Толкова ли сме глупави или сме наивни романтици?

сряда, 22 септември 2021 г.

Докато чакат правителство у нас, в Скопие активно сондират почвата за неприемливи идеи
 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 9

Напоследък все по-често се улавям, че се изправям пред въпроса: ние в България ли сме такива безнадеждни романтични наивници или край Вардар ни смятат за окончателно оглупели, та ни пробутват различни номера, на които се хващаме като ожаднели и огладнели пустинни пътници. То, че романтизмът ни по нашите братя и братовчеди оттатък границата май повече ни пречи да правим трезви преценки, е вярно, но и това, че на нас в Скопие гледат като на хора, на които могат да пробутват елементарни балкански тарикатлъци от най-долен кръчмарски тип, също е истина. 

Дори се стигна дотам, на регионален форум в Блед неотдавна премиерът на Албания Еди Рама да „препоръча“ на президента ни Румен Радев в България да не се правим толкова на европейци и че е дошло времето да станем „балканци“. И това изказване на Рама да бъде посрещнато с овации от останалите участници в проявата, всички те от района на Западните Балкани. Да, в случая става за „предложение“, идващо от албански премиер, не от политическия елит или администрацията в Скопие. 

Но то, по мое убеждение, отразява дълбоко вкорененото виждане на политиците и държавниците от нашето непосредствено съседство, че членството на всяка една страна от района в Европейския съюз или НАТО, но преди всичко в ЕС, може да се реализира не чрез изпълнение на критериите, заложени във важни и основополагащи документи на Съюза. Както ми подхвърли един приятел, сега видна политическа фигура в Скопие – кой ще ти гледа стандарти и критерии, дай да намерим един-двама еврокомисари да ни бутат и сме вътре. 

Ще ги поизлъжем тук, ще ги преметнем някъде там, те ще си затворят очите на трето място срещу съответните компенсации и работата ще стане. И знаете ли кое е най-интересното? За това свое „виждане“, превърнато в дипломатически и политическа практика, имат пример, който искат да следват. Това, представете си, била България, нашата родна мила страна, както се пее в песента. 

Писал съм многократно, изговарял съм го публично още повече: в Скопие и досега упорито смятат, че през 2007 г. България незаслужено е станала член на ЕС, че е била недостатъчно подготвена, че не е изпълнила всички стандарти и изисквания за приема, за разлика от Република Македония тогава, която била лидер по пътя за европейската интеграция от района. Даже директно съм чувал да ми казват, че България е взела мястото на Република Македония и че ако би станало обратното, днес не гражданите на Република Северна Македония ще се борят да получат българско гражданство, а щяло да бъде обратното – ние да тичаме в Скопие и да висим пред тамошните институции, да ровим в старите семейни архиви, ако имаме разбира се такива, да търсим македонски произход, да подписваме клетвени декларация за македонското си самосъзнание и всичко останало, за да получим паспорт и лична карта на граждани на Република Северна Македония. 

 И да търсим приятели и познати, които да ни помогнат да ускорим процедурата по придобиването на гражданство на РСМ, както сега правят много мои роднини, приятели, колеги и познати, които или те самите, или техни деца и внуци вече са събрали и подали документи за българско гражданство. Онзи ден ми звъня един приятел, в чиято миялна някога като кореспондент в Скопие си миех служебната кола. Поради пандемията и строгите ограничения за пътуване дъщеря му пропуснала определения ѝ „термин“ за първото интервю в София и сега баща ѝ, моят приятел, пита нямам ли връзки това да стане в посолството в Скопие. 

Или каквото и да е друго, само пакетът документи на дъщеря му да върви напред в процедурата. Имала български произход, баба ѝ, майката на приятеля, била българка, та така де... И за всичко това не било необходимо да се изпълняват критерии и стандарти, а е бил нужен политически елит, който да създаде представа за страната ни, която да заблуди европейските институции и техните ръководители. Казано най-простичко, въпросният балкански маниер, за който бленуват наоколо, е да излъжеш и измамиш и да се представиш за такъв, какъвто не си. И ако това е имал предвид Еди Рама, жалко за него и за дългите години, прекарани във Франция в ролята му на художник и интелектуалец преди да се върне в Албания и да стане лидер на социалистите и кмет на Тирана. 

Да хвърлим едно око и към нашите братя и братовчеди край Вардар. В изпълнение на задълженията от Преспанския договор с Атина от 17 юни 2018 г. от 1 август тази година започна подновяването на личните документи на гражданите в нашата югозападна съседка. И на всеки от тях пише изрично, че тяхното гражданство е от Република Северна Македония. Гратисният период за необходимото технологично време изтече и промяната започна. Някак си не обърнахме внимание, че точно около този ден в Скопие пристигна министърът на външните работи на Гърция Никос Дедиас. Случайно съвпадение или не, според мен напротив, съвсем преднамерено. Още повече, че няколко дни преди визитата в Скопие от гръцкото външно министерство публикуваха съобщение, че Дедиас отива край Вардар, за да провери как върви изпълнението на Споразумението от Преспа. 

