Костадин Филипов: Първо се хваща рибата, а после - тиганът

ПЪРВО СЕ ХВАЩА РИБАТА, А ПОСЛЕ – ТИГАНЪТ 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2021, бр. 11

 България все още е далеч от своето ново правителство, а в Скопие вече се видяха победители в спора със София Трябваше някои от новите победители на предсрочните парламентарни избори на 14 ноември да изрекат няколко фрази за бъдещето на отношенията със Република Северна Македония, за да избухне край Вардар вълна от позитивизъм към успеха на Скопие в спора със София. 

Изведнъж отчаянието и унинието по отношение на перспективата на Северна Македония да стартира преговорен процес за членство в ЕС още тази година бе заменено от оптимизъм, дори увереност, че това наистина ще се случи. Както се казва, дойде им дюшеш на местните политици да надигнат глава в острата политическа, здравна и енергийна криза, в която е затънала страната, и да се отърсят от тревожните усещания за кьорсокак след резултатите от местните избори в края на октомври. Това чувство на безнадеждност се подсили от оттеглената оставка от премиера Зоран Заев, от неуспешния вот на недоверие, внесен от опозицията, от цялата атмосфера на подозрителност и интригантство, която съпровождаше парламентарната процедура. 

Въпросът пред държавата Република Северна Македония: „А сега накъде и как?“ се изправи с цялата си тежест и отговорност пред политическия елит в Скопие, който вероятно съзнава, че основната вина за това безпътно състояние на страната е тъкмо негова и най-вече негова. Да бъдем искрени – през цялата година очакването за промяна на българската позиция за старта на преговорния процес за членство на Северна Македония в ЕС се основаваше на изборните резултати в България. Дали ще се запази досегашното статукво в Народното събрание с лидерската роля на ГЕРБ и участието на ВМРО, както беше досега, или ще има някаква промяна? И ако има такава, каквато сочеха протестите от миналата година, в каква посока ще бъде тя? Ще поемат ли управлението на България хора, които по-лесно биха могли да бъдат убедени, че Северна Македония няма намерение да отстъпва нито сантиметър от своята позиция, декларирана досега? И как ще се отнесе евентуалното ново правителство под Витоша към натиска, който идва от страна на международния фактор, България да се откаже от своето твърдо становище и да вдигне бариерата така, че Северна Македония, а и Албания, да получат старт на преговорния процес още в рамките на словенското председателство на ЕС на 14 декември? И изобщо, понеже познавам манталитета на така наречения политически елит край Вардар, а и не само на него, дълбоко в душите и умовете им истинският въпрос вероятно звучи така: след изборите в България ще можем ли да се надяваме на ново управление, което да излъжем по начина, по който сме го правили и друг път? 

С малко натиск, с малко сантименталност, с малко сълзи и сополи, фалшиви, разбира се, с малко хитрост и каквото там още е нужно. Вярно, в Скопие очакваха отговорите на тези въпроси да се получат още през април, на първите избори. Щяха да бъдат доволни – в такъв случай щеше да има достатъчно време и в рамките на португалското председателство на ЕС, а след това на словенското – братско! такова, да се потърси решение на спора със София. Но българският гласоподавател реши друго, партиите не се разбраха и насрочиха изборите на 11 юли. Чакането на отговорите на гореспоменатите въпроси се прехвърли в лятото. 

Вярно, някои оптимисти в Скопие започнаха да бутат напред версията, че и служебното правителство в София може да вдигне „ветото“ над Северна Македония и Албания, което си беше един вид скрит призив за нарушение от страна на политиците в София на родната ни Конституция. И за какво да го правим това нарушение, за „сините честни очи“ на Зоран Заев, Стево Пендаровски и Християн Мицковски? Да не забравя и Али Ахмети. Времето течеше из политическия пясъчен часовник, а българите решиха, че още веднъж, за трети път през тази година ще отидат пред урните на 14 ноември, при това на избори за парламент и за президент. Сложна ситуация за родните избиратели, дваж по-сложна и за хората и политиците оттатък границата. 

Някак си много близо в календара се оказаха 14 и 21 ноември до 14 декември 2021 г., когато ще се събере за последен път през годината Съветът на ЕС, който може да вземе решение да даде старт на преговорния процес на Скопие и Тирана за членство. Пък дори и до 31 декември, когато приключва словенското председателство, в което бяха вложени толкова надежди и добри очаквания за „победа“. Тези, съответно 14 и 31 декември, били датите, които президентът Емануел Макрон бил дал за края на българската блокада на европейския път на Северна Македония в загадъчното писмо, което според медиите в Скопие, бил изпратил на всички френски посланици с препоръка да „работят“ в тази насока. Това е същият президент Макрон, който спря движението на Скопие и Тирана с искането методологията за преговори да се промени, че старата вече била изчерпала възможностите. 

