Националната идентичност не се изгражда с фалш

четвъртък, 8 октомври 2020 г.

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, кн. 9. 

Националната идентичност не се изгражда с фалш, колкото и добронамерен да е той За митовете за богомилството в балканската историография, за „македонското богомилство“ и за фалшификациите по тази тема край Вардар с проф. д-р Георги Минчев разговаря журналистът Костадин Филипов 

Проф. д-р Георги Минчев е завършил славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работил е във Факултета по славянски филологии и в Центъра за славяно-византийски изследвания „Проф. Иван Дуйчев“. През 1990–1995 г. специализира в Папския източен институт във Ватикана, където се дипломира по специалността „източна литургика“, преподава в института църковнославянски език и води курсове върху славянски литургически текстове. От 1995 г. живее и работи в Полша, защитава дисертация в Ягелонския университет в Краков, а голям докторат в Лодзкия университет. Университетски и титулярен професор в Лодзкия университет, ръководител на Катедрата по славянски филологии до 2019 г., основател и зам.-директор на Центъра Ceraneum към университета, главен редактор на сп. Studia Ceranea и на поредицата Series Ceranea. Интересите му са свързани с литературното и културно-историческо наследство на православните славяни. 

– Проф. Минчев, като медиевист Вие имате доста публикации, свързани с каноничните и апокрифните текстове с средновековните славянски литератури. Изследвате религията, обредите, традициите и духовния живот на средновековния човек. Богомилското учение също е обект на Вашите интереси. Много учени са се изказвали и много митове са създадени около него. Как мислите, богомилството дали е облепено с митология през изминалите години? 

– Знаем, че в основата на митотворчеството винаги има някаква истина, преобразувана и надграждана през вековете в съответствие с определени религиозни, обществени или политически нагласи. Тази истина важи не само за митологиите sensu strito, където зад разказите за богове и герои учените търсят фрагменти от една отминала реалност, но и за хуманитарните науки, в които често се появява съвременно митотворчество; т.е. фактите се интерпретират, а често и преиначават в съгласие с идеологическите или политически предпочитания на авторите; така историческата реалност се замъглява, или иначе казано се митологизира. 

 Съвременното митотоворчество личи много добре в интерпретациите на богомилството. Не е необходимо да обяснявам за просветените читатели каква е същността на това средновековно еретическо учение: то се появява след втората половина на X в. в България, наследява по-стари или съвременни му дуалистически ереси и религии (гностицизъм, манихейство, масалианство, павликянство), противопоставяйки се на официалната доктрина на Църквата. Докато ортодоксията твърди, че целият видим и невидим свят е творение на Бога, дуалистите настояват, че невидимият свят и човешката душа са Божие творение, а целият материален свят е дело на демиурга (Сатаната). 

 Малкото извори за тази средновековна дуалистична ерес са най-вече антибогомилски. Още по-малко са запазените еретически писания, което не позволява по-сериозен анализ на космологията, догматиката, литургичната практика на богомилските общности. Негативното отношение на ортодоксалните автори към еретиците води до преиначаване, а и непознаване на противника. Прочитът на ереста през старобългарски, гръцки и латински антибогомилски извори понякога дава като резултат изказването на спорни, дори фантастични хипотези.

 – Добре, а кога се възражда интересът към богомилството? 

– Интересът към богомилството се възражда през втората половина на XIX в., а това до голяма степен е свързано с откриването на известната Беседа против богомилите на старобългарския полемист Презвитер Козма, творил по всяка вероятност в края на X в. по времето на цар Петър или след неговата смърт – преди или по време на унищожаването на Преслав от дружините на киевския княз Светослав и войските на Йоан Цимисхий (971 г.). 

Първото издание на Беседата е направено в Загреб от хърватския учен Иван Кукулевич-Саксински през 1857 г. Няколко години по-късно се появява ново издание на текста в руското списание „Православный собеседник“. Пак през XIX – началото на XX в. са издадени и коментирани много гръцки и латински извори за ереста, напр. Посланието на Константинополския патриарх Теофилакт до българския цар Петър, едно полемично слово на монаха Евтимий от манастира Перивлепта от първата половина на XI в., Паноплия догматика (Догматическо всеоръжие) на византийския писател Евтимий Зигавин и др. Оттогава, чак до днес продължават спорове за това, доколко е оригинално богомилството и какви са евентуалните влияния на други, по-стари дуалистични ереси върху него; действителна личност ли е бил поп Богомил; къде е възникнало богомилството; какви са били възгледите на богомилите за света и човека, как е изглеждала литургичната практика на еретиците. Още тогава – през втората половина на XIX в., се появяват и няколко непримирими една към друга концепции, свързани както с идеологическите пристрастия на отделни учени, така и с опитите на зараждащите се по това време балкански национализми да обосноват претенциите си към отделни територии на полуострова. Много често изписаните монографии и научни статии така променят малкото сигурни факти за богомилството, че наистина го превръщат в мит. Удобен мит, помагащ в инструментализирането на миналото. Или казано другояче: нагоденото към актуални политически и идеологически модели минало изгражда национална идентичност. Особено там, където формирането на идентичността е исторически „закъсняло“ спрямо други по-близки или по-далечни държави. Например на Балканите. 

