Съвременното международно право не можа да наложи общоприемливо решение за статута на Косово. Без резултат останаха усилията на Съвета за сигурност на ООН (резолюция 1244), на Генералния секретар, на неговия Специален представител, на посредници от „Седморка” и „Тройка “ държави за намиране на договорно решение между сърби и албанци. Непреодолим се оказа сблъсъкът относно предимството между двете концепции в международното право – тази за самоопределението, и другата – за териториалния интегритет. Решението на САЩ и ЕС да бъде наложен планът „Ахтисари” като оптимален вариант отчита в най-голяма степен установилите се в Сърбия и Косово исторически, етнонационални и политически реалности и дава предимство на правото на албанския народ на самоопределение. Очевидно това решение съчетава ПРАВОТО И ПРАВДАТА / СПРАВЕДЛИВОСТТА.
Известно е, че Белград оспорваше и правото на самоопределение на бившите югорепублики, заявявайки, че то не е в съответствие с международното право, включително с Договора от Хелзинки (1975 г.) и е в нарушение на вътрешното право на СФР Югославия. Според конституцията на федерацията отделна република може да се отдели, ако всички останали дадат съгласие за това. Известно е също, че тълкуване на казуса в международноправен аспект направи само Бадентеровата комисия – представител на ЕС, а не представител от структурата на ООН. Въпреки това, светът призна за легитимно разпадането на федерацията и независимостта на новите държави. Същото направи и самата Сърбия.
Това потвърждава, че светът е склонен да приема новите реалности в динамично развиващите се международни отношения.
Разпадането на федерацията и формирането на новите държави не доведе до промяна на територията и външните държавни граници на бившата СФР Югославия Освен това, в държавни граници се превърнаха вътрешните, взаимнопризнати от републиките и автономните области административни граници. Признати бяха от всички републики, включително от Сърбия, и административните граници на Косово. Същите не са променяни, независимо от това какъв статут е имала Областта в рамките на Сърбия. Следователно, тезата, че се прекрояват границите в района не е приемлива.
Косово преживява дълъг период на изграждане и утвърждаване на своята национална и държавна идентичност. Сърбия завладява Областта през 1913 г. като територия с доминиращо албанско етническо население.
До Втората световна война тя полага неимоверни усилия да промени етническата картина на тази територия. С насилие, правни актове, административни и икономически средства албанците са принуждавани да се изселват в Турция, а освободената територия е заемана от сръбски колонисти. Опитът е неуспешен както поради високата раждаемост сред албанското население, така и поради очерталата се след 60-те години на ХХ в. тенденция на миграция на сърбите от Областта към Централна Сърбия.
Първоначално тази територия е обявена от Белград за Стара Сърбия. По времето на следващите държавни формации – Кралство на сърби, хървати и словенци, Кралска Югославия, Федеративна народна република Югославия/ Социалистическа република Югославия, Белград дефинира Косово в административно-правен аспект като регион, покраина, област, автономна област, а след 1989 г. като – Южна област на Р Сърбия.
Най-благоприятен статут Косово придобива с Конституцията на СФРЮ от 1974 г. То е провъзгласено за Социалистическа автономна област и са му дадени по същество конституционно-правни (държавотворни) атрибути както на републиките, в това число – парламент, президент, правителство, академия, университет и др. При този статут, през следващите 20 години настъпват качествени промени в албанската общност. Науката, образованието, културата и изкуството бележат напредък. Израства нова политическа прослойка от албански кадри, способни за управленски функции на областно, републиканско (в рамките на Сърбия) и на държавно равнище. Формират се етнически чисти партии начело с изтъкнати албански лидери, творчески сдружения, културни институции, медии, издателства и др.
През този период се съживяват идеите на Призренската лига (1878 г.) за решаване на албанския национален въпрос. Ражда се и се възприема от целия албански народ идеята „Косово – република”.
Оценка за уникалност би могло да се даде на всеки случай, засягащ искане за сепаратизъм, сецесия или самоопределение, ако на преден план се изтъкнат отделни аргументи от историческо, етническо, верско или политическо естество. Когато става въпрос за признаване правото на самопределение и независимост обаче, необходими са достатъчно силни аргументи и достатъчен брой субекти на международните отношения, които признават тези аргументи, включително водещи велики сили - гаранти на международния правов ред. Такъв е случаят с Косово.
Какви са аргументите ?
а) След окупацията на Областта сръбските власти извършват чудовищни престъпления срещу албанското население. За тях свидетелстват многобройни кореспонденции на журналисти, отразяващи победния марш на сръбската войска през 1912–1913 г., както и изяви на политици от редица европейски държави. Възмущение от случващото се в Косово изразяват политици и интелектуалци в самата Сърбия. Ще споменем само част от казаното от големият сръбски писател, социалист, Димитрие Туцович – „Албанските села бяха опожарени... Имаше варварски кремации, при които бяха изгорени живи старци, албански жени и деца“ („Сърбия и Албания“, Белград, 1914 г.).
