Проф. д-р Георги Николов: Необятното средновековно българско минало е моя съдба и пристрастие!

25/07/2022


За новия му научен труд, издаден в книга, за превръщането на една личност от родната история в тема на изследване за цял живот, за новите неща около делото на българския цар Самуил и за неговото време с председателя на Македонския научен институт и преподавател в Софийския университет, медиевиста проф. д-р Георги Николов разговаря журналистът Костадин Филипов. 

– Честита професура, проф. д-р Георги Николов. Освен повече академично и преподавателско самочувствие дава ли академичната титла усещаното за изпълнен чисто човешки дълг? 

 – Благодаря! В голяма степен академичния растеж в университета е резултат от научната и преподавателската дейност на академичната общност. Професурата е кулминация на този растеж. Тя е признание за качествата на всеки учен. Наистина това е изпълнен дълг, на първо място към моите учители в голямата наука. Тук ще спомена само две имена, с които ме свързва началото на моята на научна кариера – академик Васил Гюзелев и професор Милияна Каймакамова. 

Естествено е да съм благодарен на цялата научна колегия, с която съм бил заедно почти 40 години от моя живот. Благодарен съм и на моите студенти, които нерядко провокираха моите изследователски проучвания. Тъй като рядко става дума за чуждите учени, с които съм имал живо научно съприкосновение, и които в една или друга степен са оказали влияние върху мен, бих искал да отбележа имената на някои от тях: 

Стивън Рънсиман (1903–2000), Дмитрий Оболенски (1918–2001), Джонатан Шепърд (Великобритания), Клаус-Петер Мачке (1938–2020), Петер Шрайнер, Гюнтер Принцинг (Германия), Николаос Икономидес (1934–2000) и Антонио-Емилио Тахиос (Гърция), Антонио Риго (Италия), Валдемар Церан (1936–2009) и Мачей Саламон (Полша), Генадий Литаврин (1925–2009), Михаил Бибиков, Дмитрий Поливянни (Русия), Спирос Врионис (1928–2019) и Димитер Ангелов (САЩ), Любомир Максимович, Радивой Радич, Сърджан Пириватрич (Сърбия). 
 

– Неотдавна представихме новата Ви книга, посветена на историята на Българското царство от времето на цар Самуил. Какво ново, което досега не сме знаели, има в нея? 

 – Тази книга има строго научен характер и новостите в нея изглежда са забележими само за тесните специалисти в областта на средновековната българска история. Ще посоча само някои от тях, за да оставя любопитния читател сам да открие останалите. 

На първо място е аргументирана тезата, че Самуил е бил най-големият сред своите братя комитопули. Когато те започват освободителните си действия срещу Византийската империя, баща им, комит Никола, е бил вече покойник. В книгата се идентифицират гробовете, открити през 1969 г. в църквата „Св. Ахил“ на едноименния остров в Малкото Преспанско езеро. Най-вероятно тук са били погребани комит Никола и жена му Рипсимия, комитопула Давид и цар Гаврил-Роман Радомир. 

Когато през 993 г. е починала Рипсимия, Самуил е поставил тук поменален надпис, днес познат като Германски надпис. 

 – Корицата на книгата е доста неординерна, някои я намират за зловеща. Как се роди идеята за нея? 

 – Наистина е така. Идеята за корицата бе моя. Тя отразява може би най-същностната характеристика в историята на Самуилова България – кървавата саможертва на българския народ. 

Тук е и златото на византийския император Василий ІІ Българоубиец (976–1025), представено чрез неговото монетосечене, тук е и лобното място на българския цар Самуил – островът в Малкото Преспанско езеро. Веднага трябва да кажа, че идеята бе художествено и професионално пресъздадена от артистичната ръка на Гергана Николова-Арабаджиева, която е илюстратор и художествен оформител на книгата.

 Тандемът на автор и художник в тази книга може да се изрази така: „Корица книга прави – корица книга разваля!“. 

 – Очевидно е, че българският цар Самуил е един от любимите Ви герои от общата ни история със Северна Македония. Кои са аргументите да смятаме с убеденост, че неговото царство е българско и че той е „българин родом“? 

