За личния избор на един български учен, за семейната традиция в научните изследвания, за богатото българско диалектно наследство, за нелингвистичния характер на спора ни със Скопие за езика и за нуждата от активна държавна политика в негова защита с проф. д-р Ани Кочева от Института за български език към БАН разговаря журналистът Костадин Филипов.
Професор д-р Ана Кочева е диалектолог, специалист по история на
българския език и езиковите проблеми на български общности по
света. Тя е ръководител на Секцията за българска диалектология и
лингвистична география в ИБЕ.
Потомка на Миладиновския и Хаджовския род от Македония Ана
Кочева е сред от най-добрите наши експерти в областта на езиковите
теми, свързани с Р Северна Македония. Тя е един от авторите на
книгата „За официалния език на Р Северна Македония“, има десетки
публикации по едноименната тема. Ръководила е екипа, създал
Интерактивната кулинарна карта на българската езикова територия
(ИКК). Автор е на монографиите „Народната основа на
старобългарския език“, „Немски лексикални елементи в българските
говори“, „Смесеният език на виенските българи“, създала е „Карта на
българския език на ново място по света“, има стотици публикации по
езикови въпроси.
– Проф. Кочева, Вие работите в Института за български език към БАН
като сте специалист по българска диалектология и лингвистична
география. Това въпрос на личен избор ли беше или е израз на
стремежа за продължаване на богатата семейна традиция в
научните изследвания?
– Всъщност и двете. Аз съм израснала в семейство на филолози по
линия на родителите ми, при баби и дядовци учители, но, ако
проследим тази филологическа традиция назад във времето, ще
достигнем до Хаджовия и Миладиновския род в географската област
Вардарска Македония. Говоря за Иван Хаджов от Струга, един от
големите български езиковеди. Неговата майка е Деспа Кочева от
нашия род, самият той е завършил славянска филология в Загреб,
специализирал е в Австро-Унгария и Германия.
През 1911 г. Хаджов е
част от колектива на първия български „Правописен и правоговорен
речник“. Той е и първият председател на Дружеството на филолозите
слависти в България. През 1944 г. Хаджов изразява несъгласие с
абсурдната политика на македонизация в Пиринския край, която
комунистическата власт започва да прокарва. Той изнася беседи в
клуба на опозиционната БСДП на тема „Съществува ли македонска
нация“.
Както може да се очаква, заради това е пратен в концлагера
„Куциян“, където остава почти една година. Разказвам по-подробно
всичко това, защото ми се струва, че нашето общество малко познава
тази част от историята ни, малко знае за отвратителните деяния на БКП
в Пиринско, свързани с насилствената коминтерновска
македонизация на българското население там. Същите мерзости по
същото време са се вършели и от другата страна на границата, което
обаче не означава, че трябва да си затваряме очите за случилото се тук,
тъй като то е свързано с много човешки съдби и животи.
За другата
нишка на моя македонски род по бащина линия, която отвежда към
Кочо Миладинов, само ще спомена, защото делото на братя
Миладинови, слава богу, е добре известно, особено пък с
фалшификациите, които се извършват по отношение на тяхната
идентичност и творчество в Скопие в ново време. Сега да се върна на
темата за моя личен избор – спомням си как още в най-ранните ми
детски години моят баща работеше върху регионалните томове на Българския диалектен атлас.
Те са от точков тип – всяко проучено селище върху езиковата карта е означено с кръгче, което има различен цвят в зависимост от явлението, което показва. Баща ми маркираше цвета, а на мен ми беше разрешено да запълвам кръгчетата с цветни моливи и го правех с извънредно усърдие, чувствах се много важна в собствените си очи, защото ми се поставяше задача за възрастни. И въпреки че тогава оцветявах механично, впоследствие започнах да разбирам защо едното кръгче е червено, другото синьо...
Израснах в дом, в който книгите бяха повече от мебелите, разговорите винаги опираха до езикови въпроси, идваха на гости колеги на родителите ми от цяла Европа. Не съм се колебала в избора си на специалност, завърших българска филология, специализирах в Германия и Австрия, подобно на Хаджов, не че съм искала да го повторя, но така се случи. Всъщност май досега не съм си и давала сметка за това съвпадение, но ето че е налице.
И сега, ето ме тук – ръководя Секцията по българска диалектология и лингвистична география, занимавам се с езиковите явления по целия български езиков континуум, който включва Мизия, Тракия и Македония.
– Все пак ще Ви помоля да дешифрирате същността на темите, по които работите? Чувал съм, че България е една от страните с най-богато наследство от диалекти. Вярно ли е?
– Напълно вярно и този факт е безспорен, не защото на нас като диалектолози ни се иска да е така, а защото го установяваме в най-ново време на терен. Всички прогнози за преждевременната смърт на диалектите се опровергаха, особено през последните години.
