Македония в спомените на Христо Вакарелски (II ч.)

понеделник, 27 февруари 2017 г.

Христо Вакарелски на обиколка в Македония, 1942 г.
ПРЕБИВАВАНЕ В МАКЕДОНИЯ 

ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА 
(1 ЮНИ 1941 Г. - 9 СЕПТЕМВРИ 1944 Г.) 

проф. Христо Вакарелски

II. МОБИЛИЗАЦИЯ И ВРЪЩАНЕ В СОФИЯ

На 20.11.1943 г. бях изненадан в Скопие със съобщение, че ме мобилизират и ме изпращат като ротен командир на част, предназначена за изсичане на 6 000 кубика буков материал в Шар планина, необходим за втора укрепена линия в Македония срещу противниците на Германия. Изпаднах и в учудване и в ужас, още повече, че ми се съобщаваше, че ротата се състои от четири взвода: секачен, превозвачен, дъскорезен и охранителен. Отидох веднага при майор Кецкаров, мой познат в Щаба на дивизията, от който всъщност излизаха тия мобилизационни наредби и му заявих, че изборът им е много несполучлив, тъй като аз никога не съм се занимавал с горянство и не ще мога да се справя със задачата. В Скопие има множество бивши търговци - българи, които са експлоатирали горите на Шар и са вещи познавачи на условията там. Освен това, мобилизираните местни албанци и българи, доколкото зная не са били никога редовни войници и не зная как бих могъл да се справя с тях. На това майор Кецкаров ми отговори, че нареждането е отгоре и че всъщност положението не е толкова драматично: хората са селяни, ще могат добре да се справят с работата. При това подчерта, че веднага щом се изпълни задачата, ротата ще бъде демобилизирана.

Придават ми се и трима други подпоручици за взводни командири Попанастасов и още един (името му не помня), и двамата добри българи-скопяни, и Пейо Танаков от Ловеч, който ще командува взвода за моторни дъскорезачки. Този взвод е съставен от войници от Ловеч и Ловешко. Недоволен от това, толкова повече, че имах редовно мобилизационно назначение за 14-та дивизионна болница в Скопие, отидох и при генерал Бойдев, командир на дивизията. И с него се познавах, макар и официално. И той обаче най-любезно ми заяви , че няма друг изход и че са се спрели на мен, защото това е най-целесъобразно.

Мястото, което бе определено за лагеруване на така комплектуваната рота, състоянието на времето, настроението на албанското население в полите на Шар и на запад от Качаник, слухът за засиленото партизанско движение в тоя край ме смутиха наистина, още повече, че преди това бе дошъл до мен слухът, че съм бил в списъка на македонските партизани за ликвидиране, не като заслужил за това, а като един от видните културни представители в Скопие - директор на Народния музей. Но нямаше що да се прави - заповед на военната власт не можех да не из-пълня. Посетих вече мобилизираните хора в сградите на „Калето" на източния бряг на р. Вардар. Видях ги - преобладаваха бедни и опърпани албанци в двата взвода - секачния и коларопревозния. Охранителният взвод бе съставен от местни български селяни, и те бедни и зле облечени. Всички бяха в собствените си дрехи. Бяха им дадени само по едни ботуши и по една шапка. Някои имаха и по една вехта шинела, а повечето бяха със свои връхни дрехи. Представих им се чрез униформените вече двама подпоручици - скопяни. Пожелах да видя материалната част - колите и воловете за превозване на отсечения дървен материал от планината до гарата на теснолинейката Каменица. Доколкото имах опит и познания от нашия селски бит, бях поразен от извънредно слабия добитък - крави и волове - и коли, в голямата си част дървени. С мрачни чувства се прибрах у дома.

 На следния ден отидох при майор Кецкаров и му съобщих своите впечатления и песимистични изводи, че с този човешки и веществен материал няма да може да се изпълни лесно задачата. Толкоз повече, че се настояваше от тяхна страна да се излезе на терена на 1. март. Той сви рамене и ми даде да разбера, че няма друг изход. След два или три дена пристигна и дъскорезният взвод със своите моторни гатери от Ловеч. Появи се въпросът за настаняването на ротата в някое от близките на гарата села - Каменица или Дубрава. Изпратих подпоручик Пейо Танаков да отиде в тези села и да уреди настаняването. В деня, в който замина, имаше буря - сняг и дъжд. Той отпътува с влак до гара Качаник и оттам до село Каменица с теснолинейката. Вечерта се върна с отчайващ доклад: населението (албанско) по никой начин не се съгласява да приеме войници по домовете си. Мюсюлманската им религия не позволявала чужди мъже да шетат по дворовете и жилищата им. Той им привеждал разни аргументи, дори насилствено се опитал да настани хора, на което селските управници категорически се противопоставили, като казали, че ще се създадат големи неприятности и за населението и за ротата, което няма да бъде в интерес на задачата. Всичко това ме накара в също такова лошо време да отида сам - лично аз да се опитам да уредя някак настаняването и на войниците, и на добитъка. Заповедта беше категорична и аз като командир на ротата единствено отговарях за изпълнението й. Отидох най-напред в с. Каменица. Отправих се към кметството. Посочиха ми джамията, в която се помещавало то - в една от стаите й. Почуках на вратата и влязох. Заварих вътре 5-6 възрастни албанци, кръстосали крака върху хасъри от двете страни на огнището до срещуположната на вратата стена. В огнището тлееха няколко пънчета. - Добър ден! - Добър ден! Те разбраха сигурно за какво идвам - офицер в това лошо време. След оплакването ми от лошото и студено време, на което те общо отвърнаха утвърдително, един от тях се обърна с въпрос защо идвам по това време и нямам ли някаква нужда от тях. Аз, без заобикалки, обърнат към всички, им съобщих, че преди два дена може би и при тях е идвал един мой подчинен, за да разучи възможностите за приютяване на една рота войници в селото им с 40 коли и 40 чифта волове, но се върнал отчаян, че това не било желателно от тяхна страна.

