Истинската журналистика е лудост, но приятна

24/04/2022


В досегашните 51 броя на Бюлетина на Македонския научен институт, излизащ ежемесечно от 2018 г. до днес, журналистът Костадин Филипов представяше новини, анализираше и прогнозираше предстоящи събития в Република Северна Македония, задаваше въпроси към интервюираните от него известни политици, учени, политолози и общественици. Този път редакцията на Бюлетина изненада К. Филипов, решавайки интервюираният да бъде той, заради заслужен повод – 50-годишнина журналистическа дейност и 75 години от рождението му са важни страници от работата и живота на именития публицист. Костадин Георгиев Филипов, роден в Петрич на 28 март 1947 г. Завършва средно образование в родния си град. Приет е в специалността „Журналистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Започва работа в Международния отдел на вестник „Народна младеж“ още като студент в трети курс. Последователно става завеждащ отдел, първи заместник-главен редактор, а от 1 януари 1985 г. е главен редактор на вестника. В продължение на четири години е хоноруван асистент във Факултета по журналистика. От 1 януари 1989 г. е директор на Програма „Хоризонт“ на Българското национално радио. След спечелен конкурс е кореспондент на БНР в Скопие, Република Македония. Работи и за БТА и за други български медии. През 2000 г. печели конкурс за кореспондент на БНТ в Скопие. Пенсионира се през 2010 г., но продължава активно да сътрудничи на българския печат, да участва в ТВ и Радио предавания по темата Македония и отношенията между София и Скопие, ситуацията на Западните Балкани. Член е на Управителния съвет на Македонския научен институт в София, води лектория „Македония“, член е на редакционната колегия на Бюлетина на МНИ. Инициатор е на срещи между журналисти от България и от Северна Македония. Автор е на седем документални филма за БНТ, свързани с нашето историческо минало и съвременните отношения със Северна Македония. Беше водещ на седмичното предаване „Време е за Македония“ по Национална телевизия „България 24“. Има редица държавни и журналистически отличия. Женен, с две деца и четири внуци. 

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2022, бр. 4

 – Г-н Филипов, нека започнем с традиционен въпроса за родословието – роден сте в Петрич, какви са корените и семейната Ви среда, в която сте отрасли, поддържате ли връзки с роднините си в Република Северна Македония, какво е отношението им към България и към Вас в личен план? 

– Да, роден съм Петрич, в югозападния ъгъл на България. Един странен град, в който поради така наречените „открити листове“ в миналото се стигаше трудно. Това създаваше чувство на изолираност, но и на някаква особеност и уникалност. Населението му беше амалгама от местни фамилии, допълнени със семейства, дошли в града като резултат от всички бежански вълни в началото на миналия век на българите от Вардарска и Егейска Македония. 

Цели махали носеха имената на градовете, откъдето са били прогонени. Родът на майка ми е от Струмица, самата тя и нейният по-голям брат бяха родени там. Баба ми по бащина линия беше от другата страна на Беласица, в Гърция, от някогашна Ветрена, сега Неа Петрици. Така че роднините на майка ми бяха в СФРЮ, а на баща ми – в Гърция. Така беше и с много други семейства. 

Цялото ми детство и юношество мина в това да слушам разказите на възрастните за близките им оттатък границата. Особено това се отнасяше до сплотената фамилия на майка ми, която търсеше непрекъснато някакви новини за близките си в Струмица и около нея. Спомням си първото „свиждане“, организирано в началото на октомври 1958 г. на границата между България и Югославия при с. Златарево. 

Бил съм четвърто отделение, значи, единадесетгодишен. Но помня всичко от този ден – и трудното, но организирано пътуване за мястото, и вълненията на нашите от предстоящата среща с роднините, с които не се бяха виждали от края на войната и последвалото затваряне на границите, тревожеха се дали ще могат да дойдат. Главната задача на близките ми бе да отведат баба ми Поликсена, майката на майка ми, която само преди няколко месеца бе останала вдовица. И слава Богу, че я заведоха, защото веднага след като отвориха границата, я настаниха да седне в един край на оградената територия и много скоро около нея започнаха да се събират роднините от Струмица. Кръгът от хора се увеличаваше непрекъснато, възрастните се заседяваха повече, докато младите обикаляха наоколо. 

На това първо свиждане от двете страни бяха подредени и сергии с потребителски стоки, целта на които не беше толкова печалбата, колкото всеки да се похвали какво има. През целия ден на различни места се събираха групи от слушатели около двама-трима спорещи, повечето от които познавах като учители по история в Петрич. Може сега да изглежда смешно, но нямаше преводачи, хората около тях разбираха всичко, подмятаха от време на време нещо, допълваха. Какъв „езиков проблем“, какви пет лева? 

Всичко това не можеше да не впечатли едно единадесетгодишно момче, което ето, тези дни, навърши 75 години без да е преставал да се вълнува от темата за Македония. Да, поддържаме връзка с роднините оттатък границата. 