– Ще ви задам един въпрос, който би учудил доста българи, които уж знаем всичко за богомилството: какъв е неговият генезис, къде е възникнало то? 

 – Прав сте, това е въпрос, който би учудил българина, но не е така в чуждоезичната научна литература. Ние сме свикнали да разглеждаме богомилството като чисто българска ерес, възникнала по времето на цар Петър по преславските краища. Имало е и има опити да се докаже например, че то възникнало в Азия, в малоазийските провинции на Византия или в Македония. Към този спорен възглед се придържат в по-ново време македонските историци, въпреки че и някои от по-старите български учени, като например Юрдан Трифунов, твърдят, че Презвитер Козма пише беседата си в Македония, разбирана естествено като неделима част от територията на Първо българско царство. 

– Според Вас нагаждането на известните факти за богомилството към нуждите на актуалната политика води към създаването на митове? 

– Да, например на мита за „доброто“ богомилство. Този мит също е продукт на XIX в., повлиян от руското славянофилство и хърватския илиризъм. За руските славянофили богомилството е протест срещу феодалните порядки и опит за връщане към славянското родово общество. Но не по-малко активен от руския панславизъм е хърватският илиризъм, по-дискретно или по-явно подкрепян от Австро-Унгария. 

Може би най-известното съчинение за богомилството е издадената през 1869–1870 г. монография на хърватския католически свещеник Франьо Рачки Богомили и патарени, един всъщност доста сполучлив опит за проследяване на връзката между българските еретици и т.нар. „патарени“. Имат се предвид членовете на отричаната както от православната, така и от католическата църква босненска сектантска религиозна общност. 

В Средновековието тя се опитва да изгради народностна църква в непрекъсната борба с християнския Изток, а така също и с християнския Запад. Бихме очаквали, че Ф. Рачки като католически прелат ще осъди възгледите и на богомили и патарени. И той го прави, но някъде зад текста личи положителното му отношение към богомили и патарени: да, еретици са, но наши, славянски еретици… 

Не е излишно да се спомене, че концепцията на Ф. Рачки е отхвърлена както от сръбските, така и от хърватските учени, които спорят помежду си, но се обединяват срещу всякакъв опит да се докажат връзките на българските богомили със сръбските бабуни (така са били наричани богомилите в средновековна Сърбия) или с босненските патарени. 

– Какви други интерпретации има за богомилството? Имаше време, когато на преден план се поставяше класово-социалната интерпретация, та актуална ли е още? 

– Ще стане дума и за нея. Но първо да обърнем внимание на религиозно-националистическата интерпретация на богомилството. Това е мит, свързан с териториални спорове между хърватските и сръбски националистически елити. Чия е Босна? Сръбска или хърватска? Хърватските учени твърдят, че е хърватска, и разбира се, католическа, а сърбите – сръбска и православна. И двете страни се опитват да омаловажат значението на Босненската църква и отричат (напълно или частично) еретически, богомилски влияния върху нея. 

Особено ако трябва да признаят, както вече споменах, че тези влияния идват от България. Интересно е, че тези спорове се актуализират в най-ново време – след разпадането на Титова Югославия. За класово-социална интерпретация на богомилството няма какво да говорим, по-възрастните поколения я познават добре: богомилството е израз на класовата борба през Средновековието срещу феодалите и Църквата. В България този мит се появява още в края на XIX в. – началото на XX в. 

Подобни твърдения се появяват за пръв път в брошурата на Димитър Благоев Принос към историята на социализма в България, София 1906, но е наложен окончателно благодарение на „помощта“ на съветската историография непосредствено след Втората световна война (Николай Державин, Генадий Литаврин и др.). 

Проблемът е, че тази вулгарно-марксистка интерпретация не е само руска или българска, тя прониква и в някои сръбски, хърватски и македонски изследвани от 50-те – 60-те години на XX в.  
– Така стигаме до Македония, нали? Има ли „македонско богомилство“? 