Ходил и в Дубрава и там го посрещнали със същия отказ. Затова сам съм решил да дойда, за да видя и да се убедя, че това е невъзможно и, ако е така, да се посъветвам с тях, какво може да се направи, за да се изпълни заповедта, която е неотменима и в противен случай ще доведе до неприятности и за войници и за стока и за населението, пък и за офицерите. „Не може - казах - там, където има такова голямо село, като се разберем човешки, да не се намери колай да се изпълни една такава наредба". Казах им, че разбирам много добре тяхното нежелание по религиозни причини да пуснат чужди мъже по домовете си и че аз с готовност бих из-ползвал някои празни плевни и яхъри или саи, които се намират вън от селото, ако те ми посочат такива, каквито вярвам, че има. Изтъкнах им обстоятелството, че имам 40 чифта волове на техни съотечественици, които не могат да бъдат оставени на открито в такова време, защото ще се разболеят и ще измрат. Кой ще пострада от това - пак бедни селяни, стопани на тия волове. Попитах ги няма ли негде саи - заслони - покрити или само завети от дървета и отрупани отвън със слама, в които аз съм съгласен да настаня добитъка, а войниците - в кошарите наблизо. Като ме изслушаха с внимание, кметът, който бе най-възрастен, нареди да ми направят едно кафе и един от по-младите веднага се залови за това. Трябва да кажа, че още в началото ми поднесоха един висок стол, за да седна. На това мое предложение, което видимо ги някак успокои, те ми казаха, че има зад гаричката такава голяма плевня в съседство с една воденица. В плевнята имало малко слама, колкото за легла на една малка част от войниците. Но и яхърът в нея може да побере воловете. В пристройката към воденицата могат да се поберат четири вола най-много. Друга подобна кошара имало на далечно разстояние в землището на Дубрава, но и тя нямало да отговори на нуждата, а освен това е и много далече. Тогава ми хрумна да ги помоля да построят до 1 или 5 март високи заслони от дървета и слама, ако имат такава. След кратко съвещание на своя език тези „нотабили" ми отговориха, че с готовност ще построят такъв голям заслон, за какъвто и слама ще се събере от цялото село, но дървен материал нямат. - До гора сме - казват - но такива са строги горските на пункта в селото, че сме принудени да събираме вършини по ре-ката и край селото за огрев. Не ни пускат да надзърнем в гората и ако заловят някого в нея, и глобяват, и бият! - Добре - казах аз - това лесно ще се уреди. Кажете ми само за един такъв солиден навес за 40 чифта волове и за заслон на стотина войника колко коли такива дървета ще трябват: за сохи - колове, за опорни напречни дървета и дървета за полегато възправяне, наредени едно до друго. След непродължително пресмятане, казаха колко коли дърва ще са необходими. Тогава им казах, че аз ще уредя въпроса с горските за двойно повече дървета, та който докара една кола за заслона, да докара непременно и една кола за себе си, за дома си. Забелязах, че не очакваха от мен това решение. Лицата им светнаха. Някой каза, че почти от всяка къща ще има да излезе по една кола. Показаха ми где се помещава горският пункт, вън от се-лото, близо до Дубрава и аз отидох там. Заварих старшият горски стражар. Казах му каква е военната наредба, казах му за необходимите приготовления за лагера и че този лагер ще бъде построен безплатно от населението на Каменица, за което е необходимо да отсекат толкоз и толкоз коли суров буков материал с известни размери в дебелина и дължина. От техния телефон говорих с щаба в Скопие за решението ми, те го одобриха и казаха, че ще уведомят главното управление на военното укрепване на Македония, което се намираше в Прилеп. Тъй като времето продължаваща да е крайно неблагоприятно за лагеруване на открито и още повече в планината, поради непрестанния валеж на сняг, и на сняг и дъжд, помолих щаба на дивизията да се съгласи за отлагане заминаването на лагера по-не до 15 март, с надежда, че времето ще се подобри, още повече, че в планината към мястото за сечището беше дълбоко заснежено.

Времето обаче се подобри към 11 март и аз изведох рота-та в Каменица, гдето албанците отпреди няколко дена бяха пост-роили заслоните и бяха докарали излишната слама в плевнята за постелка на войнишките легла. Ротата излезе с всичкия си багаж и кухненски инвентар. На всяка кола имаше привързано по едно бреме със сено за неколкодневна храна на добитъка, докато се достави повече в са-мия лагер с вагон. Сравнително подобреното време позволи да се настаним добре още същия ден, за да можем веднага да се за-ловим за необходимата поправка на обикновения коларски път до сечището, което бе на около 12-13 км от лагера. И действително, въоръжени с кирки и лопати, войниците от секачния и коларо-превозния взводове успяха за първия ден да поправят разрушения от есенните и пролетните води път на протежение на няколко километра, а през следните няколко дена - и останалата част. След това трябваше да се пристъпи към построяване на колиби за секачния взвод - 40 души, които трябваше да нощуват там, да не се изморяват със слизане и изкачване всеки ден, като бият излишен 24-26 километра път. Храната за цял ден щеше да им се из-нася с една от колите рано сутрин в нарочни съдове. Неочаквано обаче на 19 март времето се развали пак значително. Силен студ и снеговалеж. Войниците се прибраха в лагера. Но за зла чест и храната за добитъка се привърши, а обещаният вагон не пристигаше. Въпреки тревожното ми оплакване до Скопие, това не се уреждаше. На сравнително открития лагер и без туй слабите селски волове мръзнеха, настръхнаха, потъмняха, а и липсата на храна ми създаде голяма грижа. Наредих няколко души от албанците-войници да отидат в селата Каменица и Дубрава да намерят и закупят царевична шума или сено, като им дадох февруарската си заплата. И действително, как са постъпвали и как са пазарили това, докараха достатъчно фуражни произведения, които можеха да стигнат според тях за седмица, докато времето се отвърне. Казах им за дадените пари да вземат разписки от кметовете пред свидетели-селяни. Заповедта беше изпълнена акуратно във всяко отношение. На следния ден обаче пристигнаха кметът и един друг от общината на с. Каменица и ми предложиха да вземат всичките 40 чифта волове и да ги пазят в домашните си обори, за да ги спасят от студа. Нищо не искаха за това. Дори и за храната, която ще им дадат, докато стоят у тях, пари не искаха... „Добитъкът е - казаха те - на сиромаси хора и жално ще е да измре или да се разболее през тия лоши дни. Закупена-та вече храна няма да остане, все ще послужи на добитъка после..."