Нещо повече, дори установихме своеобразен ренесанс на диалектите, защото слава Богу, имаме възможност да бъдем изключително често на терен, да осъществяваме своите диалектни проучвания, същевременно да наблюдаваме и езиковия пейзаж в интернет – нещо, което напоследък се случва с особено голяма интензивност. Така че описанието на съвременните диалекти е централна тема на моите занимания.
В Секцията го осъществяваме и по традиционния дескриптивен метод, и изработвайки интерактивни карти, които по модерен, аудиовизуален начин „превеждат“ науката на по-достъпен език и я правят достояние на обществото. „Картата на диалектната делитба на българския език“е „говореща“ – тя може да се открие в интернет, излиза и по ключови думи, или пък през сайта на Института за български език.
На нея е описано цялото езиково землище, има различни символи, един от който е микрофон и кликвайки върху него, ще чуете автентична диалектна реч, характеризираща определен ареал. Много голям интерес през последните три години предизвика и Интерактивната кулинарна карта на българските диалекти, изработена по проект, който имах удоволствието да ръководя. Тази карта е преди всичко езикова и кулинарна, като чрез кулинарията илюстрираме езиковите факти и диалектите и техният живот днес.
Така научната и широката общественост у нас и в чужбина получи възможност да види и чуе езикови и етнографски материали, аудио- и видеозаписи и да разгледа галерия от снимки, свързани с кулинарната култура на българите като част от националната идентичност. Материалът ни е актуален и автентичен, събран е по време на теренни експедиции през последните 4 години и е плод всъщност на най-крупното диалектно изследване през XXI в.
Теренни проучвания на българската езикова територия винаги е имало, но не с честотата и обхвата, с които успяхме да ги реализираме сега, след голямо прекъсване.
Във времето редица обстоятелства са ставали препъникамък или са усложнявали работата ни и те не са били само финансови. Сега обаче имахме възможност да установим какви процеси са настъпили в развоя на нашите диалекти в най-ново време, като редом с това да предизвикаме голям обществен интерес към националната кухня и разпространението на българския език и диалекти във и извън държавните граници.
Тъй като заговорих за разпространението на българския език зад граница, нека добавя, че в кръга на научните ми интереси е и изследването на процесите, които настъпват с езика ни, когато той се развива в чуждоезична и чуждоетнична среда.
– Какви са границите на българското езиково пространство, съвпада ли то с границите на българското етническо землище?
– Не, разбира се, но този факт е валиден за почти всеки един европейски език. Що се отнася до българския диалектен език, той днес, поради промени от извънезиков характер, се открива във и извън държавните граници на Р България в трите историко-географски области: Мизия, Тракия и Македония. Българското езиково землище стига до Корчанско, днешна Албания, където живее официално признато българско малцинство; историко-географският континуум е обхващал и Поморавието, и Южна Добруджа, и Одринска Тракия, и Беломорието...
Разбира се, носители на езика са и сънародниците ни от историческите диаспори в Бесарабия, Банат, както и сънародниците ни, които са потърсили щастието си заради икономически причини в чужди държави навсякъде по света. Там ситуацията е по-различна.
– Какво е Вашето становище за основата на езиковия спор с Република Северна Македония – чисто лингвистика, политическа или някаква друга?
– Всъщност, аз не съм убедена, че езиковият спор е между РБ и РСМ. Той се води по-скоро в самата РСМ, още от времето на първата езикова комисия, която е трябвало да кодифицира новия език на новата съюзна югославска република. Водят го участниците в тази комисия, говорейки на книжовен български език с много лека диалектна стилизация.
Спорът се води дори в рамките на една и съща личност, какъвто е един Кръсте Мисирков, например. Неговите езикови възгледи еволюират, но в РСМ късният Мисирков не е познат. Самият той признава, че читателите му вероятно ще бъдат изненадани от грамадното противоречие, което ще срещнат у него от брошурата му „За македонцките работи“ до следващите му публикации.
И обяснява: „за отгатването на това противоречие достатъчно е да се припомни, че аз там (в „За македонцките работи“ – б. м.) изстъпих като импровизиран политик“. Спор трудно може да се води със северномакедонските ни колеги, защото ако българската наука борави с планини от факти и документи, с извори, теренни проучвания, оттатък са издигнали максимата „Немам докази, ама тврдим“ в култ и безогледно манипулират етнонимите „български“ от Средновековието, през Възраждането, та до днес.
За тях няма значение, че първият славянски писмен език, възникнал въз основа на Кирило-Методиевите преводи, е старобългарски, няма значение, че глаголицата, първата славянска и българска азбука, отразява фонетичните особености на старобългарския език, няма значение, че кирилицата е втората българска азбука, която възниква по обективни причини, свързани с функциите на българската държава.
Подминава се фактът, че това време, а и дълго след това, до средата на ХХ в., не съществува македонска държава, която да се нуждае от официални документи. Упорито се говори за старомакедонски, напоследък дори се стигна още по-далеч в абсурдността, а именно, че български е форма на македонски, създаден от руснаци. Чудя се в чия глава се е родило подобно „чутовно“ умотворение.
