След разгрома на Кралство Югославия през април 1941 г. територията на Вардарска Македония е пресечена с демаркационна линия между България и Италия. По-голямата част от областта попада под българска администрация, докато западните части, а именно – Тетовско, Гостиварско, Дебърско, Кичевско, Стружко, както и дялове от Охридско и Преспанско, общо около 4000 кв. км, влизат в италианската зона и в тях е установена италианско-албанска администрация.
Между България и Италия се пораждат редица спорове относно справедливостта на териториалното разграничение. Българската страна изтъква, че в италианската зона са останали чисто български краища. Българското население там е подложено на натиск от албанската администрация, на терор и преследване от албански националисти и разбойнически банди.
Особено остър е спорът за числеността на българското население в италианската зона, както и на албанското население в българската зона на Македония. Българското военновременно управление във Вардарска Ма-кедония изработва през 1942 г. своя статистика за народностния състав на населението, което се намира в българската зона.
Българските власти същевременно събират и данни за етническите пропорции в италианската зона.
Приведени по проучването на Н. Кочанков, те обрисуват следната картина по райони:
1) От Охридско са откъснати 38 селища, с изцяло българско население. Едва 1% са албанци и турци, а единственото селище, в което няма българи, е край манастира „Свети Наум“...
Целият материал четете по-долу:
0 коментара:
Публикуване на коментар