Райна Манджукова: Искаме да свързваме българите от "различните чужбини" с родината

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2023, бр. 2

За предизвикателството да работиш с българите зад граница, за нуждата от модерно и устойчиво законодателство за това, за сътрудничеството с другите институции в държавата, за принципите и проблемите с българското гражданство и за поезията с председателя на Изпълнителната агенция за българите в чужбина Райна Манджукова разговаря журналистът Костадин Филипов 

– Г-жо Манджукова, вече около осем месеца сте начело на Изпълнителна агенция за българите в чужбина. Върнахте се там отново, но вече на най-високия пост с много и най-различни отговорности. Какво успяхте да свършите за този къс период от време и какво не? 

– Ако трябва да сме съвсем точни, връщам се за втори път. Най-голямата част от професионалната ми биография е в агенцията – от 1993 г., от самото ѝ създаване и до 2007 г., когато напуснах, за да правя предаването „Облаче ле, бяло“. После през 2009 и 2010 г. бях председател на Държавната агенция за българите в чужбина, което впрочем е по-висок статут на институцията от сегашния. И ето след 12 години – отново... 

Не искам да звуча самонадеяно, но няма нищо ново за мен в тази дейност. Казвам го с известно съжаление. Бих била много по-доволна, ако за тези години агенцията беше дръпнала много напред в дейността си. Така, че да я оглавяваш да бъде предизвикателство. За съжаление, налага се да се водят все същите битки – за средства, за внимание и признание от страна на другите институции... Но най-вече – да се изгражда екип. При това да се изгражда не с нови хора, а с тези, които са налични. И са много добри, енергични млади хора, но повечето от тях са назначавани, за да издават удостоверения за български произход! Само! 

Така че се налага малко по малко ги приобщавам към основната работа – комуникация с българските общности в чужбина, с организации в България, осъществяване на инициативи и т.н. Всъщност това е предизвикателството... 

– Освен чисто административната работа, наложи ли се да се преборвате с някои имиджови щети за Агенцията? 

– За съжаление, точно това се налага да правя. Първо, да направим агенцията отново видима. Щетите наистина бяха огромни: от тоталното преориентиране на дейността ѝ към прословутите удостоверения, последвано от корупционния скандал през 2018 г. и накрая „доубита“ от двете ковидни години бездействие... 

Никога не съм преставяла да се интересувам от българите в чужбина, от агенцията, от дейността ѝ и много болезнено преживявах тази деградация. Обаче чак сега, когато се върнах там, осъзнах мащаба на „забравата“. Има хора, цели общности, които изобщо не са чували за агенцията. А други бяха чували само за арестите. Така че, да, стараем се да променим това. И едно от нещата, които направихме в края на миналата година, е да отбележим 30-годишнината на агенцията! 

– Каква е картината за българите зад граница в момента? Нова емиграция, стара емиграция, стари представи за България, нови представи. Къде е „златното сечение“ сред нашите сънародници в чужбина? 

– Според мен, не може да има „златно сечение“. А и не е нужно да го търсим. Специфичното за България е, че общностите ѝ навън са изключително разнообразни и към всяка от тях трябва да се подхожда съобразно спецификата ѝ. 

Та, ако говорим за облика на българската емиграция, то тя се променя на няколко пъти в историята на съвременна България и не знам дали е интересно да я преповтарям, но всъщност най-старите български емиграции са от 20-те години на миналия век. После имаме антикомунистическа емиграция от средата на века. След това имаме 90-те години – първото отваряне на границите и демократичните промени в цяла Европа. Това е голямата емиграция – предимно млади хора, включително мои състуденти, приятели, с които заедно сме участвали в промените, които заминаха просто защото имаха възможност да заминат. После вече са тези от 2000 г. насам – това е икономическата емиграция или гурбетчийската, както я наричаме. Това са хора, които са заминавали, за да работят. После са преместили и семействата си там. Това са предимно нашите сънародници в Испания, Италия, Гърция и Кипър. 

 В зависимост от това с каква цел са заминавали българите от България, такъв характер имала и общността, формирала се в една или друга държава. Да не говорим за т.нар. ни исторически общности, които също са много различни, но това повечето от читателите Ви, убедена съм, го знаят. За нас това означава, че към всяка различна общност трябва да има специфичен подход. Начинът, по който се работи с българите в една страна, може да е напълно неподходящ за друга. Същевременно обаче, трябва да ги „свързваме“, да ги „запознаваме“ помежду им, да научават едни за други... 