По-скоро с тези, които искат това. Защото с всяко поколение родствената връзка се размива, за съжаление, така е и при роднините ни от Гърция по линия на баща ми. Други времена, други интереси. Две от дъщерите на мой братовчед от Струмица са в София – едната е лекарка, завърши с отличие и остана да работи тук, другата е студентка по медицина и върви отлично. Огън деца, да ви кажа, оправни и целеустремени. С родителите им – лекар и стоматолог, сме в отлични отношения. Моите братовчеди от Петрич също си имат своите връзки и контакти. 

– Имате голямо и сплотено семейство, което според наши източници Ви обожава? В последно време недалеч от София имате и четириног приятел, който също очаква посещението Ви с нетърпение. Трудно ли е съчетанието между работа, семейни задължения и опити за отдих? 

– Не знам кои са тези „ваши източници“, но до голяма степен са прави. Нищо не бих направил без семейството си. Имали сме трудности и сплотеността ни е била оръжието да ги преодоляваме. 

Е, сега вече съм в пенсия, не ходя на работа „от–до“, имам свободно време да се занимавам с любимата тема, сътруднича ежеседмично на печатни издания, от време на време се явявам и по някоя телевизия или по някои радиостанции. Водех предаването „Време е за Македония“ по Национална ТВ „България 24“, но сега там вървят само повторенията на вече излъчени емисии. И знаете ли колко хора ми се обаждат, да ми кажат, че „са ме гледали“. 

Понякога и аз хвърлям по едно око на тези повторения и си давам сметка, че са вършели добра работа. 

– Преди броени месеци сте чествали 50-годишнина от Вашата журналистическа дейност. Бихте ли ни разказали какво Ви накара да изберете медийното поприще за своя работа, къде бяха първите Ви професионални стъпки, кой Ви импулсира да влезете в трудния занаят, за който мнозина твърдят, че е доживотен? 

– Това пък откъде го знаете? Да, на 5 юли миналата 2021 г. отбелязах половин век професионална журналистическа работа. На този ден – 5 юли 1971 г., понеделник, започнах щатна работа в Международния отдел на вестник „Народна младеж“. Бях студент трети курс в обновената специалност „Журналистика“, която тогава бе само катедра във факултета по Славянски филологии. Сутрин до обяд на лекции, след обяд и вечер – на работа. 

Тогава това можеше да се съчетава, нямаше законови пречки. И други колеги от курса правеха същото. До завършването ни през 1973 г. всичките 20 човека от специалността си бяхме намерили работа в София. За мен имаше допълнително препятствие, защото нямах софийско жителство. Единствената редакция, която бе извоювала правото да набира кадри извън столицата, бе тъкмо „Народна младеж“. 

Благодарен съм на своите първи учители в занаята като Константин Иванов и покойния Евгений Станчев. Иначе в първите студентски години се въртях във ВУЗ-овото вестниче „Софийски университет“, откъдето са ми приятелствата с бъдещия писател и сценарист Владо Даверов, с някои от най-добрите пера на журналистиката, които познавате. Главен редактор ни беше един млад и крайно симпатичен асистент от Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, който се казваше Милчо Лалков. 

Стана един от любимите професори в Университета и за жалост си отиде твърде млад. Никой специално не ме е стимулирал да търся реализация в тази професия. През лятото на 1968 г. обявиха, че откриват отново специалността „Журналистика“. Кандидатствах, приеха ме история, на второ класиране и право, но според изискванията, приетите да следват журналистика трябваше да се откажат от другите специалности. 

Радвах се много, но най-огорчени бяха родителите ми, които искаха да следвам „някоя сериозна професия“ – я лекар, я инженер, я нещо друго, което да ме върне в Петрич. После, разбира се, им мина и се гордееха с това, което правя. 

 – Били сте дълги години кореспондент в Скопие. По собствено ли желание заминахте да следите актуалното състояние оттатък Вардара? Какво предопредели избора Ви толкова години да се занимавате с темата Македония, по която днес сте един от най-опитните медийни експерти? 

– През 1993 г. Българското национално радио, в което работех тогава, обяви конкурс за кореспондент в Скопие. Хората от ръководството БНР тогава имаха ясна представа за важността на това променяща се България да получава навременна и точна информация за събитията край Вардар. Там се беше родила нова независима и суверенна държава, а специфичният интерес към нея у нас предопределяше и интереса към всичко, което се случва оттатък Гюешево. 

Вече ви казах, темата Македония ми беше близка от детинство по семейни традиции и причини, но и не толкова ясна. Едно е дистанционното следене в редакция, друго – работа на терен. Спечелих конкурса и заминах. После още два пъти се явявах на конкурси за мястото на кореспондент в Скопие – веднъж през април 2000 г. от БНТ и още веднъж пак за БНТ през 2007 г. Като направя проста сметка, ми се събират някъде около 14 години кореспондентска работа в Република Северна Македония. 

Имаше един тригодишен период от 1997 до 2000 г., когато работех за БТА без да съм на щатна работа там, но заедно с агенцията „обслужвах“ и много други български медии, които не можеха да си позволят кореспондентско бюро или пункт в Скопие. Както и да го погледнем, това си е време, което съвсем естествено води до много познания, натрупвания, контакти и приятелства, които ми помагат и до днес. 