Погледнах ги с известно учудване, с известно радостно недоумение. Какви хора! Каква човещина! Разбира се, съгласих се и наредих на войниците, на които бяха поверени чифтовете, всеки да отведе чифта си до Каменица и да го предаде на стопанин, определен от кмета и помощника му. И това стана. Когато се върнаха войниците казаха, че определените стопани чакали на улицата, поемали чифтовете и не позволявали на войниците да влизат в дворовете. Кметът казал, че стопаните сами ще доведат воловете, когато се оправи времето и когато аз наредя. Голям товар се смъкна от гърба ми, успокоиха се и двамата мои колеги -подпоручиците. Третият подпоручик, на гатерния взвод, беше монтирал добре гатерите на съответни площадки и бе ги покрил с мушами, докато стоят без работа. Войниците през това време нощуваха ед-ни в опразнения обор, други - в плевнята, трети, които имаха и някоя завивка - под заслоните около напалени огньове, дърва за които събираха и сечаха из нискостебления шумак на север над широколинейната железница от Качаник за към Косово. Търпяха, не се оплакваха. А ние, и четиримата офицери - в едно преградено място на втория етаж на плевнята, което служеше за канцелария. Когато времето се оправи отново, съобщих на кмета в Каменица, че ще отидат войниците да си вземат воловете, та да обади на стопаните. След обяда, преди да тръгнат войниците, селяните вече доведоха добичетата - добре нахранени и почистени. На въпроса ми как да им се отплатя или какво да им заплатя за голямата услуга, кметът ми каза: „Ти, господин подпоручиче, си ни платил и още, ако имате някога нужда от такава помощ, пак ще ни се обадите." Видях у тия хора не само човещина, но че са и приятели на ротата. Може би, защото знаеха вече, че добитъкът е на техни сънародници, пък и по-голямата част от войниците бяха албанци. Такива бяха селяните и от по-високо разположеното село Дубрава, през което минаваше пътя за сечището в Шар. Освен фуража, който бяха събрали, с войниците как са се държали не зная, но към мене се отнасяха крайно приятелски и винаги ме ка-неха на гости, когато ме виждаха да минавам през селото, а това ставаше всеки ден - нагоре и надолу. И аз се отбивах Отвреме-навреме. Черпеха ме с кафе, което приемах и с храна, която не приемах, защото обичах да се храня с войниците. Когато в първите дни на април времето се подобри значи-телно, пътят до сечището вече беше оправен, лагерът на секачите - завършен и пристъпихме към сечене на маркираните от по-рано, преди да дойдем тук, буки. Разделих взвода на 13 тройки, всяка от които разполагаше с по една жага и три брадви. За голямо съжаление никой от секачния взвод не бе от планинско селище и никога не бяха се занимавали с горянство. Освен това трионите се оказаха много обикновени и слабо режещи. Присъствах повече или по-малко при всяка тройка. Видях, че всички работят крайно несръчно при отсичане на буките, след като аз им нареждах от коя страна да започнат да секат, за да не се закачи дървото за другите при падането. Всички обаче търкаха вяло или енергично, но с часове не можеха да отсекат нито едно дърво. Някои не можеха да забият бичкиите и до средата на дървото, при това след няколкосантиметрово засичане, бичкията все по-тежко може-ше да се провлича, преди да можеше да се действа с ками. Явно се очертаваше трагична перспектива за изпълнение на задачата. По такъв начин нямаше да можем да отсечем и минимално количество за цяла година. На следния ден се обадих по телефона в Прилеп, че работата не върви, главно поради негодни, ненаострени жаги, жаги без „чапраз", освен това мобилизираните хора не умеят да извършват тази работа. Отговориха ми, че трябва да се ра-боти с дадените сечива, защото други няма, а също така. че и други хора няма. Длъжен съм бил да бъда по-строг с войниците и всяка седмица да съобщавам за отсичането на минимум от 250 кубически метра букови трупи, за да може в продължение на 6 месеца да паднат 6 000 кубически метра, и че ако това не стане, лично аз ще отговарям. Наистина затегнато положение. Следваха седмици, през които аз бях принуден на отговарям на прекия си началник от Прилеп капитан инж. Овчаров, пловдивчанин, че не мога да съобщя, че повече от 20-30 кубика през седмицата са отсечени, защото при известните им обстоятелства, въпреки всички усилия на войниците, повече не може да се постигне.

Следваха пак заплашвания, че провалям работата, но не ми помагаха, за да се постигнат по-големи резултати. И така продължи през целия април. Тревогата ми не остана незабелязана от войниците-албанци, с които аз често споделях мъката си. без да искам съветите им, защото знаех, че те не са в състояние да ми помогнат. Те не че не желаеха да секат по-ефективно, те просто не умееха. Една вечер в лагера дойдоха двама от войниците албанци от секачния взвод и ми заявиха, че селяните в с. Дубрава са специалисти-горяни, планинари и притежават специални, големи „американски триони", и умеят да секат такава едра гора. Те двамата и още няколко души от взвода биха могли да се спазарят с такива дубравчани да отсекат толкова кубика, колкото се падат на тях а те да бъдат пуснати, освободени да отидат по домовете си... Това ме учуди много... как мога да позволя такова нещо? И без това отсичането на необходимото количество не можеше да се изпълни, при това кой ще ми позволи да сторя това, като аз нямам право да заменям мобилизирани с наети хора. Казах им, че това е невъзможно, но че ще си помисля. На другия ден те пак дойдоха при мен: - Ние виждаме, че ти много се тревожиш и искаме по този начин поне малко да помогнем! - Колцина сте вие във взвода, които можете така да се откупите? - попитах аз. - Ами десетина-дванадесет души. - А останалите 28-30 души?... - Е, те ще останат да секат... - Не може! Нямам право, ще бъда осъден, а може и застрелян за това, че освобождавам мобилизирани хора... След известно мислене, като на шега им казах: - Щом сте толкова богати, за да се откупвате по този на-чин, защо не заплатите отсичането на всичките 6 000 кубика трупи, та и другите, сиромасите от взвода да си отидат! - Е, много ще ни струва, не можем толко пари да дадем! - И си отидоха. На третия ден дойдоха пак. - Намерихме му цаката. Говорихме с дубравчани - 21 ду-ши да отсекат за месец и половина всичкия материал. Готови сме да платим! Погледах ги, погледах ги, пък им казах: - Знаете ли на какъв огън ме печете? Ако аз направя това, ще бъда застрелян! - Ние ти казваме, че никой няма да узнае. И в селата си като идем. няма и жените ни да знаят. Ще казваме, че за това време сме в отпуск, да си видим домашната работа. Ние като кажем, да знаете албанската дума - беса та бессо. - Добре, като е така. Доведете ми утре трима такива Дубравчани със своя жага в сечището, за да видя как ще работят, пък тогава ще решавам! На следния ден отидох на сечището и заварих там трима Цивилни дубравчани с една дълга към три и повече метра жага с разномерни зъбци в чапраз, т.е. едните извити на ляво, другите -на дясно. Отидохме до една бука. която имаше диаметър около м. Тези хора, като огледаха положението и между другите буки, заеха такова място - двама от тях, които ще работят с триона застанаха така, че като режат, буката да падне между другите дървета и да не се закачи с върха си за тях. Третият им другар издяла три-четири яки ками и застана между двамата срещу дънера. Двамата започнаха да движат един към друг триона ниско до земята в хоризонтално положение. Имайки предвид досегашни-те си наблюдения на рязане със служебните малки жаги и усилия-та на войниците, стори ми се, че тази жага се движи без усилие от новите хора. След жагата, която сякаш сама потъваше в дънера, оставаше видимо широк рез, а от двете страни на дънера се сипеха като с шепа стърготини. Когато трионът стигна вече към половината на дънера, третият албанец сложи в прореза две от камите - едната малко към единия му край, другата - към другия и равномерно почна да ги набива със задната част на брадвата си. Едновременно с търкането на жагата, тия ками все по-лесно и по-лесно се забиваха, докато буката явно започне да се наклонява в противоположната посока. Тогава третият албанец отиде към другата страна и засече буката малко срещу острието на жагата. Другите двама продължаваха да търкат и дървото все повече се наклоняваше. Третият продължаваше да набива камите. Когато камите се забиха с дебелите си краища в реза, буката с трясък се повали в желаната посока, като между отрязаното с жагата и засеченото с брадвата на дънера остана малко отчупено. Това стана за 30-35 минути. Аз гледах часовника си. След това и тримата взеха брадвите си и окастриха буката от всички клони, до оная част на върха й, до която дебелината й можеше да даде труп в определените от военните власти разме-ри. Размериха общата дължина с държалетата на брадвите си, ко-ито имаха определена дължина от 1,05 м и означиха на кои мес-та може да се нареже на трупи, пак с определената дължина. Двамата бичкиджии нарязаха буката, а третият или сменяше няко-го от тях или доизглаждаше съковете по отрязаните вече трупи. Всичко това зае около два часа и на земята вече лежаха четири трупа с кубатура към 5 метра. Според тримата, ако бъдат седем групи, ще отсекат гора и ще я нарежат на желаните трупи за око-ло два месеца, което значеше, че в края на месец юли може да се привърши със сеченето. Като излизах от заявлението на майор Кецкаров и на ге-нерал Бойдев, че работата е срочна и че след това ротата ще бъде уволнена, реших да прибегна до наемането на седем групи по трима специалисти-горяни, и да освободя през времето от два месеца секачния взвод. Повиках лицата, които искаха да се отку-пят и им казах: - Ще си пазарите седем групи, какво ще им плащате, не искам да зная, ще ги доведете тука да им дадете шапките и бо-тушите си, а вие ще си отидете по домовете и ще чакате да ви повикам, когато те свършат сеченето. Но, както ви казах, ако не искате да ме разстрелят - пълна тайна! Така и стана. Седемте групи от Дубрава, екипирани с вой-нишки шапки и ботуши, се настаниха със своите сечива в колиби-те в местността „Буковик" - участъка на сечището. Другите си отидоха през нощта.

