Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 4.
Д-р Антон Панчев
Д-р Антон Панчев
Българската и албанската историография[1] имат много общи теми за разглеждане, в които има възможност, както за спорове и несъгласия, така и за постигане на сближени позиции по отношение на някои периоди и дялове от балканската история.
Що се отнася до областите, които не предизвикват спорове, тук могат да се посочат теми като дейността на албанската колония в София и в други български градове по време на Албанското възраждане в края на ХІХ и в началото на ХХ в., някои аспекти от сътрудничеството между българското и албанското националноосвободително движение в Македония, съвпадането до голяма степен на интересите на България и Албания на Балканите през ХХ в. и други. *
Най-дискусионните въпроси, в които се сблъскват българската и албанската историография, са именно тези, които са свързани с миналото на Вардарска Македония. Един много спорен въпрос, макар и „задочен“, е този за териториалното разпростиране на българите и на албанците и съответно за тяхната численост, в тези земи по време на Османската империя и особено в края на ХІХ и началото на ХХ в.
По-точно, различните тълкувания са свързани с броя и етническата доминация на българите/албанците в зоните, където тези два етноса живеят смесено през последните десетилетия на османската власт. Казано другояче, албанската и българската историография „дискутират“ и заемат противоположни позиции на кого е „принадлежала“ като цяло, но и като отделни краища, зоната на Западна и на Северна Македония.
Сериозни разнопосочни трактовки предизвикват и различни въстания, като Илинденско-Преображенското и Охридско-Дебърското. Албанските историци са особено „ревниви“ към Охридско-Дебърското от 1913 г., което те наричат „Септемврийското въстание“ и отказват да признаят всякакво българско участие в него. Други периоди, оценката на които предизвиква спорове, са тези на двете световни войни.
В Първата световна война, в българската зона се включват и някои територии с компактно албанско население. Албанските изследователи предпочитат изцяло да се концентрират върху суровата политика на българските власти и на някои техни жестокости срещу албанското население, докато българските историци пишат главно за различните мерки в помощ на местното население и за участието на албанци в българските военни и паравоенни формации. Що се отнася до Втората световна война, в българската зона в Македония отново попадат много албанци, докато в италианската зона остава компактно българско население. Двете историографии се разменят „огледални“ обвинения в жестокости и принуждаване към изселване на представителите на съответния етнос.
Основната идея, която се защитава от албанската историография по отношение на Вардарска Македония, че това е древна илирийска/арбърска/албанска земя, където, въпреки различните нашествия се е съхранило албанското ядро, като всички балкански народи, включително и българите, се представят като „врагове“, които желаят да отнемат и тази „изконна албанска земя“. Не прави изключение и най-новата книга на косовския академик Юсуф Буджови „Македония (От Античността до наше време)“, издадена в Прищина, както и в Хюстън през 2019 г. [2]
Академик Буджови прави серия от фактологически грешки, когато пише за българската държава и за българите и не само, но това далеч не е най-голямата слабост на неговия труд. Още в началото на своето описание на българите той прави оценката, че: „Става дума за едно цялостно смесване на българското население със славянското, между един индоевропейски народ (славяните) и един неиндоевропейски, или между бялата и жълтата татаромонголска раса“ (с. 190–191), като погрешно смята, че присъединяването на териториите на днешна Македония към българската държава е осъществено по времето на княз Борис и цар Симеон (с. 191).
След завладяването на България от Василий ІІ, за да елиминира всякаква връзка с българското, академик Буджови пише, че византийският император бил създал „темата Скопие, която, като стратег поверява на дарданския патриций Давид Арианит“ (с. 199). Когато разглежда новата история на Македония от началото на ХХ в., авторът поставя и българите сред „противниците“ на албанците. Редовно характеризира българското население на Македония като „славо-македонско“, а България като извор на пропаганда и на диверсионни действия, винаги подкрепяна от Русия в рамките на панславянската политика, та дори и от Австро-Унгария в някаква степен (с. 515–516).
За дейността на българските организации се твърди, че „…и българите, които в името на реализацията на техните права в съответствие с точка 23 на Берлинския конгрес … действат срещу албанците, дали провокирайки ги с шовинистични демонстрации, дали преструвайки се като техни жертви и на това, което се нарича „арнаутски зулум“ (с. 523). Разглеждайки дейността на ВМОРО, академик Буджови смята, че тази организация еволюира от въоръжената борба към използването на политически средства, като след 1903 г. се търси и сближение с албанците, но винаги с опит да ги манипулира (с. 524).