И това е огромно предизвикателство. Преди много години, когато за пръв път събрахме на летен лагер българчета от различни страни, победители в детските ни конкурси, първоначално те започнаха да говорят помежду си на ангглийски! Представяте ли си?! 

Децата от Западна Европа и Америка не се разбираха с тези от Украйна, Молдова и Румъния. В началото. След 10 дни не можеха да се разделят... По-късно, когато създадохме Асоциацията на българските училища в чужбина, същото наблюдавах при възрастните, учителите... Там неразбирането не беше езиково (все пак бяха учители и то предимни по български език), а по-скоро на ниво манталитет. 

Но и това вече се променя, вече в АБУЧ рамо до рамо действат учители от Америка и Великобритания, Гърция и Украйна... Така че това за мен е една от задачите на агенцията, която само ние можем да свършим – за свързваме българите от „различните чужбини“, да ги запознаваме помежду им и по този начин да изграждаме едината Световна България. 

Защото именно такава – едина, сплотена, разбираща – тя е необходима на родината. Докато не го разберем това, всички – и институциите, и обществото – докато не престанем ние тук в България да им лепим етикети според нашите, често много погрешни разбирания, дотогава няма да имаме единна политика. Преди малко Ви говорех за това, че нищо не се е променило. Да, и в разбиранията на обществото и познанията му за българите в чужбина не се е променило почти нищо през последните десетилетия. 

Продължаваме да чуваме все същите клишета: „Българите в Западна Европа са богати, а тези в Украйна и Молдова – бедни“, „Българите емигранти са електорат, гласоподаватели, а тези в историческите общности – генофонд, демографски резерв“ и какви ли още не. 

Да не говорим за периодично излизащи в публичното пространство „гениални идеи“ за преселване на бесарабски (примерно) българи с цел преодоляване на демографската криза и кризата на работна ръка, при което сякаш на никого не му идва наум, че ако на „тукашните“ създадем условията, които обещаваме на „преселниците“, хората няма да заминават, съответно няма да има нито криза на работната ръка, нито демографска такава. Но това е голяма тема, която не е по силите на една институция. 

Мисълта ми беше обаче, че от една страна, българите в чужбина трябва да се познават, а оттам вече и политиките по отношение на тях да се градят на базата на това познание, а не върху общи представи и клишета, както за съжаление, много често се случва... 

– Ако не се лъжа, основен въпрос за Агенцията е бил винаги липсата на устойчиво законодателство, което да бъде стабилна основа за нейната работа. Как стоят нещата в момента? Имаме ли в България ясна визия за това как да работим с българите зад граница? 

– За част от моята визия за работа с българите зад граница споделих преди малко. Но вие сте прав – липсата за устойчиво законодателство действително винаги е била и продължава да бъде основния препъни камък. Не знам защо така е станало. Връщам се в годините назад, когато се приемаше Законът за българите в чужбина (впрочем, дори името му е непроизносимо – Закон за българите, живеещи извън Република България! Може ли да се запомни такова нещо?!). И не мога да разбера, какво е налагало такова бързане, че да го приемат буквално „на коляно“. Помня, че от прякото предаване на парламентарно заседание научихме, че предстои да се гласува този закон, и как Пламен Павлов, тогава председателят на ДАБЧ замина по спешност за Народното събрание, а депутатите вече го гласуваха! Беше абсурдно! 

И този закон така и не заработи в крайна сметка. Но това все пак не означава, че политика липсва. Има доста сполучливи политики в някои сфери, като например в образованието. Там сме обхванали и двете страни – българите, които са в чужбина, чрез двете постановления, чрез които се финансират неделните училища, и българите от историческите общности, които идват в България с Постановление 103. 

Доста се работи и по въпросите, свързани с българското гражданство, с пребиваването в България. Това засяга предимно т.нар. исторически общности. Но е важно от гледна точка на България. Преди малко стана дума за кризата на работната ръка и демографска криза. И тези политики по отношение на пребиваването в страната и по отношение на даването на българско гражданство имат пряка връзка с преодоляването на тези кризи в страната. Тези политики също работят. Много често се променя законодателството в това отношение, за да бъде по-гъвкаво, за да се осъществяват по-лесно тези политики. 

