Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2025, бр. 10
За годишнината от създаването на българския Културно
информационен център в Босилеград, за трудностите пред неговата
работа, за отношенията между България и Сърбия и за нуждата от
национална стратегия за българите в чужбина с директора на КИЦ-а
Иван Николов разговаря журналистът Костадин Филипов
Иван Николов е български поет, публицист и общественик. Той е сред
най-активните защитници на правата на българите в Западните
покрайнини. Роден е на 14 март 1959 г. в село Ресен, община
Босилеград, Западните покрайнини. Следва право и още като студент
се обявява против сръбската асимилаторска политика над българите в
тогавашна СФРЮ. След 1990 г. е един от идейните творци на
Демократичния съюз на българите в Югославия (ДСБЮ). Иван Николов е
редактор на сп. „Бюлетин“ в Босилеград. От 1997 г. е директор на
българския Културно-информационен център „Босилеград“. Като
активен общественик е написал над 400 статии за проблемите на
българите в Сърбия. Носител е на четири награди за поезия и
литература, обществена дейност и за принос за опазване на правата
и интересите на българите в Сърбия. Автор е няколко книги и
стихосбирки за българите зад граница, носител е на награда за
родолюбива песен от Сдружението на българските писатели. Член е
на Македонския научен институт и на Световният парламент на
българите. Носител е на Наградата на Европейския парламент за
европейски гражданин за 2016 г. През 2024 г. бе удостоен с най
високото българско отличие – орден „Стара планина“ I степен.
– Здравейте господин Николов, неотдавна Културно
информационният център (КИЦ) на българското национално
малцинство в Босилеград, на който Вие сте директор, отбеляза 27
години от създаването си. Годишнината не е кръгла, не е „юбилейна“,
както се казва, но пък дава възможност да поговорим за огромната
работа, която Центърът и Вие лично свършихте за тези години. Като
хвърлите поглед назад, доволен ли сте от равносметката?
– За 27 години денонощна работа КИЦ „Босилеград“ заедно със
Столична община и други партньори проведе над 400 български
културни прояви с цел разпространяване и създаване на българска
култура в Босилеград. Бяха издадени 98 броя на списание „Бюлетин“,
отразяващи проблемите и фактите за положението на българите в
Сърбия, които десетилетия наред бяха табу в българското и сръбското
медийно пространство. Заради това то беше забранено по времето
на Милошевич. Заедно с Народното събрание на Република България
за 27 години Центърът организира и изпрати над 1400 ученици от
Босилеград на 10-дневни летни почивки на българското Черноморие.
Заедно с МОН подготви и оказа съдействие на над 1500 студенти, които
отидоха да следват в България по 103 ПМС, беше на разположение и в
услуга на хиляди наши съграждани, които кандидатстваха за българско
гражданство. Заедно с българските си партньори успяхме да
издействаме и да построим паметник на Васил Левски в центъра на
Босилеград, а Центърът изнесе голяма част от изграждането и
възстановяването на черквите в село Паралово, Долна Любата и Извор.
Дадохме стотици интервюта и други изяви по българските и сръбските
медии, подпомагахме и участвахме в редица научни прояви, в които
вложихме своя принос за изследване на историята и настоящето на
българите в Западните покрайнини. КИЦ-а водеше разобличителни
кампании и полемизираше с представителите на крайния
великосръбски национализъм и особено със Сръбската православна
църква. Зад нас останаха хиляди страници материали, които отразяват
състоянието на духа на българите в Западните покрайнини през
годините на драматичното разпадане на бивша Югославия до днес.
През всичките тия години непрекъснато понасяхме удари и бяхме под
денонощно наблюдение от представителите на местната власт, от
сръбските политически партии, от органите на МВР и службите за
сигурност, които така и не престанаха с подмолните действия срещу
КИЦ-а с цел неговото овладяване и контролиране.
Знам колко ми е струвало всичко това в личен план, но ето че успяхме
да оцелеем. Направихме всичко, което се налагаше и което беше
възможно в дадения момент. А равносметката? За нея трябва да се
произнесе историята. Аз не бих рискувал да си правя самооценка и да
изпадна в субективизъм.
– От предишни наши срещи и разговори знам за трудната мисия,
която Вие и Центърът изпълнявахте. Кои бяха най-тежките моменти в
дейността Ви? Как режимите в Белград се отнасяха към Вас и
многостранната Ви работа. Знам, че някои от тях са искали
закриването на КИЦ-а.