– Да, разбира се, време беше… Изследователите от XIX и първата половина на XX в. споменават за Македония като територия, откъдето (заедно със сръбските земи) българското богомилство прониква в Босна и Херцеговина, а оттам – в Италия и в Южна Франция. Няма „македонско богомилство“. Друг е въпросът, че най-вече сръбските учени неохотно пишат за „българската връзка“ и се стараят да омаловажат влиянието ѝ върху сръбските бабуни или босненските патарени. Нещата се променят след Втората световна война, когато започва процесът на изграждане на „македонската нация“, в който започва масово и безочливо крадене на българска история: т.е. онова търсене на национална идентичност за сметка на съседите, за която вече споменах, и в което славянофилските и вулгарно-марксистки химери за добрите, вече „македонски“ и класово осъзнати богомили играят важна роля. 

 През 1949 г., излиза монографията на акад. Драган Ташковски Македонското движение, която е интересна смес от славянофилски утопии, марксистки клишета и безпардонно изкривяване на исторически извори и факти в националистичен дух. 

Според Д. Ташковски македонците през IX в. си живеели най-прекрасно в славянски родово-общински отношения. Българският цар Борис обаче окупирал Македония, насилствено въвел християнството и изпратил св. Климент Охридски да го насажда сред добрите македонци. Когато отишъл в Охрид обаче, св. Климент застанал на страната на македонците и се противопоставил на българските окупатори. В този протест взели участие и тамошните богомили (какви богомили по времето на св. Борис и св. Климент?), на чиято страна застанал светецът! 

Св. Климент Охридски според концепцията на Д. Ташковски се оказва богомил. Без коментар! Невероятните, фантастични догадки са всъщност и опит да се свърже средновековната със съвременната история: княз Борис I е окупатор на Македония, подобно на Борис III… Този мит дълго се експлоатира от скопските учени, чак до края на 70-те години на XX в., когато Вера Антич в съавторство с един добър белградски византолог – Драголюб Драгойлович смекчават донякъде славянофилско-марксистките клишета на Д. Ташковски в публикацията Богомилството в средновековните исторически извори. Но само донякъде: основният патос за богомилството като феномен на македонската история и култура остава. Тези изопачени, неверни интерпретации продължават до днес: можем да ги открием в публикациите на Мая Ангелоска-Панова (Богомилството во духовната култура на Македониjа, Скопjе 2004) или на Илия Велев. 

Ето един цитат от статията на Велев от Македонската енциклопедия: „богомилството е обществено и религиозно-дуалистическо движение от периода между X–XV в,. което от територията на Македония се разширява към Византия и другите южнославянски страни… 

Антибогомилската духовна и политическа идеология на Византия се превърнала в благоприятен повод за цар Самуил да включи богомилите в своята духовна стратегия против византийския централизъм.“ И тук бих добавил: без коментар! Преди две-три години И. Велев преведе на „македонски“ и беседата на Презвитер Козма. 

Не съм чел още превода, но ако съдя по статията от македонската енциклопедия мога да си представя внушенията в тази публикация. 

– Типично по балкански са и тези „страсти“ около богомилството, нали? В които, както разбирам, има повече публицистика, а по-малко наука, не е ли така? 

– Така е. В момента подготвям един по-дълъг текст за някои от митовете, около които са изписани огромно количество научни студии от балкански или руски автори. Подчертавам научни, а не публицистични, мистикообразни или научно-популярни писания на теософи, адепти на източни учения, „свободни християни“ и откровени мошеници. Същността на богомилството е съзнателно изкривявана от поколения учени. 

Струва ми се, че идва времето за един нов, доколкото е възможно обективен сравнителен прочит на достъпните извори, който би демитологизирал това не особено оригинално учение, изиграло своята роля в средновековната история на Европа. И няколко думи като заключение: не бих искал читателите да останат с впечатление, че критиката ми е насочена само към чужди учени. 

Не по-малко фантастични страници са изписани и от български учени – особено в по-ново време. Бих искал да пожелая на бъдещите изследователи на темата по-внимателен прочит на изворите и повече умереност в твърденията. Богомилството не е „уникална българска религия“. Да, това е еретическо движение, възникнало в България, но то не е изключително – нито като догматика, нито като социална доктрина, нито като паневропейски феномен. Национална идентичност не се изгражда върху фалш, колкото и добронамерен да е той.

0 коментара:

Публикуване на коментар

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2020