения в текста. Тук е мястото да се отбележи и че една немалка част от архивните извори по темата, съхранявани в ЦДА, са непубликувани. Достатъчно основание да се твърди, че част от архивните документи се явяват неизвестни за историческата наука и не са били публикувани в наши и чужди издания дава проучването на учрежденския архив на Държавна агенция „Архиви“ (ДАА), пазещ обстойна информация кой, кога и защо е използвал архивни фондове и материали. 

Архивни документи се съхраняват в личните фондове: 

№ 1362 „Иванов, Борислав Атанасов (1924 – 2002)“, 

№ 1066 „Бояджиев, Стоян Генадиев, Г. ВМРО – възстановяване и развитие в края на ХХ в. Варна: „Славена“, 2003. 

№ 2069К „Църнушанови, Коста (историк, учител, журналист, общественик) и Панталей (лекар)“, № 1512 „Желев, Желю Митев (1935 – 2015)“ и др. и в партийните и учрежденските фондове: № 1Б „Централен комитет на Българската комунистическа партия (ЦК на БКП)“, 

№ 28 „Национален съвет на Отечествения фронт (НС на ОФ)“, 

№ 141 „Славянски комитет“, 

№ 299 „Централно ръководство (ЦР) на Съюза на македонските културно-просветни дружества в България (1945 – 1977)“, 

№ 1466 „Съюз на демократичните сили (СДС) (1989 – )“, 

№ 117 „Народно събрание (НС)“ и др. 

 Сред необнародваните документи са:

– Слова, произнесени от Стоян Бояджиев в храм „Св. Неделя“ – София, и от Борислав Иванов в църквата „Св. Георги“ – Торонто, по повод 40 дни от смъртта на Иван Михайлов; официален обяд в памет на Иван Михайлов, организиран от МПО. София, Торонто, Канада. Чернова. Машинопис. (14, 21 октомври 1990);

4 – Писмо от Стоян Бояджиев до Българската редакция на Би Би Си за техните предавания по македонския въпрос. София. Копие. Машинопис. (Без дата)

5. – Писмо от Димитър Гоцев и Стоян Бояджиев до Св. Синод – София срещу разкола, създал се в Българската православна църква в САЩ и Канада. София. Копие. Машинопис. (8 октомври 1988)

6. – Писма от и до Борислав Иванов и Стоян Бояджиев за дейността на възстановения Македонски институт, за реституция на имотите му, за възможностите за издаване на вестник, за оказване на финансова помощ и др. София; Ню Йорк, САЩ; Торонто, Канада и др. Оригинали, копия. Машинопис, ръкопис. Бълг., англ. ез. (9 юли 1981 – 14 октомври 1996)

7. – Писма от и до Борислав Иванов и Тимню Запрев за опита за подмяна на членовете на ръководството на македонското дружество „Гоце Делчев“ с „Комсомолците“ на Стоян Бояджиев. Пловдив; Торонто, Канада. Оригинали, копия. Ръкопис, машинопис. (27 април 1990 – 2 декември 1998)...

Прочетете още »

Сръбските окцидентализми на –ичар в т.нар. „македонски jазик“

Сп. "Македонски преглед", Година XLIV, 2021, № 2. Венелин Николаев. Сръбските окцидентализми на –ичар в т.нар. „македонски jазик“ – огромен елемент на лексикална сърбизация...117 - 162

"В предходна публикация представих съществителните, завършващи на форманта –ичар в югомакедонски, които са общи с БКЕ, а така също и домашните сърбизми, проникнали в югомакедонския и собст веното югомакедонско словотворчество. Въведох и названието ‘югома кедонски’ за проучваната езикова норма[1]. 

Нека припомня, че по този начин се постига разграничение между традиционните български македонски народни говори, говорени по-рано в широкия ареал на географска Македония върху територията на четири съвременни държави – Република Северна Македония, България, Гърция и Албания (Голо Бърдо), и политическия езиков конструкт, системно и целенасочено прокарван в последните 75 години, откакто съществуват политически институции, които да го подкрепят. 

Предвид че мястото и епохата на утвърждаването му е Титова Югославия, предложих наименованието югомакедонски в унисон с употребата на префиксоида юго-, получил широко международно разпространение по време на и след разпада на СФРЮ за всичко, свързано с бившата държава: юговойни, югоембарго, югосфера, югоносталгия, югоносталгик (за последното вж. в раздел 2.2). 

Смятам, че предложеният глотоним описва по-адекватно, от една страна, условията, при които се е конструирал въпросният стандарт, а от друга – ограничения му териториален обхват в рамките и единствено на РСМ. Така ще се употребява и по-долу..."

Целият материал четете по-късно...

Прочетете още »