Това е същият Макрон, който никога не е крил възраженията си против членство на Албания заради евентуалната вълна от албанци, която ще залее Франция. Не му стигат имигрантите от бившите френски колонии, днес независими държави, че и албанци… Но неговата е ясна – лидер на Европейския съюз, който през пролетта на следващата година ще се бори за втори президентски мандат начело на страната си. Този период съвпада с председателството на Съвета на ЕС, което Париж поема от 1 януари 2022 г. За да не му пречи в кампанията, Макрон иска „чисто“ председателство, в което да няма проблеми като този със старта на преговорите за членство на Албания и на Северна Македония. 

Макар че ако питате мен, тъкмо едно деблокиране на европейския път на Тирана и на Скопие в шестмесечния ротационен мандат на Париж начело на ЕС може да се окаже важен плюс в борбата на президента за още един мандат. Ако извади камъчето от обувката, което го дразни толкова по време на кампанията, може да прибави още електорална подкрепа. Бях развил в предишни текстове тази теза, която и сега ми се струва реална. Ето, онзи ден и вицепремиерът в оставка на правителството на Северна Македония Никола Димитров, отговарящ за европейските въпроси, допусна решение на спора със София да се намери през януари. Би било добре това да стане през този декември, но поради малкото време това би могло да се случи и през януари. А пък ние ще допуснем, че щом може и през януари, защо да не може и по-късно, щом императивно посоченият срок през декември ще бъде „пробит“. 

И ето, от Скопие излъчват напомпан оптимизъм от резултатите от третото гласуване за тази година за състав на Народното събрание. И започнаха да анализират изказванията на този или онзи от представителите на победилата политическа сила, дори министри взеха да редят. Хора, разберете, ако в Скопие са доволни, а те очевидно са доволни, причините са съвсем различни от тези, които доста хора у нас уплашено определиха като „предателство“. 

Причините са: първо, че ГЕРБ е втора политическа сила и че няма възможност, поне в този момент, да състави кабинет с Бойко Борисов начело и с Екатерина Захариева като външен министър. Някои от представителите на Сдруженията на българите от Северна Македония на срещата при президента Радев повториха тезата си, че България не трябва да отстъпва на Скопие, а тъкмо Захариева бе най-твърдата в защита на тази позиция. Знам мнението поне на един от участниците в тази среща, че „Захариева е най-добрият външен министър в историята на България“. 

Второ, че партията ВМРО-БНД не влезе в Народното събрание и че изборният ѝ резултат показва рязко намалено влияние при определяне на политиката на държавата по отношение на Северна Македония. Трето, и другите патриотични партии, които бяха заедно с ВМРО в Патриотичния фронт, също са навън. Новият член на парламента „Възраждане“ тепърва ще търси мястото си под парламентарното слънце, и както изглежда, ще остане извън новия формат на правителството, което се гради. А че отношенията между България и Република Северна Македония имат нужда от нормализация е повече от очевидно. В нашето Министерство на външните работи се работи по това. 

Там има хора, които знаят много добре, че в Скопие схващат решаването на спора само и единствено като отстъпка от страна на София. Компромисът край Вардар се разбира така, че Северна Македония да не отстъпи нито сантиметър от досегашната си позиция. И имат парламентарна подкрепа за подобна позиция с приемането на така наречените „червени линии“ за преговорите с България. Тази позиция бе изработена в може би най-ретроградната институция в държавата – Македонската академия на науките и изкуствата, бе внесена в Събранието от опозиционната ВМРО-ДПМНЕ, премиерът Зоран Заев я одобри и Резолюцията бе гласувана от депутатите от всички партии. Ни крачка назад, нещо такова. Така че ако някой трябва да се променя и да отстъпва, това е само България. Нищо по-различно. Би било добре новото ръководство на Министерството на външните ни работи добре да осъзнае с кого си има работа в спора. 

И преди да чертаят големи проекти за нов подход към Северна Македония да си припомнят какво в дипломацията и в международните отношения означава една държава вече втора година да няма посланик в друга, като непрекъснато обещава, но не запълва празнината. Та, знаем ли ние с кого край Вардар си имаме работа? 

 Костадин Филипов 

ПП. След като сложих точка на текста се случиха три неща – първо, в интервю за Радио бТВ по телефона на въпроса дали до 14 декември ще се намери решение на спора със Скопие, отговорих категорично „Не“. Второ, прочетох изявлението на външния министър Светлан Стоев на среща с посланиците на страните членки на ЕС у нас, с което той също смята, че няма условия за подкрепа на РСМ. (Вж. Новини за Република Северна Македония.) И трето, изгледах дебата между Румен Радев и Анастас Герджиков и видях как единственият въпрос, по който постигнаха единодушие бе, че промяна на българската позиция към Северна Македония няма да има.