Така и стана. Дедиас отиде на място, видя непосредствено какво е извършено и каза на домакините в очите каквото имаше да каже. И представете си, никой от иначе много пиперлиите домакини не реагира на това, че шеф на дипломацията на една съседна държава иска да му рапортуват като първокласници какво са успели да свършат, а и да се извинят за това, което не са успели да направят през трите години от подписването на Договора. Но любопитното е друго и май трябва да се учим от него. Преспанският договор между Скопие и Атина бе дело на предишните управляващи в Гърция от партията Сириза с премиер Алексис Ципрас. След подписването му опозиционната тогава партия Нова демокрация на Константинос Мицотакис критикуваше документа, вкара го в предизборната си реторика и дори се заканваше да го ревизира. 

 Когато Нова демокрация спечели изборите и Мицотакис стана премиер, наистина се стигна до „ревизия“, но не на съдържанието на Договора, а на изпълнението му от „втората страна“, както бе обозначена Република Македония в споразумението. И ето, външният министър на премиера Мицотакис Никос Дедиас отиде в Скопие, бе посрещнат ласкаво и умилително, а той демагогски препоръча на местните политически величия да се „държат“ до Гърция и така няма да имат проблеми с евроинтеграцията. Нещо такова. А аз се опитвам да си представя какво би станало, ако български министър на външните работи бе оповестил публично и предварително подобно намерение по отношение реализацията на нашия Договор за добросъседство и приятелство, каква буря от възмущение би избухнала в обществото и в медиите в Скопие, какви намеци и открити обиди биха били хвърлени срещу България, какви исторически реминсценции биха били завъртени, коя от коя по-гадна и кална. Но това е Гърция, уважаеми читатели, очите на политическия елит в Северна Македония винаги са били вперени ако не в Белград, към Атина, а може и към двете столици едновременно. А България – какво? 

България ще продължи да се къпе в своята романтична представа за братята и братовчедите оттатък границата, ще си къса ризите за всяко посегателство към паметта на стари и нови герои и жертви, дадени на земята македонска, и ще се чуди защо уж най-близките ни хора са толкова остри към нас. И понеже сме в месец септември, и понеже съвсем наскоро имахме отново повод да си припомним за трагедията в Охридското езеро, при която загинаха 15 (петнадесет) български граждани пак, за пореден път си зададохме въпроса: каква би била реакцията на местните власти, ако загиналите бяха граждани на друга държава, а не на България. Да влезем в контекста на всичко написано дотук и да кажем – а ако бяха гърци? Толкова ли лицемерно и високомерно щеше да се отнесе правителството на Никола Груевски към виновните за катастрофата на 5 септември 2009 г., събота, ако намерилите смъртта си във тихите води на езерото бяха не български пенсионери, а гръцки такива, или сръбски, или от някоя друга държава, но членка на ЕС? Много, ама много се съмнявам. 

И за да бъде иронията още по-пълна, тъкмо около дните на годишнината от трагедията някой „неизвестен извършител“ бе осквернил паметника на 15-те загинали български граждани. Реакцията на официалните власти в Скопие бе, че това е „изолиран случай“. Добре, днес изолиран случай с паленето на българско знаме, утре изолиран случай с държавния ни флаг и пилона пред сградата на българското Генерално консулство в Битоля, по-нататък изолиран случай с паметника на жертвите в Охрид, много изолация, много нещо, бе, приятели от Скопие. Иначе премиерът Зоран Заев продължава да играе на „тука има-тука няма“, когато става дума за правата на българите в РСМ. Първо подхвърли, че както държавата се грижи за правата на другите малцинства в Република Северна Македония, така ще се грижи и за „българското малцинство“. Дали разбра, че е сбъркал или не, или просто такава му е „играта“, но по повод юбилейната годишнина от провъзгласяването на независимостта на Република Македония, освен записаните в Конституцията етнически общности, той поздрави и българите, черногорците и хърватите, които живеят на територията на страната. Доста хора у нас побързаха да изразят радост от подобно споменаване, но ми се струва, че вкарването на българите в пакет с черногорци и хървати е просто поредната клопка, която Заев се опитва да ни заложи. 

Да, в РСМ живеят черногорци и хървати, но това са общности, които са създадени по времето на някогашна Титова Югославия. Новите им поколения сигурно са раждани в Македония, както и да се е наричала тогава тя. Познавам такива семейства, имам и приятели между тях. Но това няма нищо общо с историческото присъствие на българския корен в тази земя, с вековното му развитие и „разклоняване и разлистване“, ако може така да се каже. Едно е да си пришълец, макар и вече с установени поколенчески връзки, друго е да си наследник на изконна българска принадлежност и присъствие върху тази територия, която днес се нарича Република Северна Македония. Ето такива мисли ме мъчат за пореден път, гледайки и чувайки какво се случва в отношенията ни с братята и братовчедите край Вардар. И все се питам наистина ли сме толкова наивни в своя традиционен и неизкореним романтизъм, или пък онези оттатък границата ни имат за толкова глупави и късогледи? 

И не мога да отсека къде е „златното сечение“ между тези две позиции. Ако имате отговор, не се притеснявайте – пишете ни. 

Костадин Филипов

0 коментара:

Публикуване на коментар

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2021