Нововербуваните 21 човека получаваха хра-ната за 40 души и работеха. По такъв начин аз започнах да съобщавам на капитан Ов-чаров по телефона всяка седмица за определено количество гото-ви трупи, за да изпрати горски стражари да ги маркират, та да бъдат извозвани. Той отначало се учуди на настаналия обрат, но някак си му обясних, че хората навикнали на работата и се спра-вят вече добре. Започна и превозването след първото маркиране. Но, нова беда! Непригодните за такъв товар коли се оказаха твърде слаби. Много лесно се чупеха по стръмния планински път. Някои дори се счупиха още при натоварването на по-дебел труп или на два по-тънки, В продължение на две седмици десетина от колите стана-ха напълно негодни. Несръчните колари не бяха в състояние да ги оправят. Съобщих тази нова беда в Прилеп. Отговори ми се: „Виж там, справяй се, както можеш, но гледай гатерите да работят не-прекъснато!" Разбира се, те работеха, но капацитетът им бе твърде малък. Помолих да ми се изпратят поне два камиона. Нямало. Е, тогава... колкото може. Материалът в Буковик все повече остава-ше неизвозен. Най-после, в началото на август маркираната гора бе изсечена и готова за извозване. Горските установиха, че необ-ходимите 6, 000 кубика са приготвени. И те, и аз съобщихме това в Прилеп. Това беше към 10 август. Веднага след това от Прилеп с една джипка пристигнаха капитан Овчаров и полковник Ценов(?) Беше привечер, към 4-5 часа. Аз слизах сам от Буковик, гдето ве-че бяха настанени мобилизираните секачи, които за мое успокоение пристигнаха акуратно, като им съобщих по войника Максим Чабрилов по селата им. Срещнахме се над село Дубрава. Аз, както винаги, бях небрежно облечен, с разкопчана куртка, фуражката в ръка, никакво оръжие по мен. Спря джипката, от нея слезе капитанът. Аз сложих шапката на главата си и му козирувах. Той ми каза, че и полковникът е в колата. Аз се приближих да го поздравя. Той се подаде изпод чергилото и ме запита: - Вие ли сте ротният? - Аз съм - му казах. - Какъв офицер сте Вие, така разпасан? Къде Ви е оръжието? Как може тъй! На какво прилича това! - Господин полковник, тук другояче не може да се работи и да се живее. Личното оръжие само ще ни унищожи, а строгото казармено отношение с войниците ще разстрои съвсем работа-та. Хората в по-голямата си част не са служили като редовни войници и предпочитат да служат под наредбите на офицери-приятели, като знаят само, че офицерите са да командуват, а войни-ците - да слушат. Този полковник обаче едва ли можа да ме разбере. Видях, че той беше с наочниците на ограничен казармен командир. Друго нещо личеше у капитана, който беше запасен. Слязохме в лагера Каменица. Наредих в кухнята да приготвят нещо за вечеря, макар и по-рано. Тогава насаме им разка- зах положението, в което се намирахме и работехме. Именно местността Буковик беше на един от пътищата на сръбските партизани. Недалече някъде те се срещаха с македонските и ал-банските. Всяка заран, когато посещавах секачите, за да проверявам как отива работата, те ми съобщаваха, че през деня минавали партизани. - Питаха ли ви какво работите и не ви ли заплашваха не-що? Не се ли заканваха и не забраняваха ли да се работи? - Не, разпитваха ни това-онова, кои са ни началниците какви са и ние им казвахме, почерпвахме ги с цигари, и те си зад-минаваха. Нищо не ни сторваха и ни казваха да си работим. Всъщност, какво са говорили аз не можех да знам, но предполагам, че са питали и за мен, ротния им, и за другите офицери. Обстоятелството, че нищо не предприемаха срещу сека-чите и че ги съветвали да си гледат работата, ме успокояваше, че нямат намерение да действат срещу работата изобщо. Всичко то-ва аз вземах върху себе си. Смятах, че само либералните ми от-ношения с войниците и населението, както и моята офицерска обезоръженост са причина за невраждебното им отношение към нас. Разказах им и това, че стопанинът на кошарата, при която беше лагерът ни - млад мъж, под предлог, че бил преследван от някои свои съселяни, беше получил от нашите власти право да носи оръжие за самоотбрана.

Наричаше се Мустафа Баждаров, често ни спохождаше. - Крия се - казваше -от моите кръвопийци и ги дебна същевременно. Вярвах на това, като знаех колко силно държат албанците на родовата кръвна вражда. И другите селяни потвърждаваха то-ва. Приемах това, но все пак, при съществуващата политическа об-становка допусках и друго прикрито поведение на Мустафата. Казах им и друго нещо, че към края на май месец дойде след дълги приключения от България (от родното ми село) жена ми да ме види в Каменица. Аз я изведох до Буковик да види где сечем гората. Тогава обаче се яви циклон и заваля към обяд си-лен сняг, затрупа и шума, и трева, и цветя. На слизане под Дуб-рава, на около 150-200 м вляво от пътя видяхме около десетина души с пушки. Тя се изплаши да не би да са партизани и да не ни направят нещо. Успокоих я да не се бои и да не им обръща внимание, а да си слизаме спокойно. И наистина, те ни изчакаха да минем, останаха на мястото си и ние слязохме надолу, и минахме през селото по посока на лагера ни. Трета случка. През топлите дни аз спях в една от колите на хлад. Една нощ се събудих от някакви удари наблизо, прилични на рядка пукотевица. Дойде до колата ми един от ротната ох-рана: - Г-н подпоручик, във воденицата има партизани и стрелят към нас! - ми каза той уплашено. Попитах охраната на постовете ли е и по какво са познали, че това е стрелба от партизани. - Друго не може да бъде - каза той - нема-нема. па се изстреля, чуват се и куршумите. Ние сме залегнали отсам вадата (рекичката, на която бе воденицата) и сме готови също да стреляме. Поослушах се, наистина имаше отвреме на време няколко такива пукотевици, но свистене на куршуми нямаше. Станах обаче опасах пистолета си и тихичко в мрака се доближих до залегналите срещу воденицата войници. Направи ми впечатление, че от няколкото изгърмявания - три-четири наведнъж, не последваха свистения на куршуми. След известна пауза пак няколко изгърмя-вания, но някак не приличаха на пушечни или пистолетни. Полека-полека с едни от охраняващите войници минахме през мостчето на воденицата и се затаихме. След около 15-20 минути чухме пак подобни пукотевици явно от яхърчето на воденицата. Убедих се, че това не е стрелба, а нещо друго, като че ли нещо блъскаше отвътре на вратата на оборчето. Приближих се и в същото време - пак. Побутнах, вратата се поотвори, но някакво животно като че ли натискаше. Приближи се и войникът. Насилихме вратата и погледнахме. Оказа се, че магарето на воденичаря, вързано зад вратата, легнало и се преметнало по гръб и отвреме навреме се опитва да стане, но не може в тясното яхърче и рита с подкованите си крака вратата... Ето как „храбрите" войници от охраната пред потулвания страх от партизаните бяха изпаднали в паника.

