Акад. Васил Николов: Истината трудно може да бъде скрита

За предстоящия археологически сезон, за най-старите доказателства за човешка цивилизация по нашите земи, за ефекта от сътрудничеството между БАН и МАНУ, за взаимоотношенията между политиката и науката и за „червените линии“ между София и Скопие с академик Васил Николов разговаря журналистът Костадин Филипов. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2022, бр. 1.

Акад. Васил Николов е роден на 31.12.1951 г. в Бяла Слатина. Завършил е специалност История с профил Археология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1976 г. През 1982 г. защитава първата си докторска дисертация. През 1991–1993 г. е стипендиант на фондация „Александър фон Хумболт“ в Института за пра- и ранна история и предноазиатска археология – Университет на Саарланд, Саарбрюкен, Германия, където подготвя втората си докторска дисертация, защитена през 1998 г. Преминал е целия си професионален път на археолог-праисторик в Националния археологически институт с музей на БАН – от 1984 г. до днес: доктор на науките е от 1998 г., а професор става през 1999 г.; през периода 1989–1999 г. е ръководител на Секция за праистория, през 1999–2003 г. е заместник-директор, а от 2003 до 2007 г. – директор на НАИМ. От 2003 до 2015 г. е председател на Научния съвет на НАИМ. През 1991 г. по съвместителство е и директор на Дирекция „Музеи и художествени галерии“ в Министерство на културата. Бил е член на Общото събрание и на Управителния съвет на БАН. От януари 2017 до януари 2021 г. е заместник-председател на Българската академия на науките. Понастоящем е съветник на председателя на БАН. През октомври 2021 г. е избран за академик на БАН. 

– Здравейте, академик Николов, от визитната Ви картичка личи, че през октомври 2021 г. сте избран за академик на БАН. Поздравления за високото научно звание. В началото сме на новата година и затова най-напред Ви моля да разкажете за плановете Ви за предстоящото археологическо лято? 

 – Благодаря за поздравленията! В началото на всяка година е трудно да се предвиди точно какви археологически проучвания предстоят. В значителна степен сме зависими от необходимите финансови средства. Ако има такива, обикновено първо се съобразяваме със сроковете, засягащи обекти, които се налага да бъдат разрушени заради работа по инфраструктурни проекти. В последно време заради хаос в планирането научаваме за сроковете малко преди необходимото спешно започване на проучванията. 

С моя екип поредно тази година очакваме разкопки на две праисторически селища, съответно в Ихтиманско и в Ловешко. Колкото до продължаване на редовните проучвания на други два обекта на екипа ми – Слатина–София и Провадия–Солницата – зависи дали ще можем да си осигурим поне минимално необходимите средства. 

 – Кога са датирани най-старите доказателства за наличието на човешка цивилизация по днешните български земи, които сте откривали като археолог? 

 – Най-старите следи от човешки живот на територията на страната са на близо 2 милиона години, но за начало на цивилизация можем да говорим едва през късната праистория – времето на неолита и халколита – от края на VІІ до края на V хилядолетие пр.Хр. Трябва да изясня, че по това време се развива първата европейска цивилизация, територията на която обхваща днешна Северна Гърция, Централните и Източните Балкани. 

Оттук цивилизацията постепенно обхваща Централна и Западна Европа. И с влизането на България в Европейския съюз не България влезе в Европа (както тогава тръбяха медиите), а Европа приобщи значителна част от корените си. Като археолог се занимавам именно с първата европейска цивилизация, началото на която в днешните български земи се датира преди повече от 8200 години! 

– Вие бяхте един от инициаторите на създаването на академичното издание за езика на Република Северна Македония? От неговото излизане на бял свят изминаха около две години. Имате ли яснота за ефекта, който изданието произведе? Убедиха ли се учените от другите страни в правотата на българската позиция? 

 – Веднага трябва да кажа, че тази малка книга, подготвена от 15 автори от БАН и от няколко български университета, постигна целта си. Тя представи пред широката българска и отчасти чужда публика изворовите данни и тяхната обективна интерпретация за историята на езика в географската област Македония, интегрална част от Средновековната българска държава, после попаднала в Османската империя, както и настъпилите под политически натиск промени в този език през последните 7–8 десетилетия, когато тази област попада в Югославия, а след това е обособена в отделна държава. Българското общество, както и чужди учени българисти и слависти имаха нужда от тази книга. Мисля, че изданието намира и добър отзвук сред представители на македонското общество.

 „Опасността“ от истината беше веднага съзряна от някои „македонисти“ в Скопие, които по спешност, за два месеца организираха излизането на 4 книги с препубликувани материали с „правилно“ от тяхна гледна точка съдържание по темата. Само по себе си тази реакция на македонистите подчертава значението на тази малка книга. 

Нашата книга излезе и в превод на английски език и се разпространява чрез българските мисии в чужбина, или чрез отделни хора или организации. Тя постепенно попълва вакуума, оставен от десетилетната безгрижност на българската външна политика по темата за разясняване на позицията на България. Надявам се, че новото ръководство на МВнР ще се заинтересува от усилията, които учените от БАН и няколко университета правят за отстояване на историческата истина и ще разпространява по предназначение това важно научно изследване. 

– Всъщност по Ваша идея преди две години ръководството на БАН одобри проект за подпомагане публикуването на монографични научни изследвания за българската диаспора извън политическите граници на страната. Докъде стигна този проект? 