 – Аз не съм политик и затова мога да си позволя друга характеристика. За мен понятието „обща“ история е неприемливо. Една държава, която възниква преди почти 1350 години, и една държава, която регулирано от чужда столица (Белград) се появява преди 77 години, не могат да имат обща история. 

Историята на Самуилова България е неотменна част от историята на югозападните български земи през Средновековието, от историята на българския народ, от историята на средновековното Българско царство и от историята на Българската патриаршия. Аргументите за това се съдържат в историческите извори, които не са малко. Нека да цитирам поне някои от тях: 

В строително-летописния надпис, оставен от цар Йоан-Владислав (1015–1018) в крепостта Битоля, цар Самуил е наречен „самодържавен“, а неговият племенник определя себе си като „самодържец български“ и „българин родом“. 

 В Българската апокрифна летопис от ХІ в. Самуил и неговите братя комитопули са поставени сред владетелите на ранносредновековната българска държава редом с имената на хан Аспарух (668–700), княз Борис І (852–893), цар Симеон (893–927) и цар Петър (927–969). 

 В писмо до папа Инокентий ІІІ (1198–1216) българският цар Калоян (1197–1207) между другото заявява: „…съгласно обичая на моите предшественици, царете на българите и власите – Симеон, Петър и Самуил, прародители мои, и на всички останали царе на българите“(secundum consuetudinem predecessorum meorum imperatorum Bulgarorum et Blachorum, Symeonis, Petri et Samuelis progenitorum meorum et ceterorum omnium imperatorum Bulgarorum)

 От своя страна папа Инокентий ІІІ дори родствено свързва цар Петър (1186–1190; 1196/7) и цар Калоян с техните споменати предшественици Петър и Самуил: 

Но най-после, понеже гърците излязоха по-силни, българите загубиха царското достойнство, дори бяха заставени да робуват под тежкото константинополско иго, докато напоследък двама братя, сиреч Петър и Йоаниций, произхождащи от рода на предишните царе (de priorum regum prosapia descedentes), започнаха не толкова да завземат, колкото да възвръщат земята на своите бащи…“. 

 В един от най-съдържателните паметници от Българското средновековие, Синодика на Българската църква (ХІІІ–ХІV в.), са поместени и поменици на българските царе. Тяхното изброяване започва с първите християнски владетели в България: 

Начало на българските царе. На Борис, първият български цар, наречен в светото кръщение Михаил, който приведе българския род към богоразумие чрез светото кръщение – вечна памет! На Симеон, неговият син и на светия цар Петър, неговият внук, на Пленимир, Борис, Роман, Самуил, Радомир Гавриил, Владимир, Владислав, старите български царе, които заедно със земното наследиха и небесното царство, вечна памет!“ 

 В началото на ХІV в. се появява българския превод на Хрониката на Йоан Зонара под заглавие „Съкратена история“. В българския превод на хрониката името на Самуил се споменава 23 пъти и още два пъти като производно, като най-често той е наричан: (4 пъти), което отговаря на гръцкото определение за Самуил (Τοῦ Σαμουὴλ δὲ τοῦ τῶν Βουλγάρων ἐξάρχοντος). Самуил е представен от българския преводач като приемник на Българското царство, докато у Зонара се казва: 

И властта на България останала само на Самуил“ (καὶ ἡ τῆς Βουλγαρίας ἀρχὴ εἰς μόνον περιέστη τὸν Σαμουήλ). В среднобългарския превод на Световната хроника на Константин Манаси (ХІІ в.), извършен в средата на ХІV в., се казва: „Този цар Василий разби българския цар Самуил на два пъти и завладя Бдин, Плиска, Велики и Мали Преслав и много други градове. И Скопие му бе предадено от Роман, сина на цар Петър, там му бе дал цар Самуил да владее, защото българите царуваха до Охрид и до Драч и по-нататък. Този цар Василий направи много и безчислени поражения и люти грабежи над българите. Като разби цар Самуил, ослепи 15 хиляди българи, остави на стоте един с едно око и ги отпрати при Самуил. Когато ги видя, този умря от мъка“. 

По-нататък летописната бележка има следното допълнение: „От този цар Василий Българското царство бе под гръцка власт даже и до Асен Първи, цар на българите“. 