Изпаднали в паника, те представиха пред мен тези тропотевици като нападение от партизаните. Воденичарят, като затворил магарето, бе си отишъл у дома и го нямаше да се занимае с извърналото се по гръб магаре. Тези няколко случая изложих пред двамата си началници, за да разберат, че ние сме в несигурен за работа район и че са-мо голям такт от моя страна можеше да парира някои, неприятности. Казах им и обстоятелството, че двамата подпоручици-скопяни не смееха да излязат вън от лагера и аз ги бях оставил да стоят там, и службите им вън от него следях сам. Полковникът поомекна. Той почувства, че моите обяснения са правдиви. Нахранихме се. Дойдоха и другите подпоручици. Раз-бира се. те не се оплакаха от нищо и се явиха на трапезата, по-викани от мен, добре стегнати. След нахранването капитан Овча-ров ме повика настрана и ме попита - Господин Вакарелски (не подпоручик!), ясно е всичко това, което ни разказахте. Не се сърдете на полковника. Аз обаче все още не мога да си обясня как стана това, че повече от месец не можахте да отсечете и малка част от гората, а тук в почти Два месеца цялата гора е изсечена. Как стана това? Бих искал да зная това само за себе си. Зная кой сте, имам доста сведения за Вас от разни места, че сте добър човек, активен и пр., но това не мога да си обясня. Тази промяна в темпа на работата как стана?

 Бях останал с убеждението, че както вървеше, година нямаше да ви стигне за отсичането на необходимите 6 000 кубика. Погледнах го упорито в очите и ми се видя много добър и честен човек. Погледнах го и му казах: - Г-н капитан, виждате, че работя почти изключително албанци, а те са хора на дадената дума. Обещаят ли нещо изпълняват го. Ако и Вие ми обещавате честно, че това, което ще Ви кажа, ще остана само у Вас, ще Ви обясня. - Вярвайте ми! И аз му разказах накратко своята рискова наредба, знаейки добре какво последствие може да има за мене, ако научат военните власти. Но от друга страна ясно съзнавах, че съм поел задачата да изпълня сеченето колкото се може по-скоро. Никакви други форми не биваше да попречат на това. Тогава той с учудване сложи ръката си на рамото ми и ми каза, че наистина съм сложил главата си в торбата с тази постъпка да разпусна войниците от секачния взвод за два месеца и да ги заменя с немобилизирани.

 - Но, драги Вакарелски - заключи той - не може ли да направите подобно нещо и с превозвачите? - Не! - му казах - Щом знаете вече това, аз не мога да го повторя, защото може да стане беля. Моля Ви да изпратите поне един камион, защото при това положение по-голямата част от трупите ще изгният в Буковик. Виждате онази камара изпотрошени коли, а скоро ще се изпотрошат и останалите. Моля Ви. взе-мете мерки. Удовлетворени или неудовлетворени, те си заминаха за Прилеп. Не ми обещаха и камион. Няколко дена след това, може би беше през последните десетина дена на юли, пристигна в лагера един камион. Шофьорът беше войник. Представи ми се, че има назначение да превозва трупи от Буковик до Каменица. С този камион и с по-добрите волове и коли превозването вече ставаше по-бързо и аз вярвах, че докъм средата на септември всичко ще се привърши, и ротата ще бъде демобилизирана. В първите дни на август в лагера пристигнаха генерал Бойдев, окръжният управител Д. Раев и няколко души полицаи и войници, за да видят какво е положението с дърводобива. Вече наредените на фигури избичени материали, и отрупаните трупи за избичване при гатерите ги задоволиха и след размяна на някои мисли по хода на работата, за настроението на войниците и на населението към нас, те се върнаха в Скопие. Стана дума, естест-вено, и за партизаните: явяват ли се по тия места, опитват ли се да ми пречат, какво говори населението за тях и други подобни. На всички въпроси им отговорих успокоително, тай като и аз бях напълно спокоен. Между това аз вече бях загрижен и обезпокоен от жандармерийската дружина, каквато отскоро бе настанена в Качаник.

По този въпрос обаче те не отвориха дума, нито пък аз им се оплаках. Работата се състоеше в следното: Единственият най-грамотен и най-отракан войник в ротата ми беше мобилизиран от не-далечното селище на колонизирани сърби и се казваше Максим Чабрилов. Той се числеше към взвода за охрана. Пишеше добре, макар и не на книжовен български език, та го взех на ра-бота за писар, колкото да води бележки за доставените трупи, за получените провизии и др. Добре сложен физически, спретнат и добре облечен в селските си дрехи, с гъстите и неподстригани буйни мустаци, той вдъхваше вяра и можеше да му се възлагат задачи да отива в Скопие и изобщо да ми бъде връзка със служебните места и със селяните. Войниците - местни българи и албанци - също се отнасяха с респект към него. Той обикновено пребиваваше в лагера и биваше в помощ на домакина и готвача, пък услугваше и на другите офицери с изпълняване на поръчки, когато го изпращах до Качаник или до Скопие. Един ден, няколко дена преди идването на генерал Бойдев и на окръжния управител, в лагера пристигнаха двама войници-жандармеристи. Заявиха ми, че са изпратени от своя командир в Качаник да отведат при него служещия в ротата ми Максим Чабрилов. На въпроса ми защо, отговориха, че не знаят добре за-що, но доколкото разбрали от някои обяснения на началството си, той бил имал връзки с партизаните по тия места. Казах им, че без заповед на моето началство, именно от дивизионното управление в Скопие, не мога да направя това, още повече, че той ми е най-довереното лице, че е моя лична охрана и че той и нощува при мен в стаята ми, като посочих и едно от леглата на другите офицери. Казах им още, че този човек е под прякото ми наблюдение непрекъснато от първи март и мога да гарантирам, че той няма сношения с такива „елементи", и че ако за него са получени подобни сведения в дружината им, те са клевета от някои албанци, които имат изобщо неприязнени отношения към сърбите, колонизирани на землищата им. - Така да кажете на своя капитан: че няма да го дам и че аз отговарям за него. Когато сляза в Качаник, ще посетя щаба ви и ще поговоря с капитана. Не може така-току да разстроя службата си, още повече, че на него именно, аз съм поверил и живота си.

