сп. "Македонски преглед", 2023, кн. 3. Георги Н. Георгиев. Размисли за Българския Илинден 1903: 120 години по-късно....11-22
Не съм първият[1], със сигурност няма да бъда и последният автор,
който подхожда по този концептуален начин към голямата тема за
Илинден 1903 г. Извън ясната и признавам, нескрита асоциация с други
знакови определения – като „Българският Великден“ например – все
пак следва да уточня, че настоящото изложение всъщност доразвива
съдържанието на един пленарен доклад, изнесен на конференция със
същото символно наименование[2].
Може би по-различното в моя текст е
отправната му точка, а именно, въпросът доколко ние, като общество,
като учени, като хора най-сетне, притежаваме правото да удряме печат
на национална „собственост“ върху вечните координати на историята,
каквито са времето и пространството?
Защото в случая с Илинденско-Преображенското въстание от
1903 г. Българският Илинден е неразделимо свързан с Българското
Преображение и с Българския Кръстовден. Те обозначават не само по-
следователността на въстанието от 1903 г., но и неговата територия – от
Охридското езеро и „Албанските планини“, през Пирин, Рила и Родопите, до Странджа и Черно море. Илинден и Преображение не са само
хронологични, още по-малко семантично-религиозни указатели – като
такива те биха били непълни, – а са повече от всичко крайни географски точки на (тогавашното) българско етническо землище от запад и
изток. Народностната география на действията е доказателство за
собствената вътрешна всеобхватност и смислова завършеност на въстанието: то е подготвяно навсякъде, „гдето има наши робье“, според
твърдата и непоколебима представа на неговите творци, въпреки трезвите предупреждения, че условията за революционна борба в Македония са едни, а в Одринско – други, далеч по-неблагоприятни и вещаещи
катастрофа[3].
Историческите процеси протичат във времето и пространството,
но техни творци са пак хората, обществата, народите. Особено място в
нишката на новата и изобщо на българската история заема въстанието
на македонските и тракийските българи в европейските вилаети на Ос-
манската империя през 1903 г., подпомогнато от свободните българи в
Княжеството.
Този факт, който е и възможно най-кратката дефиниция
на Илинденско-Преображенското въстание, е едновременно и всеобщо
признат, даже още преди да се случи. На първо място, от самите осман-
ски власти, и заедно с тях, от ревнивите и еднозначно враждебни към
българската национална кауза балкански съседи, от „големи“ и „малки
държави“, от международни наблюдатели с различен произход, служебно, обществено и лично положение: дипломати, кореспонденти,
филантропи, учени и т.н.[4 ]
Поставянето на българското му съдържание
под съмнение набира ход много по-късно, с размиващата понятията намеса на политиката и геополитиката, за да се превърне с течение на
времето до наши дни в изкуствено създаден, привнесен и поддържан
проблем на привидно двустранни, а всъщност, както е било винаги,
многостранни междудържавни отношения и интереси...
Целия материал четете по-късно...
0 коментара:
Публикуване на коментар