Солун има място в колективната и историческа памет на българите

вторник, 1 декември 2020 г.

За участието на българите в политическия, икономическия и обществения живот на османския Солун, за българското историческо присъствие в голямото егейско пристанище и за нашата представа за града в миналото и днес с доц. дин Юра Константинова разговаря журналистът Костадин Филипов 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2020, бр. 11

Юра Константинова е доктор на науките и доцент в Института за балканистика с Център по тракология към Българска академия на науките. Тя е специалист по история на Гърция и българо-гръцките отношения през XIX – XXI в. Академичните ѝ интереси са свързани с късния османски и пост-османския период, формирането на българската нация, история на идеите и социалната история. През последните години тя проучва методите на дигиталната хуманитаристика с акцент върху съхранението и представянето на българското културно-историческо наследство. Автор е на три монографии, повече от 50 студии и статии, редактор и съставител на няколко колективни научни издания, ръководител и участник в български и чуждестранни научни проекти. 

– Доц. Константинова, в навечерието на Деня на народните будители Вашият труд „Българите в османския Солун“ получи наградата на БАН. За какво се присъжда тя и защо изследването Ви е насочено към периода на „османския Солун“? 

– Книгата ми „Българите в османския Солун“ е отличена с грамота на Българска академия на науките като монография с национално значение, т.е. за значим принос към българската наука. 

Това признание се дължи и на колегите ми от Научния съвет на Института за балканистика с Център по тракология към БАН, които номинираха изследването ми за това отличие. Безспорно за него допринесе и значимостта на темата, на която е посветена книгата. Тя е първото цялостно изследване на участието на българите в политическия, икономическия и обществения живот на османския Солун и акцентира върху мястото на града в колективната и историческата памет на българската нация. 

Монографията безапелационно доказва българското историческо присъствие в голямото егейско пристанище, предлага различна перспектива към историята на българо-гръцките взаимоотношения и позволява на потомците на солунски фамилии да приемат болезненото си минало и да се помирят с него. Смятам, че книгата е представителна за балканистичните изследвания в Българска академия на науките, защото запълва празноти в историята на един от най-значимите балкански градове, поставя акцент върху постиженията на българската нация, откроявайки я сред пъстрото многообразие на солунското население, и допринася за по-доброто разбиране на общото минало на региона, което е задължително, за да имат народите му споделено бъдеще. 

– Според някои учени по това време, което Вие разглеждате, в Солун са живеели около десет хиляди българи? Вие посочвате друга цифра – около 4 500. На какво се дължи тази разлика в оценките? 

– Най-подробни сведения за броя на българите в Солун дава статистиката, съставена през 1907 г. от четиримата действащи енорийски свещеници – Георги Мандичев, Христо поп Георгиев, Христо Шумаров и Димитър Амов – ръководещи трите екзархийски енории в града. Данните от нея се пазят във фонда на Българската екзархия в Централния държавен архив и са подробно анализирани от колегата Йордан Желев. Според тях в екзархийските енории в Солун живеят общо 3275 души. 

Очевидно тази бройка не е съвсем точна, наймалкото защото показва 565 души по-малко спрямо екзархийските данни от 1905 г. Все пак тя е близка до статистиката, изготвена от Йордан Иванов в периода 1910–1911 г. Според нея българите екзархисти в Солун са 4309, българите патриаршисти – 4455, българите униати – 250 и българи протестанти – 50. 

Така Й. Иванов получава общ брой от 9064 българи, живущи в града, което е близко до обобщената цифра от десет хиляди българи, за които обичайно говори българската историография. Трябва обаче да имаме предвид, че българският етнически произход на хората, останали в духовното ведомство на Вселенската патриаршия, не ги прави автоматично част от българската нация. През следващите години те се самоопределят национално и част от тях стават членове на гръцката национална общност в града. 

– Има ли „български квартал“ в Солун по това време или българите са разпръснати по целия град? Затворена в себе си ли е българската общност или е толерантна към останалите общности в града? 

– Според сведенията на посоченото преброяване най-голяма е екзархийската енория на църквата „Св. св. Кирил и Методий“ в централната част на града със свещеник Христо Шумаров. Тя се състои от 144 къщи, в които живеят 1114 души, сред които личат много познати имена – Насте Стоянов, Спиро Ризов, братя Митровски и др. 

Другата голяма българска енория е в кварталите Пирги (Екзохи) и Трансваал, където в началото на ХХ в. започва строежът на църквата „Св. Георги“. Този квартал се оформя, след като през 1889 г. е разрушена източната крепостна стена на града и в създадената нова част се заселват новопристигащи работници, които търсят препитание в близките фабрики. 

В този по-чист квартал на града и особено в луксозните му части край морето са вилите и на богатите български предприемачи – Хаджимишеви, Ризови, Шавкулови, Весови, Попалексови и на митрополит Герасим Струмишки. Паството на свещеник Христо поп Георгиев в тази част на града се състои от 126 къщи, в които се помещават 800 души. 

