105 години от окупирането на Западните покрайнини от сръбската армия

105 години от окупирането на Западните покрайнини от сръбската армия. Тогава в България е обявен тридневен национален траур. Очертаната „черна граница“ разсича 25 български села като Груинци, Стрезимировци, Петачинци, Банкя, Врабча, Долна Невля, Ресен и др. Тя разделя къщи, дворове, ниви, извори, кладенци, гробища, пътища, семейства, роднини и приятели. Денационализаторска и асимилаторска политика спрямо българите от анексираните покрайнини започва веднага след присъединяването им от Белград. 

Източник: бюлетин "Българи на Балканите и по света", 2025, бр. 11

Местното население се превръща в обект на активна пропаганда, целяща да го убеди, че то е „естествен къс от неделимата югославска държава“, поради което всички са „прави сърби“. Земите, на които то живее се определят за „част от Стара Сърбия“. Българите в окупираните Западни покрайнини наброяват около 70 000. Наличие на българско население, намиращо се в напреднал стадий на асимилация, има още в Тимошката област и Поморавието. 

По най-безогледен начин спрямо озовалите се в пределите на кралството българи се прилага системен тормоз. Политиката спрямо етническите българи цели да ги абсорбира като „сърби“, в контекста на стремежа си да се създаде една нова „сърбо-хърватска“ или „югославска“ нация. В процеса на окупация се затварят българските училища. До 1920 г. в региона функционират общо 116 първоначални училища, 1 гимназия и 6 прогимназии. В тях 269 учители обучават около 7900 ученици. 

В откритите „нови сръбски училища“ преподавателите провеждат системно и упорито часовете на сръбски език. Специални заповеди постановяват всички ученици да се назовават „прави сърби“. В откритите вечерни училища сръбският език става задължително изучаем за всички младежи до двадесетгодишна възраст. Навсякъде българският език се забранява, като използването му се наказва със затвор. От съществуващите български читалища, образователни курсове, кооперации и други културни учреждения не остава спомен. Професионални, кооперативни и културно-просветни сдружения се ликвидират. Властите забраняват на населението да чества българските празници. 

С особена сила това се отнася за 24 май – денят на българската просвета и писменост. Вместо това насила се налага да се отбелязва празникът на сръбския просветител св. Сава – 23 май. Датата 6 ноември, която в българския календар се записва с черни букви, Белград я обявява за „светъл празник“ – „ден на освобождението и поправяне на неправдата от Берлинския договор“ и принуждава населението да го чества. Спрямо българите в Западните покрайнини се прилага религиозна дискриминация – богослужението да се не провежда на български език и в български църкви. 

След окупацията на българските селища се включват под духовната юрисдикция на Сръбската патриаршия. Закриват се съществуващите 45 български църкви, разположени в 45 църковни общини, а служещите в тях 42 свещеници се прогонват. Разпускат се българските монашеските братства в четирите манастира на региона. При кръщаването на малките деца от имената се изхвърля българското „-ов“, за да се замени с неприсъщото за населението „-ич“. Промяна се налага и в традиционното за местното население облекло.