Търсиш ли отделна идентичност, винаги опираш до миналото. Но кое минало?

вторник, 25 юни 2019 г.

За устойчивостта на клишетата в историографията, за идеите за национални държави на Балканите с проф. Лиляна Симеонова разговаря Костадин Филипов

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", № 6, 2019 г.

–  Проф. Симеонова, Вие често казвате, че съвременната историография трябва да се изчисти от остарелите и неверни клишета. Как са се зародили такива клишета? Има ли ги и в българската история и ако са устойчиви, защо е така? Как да ги променим?

 –  В историографията, при това не само в български, но и балкански мащаб все още има множество остарели клишета, които дават твърде опростени, и в повечето случаи доста изкривени, представи за исторически събития и процеси и налагат неверни оценки за тях. Откъде са се взели тези клишета, които така здраво са се „загнездили“ не само в учебниците, но и в колективното съзнание на народите и с които съвременната историческа наука още не може да се пребори напълно?

В общоевропейски план голяма част от стереотипните представи и клишетата са рожба на зараждащия се национализъм, т.е. на идеята за национална идентичност на европейските народи, чиито първи кълнове забелязваме още през XVI и XVII в., но която набира все по-голяма сила от последната третина на XVIII в. насетне. В крайна сметка тя води до промени на европейската карта през XIX и ХХ в. Това е епохата на т.нар. „Романтичен национализъм“ в историята на всеки един от европейките народи. Тя създава предпоставки за борбата на народите не само да затвърдят своята национална и културна идентичност, но и да се стремят да извоюват политическа независимост от старите многонационални империи (Хабсбургската, Османската и Руската, а дори и от по-малки „империи“ като Дания или Швеция). Така XIX в. става свидетел на формирането на повечето модерни национални държави в Европа, като в някои случаи този процес завършва едва през следващия ХХ в., т.е. след Балканските войни или след Първата световна война. 

Трябва да е ясно, че „Романтичният национализъм“ от късния XVIII и XIX в. не може да се бърка с национализма от ХХ в., когато това понятие придобива съвсем други измерения, а претворяването му в политиката довежда до конфликти с пагубни последици за целия свят. 

– Бихте ли пояснили каква роля е изиграл „Романтичният национализъм“ за появата на историческите клишета и изопачените представи, с които историците са принудени да се борят днес?

– Накратко описахме позитивната роля на „Романтичния национализъм“ за утвърждаването на националните идентичности.  Нека сега да погледнем и към негативните последици от неговите идеи и свързаните с тях борби. В опита си да легитимират претенциите на собствените си народи за някаква отличаваща ги от другите идентичност, както и за необходимостта от създаване на национална държава, те обръщат поглед към миналото. Но кое минало? 

Когато през XIX в. „Романтичният национализъм“ набира сила, епохата на Просвещението от предходното столетие е дискредитирана в очите на европейците от последвалите я Наполеонови войни. Затова погледът на идеолозите на национализма от XIX в. се насочва по-назад във времето, към „величавите постижения“ на отделните народи през Средните векове. Средновековието започва повсеместно да се идеализира, като понякога се стига и до абсурди. Примери за това има колкото щете в цяла Европа, а не само у нас, на Балканите. Бих казала дори, че ние дори сме доста скромни в това отношение. 

– Бихте ли дали някои примери за това как истината за миналото тенденциозно, с пропагандни цели е била изопачавана в Европа през XIX в.? 

– Изкривяванията в представянето на исторически процеси и събития започват доста по-рано, през XVI–XVII в., но достигат кулминацията си през XIX в. Примерите за това са безброй. Вижте само т.нар. Salles des Croisades (Залите на Кръстоносните походи) във Версай – поредица от зали с общо 120 огромни стенописа, изобразяващи „величието“ и „героизма“ на френските кръстоносци в битките им с Неверника: герои с блестящи доспехи, храбро втурнали се в боя, яхайки породисти коне, победите им се редят една след друга… Това е „прочитът“ на тези събития от времето на крал Луи-Филип през 40-те години на XIX в. Ако прочетете обаче описанията, оставени от съвременните хроникьори на тези походи – самите те участници в тях, тогава пред очите ви изниква друга, мрачна картина на безкрайни трудности и лишения, болести и смърт. От автентичните разкази на самите участници в походите се вижда например, че най-много около една десета от тръгналите от Европа с Първия кръстоносен поход са стигнали до Антиохия в Сирия – първото голямо препятствие в похода им към Светите земи; останалите са измрели по пътя от изтощение, болести, глад или нападения от страна на народите, през чиито земи минават; а за стигналите до Палестина или Египет – пак липса на провизии, болести, глад и още по-често смърт. 