Енорията, ръководена от свещеник Георги Мандичев, вероятно се намира във Вардарската махала около църквата „Св. Димитър“ и се състои от 80 къщи с общо 705 души. Свещеник Димитър Амов се грижи за 62 къщи, населявани от 656 души. Ако вземем предвид, че той служи в църквата „Св. Димитър“, е вероятно пасомите му да са в Кукушката махала. Тези две махали се оформят в най-западните части на града, около Вардарската порта, и се увеличават значително в последните десетилетия на XIX в. след разрушаването на западната крепостна стена, изграждането на железопътна гара и пресушаването на съществуващите в този район блата. 

– Винаги, когато стане дума за Солун в този период, отбелязваме Солунската българска мъжка гимназия като символ на стремежа на българите към просвета и образование? Има ли други училища и как гледат местните османски власти на българските учебни заведения? 

– Най-старото българско начално училище в Солун е Централното, в което учат предимно децата на български търговци. То се помещава в близост до гимназиите и в него ученичките от девическата гимназия взимат практическите си уроци. От 1883/1884 г. училището има 4 отделения и забавачка с общо 3-ма преподаватели. Негов патрон е св. Климент, а през 1890 г., когато преподавателите в него стават вече четирима, то е обявено за образцово. В края на 1908 г. в сградата му е открит и стопански курс. 

През 1910 г. училищното настоятелство решава да открие едно отделение и забавачка в махалата Чауш манастир, защото тя е много отдалечена от сградата на централното училище. През учебната 1883/1884 г. отваря врати т.нар. Вардарско или Вардарско-капийско училище. То се намира в западните части на града около Вардарската порта и от края на 80-те години се помещава в дървено здание до българската църква „Св. Димитър“. От учебната 1893/1894 г. то има 4 отделения и се посещава и от деца, живеещи в отдалечената на близо половин час път Кукушка махала. 

В нея едва през ноември 1905 г. се отваря училище, известно като Чаирско. Това училище се развива много бързо, предвид наплива на българско население в този район на града. През учебната 1911/1912 г. неговите 4 отделения и забавачка се помещават в нова голяма сграда и се посещават от общо 216 деца. През учебната 1895/1896 г. е отворено трето българско училище в най-източната част на града – квартала Пирги. Към края на първото десетилетие на ХХ в. това училище става известно като „Св. Борис“. През 1909 г. в съседния източен квартал на града Трансваал, където живеят около 80 български семейства, се открива пето начално училище с едно отделение и забавачка. Общо преди Балканските войни българските начални училища в града се посещават от близо 600 деца годишно. Те се издържат смесено от Българската църковна община в Солун и от Българската екзархия. 

За разлика от началните училища българските гимназии на територията на Османската империя се издържат изцяло от Българската екзархия, която дава заплатите на учителите, поддържа сградите и отпуска стипендии на нуждаещи се ученици. Непосредствено преди Балканските войни в Солун функционират вече три български гимназии – мъжка, девическа и търговска, в които повече от 50 учители преподават общо на около 600 девойки и младежи. Изцяло българчета са учениците на Българската католическа семинария, в която ежегодно се обучават между 40 и 60 момчета, както и на американското земеделско училище, в което между 1903 г. и 1913 г. учат по 30–50 деца. 

– Има ли учители от другите общности в българските училища и обратното, преподават ли българи в другите учебни заведения в Солун? 

– Огромното мнозинство от учителите в българските училища в Солун са българи. До средата на 80-те години на XIX в. сред гимназиалните учители преобладават руските възпитаници, но през 90-те години на XIX в. тази тенденция се променя и те са заменени от завършили висше образование в западноевропейски висши училища. В началото на ХХ в. най-много стават випускници на Висшето училище в София. 

Заедно с тях в българските гимназии в града преподават французи, поданици на Австро-Унгария от различни националности, италианци и турци. Известно е, че Антон Димитров води часове по български език в турската гимназия (Идадие) в Солун, където учениците освен задължителния френски език трябва да изберат и втори чужд език между български и гръцки. В тази турска гимназия, както и в Юридическото училище в Солун, учат българчета, стипендианти на османската държава и на Екзархията. Разбира се, български деца учат и във френските гимназии в града. 

– Какъв е професионалният профил на българите – занаятчии, търговци, земеделци или нещо друго? 

– Най-голямата българска професионална общност в Солун е тази на занаятчиите, сред които преобладават дюлгерите (строители, зидари) – повече от 200 души, основно преселници от Дебърско, заселени главно в централната част на града и в квартала Пирги. Видима е и групата на българите, заети с производство на различни облекла. Около 60 са производителите на различни видове обувки (кондурджии, налъмджии, опинчари, папукчии и др.) и още приблизително толкова произвеждат дрехи (шивачи, шивачки, модисти). Към тази категория трябва да се причислят занаятчиите, заети с обработка на кожи и производство на кожени изделия. Освен работещите в сферата на производство на храни и облекла, българи се занимават с металообработка, грънчарство, превози и други по-малко разпространени професии. 