– Пред какви най-тежки дилеми сте били изправен в журналистическото поприще и какво е успяло да Ви задържи, за да останете верен на професията си и да служите на истината, която не всякога се посреща равнодушно и с усмивка? 

– Сега, като чувам въпроса ви и го осмислям, си давам сметка, че всъщност през живота си до сега не съм работил нищо друго, освен журналистика. Даже някога, в Университета се шегувахме с колегите от курса, че завършвайки специалността, не можем да работим дори и като учители по български език. Можем единствено да станем шофьори на такси, но за това пък няма нужда пет години да търкаш банките във ВУЗ-а. 

Но слава Богу, през този половин век никога не съм имал проблем с това да си намирам работа, по-скоро работата ме намираше мен. През 1997 г., когато прекратиха мандата ми като кореспондент на БНР, се прибрах за месец-два в София. Не ми хареса това, което ми предложиха да работя, и реших да се върна в Скопие като самоосигуряващ се журналист. Получих пълна подкрепа от семейството си, съпругата ми дойде няколко месеца след връщането ми и започна работа в посолството ни. Тези три години до конкурса за БНТ бяха най-трудните, но и най-плодотворни и изпълнени със задоволство от работата. 

Не съм отказал да пратя текст или анализ на нито една българска медия, беше истинска лудост, но приятна. Пък и съпругата ми нали беше с мен, какво повече да искам. 

– Вие сте отдавнашен член на Управителния съвет на Македонския научен институт и имате пряко впечатление от неговата дейност. Има ли според Вас потенциал той да се надгради и превърне в научно-стратегически и координиращ център за опазване на българското културно-историческо наследство в Македония, какъвто понастоящем липсва? 

 – Станах член на Управителния съвет на МНИ по покана на тогавашния му председател доц. д-р Александър Гребенаров, за която покана и до днес съм му безкрайно благодарен. Идвах от журналистиката, не от науката. Гребенаров встъпваше тогава в първия си тригодишен мандат начело на МНИ. Харесаха ми неговите идеи за динамизиране работата на Института, за отварянето му към обществото, за разчупване на дотогавашната представа за МНИ като за някаква тайна затворена общност, която едва ли не ежедневно гадае на кристална сфера какво лошо и как да го направи по отношение на Македония. 

То, и досега има хора, на които, като им кажеш, че си от Македонския научен институт, питат това от Скопие ли е? А във въпроса Ви виждам и отговора. И той е лесен: да, МНИ има научния потенциал и експертиза да се превърне в този стратегически и координиращ център за опазване на българското културно-историческо наследство в Македония. 

Та всички негови членове са авторитетни изследователи и работят в научни звена извън МНИ – в Софийския университет, в БАН, в други ВУЗ-ове из страната, в музеи и архиви, в различни обществени сектори. И е грехота, не, срамота е, съвременната демократична българска държава, член на ЕС и на НАТО, да не ползва този потенциал, натрупан с годините. По подобни поводи моята баба Поликсена, за която споменах в началото, казваше „будала държава“. Не забравяйте, следващата година на 21 декември ще отбележим сто години от създаването на МНИ. 

Колко са научните институции у нас, които биха се похвалили с такъв юбилей? Я ги докарате до една-две, я не. 

– Какви перспективи според Вас има за решаването на българо-македонския спор, ветото ще бъде ли вдигнато след получаването на достатъчно гаранции за правата на македонските българи и спирането на десетилетната незатихваща антибългарска кампания? 

– Решение на спора ще има, вън от всякакво съмнение. Но лично аз бих искал това да стане по естествен път, без натиск отвън и с конюнктурни аргументи от актуалната геополитическа ситуация. За това е нужно време. Разбирам нетърпението оттатък границата да тръгнат по пътя към членство в ЕС, но така и до днес не мога да приема пълното отсъствие на точна самопреценка на обществото край Вардар за истинското състояние на новата им държава, за нейните зависимости – малки и големи, външни и вътрешни. 

И най-странното е, че тъкмо интелектуалният елит (с цялата условност на това понятие!) край Вардар не иска да поведе цялото общество към това най-после хората в Северна Македония да научат истината за себе си. Може да е радостна, може да е горчива, може да е всякаква, но нека видят истината в очите и тогава да съдят за себе си и за готовността си да вървят към европейското семейство. 

Ето тази липса на самопреценка, това самочувствие да се наричат „пъпът на света“ е теренът, върху който бих искал да помогна на приятелите и роднините оттатък границата. И затова пиша и говоря тъкмо в тази насока, макар че често получавам сигнали, че не съм разбиран. Дори съм обвиняван в грехове, които не са ми присъщи. А македонските българи са тема, за която трябва да говорим повече и най-важното – по-откровено. Може би в някое следващо интервю. 

Въпросите зададе докт. Николета Войнова

0 коментара:

Публикуване на коментар

...

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2022