През XIX в. дори тази визуална героизация на Кръстоносните походи в Salles des Croisades не била достатъчна за Луи-Филип: та колко човека биха могли да дойдат и да я видят във Версай? Затова той разпоредил събирането на „исторически сведения“ за френските кръстоносци от семействата на техни потомци. Наред с реалните факти в тези „сведения“ има и множество фалшификации, които впоследствие са проникнали и в съчиненията на тогавашните историци. Този наратив за френското участие в Кръстоносните походи е илюстрация как в една конкретна национална историография от XIX в. са се получили изкривявания на историческата истина, които – на свой ред – са довели и до появата на неверни клишета в общественото съзнание.

– Казахте, че такива преувеличения и изкривявания има и в историографиите на балканските народи от XIX в. Бихте ли посочили конкретни примери?

– Идеализирането и изкуствената героизация на Средновековието и появата в резултат от това на преувеличения и дори откровени изопачавания не са характерни само за френската историография от онова време. Те са характерни и за всички други национални историографии на XIX и ранния ХХ в. – германската, италианската и пр. Ние тук, на Балканите дори сме позакъснели с включването си в общия хор на възвеличаване на собственото си „героично“ средновековно минало с цел да си извоюваме и „велико“ настояще.

В Югоизточна Европа първи в това отношение са хърватите: още в текстове от XVI в. можете да срещнете твърдения от рода на това, че ако през Средните векове не били хърватите да обърнат в християнската вяра германците, последните така и щели да си останат варвари-езичници. Дори в един хърватски текст от XVI в. се твърди, че самият Исус бил хърватин. (Пак горе-долу по същото време, но в другия край на Европа шведите започват да твърдят, че са „готи“ и че те са дали цивилизацията на Древния Рим, а не обратното.)

- Какви са стремежите на Гърция и Сърбия, пропагандирани от политическия им елит през този период?

Истинският разцвет на националната идея сред балканските народи започва с появата на т.нар. Мегали идеа (‘Велика идея’) на гърците. В основата на тази „велика идея“ е твърдението, че гърците са наследниците на Византия; техен дълг е да я възстановят, и то в „реалните“ ѝ граници. Но кои са тези граници? Разбира се, това са границите от времето на най-обширните ѝ владения на Балканите и в Мала Азия – при Юстиниан Велики през първата половина на VI в., като към Юстинианова Византия дори са прибавени някои територии, които тя никога не е владяла (напр. земите от Дунава на север до Карпатите). В допълнение териториите на възстановената под егидата на гърците Византия щели да обхващат земите на юг до „Либийско море“, на запад до р. Сава и цяла Мала Азия на изток. Освен това, Мегали идеята се корени и в разбирането, че всички православни християни от така очертаната територия са гърци, независимо от техния език и етнос. Символичното начало на прилагането на „великата идея“ във външната политика на младата гръцка национална държава слага Йоанис Колетис с една своя реч от 14 януари 1844 г., произнесена в гръцкия парламент.

И младата сръбска национална държава не остава по-назад от Гърция. Още в същата 1844 г. нейният министър-председател Илия Гарашанин публикува своето „Начертание“. Този документ става определящ за основните насоки на сръбската външна политика през XIX и началото на ХХ в. „Начертанието“ на Гарашанин се обявява за териториално разширение и етно-лингвистична унификация на Балканите; така щяла да се създаде една голяма южнославянска държава в земите между Австрийската, Руската и Османската империя и то под егидата на сърбите – бъдещи водачи на един голям, южнославянски съюз. Като за начало Сърбия трябвало да си върне границите от ерата на най-голямото си териториално разширение през Средните векове – тези на „Душанова Сърбия“ от XIV в., която на изток се простирала до р. Искър. 

Тези националистически блянове на политици в двете млади балкански държави са добре подплатени с „исторически аргументи“, които са намерили място както в националните историографии на сърбите и гърците, така и в публицистиката им. Тези идеи, „аргументирани“ и с факти относно някогашното им (най-често средновековно) величие, са намерили израз и в политиките на Гърция и Сърбия през ХХ в., а по отношение на Македония или на Косово и Метохия – и в най-ново време.

– Къде сме ние, българите, в тези балкански процеси на „осъзнаване на миналото ни величие“ и използването му за политически цели?