Като основна цел на политиката на България се определя „…Македонският въпрос, създаден върху съществуването на един смесен славянски етнос, който говори един език, подобен на българския, където има и влашко и гръцко население, общото между които е принадлежността към православното християнство, където по конкуриращ се начин действат православни църкви – гръцка и българска, да го превърне в политически въпрос, който би заменил Албанския. С това се цели възпрепятстването на каквато и да е били независима албанска държава или някаква форма на нейната автономия“ (с. 525).
Илинденското въстание се оценява като „война, която българските комити провеждат срещу албанското мюсюлманско население от тези краища с цел да се ликвидира тяхната етническа цялост“ (с. 525). Академик Буджови критикува официалните тези на албанската историография с център в Тирана, според която албанското население е подкрепяло въстанието (с. 526). Той смята, че въстанието е разделило албанския етнос и е създало обстоятелства за „братоубийствен борба“ между албанците, защото една част от православните албанци се включили в „комитетите“, които обслужвали „българските хегемонистични интереси“, а от друга страна, албанците мюсюлмани, като османски войници или доброволци, защитавали своите села, нападани от българите.
Абсурдните тези и пълното непознаване на описваните събития води автора до следната геополитическа оценка на Илинденското въстание: „Затова, от албанска гледна точка и на техните жизнени интереси, Илинденското въстание, дирижирано от Русия и България и техните военни служби, макар че се развива под политическото мото „Македония на македонците“, като формула, която е подкрепяна и от Сърбия и Гърция заради техните интереси, произвежда вредни последици за албанците и техния въпрос в много посоки“ (с. 528).
Авторът издига и защитава абсолютно неразбираемата теза, че „Македонският въпрос е изкуствено създаден, като един славянско-православен проект, та Албанският въпрос да се пренебрегне или да се премахне изцяло“ (с. 528). По-нататък, опитите за сътрудничество между българските и албанските революционери в Македония ги окачествява като български интерес „за включването на албанците в модела на понататъшна дестабилизация на Османската империя в Македония…“ (с. 557).
По отношение на войните и въстанията в периода 1912–1918 г., академик Буджови се придържа плътно към типичния за много албански историци разказ за българските „експанзионистични“ действия спрямо „албанските земи“, за българските „жестокости“ и „терор“ срещу албанското население. Участието на България в превземането на Югославия по време на Втората световна война също е представено с излагането на погрешни факти. Така например, се твърди, че „Тъй като България се присъединява към Пакта, и спрямо нейните искания трябва да се прояви внимание. Това води, на тях (българите) да се даде една част от Гнилянски окръг, Вития, една част от Сириничка жупа и окръг Качаник. По-късно, през януари 1942 г., българската зона се разширява и с Подуево, докато на 17 януари 1943 г. с Митровица и Вълчитрън“ (с. 791).
Трябва да се отбележи, че български военни части наистина са участвали в акции срещу югославските партизани и в изброените от Буджови райони на Косово, но тези краища никога не са били включвани в българската зона. Когато започва да прави оценка на създаването на Македония като република в Югославия на Тито, на „македонска“ идентичност, език, култура, академик Буджови поддържа друга теза за Илинденското въстание, коренно противоположна на тази, която представя няколкостотин страници по-рано! Този път твърди, че: „Дори, и лозунгът „Македония на македонците“, не представлява някакъв устойчив политически факт…“ (с. 848).
Единствената последователност при него в това отношение е, че и при оценките си за създаването на „македонската нация“ от „комунистическия кръжок на Тито“, Буджови продължава да се придържа тясно към основните тези на Йован Цвиич за „българо-влашко-славянската амалгама“ на българите от Македония. Дори тези откъслечни факти говорят ясно, че този голям по обем труд е напълно издържан в югославската историографска традиция по отношение на оценката за българите в Македония, като е примесен с албанските националистически митове и стереотипи за тази територия като изконна албанска област, където българите, представяни като някаква „славянска амалгама“, са просто едни пришълци.
Любопитно е обаче, че академик Буджови не представя никакви данни за числеността и етническия характер на населението на тези земи чак до 1944 г., с които да подкрепи своите твърдения.
* Настоящият материал е осъществен в рамките на проект към Фонд „Научни изследвания¨, № КП-06-H30/5, „Българите в Западните Балкани (100 години преди и след Ньой)“.
[1] Под „българска” и под „албанска” историография тук се разбират предимно позициите на историци, които принадлежат към официалните държавни институции в двете страни.