Ватиканският препис на този среднобългарски превод, който възхожда към протографа на текста, е илюстриран с 69 миниатюри (18 от които са посветени на българската история), като една от тях изобразява поражението на цар Самуил при крепостта Ключ и неговата смърт. Неизвестният художник е описал по следния начин една от своите миниатюри: 

Цар Василий, разби Самуила, царя на българите. Ослепи петнадесет хиляди българи. И като видя цар Самуил ослепените – от мъка умря“. И в третата преводна византийска хроника в България от ХІV в., тази на Симеон Метафраст и Логотет, се споменава „Самуил, българския цар“. 

 От многобройните чужди извори ще цитирам само един. Хартофилаксът на солунската църква „Св. Димитър“ Йоан Ставракий (живял в края на ХІІІ в.) е написал едно похвално Слово за чудесата на св. Димитър. Между другото той пише: „В предишно време и не много отдавна владеел над българите онзи прочут Самуил, който и досега е в устата на българите. Той бил завладял покрай другите земи и цялата българска и ромейска земя на запад от града на солунчаните и здраво управлявал като военачалник (Ἐκράτει Βουλγάρων πρῴην καὶ οὐ πάνυ τοι πρῴην Σαμουὴλ ἐκεῖνος ὁ μέχρι τοῦ δεῦρο τοῖς τῶν Βουλγάρων περιλαλούμενος στόμασιν. Οὗτος σὺν τοῖς ἄλλοις καὶ τὸ πρὸς ἑσπέραν τῆς τῶν Θεσσαλονικέων ἅπαν βουλγαρικὸν ὁμοῦ καὶ ρωμαϊκὸν χειρωσάμενος, ἰσχυρῶς ἐτυράννει στρατηγετῶν“). Има още много примери. 

 – Вие цитирате в оригинал старобългарски, латински и гръкоезични (византийски извори)! 

 – Да. Аз не съм привърженик на голословни твърдения и шумна пропаганда. Историческата наука изисква научни аргументи и автентични доказателства. Ето ги! А има и още арабски, арменски и други славянски извори за българското потекло на цар Самуил и за българската принадлежност на неговите поданици. 

 – В последно време все повече стават публикациите за това костите на цар Самуил да бъдат разменени с ръкописи от българските научни центрове и музеи? Как гледате Вие на това? 

 – По този въпрос може да се говори много. Ще се огранича да кажа, че подобна „трампа“ е не само неравностойна, но и недостойна. Ако натуралната размяна през Средновековието е била нещо обичайно, то през ХХІ в. това изглежда най-малко нехристиянско. По силата на историческите обстоятелства костите на цар Самуил са открити в пределите на днешна Гърция. 

По силата на подобни исторически обстоятелства ръкописи, създадени през времето на Византийската и през времето на Османската империя, се намират в български научни институции. Всичко трябва да отиде на мястото си. Костите на цар Самуил след едно обстойно остеологично изследване трябва да намерят вечен покой там, където православният християнин Самуил е пожелал да остане завинаги – в базиликата „Св. Ахил“, на острова в Малкото Преспанско езеро. 

 – Вие сте председател на Македонския научен институт вече две години. Предстои през 2023 г. да отбележим неговата сто годишнина. Как МНИ се готви за това? 

 – До известна степен пандемичната обстановка отклони вниманието ни от този въпрос. Независимо от това Управителният съвет на института подготви концепция за отбелязването на тази паметна годишнина. Тя предвижда провеждането на научен форум, представянето на изложба, отпечатването на печатни издания и други обществени изяви. Много се надявам нашите научни мероприятия да бъдат подкрепени от държавните институции и политическите сили в Република България. 

 – И сега накъде в научните Ви дирения – пак около Самуил или нещо друго? 

 – За Самуил тепърва ще се говори още много. Предстоят много интересни публикации преди края на тази години. В тях няма нищо ново около етническата принадлежност на българския цар, но ще има важни фактологични новини. Да почакаме, както се казва: „първо скочи – пък после кажи „Хоп!“. Що се отнася до моите изследвания, в момента завършвам написването на историята на средновековния византийски и български град Боруй (дн. Стара Загора). Надявам се многолетните ми усилия за това скоро да имат успешен край. Необятното средновековно българско минало е моя съдба и пристрастие!

0 коментара:

Публикуване на коментар

...

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2022