– Имаше моменти когато целият белградски печат водеше
пропагандни кампании срещу нас с обвинения, че застрашаваме
териториалната цялост на Югославия, а след това и на Сърбия, че
подготвяме терена за присъединяване на Западните покрайнини към
България. Общинската организация на Социалистическата партия на
Сърбия в Босилеград даже поиска закриване на КИЦ-а. Правеха се
многократни опити за моето дискредитиране и сменяване. Правеха се
показни заплашителни полицейски акции, с които в 2011 г. беше
забранено поклонението пред паметника на Левски в Босилеград.
През 2023 г. КИЦ-а беше обискиран и бяха иззети 23 броя книги „Елегия
за Краището“ на Едвин Сугарев, а срещу мен беше образувано
предварително производство, което и до днес не е снето и пр.
– Освен обогатяването на българското културно присъствие в града и
в района около Вас, помага ли КИЦ-ът за поддържане в добра
кондиция на борбата на българите в Сърбия и в Западните покрайнини
за своите права? И каква е ситуацията в момента в този контекст? Продължава ли мимикрията, с която властите на местно и централно
равнище гледат на правата на българите в държавата?
– Благодарение на сътрудничеството на КИЦ-а с групата на българските
евродепутати, положението и проблемите на българското малцинство
три-четири пъти бяха обсъждани и в Европейския парламент. Което е
добре. Но в държава, в която правата на човека не се спазват по
принцип, правата на малцинствата са още по-зле. Както знаете,
основната цел на сръбската националистическа идеология в миналото
и днес е да асимилира и сърбизира малцинствата с цел създаване на
етнически чиста държава и трайно решаване на сръбския национален
въпрос, така, както неговите творци са го поставили в края на XIX в. Тази
политика доведе до създаването, но и до разпадането на Югославия,
именно заради конфронтацията на югославските народи и
малцинства с великосръбските стремежи за тяхното сърбизиране. Тази
великосръбска политика продължава и сега в рамките на Сърбия и
няма как да доведе до нейната европеизация. Центробежните сили
сериозно застрашават страната и карат не само малцинствата, но и
голяма част от самите сърби да напускат държавата и да си търсят по
добри места за живот. Българското малцинство в Западните
покрайнини не е никакво изключение и неговото сърбизиране им дава
кураж за още териториални претенции към България. Мисля, че в
България не се отчита достатъчно сериозно тази опасност.
– Коя е най-устойчивата мантра на властите, която съпътства
Центъра от неговото създаване до днес през всички изминали 27
години, господин Николов? Вие като директор я чувствате на гърба си,
не може да не я знаете.
– Вече споменах – основната мантра е, че Центърът бил подготвял
почвата за присъединяване на Западните покрайнини към България.
Това ни представя като опасност за териториалната цялост на Сърбия
и ни превръща в легитимна цел, оправдава всички средства за борба
срещу нас. При положение, че вътрешните граници в Европа си остават
неприкосновени, животът тука става непоносим и българите в
Западните покрайнини, особено младите, масово се изнасят към
България и Западна Европа. Статистиката е неумолима – за последните
шест десетилетия броят на българите е паднал от 62 000 на малко под
13 000 души. При сегашните процеси, в следващите години ще настъпи
пълно обезлюдяване на района.
– В друго интервю казвате, господин Николов, че „не успяхме да
материализираме българското културно присъствие и да го
превърнем в реална политическа сила“. Какво означава това в
конкретната ситуация в Босилеград и района?
– Вижте, ако сръбските власти бяха допуснали демократизирането на
българските райони и ние с нашите проевропейски разбирания бяхме
станали част от местното управление в Босилеград и Цариброд, почти
съм сигурен, че с отварянето на границата, европейските
предприсъединителни фондове и подкрепата от България, можехме да
превърнем Западните покрайнини в прилично място за живот. Това не
беше допуснато, ние бяхме стигматизирани като врагове, които
застрашават държавата и срещу нас продължи същата политика, която
е започнала в началото на окупацията на Западните покрайнини. Това
окончателно разби нашите проевропейски илюзии, че Сърбия може да
се европеизира и проблемите на малцинствата могат да се решават
така както например са решавани на границите между Полша и
Германия, Германия и Франция, Австрия и Италия и пр. Има една
подробност – това са държави които споделят еднакви ценности.
