Две знакови отсъствия белязаха Деня на
храбростта на Военния мемориален комплекс край Ново село, близо до Струмица.
Вече 11 години на 6 май там се събират много българи от двете страни на
българо-македонската граница. Поводът е известен – да отдадат почит към паметта
на загиналите 71 български войници през войните за национално обединение от
началото на миналия век, чийто гробове са във възстановеното гробище. Днес то
се нарича Военен мемориален комплекс и с обновения си вид напълно заслужава
новото си официално название.
И този път на 6 май 2018 г. в комплекса
се събраха стотици хора от България и от Македония – официални лица, представители
на местната власт, депутати и дипломати, обикновени граждани, млади и стари. И
много деца – от Петрич и Струмица, от Ново село и Гоце Делчев, откъде ли не.
Празникът си стана хубав и смислен. За това помогна и организацията, създадена
от Фондация „Българска памет” на д-р Милен Врабевски.
Привлекателността и тържествеността на честването
рязко се увеличи от две важни присъствия – президентът на България Румен Радев
дойде и положи цветя пред паметника във военния комплекс. Произнесе и точно и
вярно слово. Преди това заупокойна литургия отслужи главата на Македонската православна
църква архиепископ Стефан. И той говори, но по-скоро като светски лидер,
отколкото като духовно лице. И правилно.
Въпреки това обаче две отсъствия
хвърлиха сянка върху тържеството и поставиха много въпроси. Първото бе на
президента на Македония Георге Иванов, който посрещна на края на Ново село своя
български гост, но не дойде на мемориала. Просто приветства Радев, който слезе
от хеликоптера, идвайки от парада в София, качи се на колата и замина за
резиденцията си край Дойранското езеро, за да
го чака там за неформална и закрита за медиите среща. Предварителното
очакване бе, че двамата заедно с Румен Радев ще присъстват на тържеството и
заедно ще отдадат почит на загиналите български войници, погребани там. Дори
някои наши медии в анонсите си за деня акцентираха тъкмо на двустранното
президентско присъствие в Мемориала като знак, че първите държавни мъже на
България и на Македония застават над дребните политически страсти и дават
пример как двете държави и хората от двете страни на границата трябва да
общуват – цивилизовано, европейски, християнски. И когато стана ясно, че Иванов няма да
надскочи себе си, ще остане в окопа на недоверието и няма да се появи на
мемориала, моята реакция като пратеник на Българската национална телевизия в
репортажа си на живо бе да припомня, че един друг президент на Македония –
Бранко Цървенковски, при откриването на възстановените и обновени български
военни гробища в Ново село също отклони поканата на тогавашния български
президент Георги Първанов да дойде и да се поклони пред паметта на загиналите.
Датата бе 4 ноември 2006 г., празнуваше се големият християнски празник
Архангелова Задушница, атмосферата предполагаше нов подход към съвместното
отбелязване на датите от общата ни история. Но Цървенковски, както сега и Иванов
дванадесет години по-късно, също така избяга от това заедно с българския си
колега да отдаде почит, хайде, не на всички 71 войници, но поне на онези 28 от
тях, родени в Македония и загинали за идеята за национално обединение на всички
българи.
Питам се тогава, каква е разликата
между социалдемократа Бранко Цървенковски и привърженика на ВМРО-ДПМНЕ Георге
Иванов? Никаква, защото и двамата са продукт на една остаряла и ретроградна
идеологическа и пропагандна матрица, която, за съжаление, все още владее
умовете и хвърля страх сред хората в Р Македония. Между онзи отказ на
Цървенковски и този на Иванов има дванадесет години разлика, някакви си
дванадесет години, които показват, че промяната в Скопие върви бавно, ако
изобщо я има. И в случая по-голямата вина виждам в Иванов, защото, най-малкото
не си е взел поука от грешките и гафовете на своя предшественик на поста
президент на Република Македония. Това първо. И второ, че стои настрана от
новия дух на промяната в отношенията между двете съседни държави, които ги
свързват толкова неща в миналото. Стига да искаш да го признаеш, разбира се.
Има и нещо друго. Още от времето,
когато бях кореспондент на БНТ в Скопие, съм „абонат” на прес-съобщенията на Президентството
в Скопие. Все още ги получавам, макар че отдавна съм си в София. И онази вечер,
на 6 май, когато се върнах от Ново село и отворих пощата си, видях, че има
подробна информация за неформалната среща на Румен Радев и Георги Иванов в
Дойран. Гарнирана с две снимки на двамата, разбира се. Съобщението е изготвено
от прес-службата на Георге Иванов и това си личи и с невъоръжено око. Защото
преливаше от високи оценки за личните отношения между двамата, за готовността
им да разтворят вратите широко на българо-македонските отношения, да ги качат
на нови висоти и така нататък. Все такива глезотии. И си казвам: Иванов,
председателе, като си толкова благосклонен да развиваш връзките си с България,
защо не направи едни стотина крачки от хеликоптера на Радев и да дойдеш на
Мемориала. Това щеше да ти донесе повече бонус от сто такива прес-съобщения,
които изпращаш.
И второто отсъствие от тържеството бе
също толкова срамно. Въпреки предварителните опити заупокойната литургия в Ново
село да бъде извършена от свещеници от Българската православна църква и от
Македонската православна църква, това не се случи. Самият архиепископ заедно с
няколко владици дойде в Ново село и направи това, което трябваше да се направи.
Български свещеници нямаше. Нито един. Чух като оправдание да се говори, че
Герасим, Неврокопският владика и главен секретар на Светия синод имал
ангажименти в София около освещаването на бойните знамена на Българската армия,
замествайки болния патриарх Неофит. Какво му пречеше да се качи заедно с
президента Радев в хеликоптера и да дойде в Ново село, за да задържи високото
ниво на духовно представителство ? Не, проблемът не е транспортен, даже май не
е и каноничен, а някакъв друг. И е срамно, когато на такъв ден по такъв повод
мястото на свещениците от БПЦ на мемориала остава празно.
А за нас, няколкото човека от
Инициативния комитет за съвместно отбелязване на 1000-годишнината на Охридската
архиепископия, които бяхме там – д-р Милен Врабевски, Петър Мутафчиев, Наум
Кайчев, Лазо Младенов, Никола Попилиев, Миро Ризински и други, подписали
Писмото с инициативата, отсъствието на български свещеници бе още по-обидно.
Нищо друго не ни остава, освен да чакаме следващата проява, в която БПЦ да даде
подкрепата си на МПЦ и чрез съслужение да приеме, че е нейна Църква-майка.
И да превърнем
гнева си в нова динамика за действие.
Ново село–София
Костадин Филипов
0 коментара:
Публикуване на коментар