[2] Jusuf Buxhovi. “Maqedonia (Nga antika deri te koha jonë)”, ISBN 978-9951-06-745-4, “Faik Konica” – Prishtinë, 2019, 1057 p.
Що се отнася до областите, които не предизвикват спорове, тук могат да се посочат теми като дейността на албанската колония в София и в други български градове по време на Албанското възраждане в края на ХІХ и в началото на ХХ в., някои аспекти от сътрудничеството между българското и албанското националноосвободително движение в Македония, съвпадането до голяма степен на интересите на България и Албания на Балканите през ХХ в. и други. *
Най-дискусионните въпроси, в които се сблъскват българската и албанската историография, са именно тези, които са свързани с миналото на Вардарска Македония. Един много спорен въпрос, макар и „задочен“, е този за териториалното разпростиране на българите и на албанците и съответно за тяхната численост, в тези земи по време на Османската империя и особено в края на ХІХ и началото на ХХ в.
По-точно, различните тълкувания са свързани с броя и етническата доминация на българите/албанците в зоните, където тези два етноса живеят смесено през последните десетилетия на османската власт. Казано другояче, албанската и българската историография „дискутират“ и заемат противоположни позиции на кого е „принадлежала“ като цяло, но и като отделни краища, зоната на Западна и на Северна Македония.
Сериозни разнопосочни трактовки предизвикват и различни въстания, като Илинденско-Преображенското и Охридско-Дебърското. Албанските историци са особено „ревниви“ към Охридско-Дебърското от 1913 г., което те наричат „Септемврийското въстание“ и отказват да признаят всякакво българско участие в него. Други периоди, оценката на които предизвиква спорове, са тези на двете световни войни.
В Първата световна война, в българската зона се включват и някои територии с компактно албанско население. Албанските изследователи предпочитат изцяло да се концентрират върху суровата политика на българските власти и на някои техни жестокости срещу албанското население, докато българските историци пишат главно за различните мерки в помощ на местното население и за участието на албанци в българските военни и паравоенни формации. Що се отнася до Втората световна война, в българската зона в Македония отново попадат много албанци, докато в италианската зона остава компактно българско население. Двете историографии се разменят „огледални“ обвинения в жестокости и принуждаване към изселване на представителите на съответния етнос.
Основната идея, която се защитава от албанската историография по отношение на Вардарска Македония, че това е древна илирийска/арбърска/албанска земя, където, въпреки различните нашествия се е съхранило албанското ядро, като всички балкански народи, включително и българите, се представят като „врагове“, които желаят да отнемат и тази „изконна албанска земя“. Не прави изключение и най-новата книга на косовския академик Юсуф Буджови „Македония (От Античността до наше време)“, издадена в Прищина, както и в Хюстън през 2019 г. [2]
Академик Буджови прави серия от фактологически грешки, когато пише за българската държава и за българите и не само, но това далеч не е най-голямата слабост на неговия труд. Още в началото на своето описание на българите той прави оценката, че: „Става дума за едно цялостно смесване на българското население със славянското, между един индоевропейски народ (славяните) и един неиндоевропейски, или между бялата и жълтата татаромонголска раса“ (с. 190–191), като погрешно смята, че присъединяването на териториите на днешна Македония към българската държава е осъществено по времето на княз Борис и цар Симеон (с. 191).
След завладяването на България от Василий ІІ, за да елиминира всякаква връзка с българското, академик Буджови пише, че византийският император бил създал „темата Скопие, която, като стратег поверява на дарданския патриций Давид Арианит“ (с. 199). Когато разглежда новата история на Македония от началото на ХХ в., авторът поставя и българите сред „противниците“ на албанците. Редовно характеризира българското население на Македония като „славо-македонско“, а България като извор на пропаганда и на диверсионни действия, винаги подкрепяна от Русия в рамките на панславянската политика, та дори и от Австро-Унгария в някаква степен (с. 515–516).
За дейността на българските организации се твърди, че „…и българите, които в името на реализацията на техните права в съответствие с точка 23 на Берлинския конгрес … действат срещу албанците, дали провокирайки ги с шовинистични демонстрации, дали преструвайки се като техни жертви и на това, което се нарича „арнаутски зулум“ (с. 523). Разглеждайки дейността на ВМОРО, академик Буджови смята, че тази организация еволюира от въоръжената борба към използването на политически средства, като след 1903 г. се търси и сближение с албанците, но винаги с опит да ги манипулира (с. 524).