 Жандармеристите си отидоха и аз сметнах, че този въпрос вече е уреден, та затова и не говорих по него после с генерала. Все пак всичко това разклати у мене твърдото убеждение, че той няма връзки с партизаните, защото наистина той нощуваше в лагера, но често ходеше да нощува и у дома си, което не беше много далеч. Но дори и да беше така, както казваха жандармеристите. може би аз затова вършех спокойно работата си именно по заслуга на Максим. Споделих своята сигурност и съмненията си само с подпоручик Танаков, командира на дъскорезния взвод. Той бе на същото мнение, че Максим може да се среща с партизаните, но като добър човек говори с тях в наша защита. На 12 август (това помня много добре, защото преживях този ден с голямо душевно напрежение) същите двама жандармеристи пристигнаха и ми връчиха писмена заповед от началство-то си да им предам Максим Чабрилов. Казах им, че тази заповед че е важна за мене, че трябва да имам заповед от моето пряко началство, както им казах и по-рано. Те обаче бяха толкова сигурни в изпълнението на заповедта на своя капитан, че бяха дошли с файтон, който чакаше на шосето пред нашия лагер. Разговорът ставаше пред квартирата ни - плевник, гдето и Максим помагаше нещо на домакина, видимо спокоен, но като поглеждаше към нас, виждах как пребледняваше. Най-после се съгласих го отведат в Качаник, но казах, че и аз ще отида с тях, и с него Те се съгласиха. Стегнах се и казах на Максим да се стегне и да се качи на файтона без пушката си, с мене и с войниците-жандармеристи, които седнаха на предната седалка, а ние с Максим - на задната. До Качаник - нищо особено. В мълчание стигнахме до щаба на жандармерийската част. Влязохме и четиримата при капитана. Той заповяда войниците-жандармеристи и Максим да излязат и почакат пред вратата. В разговора ни капитанът надълго и нашироко ми изложи, че има сигурни сведения, че Максим Чабрилов е в постоянна връзка с партизаните - сръбски и албански които си правели срещи в гората, гдето ние работим. Тези връзки били още от времето, когато ние сме отишли там. Той не пожела обаче да ми документира отгде има тия сведения и дали поради тия връзки са последвали някакви акции или поражения от страна на партизаните. Това, което бях казал на войниците по-рано, казах и нему и му потвърдих, че аз още по-зорко го следя, и че гарантирам лично за неговата дейност. Той беше доста нахален, за да ми каже, че с главата си отговарям, но тъкмо, защото го защита-вам засега го оставя, поради доверието към пагона ми и поради сведенията, които имал и за мене. Повика един от войниците и му заповяда да ни откарат обратно с файтона до Каменица. По пътя, не знам защо, войниците (разбира се бяха добре въоръжени) на няколко пъти ни попитаха не желаем ли да се „разходим", т.е. да слезем от файтона по някаква естествена нужда. Аз бързах да кажа, че нямам подобна потребност, а след мен и Максим.

И така стигнахме до лагера, слязохме на шосето там, където файтонът бе спрял и преди и почакахме да обърнат файтона и да си заминат, и чак когато се отдалечиха значително, се смъкнахме по пътеката към нашата „плевня". Влизайки в обиталището ми при другите колеги, Максим се строполи на един от столовете, пребледнял, ни жив - ни ум-рял. Като му попремина малко, каза: - Фала богу, останао сам жив! Той беше смъртно изплашен, че жандармеристите искат да го ликвидират. По-късно, без да признава, че има връзки с партизаните, ме наричаше свой спасител, че на мен дължи живота си и т.н. Аз го успокоявах всякак и дори му предложих, ако пък все още се бои за себе си и за семейството си, че съм готов да му помогна, като предложа да го интернират със семейството му негде из вътрешността на България, гдето ще му намерим и работа, докато се размине това лошо време. Той решително отказа. - Тука че си седим, па ща е бог рекао! И остана, и служеше честно и почтено, акуратно и навре-ме изпълняваше поръченията ми. Правеше ми впечатление, че и всички войници видимо се държеха приятелски и почтително към него. На 20 август пристигна един поручик, софиянец, някакъв чиновник от Министерството на благоустройството със заповед де ме замести, а мене преместиха на постоянното ми мобилизационно място в 14-та дивизионна болница.

 Пристигна той, както подобава, стегнат и още от първия момент се показа строго дисциплиниран. Събрах офицерите от ротата и им го представих. Предаването на ротните работи и имуществото трая 4-5 дена. През тия дни той ходеше да нощува в Скопие и идваше с ранния влак сутрин. Аз продължавах да ръководя работите до заминаването си. При мене идваха войници по разни случаи и всеки, както можеше и знаеше, така козируваше и поздравяваше. Той до едно време търпеше това, след това почна да строява дошлия войник по-добре да отдава чест, по-стегнато да се явява, по-стройно да се държи. Колкото можеха, те изпълняваха това и същевременно някак си ме поглеждаха под око, като че ли искаха да кажат: „Какво иска от нас, нестроеваците?" Като си излизаха, той обръщаше и на мен внимание многозначително: - Много сте ги разпуснали, няма никаква дисциплина! - Г-н поручик - казвам му - моля Ви и Вие да бъдете по снизходителен в това отношение. Тук имате работа с нестроеваци, при това повечето са и от чужда народност. Освен това, намираме се в особено тежка обстановка - партизанско свъртали-ще и срещалище. Аз нарочно търпя подобни отношения. Гледам на тях преди всичко като на хора, насила мобилизирани. Отношението на офицера към тях трябва да е приятелско, за да могат да се задържат в частта. Този поручик, презимето на когото бе неособено, доколкото си спомням - Георгиев, остана на своето и така се разделихме. Аз заминах непосредствено след това за новото си назначение - санитарна рота в 14-та дивизионна болница, с лагер в близкото до Скопие село Драчево. Тогава вече започна изтегляне-то на германските войски откъм Гърция. Времето ставаше все по-критично. Един следобяд аз отидох в Скопие по работа и през старата чаршия се движех към Куршумли хан, гдето след евакуи-рането на музея в Кочани и на семейството ми в Момина клисура Пазарджишко (родното ми село) бе моята Скопска квартира. По едно време (това бе на 1 или 2 септември) зад мене някой из-вика: - Господин подпоручиче, господин подпоручиче! Тъй се обръщаха към мене албанците в Каменица. Обърнах се и видях дългия взводен помощник на секачния взвод, редовния войник Хасан. - Чакайте, искам да ти кажа нещо! - Бързам, Хасане, ела в Куршумли хан и там ще ми кажеш! По пътя не приказвахме нищо, но ми се видя доста нес-покоен. В Куршумли хан той веднага, със сядането в стаичката, започна: - Господин подпоручиче, идвам при теб да те попитам да ни кажеш какво да правим. - Че какво е станало, та аз да ви казвам какво да правите. Имате си командир... - Не, господин подпоручиче, нема го поручика. Нас ни нападнаха завчера партизаните и ние се разбегахме, те гонеха да убият поручика, но той едва можа да избега с камиона към Качаник. - Ами подпоручик Атанасов и подпоручика от гатерния взвод?