– Да, това е едно навременно решение. Най-голямата научна организация в България има моралното задължение да изследва всички аспекти на миналото и настоящето на българите, останали по различни политически причини извън родината, в съседни държави, чиито граждани са те. Науката няма граници в изследователските теми, стига да се подхожда достатъчно професионално. 

Издателството на БАН публикува вече 15 книги по този проект, които могат да бъдат намерени в нашата книжарницата. Считам това за важен принос на БАН към историята на българската народност. 

 – Защо прекъснаха тесните контакти и научни връзки с Македонската академия на науките и изкуствата? Толкова оптимистично бяха започнали преди време. Какво остана от тогава? 

 – Не вярвах, че всичко, което беше градено седем години, може да завърши така изведнъж. Инициатори за създаване на научни връзки и по-широко сътрудничество между БАН и МАНУ бяха тогавашните председатели – академиците Стефан Воденичаров и Владо Камбовски. На доброволен принцип бяха създадени трийсетина общи екипа, учените в които работеха по съответни теми. Всички завършиха с публикации, включително монографични. При следващите председатели акад. Юлиан Ревалски и акад. Таки Фити съвместната научна работа продължи по нови петнайсетина теми. 

На съвещание в гр. Сандански през есента на 2018 г. бяха обсъдени междинните резултати, а поради интереса по някои теми беше предвидено отпускането на още финансови средства от двете страни. Освен това, от ръководителите на РСМ бяха изказани благодарности към двете академии за тяхната работа и беше заявено, че те стоят в основата на решението за дълго отлаганото подписване на Договора за приятелство през 2017 г. 

През юни 2018 г. по инициатива на МАНУ на съвместно заседание между двете ръководства беше подготвен и огласен меморандум за разширяване на сътрудничеството в изпълнение на Договора. На следващия ден в сградата на МАНУ в Скопие беше проведена конференция по повод дотогавашното и предстоящото сътрудничество между двете академии в подкрепа на изпълнение на Договора. Ръководствата на двете академии бяха специални гости на официалните чествания на 50-годишнината на МАНУ (Скопие, 2018 г.) и на БАН (София, 2019 г.). Малко след честването в София, в Скопие настъпи необясним обрат. 

На 3 декември 2019 г. МАНУ прие неочаквана декларация за езика в РСМ, с груби нападки към БАН и България. Не последва никакво обяснение към БАН за завоя в политиката на МАНУ. И естествено, това беше краят на отношенията ни. Поне засега. 

– Трябва ли ученият да страни от политиката или участието в нея е изкушение, на което не може да се устои? Питам Ви защото един Ваш колега от Скопие, председателят на МАНУ акад. Любчо Коцарев заедно със своята колега акад. Катица Кюлявкова са автори на Резолюцията на Парламента на РСМ за така наречените червени линии, блокиращи отношенията с България? 

 – Сложен въпрос. Учените на ръководни позиции в организацията на науката малко или повече имат досег с държавната политика, понякога подпомагат формирането на политически позиции. И това е необходимо, защото една от функциите на науката е имено такава. Макар че конкретно в България политиците често смятат, че нямат нужда от нас, че знаят всичко. Но това е друга тема. Досегът с ръководни политически структури често увлича. Понякога изкушението е голямо, защото ти се предлага да поемеш позиция, от която би могло да се помогне за развитие на науката. 

Но такова решение със сигурност има и други страни, които са далече от представите на учения. Поемането на самостоятелна политическа роля от един учен е възможно решение, но примерите за големи политически грешки на такива хора са многобройни и те завършват негативно, дори понякога фатално. Колкото за посочените от Вас двама академици от МАНУ, и особено за нейния сегашен председател, не бих искал да коментирам конкретно, защото няма да успея да остана в границите на разумната деликатност. 

Мисля, че в един момент те ще станат неудобни с честите си изявления не само срещу договора със София, но и срещу Преспанското споразумение и покровителите им ще вдигнат ръце от тях. Истинските учени трябва да останат в полето на науката. 

 – Започнахме с археология, да завършим с нея. Един от известните археолози оттатък границата, Паско Кузман, като директор на Музея в Охрид е споделял пред приятели: „Където и да копна, все българско излиза!“. Има ли артефакти, открити на територията на Република Северна Македония, които да показват общото ни минало и история? И обратно, има ли подобни археологически доказателства на територията на България за наличието в миналото на македонска нация, македонска идентичност и македонска държава? 

 – Отговорът ми е пределно еднозначен. Ако колегата Кузман е казал цитираното от Вас, трябва да се съглася напълно с него. Явно става дума за останки от дългия период на Българското средновековие. Нормално е на територията на цялата българска средновековна държава да се открива сходна материална култура. Въпреки трудностите от различен характер, много български, а и чужди учени са документирали такива български паметници по територията на настоящата СРМ. 

 Колкото до последната част от въпроса Ви, който е повече от реторичен, бих попитал как от етнонима „българин“, който се открива по средновековни и по-късни паметници чак до Охрид, да се изведе македонска идентичност? Например, от Битолския надпис на цар Иван Владислав, в който той се определя като българин. Не че опитите за фалшификации са спрели, но истината трудно може да бъде скрита. 

Всъщност, който се интересува от писмени свидетелства в това отношение, нека намери на сайта на БАН споменатата по-горе книга „За официалния език на Република Северна Македония“. 

 Управителният и Научният съвет на МНИ най-сърдечно поздравяват акад. Васил Николов за високото научно звание и му желаят нови творчески успехи на полето на археологията и на историческата наука.