Но когато се правят промени в отделни закони, понякога в резултат има ситуации на противоречащи си текстове, а това довежда до невъзможност да се осъществява ефективно една или друга политика. Не бих искала да навлизам в подробности. Само казвам, че от тази гледна точка предстоят две задачи: минимум е законодателни промени в някои актове с цел синхронизиране на нормативната уредба, а максимум – разработване и приемане от нов Закон за българите в чужбина. 

– Фактът, че структурно вече сте към Министерство на външните работи дава ли повече шансове за успех в работата с българите зад граница? Би трябвало дипломацията с целия си ресурс да Ви бъде в услуга. Така ли е? 

– Позволете да Ви поправя. Не сме към министерството, а към министъра на външните работи. Т.е. структурно сме самостоятелна институция, второстепенен разпоредител със средства. А по отношение на работата – ние и преди сме разчитали на съдействието на нашите дипломатически представителства в чужбина. 

Работим активно и с политическите дирекции. Мисля, че спецификата на работата на нашите институции взаимно се допълват и сме си взаимно полезни. От друга страна, работата ни не е само в чужбина. Това, доколко успешна ще е тя, до голяма степен зависи и от правилното взаимодействие с институциите в България – министерствата на вътрешните работи, на правосъдието, образованието, културата. 

А за целта авторитетът на МВнР определено помага. 

 – Един въпрос, по който сме разговаряли и друг път. Има ли някакви пречки да бъде сложен край на анонимността при получаване на българско гражданство, както е досега? Споделяте ли мисълта, че това трябва да бъде тържествен акт, който да се помни цял живот? 

– О, да, това е много дискутиран напоследък въпрос. Но всъщност въпросите са два и отговорите за мен са различни. Анонимността при получаване на гражданството е гарантирана не само от нашето законодателство. Разбирам какво предизвиква този въпрос, но според мене дори да допуснем, че е възможно да се промени това, то ще донесе повече негативи на сънародниците ни, отколкото полза на България. Преди всичко, нека не забравяме, че получаването на българско гражданство не е обвързано с изискването непременно гражданите да живеят в България. 

Колко български граждани, родени в България и придобили българско гражданство по рождение, в момента живеят къде ли не по света? В такъв случай на какво основание да задължим тези, които тепърва го придобиват – независимо на какво основание – да живеят в България? Т.е. те могат да продължават да си живеят в страните, в които са родени, нали така? 

А знаете, че някои от държавите, в които живеят големи наши общности, двойно гражданство не е позволено. Т.е. лишавайки ги от правото на анонимност, ние директно ги подлагаме на опасност от санкции в страните им. 

А дори и там, където не е забранено двойно гражданство, наличието му е пречка да заемат определени длъжности – както е и в България, впрочем. Разбирам какво предизвиква тази дискусия в обществото: зачестилите напоследък случаи, когато българско гражданство се получава единствено с цел придобиване на определени привилегии (което само по себе си може да се преглътне), а анонимността на получаването му се използва за говор на омраза срещу България, за откровена вреда на България! И това, според мене може да се пресече, като се въведат повече рестриктивни текстове в Закона за българското гражданство. 

Говоря за прецизиране на основанията за отнемане на българско гражданство. Това е напълно постижимо и е необходима единствено политическа воля, за да се направи. Що се отнася за втората част на въпроса Ви – тържественото връчване на документите – тук съм изцяло „за“. Тези, които ме познават, знаят, че по принцип си падам по различни „ивенти“ (смее се). Обичам красивите събития. 

И смятам, че получаването на Указа, например, ако стане тържествено, действително ще се помни и ще има по-голяма стойност. Ще ви кажа дори нещо повече, което може би ще се възприеме нееднозначно от читателите, но ще рискувам. Защо това трябва да се отнася само за тези, които тепърва придобиват българско гражданство? 

Често чуваме, че българите от чужбина повече ценят българското гражданство от родените тук. Ами, защото родените тук го възприемат като даденост. Липсва патриотично възпитание, а елемент от него именно е липсата на тържествени поводи. По мое време там, където съм живяла, когато навършвахме възрастта за получаване на паспорт, той ни се връчваше в училище на специална тържествена вечер, от служители от паспортната служба, които специално идваха за това. Имам снимки! 

И го помня и досега. Нищо, че нито онази държава вече я има, нито паспортът е действителен... В България като че ли цялата тази тържественост се възприема с насмешка, но аз мисля, че в здравословни дози е повече от необходима.