 - Не знам, господин подпоручиче, с них какво е станало. - Ами воловете? - Ние ги взехме и ги откарахме със себе си, кой които волове можа да вземе. - Ами те не са ваши, те са на други хора. - Ние ги пазим у домовете си и се чудим сега какво да правим. Мене ме изпратиха другарите да ни дадете съвет какво да правим сега! - Какво мога да ви посъветвам! Лошо ще си патите. Знае-те колко жестоко се отнасят властите към такива случаи. Те ще сметнат, че вие нарочно сте повикали партизаните и ще дойдат по селата ви, ще ви арестуват или избият, семействата ви ще пострадат, къщите ви ще изгорят. Едничкият съвет, който мога да ви дам е да отидеш ти или и други като теб тук в Скопие, в дивизията. Тя се помещава в бившето кметство на Скопие и там при майор Кецкаров - добре запиши - и му разкажи тая неприятна история, и го попитай него какво да правите. Каквото ти каже той, това направете! Иначе е лошо за вас! И човекът стана доста разтревожен и излезе. Какво е станало след това, ходил ли е при Кецкаров, не е ли, не зная. Не узнах и после, въпреки че се срещнах два пъти с един от войниците - Максим Чабрилов.

 * * * 

 Неочаквано, но не изненадващо, на 8 септември се получи заповед да заминем с болницата за България през Куманово. На минаване през Скопие се отбих в Куршумли хан да се сбогувам с прислужниците си и им дадох две бойни пушки с патрони, като им поръчах да бранят музея от евентуални посегателства в това объркано време. С плач ме изпратиха, незнаейки нито с мен, нито с тях какво ще стане. Освен служителите, в Скопие бяха и скулпторът Димче Тодоров, уредникът Димче Коцов - но не ги видях. Уредниците Иван Венедиков, Вера Венедикова и Стамен Михайлов бяха евакуирани в Кочани, а художникът Михаил Шойлев живееше далеч от центъра, та и с него не можах да се видя. Изпратих поздрави до тези, които не можех да видя, по старши прислужника Теофил Николов.

С голяма мъка напуснах Скопие. Аз бях отишъл там с желанието да работя в етнографското дело до края на живота си. Този български край криеше значително много битови древности и очакваше основно проучване, което аз се наемах А направя и да довърша с организирани сътрудници при настъпване на по-мирни времена. Но „какво мишката намислила, котката развалила" - казва народната поговорка. Не беше възможно. До Куманово се придвижихме пеша с войниците, покрусени не от някакво поражение, а от политиката. Напускахме българска земя с българско население. На два-три километра от Куманово бяхме спряни не само нашата част, а и редовните войски, бойни състави. Спрени бяхме от германците. От двете страни на пътя бяха заели позиции, готови за стрелба, германски картечници Група офицери и въоръжени войници нареждаха нашите войници да хвърлят оръжието си на камари встрани от шосето и да за-минават. Особеното тракане на всяка пушка предизвикваше остра болка в душите ни. Сърцето ми сякаш с игли биваше набождано от всяко паднало оръжие: пушка, нож, пистолет и пр.

Само на офицерите оставяха пистолетите. Тази мъчителна история продължи до стъмване. Обезоръжените войски не бяха пуснати в Куманово, а обградени като пленници от коридор въоръжени немски войници, трябваше да нощуват на откритото поле. Сън ли бе това? Трясъкът на хвърленото оръжие продължаваше да звучи в ушите. И всичко това защо? Нали бяхме съюзници! Никакво друго чувство освен безнадежност като пленник и възраждаща се все по-силна злоба и ненавист към ония, които ни откриха преди три, три и половина години вратите към българска Македония. На сутринта рано свирнаха тръбите за ставане. Кухните на отделните части приготвиха закуска, дадоха и суха храна за целия ден. Какво предстоеше, никой не знаеше. Знаеха само германците. Една скрита надежда съществуваше у някои, че могат да се върнат демобилизирани по домовете си. След закуската под строй войските се отправиха към Куманово.

Там бяхме спрени на площада под силна германска охрана. Войници като пчели в кошери-ще, граждани и гражданки наизлезли на площада или насядали пред къщите си, пред магазините със спуснати ролетки - наблюдават тъжната картина. По едно време забелязах, че някои жени се доближаваха страхливо до някой войник или офицер и тихичко го запитваха не иска ли да се отдели от частта си и да се скрие, като предлагаха скривалище и храна. Някои войници също незабелязано запитваха близко намиращи се граждани не биха ли ги приели да ги скрият. Аз доста си помислих не е ли по-добре и аз да се отделя от частта си, но някак не можех да разбера какво би се постигнало с това... да оставиш войниците си, в после... По едно време се получи заповед за Дивизионната болница да тръгнем под строй по шосето за Крива паланка и Кюстендил. И тръгнахме. На стотина метра вън от града се разкри жална картина: догдето се виждаше по шосето се мъкнеха обезоръжените ни войскови части, обградени с германци от двете страни - на всеки десетина крачки по войник. Доближих се до ротния ми командир поручик Михаил Гърдев и му казах, че аз пленник не желая да бъда, защото е явно, че ще копаем позиции за германците така си мислех. Казах му, че това унижение не мога да преживея, затова ще бягам. Като офицер можех да се движа назад-напред покрай нашите войници, един вид да наглеждам някой да не се отклони. Той ми отговори: - Прави, каквото намираш за добре, но аз като ротен не смея. Поканих войниците, ако някой желае, да тръгне с мене. Никой не посмя. И така, аз можах да се върна покрай войниците до площада в града, който все още гъмжеше от прясно прииждащи български обезоръжени войски.. Граждани и гражданки все та-ка наблюдаваха, а някои и търсеха да привлекат някого за укриване. Потърсих и аз такива. Една жена сама забелязала, че аз се оглеждам. Приближи се до мене и ме запита: - Господин подпоручик, нещо търсите... - Гледам дали не мога да се укрия в някоя къща. - Оди код нас! Дома има още два офицера. Има место и за още... И без да разговаря повече тръгна за дома си по една улица и аз я следвах отдалече.

По разни криви улички я проследих до дома й. Влязох. Наистина вътре намерих още двама офицери: единият капитан, запомних му -името - Лекарски, а другият с някакво обикновено презиме, вече не го помня. Беше доведен и от друг член на семейството и един войник. Поздравих и домашните и особените гости. Приканиха ме да седна и да си почина. Домакинята излезе пак „на лов". Не след много време пристигна още един войник. - Овде сега ке бидите раат! - каза жената, която явно бе крайно задоволена, че е спасила от някакво нещастие петима сънародници. - Имаме зимник, там нема никой да ви намери и да търсат. Нема да се грижите за ядене. Имаме сичко, ке седите, докато можете да си ойте дома, кога тия пусти германци си отидат. И действително, четири дена стояхме там, хранеха ни хората, без да дадат да се разбере, че ги обременяваме. Понякога някой от нас обличаше дрехите на някой от домакините (освен бащата имаше и възрастен син) и излизаше по града да разбере какво става. Узнахме, че градът е обсаден с германски патрули, каквито се движеха и по улиците. На четвъртия ден се разнесе по високоговорители, сложени на няколко места из града наредба: в която къща има скрити български войници или офицери, да бъдат предадени на германците, защото ще стане общо претърсване и в който дом се намерят такива, укривателите ще бъдат жестоко на-казани и къщите им ще бъдат изгорени. Ние се разтревожихме и за себе си и за укривателите ни и след кратко съвещание реших-ме сутринта да напуснем дома и да се опитаме да излезем от града. Добрите домакини най-спокойно ни уговаряха, че скривалището им е сигурно и да не си отиваме. Решението ни обаче беше категорично. Това беше надвечер. Решихме да останем и тази нощ и сутринта рано да изпратим храбрата домакиня и други от семейството да разузнаят по-добре как е обсадата на града. Останалото е наша работа. Помолихме ги също да ни дадат, макар и скъсани, мъжки дрехи, като им оставим нашите военни. Хората с удоволствие приеха и още вечерта ни дадоха по един панталон и по някаква връхна дреха. Аз намерих за добре да им оставя и пистолета си. някои от другите също постъпиха като мен. На сутринта донесението и беше, че откъм югозапад на града постовете са по-редки и местността позволява да се премине.