Като основна цел на политиката на България се определя „…Македонският въпрос, създаден върху съществуването на един смесен славянски етнос, който говори един език, подобен на българския, където има и влашко и гръцко население, общото между които е принадлежността към православното християнство, където по конкуриращ се начин действат православни църкви – гръцка и българска, да го превърне в политически въпрос, който би заменил Албанския. С това се цели възпрепятстването на каквато и да е били независима албанска държава или някаква форма на нейната автономия“ (с. 525).
Илинденското въстание се оценява като „война, която българските комити провеждат срещу албанското мюсюлманско население от тези краища с цел да се ликвидира тяхната етническа цялост“ (с. 525). Академик Буджови критикува официалните тези на албанската историография с център в Тирана, според която албанското население е подкрепяло въстанието (с. 526). Той смята, че въстанието е разделило албанския етнос и е създало обстоятелства за „братоубийствен борба“ между албанците, защото една част от православните албанци се включили в „комитетите“, които обслужвали „българските хегемонистични интереси“, а от друга страна, албанците мюсюлмани, като османски войници или доброволци, защитавали своите села, нападани от българите.
Абсурдните тези и пълното непознаване на описваните събития води автора до следната геополитическа оценка на Илинденското въстание: „Затова, от албанска гледна точка и на техните жизнени интереси, Илинденското въстание, дирижирано от Русия и България и техните военни служби, макар че се развива под политическото мото „Македония на македонците“, като формула, която е подкрепяна и от Сърбия и Гърция заради техните интереси, произвежда вредни последици за албанците и техния въпрос в много посоки“ (с. 528).
Авторът издига и защитава абсолютно неразбираемата теза, че „Македонският въпрос е изкуствено създаден, като един славянско-православен проект, та Албанският въпрос да се пренебрегне или да се премахне изцяло“ (с. 528). По-нататък, опитите за сътрудничество между българските и албанските революционери в Македония ги окачествява като български интерес „за включването на албанците в модела на понататъшна дестабилизация на Османската империя в Македония…“ (с. 557).
По отношение на войните и въстанията в периода 1912–1918 г., академик Буджови се придържа плътно към типичния за много албански историци разказ за българските „експанзионистични“ действия спрямо „албанските земи“, за българските „жестокости“ и „терор“ срещу албанското население. Участието на България в превземането на Югославия по време на Втората световна война също е представено с излагането на погрешни факти. Така например, се твърди, че „Тъй като България се присъединява към Пакта, и спрямо нейните искания трябва да се прояви внимание. Това води, на тях (българите) да се даде една част от Гнилянски окръг, Вития, една част от Сириничка жупа и окръг Качаник. По-късно, през януари 1942 г., българската зона се разширява и с Подуево, докато на 17 януари 1943 г. с Митровица и Вълчитрън“ (с. 791).
Трябва да се отбележи, че български военни части наистина са участвали в акции срещу югославските партизани и в изброените от Буджови райони на Косово, но тези краища никога не са били включвани в българската зона. Когато започва да прави оценка на създаването на Македония като република в Югославия на Тито, на „македонска“ идентичност, език, култура, академик Буджови поддържа друга теза за Илинденското въстание, коренно противоположна на тази, която представя няколкостотин страници по-рано! Този път твърди, че: „Дори, и лозунгът „Македония на македонците“, не представлява някакъв устойчив политически факт…“ (с. 848).
Единствената последователност при него в това отношение е, че и при оценките си за създаването на „македонската нация“ от „комунистическия кръжок на Тито“, Буджови продължава да се придържа тясно към основните тези на Йован Цвиич за „българо-влашко-славянската амалгама“ на българите от Македония. Дори тези откъслечни факти говорят ясно, че този голям по обем труд е напълно издържан в югославската историографска традиция по отношение на оценката за българите в Македония, като е примесен с албанските националистически митове и стереотипи за тази територия като изконна албанска област, където българите, представяни като някаква „славянска амалгама“, са просто едни пришълци.
Любопитно е обаче, че академик Буджови не представя никакви данни за числеността и етническия характер на населението на тези земи чак до 1944 г., с които да подкрепи своите твърдения.
* Настоящият материал е осъществен в рамките на проект към Фонд „Научни изследвания¨, № КП-06-H30/5, „Българите в Западните Балкани (100 години преди и след Ньой)“.
[1] Под „българска” и под „албанска” историография тук се разбират предимно позициите на историци, които принадлежат към официалните държавни институции в двете страни.
[2] Jusuf Buxhovi. “Maqedonia (Nga antika deri te koha jonë)”, ISBN 978-9951-06-745-4, “Faik Konica” – Prishtinë, 2019, 1057 p.
0 коментара:
Публикуване на коментар