Най-бедната част на българската общност се състои от надничари и общи работници (близо 200), както и от слуги/ слугини в частни домове и обществени заведения. На прехода между двете столетия в Солун значително се увеличават средните търговци, прекупвачи и посредници, назовавани често с общото име комисионери. 

В доклада си от 1897 г. българският търговски агент (впоследствие консул и генерален консул) Атанас Шопов посочва 24 такива, а според екзархийското преброяване от 1907 г. те са вече 57. Сред тях се открояват родовете Хаджимишеви, Шавкулови, Попстефанови, Весови, Дамянпетрови, както и единствените български банкери в града – братята Дамян и Йосиф Кондови. Разбира се, не можем да говорим за българската общност в Солун, без да отбележим представителите на интелигенцията – учители, свещеници, лекари, журналисти. 

– Неформалното, пък и формалното лидерство е много важно за хомогенността на етническите общност, нали? Кои са лидерите сред българите, каква е тяхната характеристика? 

– Според административната рамка на Османската империя наред с духовните си функции Българската екзархия притежава и административни пълномощия, които осъществява чрез българските общини. Българската солунска община обаче е слаба, поради което Екзархията създава смесена система, запазвайки основните принципи на функциониране на институцията. Според тази система българската община се ръководи от духовно лице, а в състава ѝ влизат граждани и учители.

– Солун винаги е бил притегателен център за мнозина българи и в миналото, а и днес. Дали имате наблюдения за българската представа за Солун в миналото и днес? Има ли разлика и ако е така, на какво се дължи тя? 

– Безспорно горчивината от загубата – на дома, младостта, любовта, идеалите – доминира паметта за Солун на поне две поколения българи, свързани с града. Първите бежанци от османска Македония, които идват в България в края на XIX и началото на XX в., искат непременно да се завърнат в родните си места. За това поколение Солун е най-големият политически, икономически, културен и революционен център на Македония и като такъв трябва да бъде част от българската държава. 

Военните загуби, които България претърпява през ХХ в., променят връзката на българите с града от географска в духовна. Именно в този смисъл тя се вплита в празничната символика на Деня на славянската писменост и култура, включва в себе си гордостта от успехите на българското образование от края на XIX и началото на XX в. и доминира обществените представи в епохата на социализма. Премълчаването на определени моменти от историята, които се оказват неудобни в дадена политическа конюнктура, не е изход за семействата, родово свързани със Солун или с драматичните политически събития, повлияли съдбата на българите в османска Македония. 

Тъкмо напротив – мълчанието подсилва емоцията и след 1989 г. се забелязва връщане към темите за солунските атентатори, Вартоломеевата нощ в Солун, концлагерите на о. Трикери и в по-общ план за насилието като част от националната борба и загубата на родния дом. Произведенията на тези теми са най-често дело на наследници на бежанци, които чрез тях възкресяват родовата памет, търсят самопознание и конструиране на връзката минало – бъдеще. 

За по-голяма част от българското общество днес връзката със Солун е лишена от негативен емоционален заряд, а градът устойчиво се свързва със създателите на славянската азбука и с революционните борби на българите. – През последните месеци България и страните около нас живеем в условията на пандемията от коронавирус. Как са се справяли българите в Солун с епидемиите, имало ли е такива, били ли са съпричастни към общите усилия на солунчани? – 

Епидемии се побеждават само със съвместни усилия на всички отговорни институции, които трябва да предприемат мерки за опазване на общественото здраве. Това е разбрано и приложено от българските общинари, лекари и учители в Солун, когато през 1909 г. в града се появява едра шарка. Тази заразна вирусна болест се разпространява най-често чрез пръски или заразени предмети и причинява смъртта на близо половината от заразените. Още при първите слухове за появата ѝ в Солун д-р Владимир Руменов публикува обширна статия, в която описва подробно симптомите на болестта и мерките, които трябва да се вземат, за да се спре разпространението ѝ – изолиране на болния и ваксиниране на близките му. 

Безспорният професионализъм на завършилия в Москва доктор обаче се сблъсква с консервативното, суеверно и лишено от елементарна здравна култура българско общество в града, което се стреми да прикрие от съседи и познати появата на заразното заболяване. Поради това се налагат комбинирани действия на общината, лекарите и управителите на средните училища в града, които започват организирана борба срещу върлуващата едра шарка. Спрени са занятията във всички български училища и е обявено, че в тях ще се приемат само ваксинирани деца. 

Предвидена е всеобща реваксинация на българите в града, повторни прегледи, които да установят дали тя е била успешна и безплатно ваксиниране на бедните граждани. Забранено е влизането в къщи, където има заболели, а също и раздаването на храна от такива къщи. Населението се задължава да вземе всички нужни хигиенни мерки в случай на заболял в семейството – да съобщи в общината, да извари дрехите му, да вароса къщата и т.н. Подобна съвместна акция на османските власти, българските институции и лекари е проведена и през 1911 г., когато в града избухва холерна епидемия. Взетите бързи, решителни и съвместни мерки успяват да ликвидират заразата за по-малко от два месеца.



0 коментара:

Публикуване на коментар

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2020