Също така фриволно, но последователно, се посяга със задна дата върху ясно заявената българска национална идентичност на възрожденските книжовници от географската област Македония.
Стига се дотам, че в „Речник на македонската народна поезиjа“, т. І. А. Г. Скопjе 1983: 16, без да се съобщава авторството на великия Хр. Ботев, като архивна единица, разбира се, в народно-песенна стилизация, се открива:
„Нем жалай, майко, нем плачи/…/
ке станам, майко, айдутин, айдутин, майко, бунтовник/
Не можам, майко, да гледам/
Дек турци, майко, беснеят…“.
Небезизвестният издател и „учен“ К. Пенушлиски 1980: 221 от т. ІІІ в сборника „Малеш и Пиjанец“ публикува на „македонски“ широко разпространената из цяла България българска песен за Райна княгиня (Райна Попгеоргиева) от старопланинския град Панагюрище за ушитото от нея знаме на Априлското въстание:
„…Айде, найдете ми Райна Попгьоргова (Райна кумитката)/
Ниту я колете/ Ниту я бесете/ Кон мен я доведете/
Яз ке я попитам: Кой соши баряко/
Кой му тури знако: Смрт или слобода“.
Проф. Л. Илиева подробно е установила и описала тези факти, но бих добавила, че посочените случаи нямат единичен, а системен характер. Как да спорим научно с нашите колеги при подобна последователна практика?!
Въпросът не е лингвистичен, той, уви!, е политически, точно както политически е заченат и официалният език на днешната РСМ.
– Освен като лингвист, Вие сте член и на неформалната група „За Македония“. Посетихте и Европейския парламент. Как мислите, среща ли разбиране там българската позиция? Помогна ли за това и книгата „За официалния език на Република Северна Македония“, в която и Вие участвахте.
– Това малко по обем, но много солидно като съдържание издание на БАН, която излезе и на английски, предизвика голям интерес в Страсбург. Но не само там, разбира се. В РСМ реагираха като ужилени и отговориха с няколко тома от по 700–800 страници, събрани през годините писания на техни и някои чуждестранни учени, които вероятно много харесват Охридското езеро.
Шегата настрана, но македонистиката наистина успя да хвърли семена по света, навсякъде, където ние закрихме българистичните си центрове. Нека не се лъжем, че културата и езикът се разпространяват в чужбина с помощта на сериозни средства, които очевидно РСМ сама или не сама харчи целенасочено. Точно по същия начин трябва да бъде оповестявана и защитавана българската позиция.
Това, че тя е подкрепена от научните факти, въобще не е достатъчно, трябва ясна и последователна държавна политика, възстановяване на престижа на българските лекторати в чуждите университети, на българските културни институции поне в световните столици. И да не забравяме за езиковата ревитализация тук, у нас, защото сме свидетели на един вече дълго продължаващ процес на загуба на езиковия престиж на български и неглижиране труда на всички, ангажирани в полето на хуманитаристиката.
– Превод, адаптация, или нещо друго? Каква е, според Вас, най-точната формула, с която да определяме работата върху ръкописи на автори от Северна Македония, подготвяни за българската публика. Вижте само колко неясно, но политкоректно звучи.
– Или пък „превод от официалния език на РСМ на книжовен български език“. Нека обаче да споделя своя опит в това отношение. Използвам една формулировка, която на пръв поглед е малко дълга, но пък съвсем точно показва същността на предаването на текст от едната норма на другата – вътрешноезиков превод от региолект на книжовен език.
Тази формулировка е направена със съгласието на автора, за чиито романи се отнася, говоря за най-добрия (за мен) писател на РСМ Младен Сърбиновски, чийто роман „Шашма“ е достоен за Нобелова награда за литература. Обсъждали сме тази идея с колегата от неформалния кръг „За Македония“ проф. Пламен Павлов, но си даваме сметка, че сами не можем да започнем подобна процедура, да не използвам думата битка.
Тук трябва да има сериозен, общ ангажимент от много хора и институции и от двете страни. Би било и престижно, и заслужено, и справедливо.
– През миналата година изнесохте цикъл лекции в Университета в Краков. Имате ли впечатления как Вашите полски колеги гледат на споровете ни със Скопие за езика?
– Ягелонският университет е един от най-старите в Европа, а славистиката му е много силна. На въпроса Ви – различните колеги гледат по различен начин, отчитайки, разбира се, езиковите факти такива, каквито са.
В Полша съществува подобна ситуация във връзка със статута на кашубски, едни езиковеди го смятат за диалект на полски, други за отделен език. Ще повторя обаче, че ако искаме ние да сме по-разбрани от колегите си, е необходимо по-силен и дълготраен държавен ангажимент по въпросите на културата и езика.
0 коментара:
Публикуване на коментар