Насилието над военнопленници в стратегията на император Василий II

Сп. "Македонски преглед", 2025, год. XLVIII, кн. 4, Виктор Петров. Насилието над военнопленници в стратегията на император Василий II за покоряване на Българското царство ...89 - 108

"...Научните наблюдения сочат, че през царуването на Василий II предпочитаните методи при експанзия остават предимно убеждаването, инкорпорирането и асимилирането на съседните народи[1]. 

И все пак бруталността продължава да представлява добре усъвършенстван политически ин струмент, санкциониран от държавата, поради което понякога се стига до масови прояви на жестокост срещу пленените вражески войски с цел елиминиране военната мощ на противника. Дълготрайните психологи чески последици от подобни практики имат поразяващо въздействие за психическата устойчивост на вражеските редици, прекършвайки с течение на времето напълно бойния им дух. Челното място в това отно шение безспорно се отрежда на кулминационната точка на българо-византийския конфликт, достигната през лятото на 1014 г. в долината на р. Струмешница. 

Подир военната операция при Беласица[2] (завършила с реши телните боеве от 29 и 30 юли при Ключката клисура и край Мацукион[3] и победата на престолонаследника Гаврил-Роман Радомир в началото на август над прочутия пълководец Теофилакт Вотаниат в планинските теснини, разположени южно от района на Струмишката крепост, която обезсърчава императора от продължаване на кампа нията) Василий II заповядва заловените български войници да бъдат лишени от зрение, с което си спечелва прозвището „Българоубиец“ (Βουλγαροκτόνος)[4]. 

Броят на ослепените военнопленници в изворите варира между 14 – 15 000, като на всеки 100 души е оставен по един едноок, който да води останалите по обратния път към вътрешността на страната[5]. Величината на наредения от императора коравосърдечен акт е неприсъща за реалиите на средновековна християнска Европа[6], поради което в съвременната историография се поражда „нежеланието да се вярва“ (Glaubensunwilligkeit)[7] в реалността на едно толкова ужасно събитие[8] заради „баналността на злото“[9]. 

Тези съмнения са в противовес с изворовите данни, като пренебрегват и запазената от Средновековието устна традиция в периметъра на бойните действия[10]. Всъщност самият Йоан Скилица (втората половина на ХІ в.), чиято хроника е главен източник за събитията от българската история през последната четвърт на X и първите две десетилетия на XI в., изразява съмнения относно числеността на лишените от зрение Самуилови войници. Когато поднася данните за случилото се, към числото 15 000 той прибавя израза „както казват“ (ὥς φασιν)[11]..."

Целия материал четете по-късно...