 – Колко са българските училища и сдружения извън границите на страната ни, с които работите? Тази мрежа, на която се крепи българското присъствие в чужбина, доколко е продукт на самоинициативата на хората, или е стимулирана от българската държава? 

– Въпросът за броя на българските организации, както и този за числеността на българите в чужбина е, от една страна, сложен, а от друга – не е чак толкова съществен. За агенцията броят на българите или организациите им не е определящ за това как ще работим с тях. Има големи общности, но разединени, без активен организационен живот, а има страни, в които има стотина българи, но имат и училище, и организация... 

 А и организационният живот на българите е динамичен. Събират се съмишленици, създават организация, формулират си цели и десетилетия (или по-малко) успешно ги реализрат. Но минава време, целите престават да бъдат актуални или пък хората се променят. И организацията залязва. Но се появява нова и т.н. Особено динамична е ситуацията със студентските клубове – ясно защо. Нашата задача е да наблюдаваме тези процеси и да не оставяме никого без внимание. А по отношение на въпроса за стимула от страна на България, тук много показателно е случващото се с българските училища в чужбина. 

През 2005 г., когато направих първия анализ, който нарекох „Българските училища в чужбина – специфика, проблеми, перспективи“, в него бяха обхванати всичките съществуващи към онзи момент 26 неделни училища в 18 държави. Днес, 17 години по-късно, когато имаме Асоциация на българските училища в чужбина и две програми за финансиране на неделните училища зад граница – „Роден език и култура зад граница“ и ПМС 90 – тези училища са над 400. Ето ви и отговора на въпроса. Ще добавя само, че вече имаме и Асоциация на българските фолклорни състави в чужбина, заедно с която започваме да се борим за финансиране на този вид наши организации, които са най-преките посланици на българската култура в чужбина. Колегите в агенцията започват да анализират българските студентски и младежки организации, медиите.... Това е пътят. А опитът с училищата показва, че работи. 

– Украйна е болезнена за Вас лично и за българите тема, нали? 

 – Няма как да е иначе. Като започнем с това, че по чудо оцеля брат ми, че в момента сутрин и вечер се молим за наш първи братовчед, който воюва не от 24 февруари миналата година, а от 2014 г., че на входа на гробището в родното ми село в Украйна вече има един гроб с развяващо се над него жълтосиньо знаме и цялото село се молим да няма повече такива... 

Таврийските ни българи в момента са под окупация. А на всичкото отгоре с българите в Украйна дори се спекулираше в българския парламент. Дори самата аз и брат ми станахме обект на спекулация в стените на Народното събрание... Трудно ми е да говоря за това. С възможностите и правомощията, които имаме в агенцията, се включваме в различни инициативи. Но това не е нещо, за която искам да говоря. Такива неща просто се вършат. Тихо. Войната е достатъчно шумна. Доброто трябва да е тихо. 

 – Съгласен съм! Но пък не мога да се сдържа да не Ви поздравя с първата Ви стихосбирка с любопитното заглавие „Луксът да бъдеш себе си“. Това си е повод за празник! 

– Наистина не знам какво да кажа. Обичам поезията. Усещам я, разбирам я... Съставител и редактор съм на няколко стихосбирки на мои приятели. Но самата аз никога не съм се смятала за поет. Мисля, че всяка жена някога се е пробвала да изрази чувствата си в мерена реч. Това не ни прави поети. Просто в един момент ми се прииска да видя тези свои опити отпечатани, а защо и да не ги споделя с близки хора, с приятели. Един от хората, които ме насърчаваха, е художникът Александър Телалим, с когото ни свързват дълги години приятелство, както и двете редактирани от мен и илюстрирани от него стихосбирки на проф. Пламен Павлов. 

Та така, както се казва, на шега, на майтап, той нарисува графиките и сглобихме стихосбирката. Но трябваше да минат още няколко години, преди да се реша да я издам. Всеки човек има различни страни на личността, на характера. В стихотворенията ми е една от моите. Честно казано, не виждам „лиричната героиня“ да е кой знае колко по-различна от мен. Кръстила съм стихосбирката „Луксът да бъдеш себе си“, но всъщност съм по-склонна да мисля, че да бъдеш себе си не е лукс, а избор. Понякога труден, но все пак избор.