След Първата световна война сръбският терор в Косово продължава, този път придружен с насилствено изселване на албанци, горани и бошняци и населване на сръбски колонисти в опразнената територия. За сръбските зверства през този период се съобщава в Петиция от косовски интелектуалци до Обществото на народите от м. юли 1921 г. В нея се посочва, че от 1918 до 1921 г. в Косово са убити 12 371 души, малтретирани и затворени 22 000 души („Албанците – съвременна история“, Миранда Викърс, 2000 г.).
По време на Втората световна война косоварите се включват в антифашистката съпротива с желание за присъединяване към Албания. На проведената антифашистка националноосвободителна конференция за Косово (31.12.1943 – 02.01.1944) в Буяни , е приета Резолюция, с която се изразява волята на албанския народ за обединение чрез самоопределение. Под натиска на сръбските комунисти, лично на техния лидер Ал. Ранкович, Тито изпраща през 1945 г. представители на Отдела за защита на народа ( ОЗН-А – наричана тогава партийна полиция ) и няколко дивизии в Косово, които „решават въпроса” за оставането на Областта в рамките на Сърбия. По такъв начин се проваля възрожденската идея за обединение на албанците в една държава.
б) В рамките на СФРЮ и СР Сърбия албанците са признати като народ, а не като малцинство или малцинствена група. Това легитимира техните искания за равнопоставеност с другите народи във федерацията. Частично те се осъществяват с конституцията на СФРЮ от 1974 г. Придобитият по-благоприятен статут на Социалистическа автономна област е замислен от Тито и неговото близко обкръжение от словенци и хървати с цел не толкова да отговори на интересите на албанците, колкото да ограничи сръбското насилие в Косово и да балансира между републиканските отношения във федерацията в духа на т.нар. братство и единство.
в) Сръбската политика по отношение на албанците в Косово е била ксенофобична през целия период на съвместно съжителство. От 1913 г. до средата на 60-те години на ХХ в. в Областта е извършвано нечувано насилие и терор.
На практика се показа, че фанатичният сръбски национализъм желае, включително по времето на Милошевич, да владее Косово без албанци, така както и Вардарска Македония без българи и Босна без бошняци. В отговор на сръбската политика в Областта, постепенно с годините ескалира албанският отпор. Отначало той е спонтанен, а от 80-те години на ХХ в. става организиран и целенасочен. Конфликтът на етнонационална основа между албанци и сърби достигна своя връх след като в края на 80-те години, в началото на разпадането на Югославия, когато Милошевич отне автономията на Областта, а след това пристъпи и към етническо прочистване с въоръжена сила. Така се стигна до линията на разграничение и отчуждение, от която не може да има връщане назад. Албанският народ в Косово избра независимостта като единствено възможната алтернатива на съжителството в рамките на Сърбия. Това предопредели и неуспеха на всички опити за постигане на някакво друго решение чрез преговори между Прищина и Белград.
г) Противоречията на етнонационална основа между сърбите и албанците в Косово, ескалирали в края на 90-те години на ХХ в. до въоръжен конфликт, се развиват в рамките на процес в Сърбия и държавата СФР Югославия. Те не са резултат на външно влияние или на конкретни действия на външни сили или държави. Те не са също плод на действия на националистическа партия, екстремистки сили или движения, нито на някакви терористични организации, каквито са повечето случаи в света. Тук става въпрос за тежнения и категорично определение на 2-милионен народ, готов да жертва всичко в името на своята национална кауза.
Налага се изводът, че главната причина за появата на казуса „статут на Косово” или „Държавността на Косово“ е сръбската политика по отношение на Областта и албанския народ, базирана на анахроничния фанатично-митологичен сръбски национализъм. Народ, който в продължение на един век се държи в неравноправно положение от друг народ в границите на една държава, е в правото си да иска самоопределение. Фактът, че САЩ, ЕС и други държави признават обявената независимост на Косово и че започна практическото изпълнение на плана „Ахтисари” за контролирана независимост показва, че това право се признава.
Отказът да се признае същото, да се настоява за запазване на статуквото и да се подклаждат заблуждения, че е възможно постигането на договор между сърби и албанци за компромисно решение, би означавало замразяване на конфликт с потенциална опасност от албанско-сръбска (не косовско-сръбска) война.
Подобна опасност би представлявал и евентуален опит за подялба на Косово.
Любчо Трохаров
0 коментара:
Публикуване на коментар