– Хронологически погледнато, ние сме „на опашката“. Докато през 40-те и 50-те години на XIX в. гърци и сърби пропагандират било идеята за една Византия, в която всички щели да са „гърци“, било идеята за Велика Сърбия, която щяла да се простира „от Jaдрана, па до Црног мора“, българите тепърва се борят за своята църковна независимост. 

Антигръцките настроения, които започват да се ширят в българското общество по това време, намират израз и в зараждащата се българска историография от средата на XIX в., а и доста след това. В младата българска историопис асимилаторските стремежи на фанариотите от късния XVIII и началото на XIX в. започват да се отнасят ретроспективно и към средновековна Византия и по-точно – към вековете на византийското владичество по нашите земи. Но изворите показват, че през XI–XII в., когато българските земи са интегрирани в територията на империята, целенасочена имперска политика за културна и етническа асимилация на българите не е провеждана. Напротив, по това време дори имаме разцвет на книжнината на български език.

Пак в средата на XIX в. като антипод на тогавашните гръцки претенции за културна изключителност в нашата историография се ражда и понятието „(Симеонов) Златен век“. Самият Симеон получава прозвището „Велики“, а Крум – „Страшни“. Антигръцките настроения продължават да оказват влияние върху българските историци до края на столетието, а и в първите десетилетия на следващото. В резултат на това в българската медиевистика от този период акцентът се поставя най-вече върху българските победи над Византия: империята сякаш не е имала друга причина да съществува, освен да служи за „боксова круша“ на България. 

Като „силни“ български владетели традиционно се описват онези от тях, които са избили най-голям брой „гърци“ (гърците се отъждествяват с византийците). Това са Крум, Симеон, Калоян, Йоан Асен II. Обратно на това, онези български владетели, които почти не са воювали с империята, традиционно са определяни като „слаби“ (Омуртаг, Борис, Петър, Иван Александър). Тези абсурдни определения за това кой е бил силен и кой – слаб владетел през нашето Средновековие битуват в българските учебници и днес. Дори не искам да засягам въпроса за „България на три морета“ – нещо, което в Средните векове никога не е съществувало. Ето ви примери за остарели и неверни исторически клишета, които най-сетне трябва да се изкоренят!

– А „турското робство“? И при него ли има клишета? 

– Там клишетата са дори повече на брой. Немалка част от тях са проникнали в българската историография от революционната публицистика на Раковски, Каравелов и Ботев. По това време не само на Балканите, а и в цяла Европа между публицистика и историография не е имало ясна разграничителна линия. Метафорите, използвани от публицистиката, свободно са преминавали в трудовете на историците. И обратно: тенденциозно подбрани факти са преминавали от историческите трудове във вестникарските статии. Даже днес е трудно, а в някои случаи – и почти невъзможно – да се обясни на хората, че Каравелов и Ботев използват „робство“ не в неговия юридически или социален смисъл, а като силна метафора, с цел да вдигнат „заспалия вековен сън“ български народ на борба за политическа независимост. И че представителят на раята е свободен по своя юридически статут човек, а не роб. Робофилията е взела направо застрашителни размери в съвременното ни общество. Иди обяснявай, че „владичество“ и „робство“ са две различни неща. Някои хора са готови направо да те набият, ако кажеш, че „по турско време“ прадядо им е бил със статут на свободен човек, а не роб! (За чест на гърците и сърбите трябва да кажа, че в техните учебници и исторически трудове няма термини като „турско робство“ и „поробени народи“ – любими термини на родните ни робофили.)

– Връщам се към въпроса си в началото: как да се преборим с клишетата, ако те наистина са толкова устойчиви?

– В съвременните западноевропейски историографии клишетата и изопачаванията в немалка степен вече са отстранени – нещо, което все още не може да се каже за балканските историографии. Що се отнася до Средновековието или епохата на османското владичество, науки като медиевистиката (в т.ч. и византологията) и османистиката са отбелязали значителен напредък. Въз основа на проучването на документи, които не са били събрани и проучвани в миналото, днес имаме една много по-подробна и ясна картина за своето минало. Тя трябва да намери място както в учебниците, така и в научно-популярните лекции и публикации. Преодоляването на дълго насаждани погрешни представи ще е бавен процес предвид това, че хората трудно се разделят с наученото на млади години. Нашият дълг обаче е предимно към младите: те трябва да знаят историята си такава, каквато е, а не да продължават да се люшкат между двете крайности на „ние, българите, сме най-великите“, но заедно с това сме и „най-злочестите по съдба“.  

0 коментара:

Публикуване на коментар

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2019