Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 1.
Поет, сатирик, обществен и културен деец, председател на
Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК). Потомък на стар възрожденски високо
просветен род. Син на Никола Михайловски и племенник на Иларион Макариополски.
Учи в Елена, В. Търново, завършва Френския султански лицей в Цариград (1872).
Учител в българското училище в Дойран (1872–1874). През 1875–1877 г. следва
право в Екс ан Прованс, Франция, но при започването на Руско-турската
освободителна война се завръща в България. Съдия и адвокат в Свищов (1878–1879),
Търново, Пловдив и София (1879–1880).
Издава с Павел Висковски в. „Софиянец“
(1879) и е главен редактор на в. „Народний глас“ в Пловдив (1880). Продължава
образованието си в Екс ан Прованс и през 1883 г. е дипломиран юрист. Работи като
учител по френски език, адвокат, съдия и висш чиновник в София. Извънреден
преподавател по френски език в Юридическия факултет (1892–1894) и в
Историко-филологическия факултет (1897–1899), доцент по всеобща литературна
история (1895–1899) във Висшето училище в София.
Действителен член е от 1898 г.
на Българското книжовно дружество (дн. БАН). Деен участник в
обществено-политическия живот и националноосвободителното движение на българите,
останали извън пределите на страната след 1878 г. На VIII конгрес (1901) на
легалната Македоно-одринската организация в България е избран за председател на
ВМОК с подпредседател генерал Иван Цончев. Преизбран е за председател на
следващите конгреси – IX (1901) и X (1902).
Една от големите акции на ВМОК
Михайловски – Цончев е организирането на Горноджумайското въстание (1902).
Предприема обиколка из европейските столици, среща се с влиятелни личности,
изнася беседи за запознаване на чуждестранното обществено мнение с македонския
въпрос. Със същата цел издава на френски език брошурата „Pro Macedonia“. Ст.
Михайловски е народен представител в 3-то (Велико) Народно събрание (1886–1887),
в 8-то ОНС (1894–1896) и 13-то ОНС (1903–1908). Заради статията „Потайностите на
българския дворец“ (в. „Ден“, 1904 г.), насочена срещу княз Фердинанд, е осъден
условно.
През 1905 г. прекратява обществената си активност. Литературната си
дейност започва през 1872 г. Печата в „Периодическо списание на БКД“, сп.
„Мисъл“ и в. „Ден“. Творчеството му е жанрово разнообразно: басни, епиграми,
афоризми, пародии, поеми, драми. Басните му „Орел и охлюв“, „Бухал и светулка“ и
др. са класически образци в българската литература. Автор на „Книга за
българския народ“ (1897) и на един от най-светлите химни за българската просвета
и култура – „Кирил и Методий“ („Върви, народе, възродени...“).
0 коментара:
Публикуване на коментар