А това е посоката към Скопие. Оттам по наставление на домакините разбрахме, че може да завие към изток и да се излезе към 7-8 км на шосето за Св. Никола - Щип. На десетина километра по това шосе се отбивали пътеки към изток, по посока на Кратово. И така през силно пресечените местности ще излезем южно от Кратово и оттам по посока на върха Султан тепе на Руй планина, ще се спуснем към Кюстендил. С малко храна в торбичка, в торбата ми и една чанта със завършена монография за родното ми село Момина клисура, тръгнахме един по един на известни интервали от време с уговорка да се чакаме на Светониколското шосе. Слава богу, с не малко страх, се измъкнахме из гостоприемното Куманово. Оказа се, че много други през всичките четири дни, особено тази сутрин, също са се измъкнали и са поели. Поехме по показания път към Кратово. Вървяхме къде групово, къде разпокъсано, според силите си. Вървяхме бавно избирайки и налучквайки пътеките с опасение да не минем през Кратово; защото предполагахме, че и там може да има германци. Успяхме да заобиколим южно от него, като от някои места можехме и да го наблюдаваме. Пътуването ни до върха Султан тепе трая пет дена. Спяхме по шубраците на открито. Времето позволяваше това. Храната от Куманово ни се свърши още първия ден.

По-нататък - дренки, диви круши, киселици и млечни царевици, които нагъвахме сурови, когато на пътя ни се случваше някоя нивица. На едно място, не помня сега кой ден, попаднахме на македонски партизани. Спряхме под заплахите им с оръжие. След кратък разпит кои сме и какви сме, пожелаха да им дадем ботушите си, скрити под цивилните панталони. Оказаха се доста покъсани и разпрани по подметките и не ги харесаха. Почти новата ми кожена чанта в торбата обаче им хареса. Попитаха ме какви са тия документи в нея - монография за Момина клисура. Обяснението явно не им хареса, може би и не можаха да разберат що им казах, или ако бяха разбрали, малко им важеше, взеха ми чантата, разхвърлиха ръкописа на всички страни и без да ми позволят да си го събера, натириха ме да си продължа пътя. Халал да им е чантата, но мъка ми остана за хубавия труд, който още не мога да възстановя, тъй като в него се съдържаха множество спомени на стари хора преди 1940 г." които вече не са живи. Както и да е, живи и здрави стигнахме до билото на Султан тепе. Бившата граница между България и Югославия, включваща Македония като „Южна стара Србия" означена с два реда телена мрежа, изплетена около циментови колове, беше тук-там вече прокъсана и ние можахме да минем лесно. По налучкай през гората път се спуснахме и озовахме в пръснато селище с хубави, паянтови едноетажни и двуетажни къщи - Цръвена ябука.

 В първата къща, в която се отбихме, за да видим дали можем поне малко да утолим глада си, ни посрещнаха твърде гостолюбиво и със загриженост ни разпитваха как сме дошли до там и какво става по света. Каквото знаехме, разказвахме. Като тръгнахме оттам по пътя за Кюстендил от едно място видяхме, че и наляво от нас, по пътя за Кюстендил се движат наши войскови части - без pед, разпокъсано. Явно беше, че това бяха вече обезоръжените наши войски. Колкото повече се доближавахме до града, толкова често срещахме селяни, които ни разказваха, че градът бил пълен с войска - отечественофронтовска, а към града вече срещахме и патрули - войници с по едно „ОФ" на фуражките. Сляхме се на шосето и с измъчените наши обезоръжени войски. В града ни отправиха към комендантското управление, където ни посочиха местата, определени за събиране на отделните части мястото, определено за 14-та дивизионна болница, намерих вече върнали се войниците и ротния си командир.

 Представих му се в новия си „каяфет". Разказахме си патилата По неговия разказ, след раздялата ни, конвоят ги съпровождал към Кpива паланка и вероятно към Деве баир, към бившата българо-югославска граница. Още преди Крива паланка ги пресрещнали отряди партизани и се завързала престрелка между тях и конвоя В схватката се създала суматоха и нашите войски намерили възможност да се отбият в дясно от пътя. Изтощени и гладни те успели да пристигнат в същия ден. в който пристигнахме и ние Около две седмици престоях в частта си в познатия ни вид и бях демобилизиран. В началото на октомври се явих в София в „музея"... Но, никакъв музей нямаше... Изгорял беше до дъно!... Никакъв персонал, всички още бяха по евакуационните си места. Свързах се с Райна Д. Кацарова, която се беше върнала от Копривщица. Тя ми съобщи адресите и на другите и на секретарката - в разни краища на България. Единствен и най-напред пристигна прислужникът Андрея Мулешков. И така, започна проверката на музейното имущество в склада, което още по мое време, в началото на м. май 1941 г. беше поместено в сутерена на Първа девическа гимназия на ул. „Цар Шишман". Директорът Кръстю Миятев го нямаше никакъв.

 ОТНОВО В СОФИЯ

 След демобилизирането ми, което стана в Кюстендил на 23.1Х.1944 г., се завърнах в София, гдето заварих полуразрушена-та си къщичка на ул. „Волов" 35 и изгорелия напълно, както вече казах, Народен етнографски музей, служителите на който все още не се бяха върнали от евакуацията. Евакуираните материали в Първа девическа гимназия се оказаха плувнали във вода от раз-рушената водна инсталация и канализация. Какво трябваше да се прави?

 При мене дойде и сътрудничката Вера Венедикова от Скопие. Трябваше да се явим в Министерството на просветата и да съобщим за това положение. Министър беше Станчо Чолаков, разбран човек. По негово нареждане се дадоха за временно ползване две стаи на IV етаж в запазената сграда на проф. д-р Ст. Ватев на ул. „Преслав" при Народния музей. Тогава се погрижих да повикам най-напред секретарката със своя музеен багаж от Пирдоп. Тя пристигна незабавно, като докара покрай своите счетоводни книги и инвентарните книги, и една маса с един стол, колкото са й били нужни. Повиках телеграфически и всички останали да се явят на работа. Един по един те сториха това: Райна Д. Кацарова - от Копривщица, Евгения Лепавцова - от Ловеч, Мария Велева - от Сливен. Беше вече налице и престарелият фотограф Старицки, назначен още преди 9 септември, на мястото на Жуковски. Не се завърнаха Йордан Кръчмаров от Разград, и директорът Кр. Миятев от Белопопци. Първият симулираше разни болести, за които после не представи никакви документи. Намери за добре да се върне едва след Нова година (1945). А вторият не се яви изобщо в музея, въпреки че през януари се бе прибрал в София. 

 Сканирано и обработено от: "Книги за Македония"

0 коментара:

Публикуване на коментар

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2017