Сърбия и България никога не са били съюзници и никога не са
споделяли еднакви ценности и затова нашето положение в Сърбия е
безнадеждно.
– Да излезем малко извън празника. Как се отразяват отношенията
между България и Сърбия върху работата на Центъра и върху Вас
лично? Можем ли да кажем, че когато президентът Александър Вучич
се разсърди за нещо на София, и Вашата работа става по-трудна.
Има ли я тази зависимост между централните и местни сръбски
власти с отношението към КИЦ-а?
– Не, това не е въпрос на емоции и на лични предпочитания. Това е
въпрос на дългогодишна, целенасочена и добре обмислена политика
на един завоевател, който иска да реши проблема със завареното
население, за да може трайно да усвои територията, която е завоювал.
Да не мислите, че сърбите са ни окупирали, за да ни развиват
икономически и културно? Всяка завоевателска политика се ръководи
от интереси: да завоюва чужди територии, природни ресурси,
стратегически важни точки, работна ръка и пр. А местните власти? Те
са подчинени на централните и са най-коварните средства за
провеждане на тази политика.
– Скоро ще се навърши една година от началото на студентските
протести в Сърбия. Как мислите, имат ли те вече ясен политически
профил и цели. Как отекват в Босилеград и в Западните покрайнини
многохилядните митинги в Босилеград, господин Николов?
– Сръбската националистическа идеология и съответната олигархично
политическа система, която я провежда, корупцията, изоставането на
Сърбия в сравнение със европейски си съседи, съсипва не само
малцинствата, но и самите сърби. Протестите, които продължават вече
цяла година са израз именно на това огромно социално недоволство,
но за съжаление, все още нямат ясен политически профил. Те знаят
какво не искат, но не са наясно какво точно искат. Те не са изразително
антиевропейски, но и не са проевропейски. Ако протестиращите
студенти бяха издигнали европейските знамена и лозунги, тогава щяха
да придобият симпатиите на Европа на своя страна. Борбата срещу
Вучич и неговата корумпирана система няма смисъл, ако не се води и
срещу системата, която десетилетия наред репродуцира диктатори,
вместо демократично мислещи и отговорни политици. Това няма как
да стане докато заедно със студентите маршируват свещениците на
Сръбската православна църква, четници със символи от Първата
световна война, руски байрактари и пр. Иначе, в Босилеград и
Цариброд освен системните играчи, младите с надежда попоглеждат
към тия протести. Аз обаче съм бил свидетел на много излъгани
надежди и си мисля, че Сърбия няма как да се промени и реформира,
преди да се преосмисли сръбската историография, литература,
театъра, киното, медиите, системата на възпитанието и образованието
и военната доктрина, която продължава да възпитава войници и
офицери, готови всеки момент да скочат в поредната война вместо да
възпитават толерантни и демократично ориентирани европейски
граждани.
– Как оценявате ролята на българската политика в интерес на
правата на човека в Западните покрайнини? Нямаме ли нужда от
национална стратегия за българите в чужбина, господин Николов,
която да не се променя в зависимост от това кой е на власт у нас?
– Прав сте, България има нужда от национална стратегия за българите
в чужбина и за всяка отделна българска общност с ясно поставени
цели и задачи. Стратегия, която да е задължителна, независимо от
партии и личности, които идват и си отиват от властта. Недопустимо е
политиките към българите в чужбина, включително и към Западните
покрайнини, да се определят от личните виждания на министри,
шефове и началници. Така стигаме до засечки в прилагането на
прокламираните политики за привличане на български студенти от
чужбина, на Закона за българското гражданство и финансирането на
български организации в чужбина. Това са прекалено сериозни неща,
за да се работи на парче и от днес за утре.
Примерно, тази година по 103 ПМС силно бяха ограничени местата по
медицина, дентална медицина и фармация. Това не работи за
привличане на млади българи от чужбина. Те ще си потърсят
университети на друго място. Второ, засечките в прилагането на Закона
за българско гражданство доведоха до нерешени преписки още от
2019 г., защото някой се съмнява в българския произход на кандидатите.
А през това време в България се настаняват чужденци с небългарски
произход. И, трето, програмите за поддръжка на българските
организации в чужбина закъсняват и не е известно дали изобщо ще ги
има. Това води до закриване на българските културни центрове и
сдружения в чужбина и целият наш труд и доверие, създавано с години,
отива на вятъра. Що за политика е това?
0 коментара:
Публикуване на коментар