Сборникът „Български народни песни“ като хърватски феномен

Епископ Юрай Добрила
(1812 - 1882)

Сп. "Македонски преглед", Година XLIV, 2021, № 3. Наум Кайчев. Сборникът „Български народни песни“ като хърватски феномен...77 - 84

"Научният поглед към хърватските измерения на сборника на братя Миладинови досега по обясними причини се е съсредоточавал предимно върху личността и въздействието на епископ Йосип Щросмайер[1]. Без съм нение ролята на архиерея е решаваща за осъществяването на изданието в Загреб. Изследователските усилия на Румяна Божилова доведоха до разширяване на тази перспектива и широко осветиха значителното внимание и обвързаност на учения и свещеника Франьо Рачки с Константин Миладинов[2]. Бидейки един от най-близките хора на епископа, действията на Рачки са в тясна интелектуална симбиоза с него. Божилова лансира тезата, че издаването на „Български народни песни“ е „ръководено от специален комитет, оглавяван от Ватрослав Ягич и Мирко Хорват“[3]. 

 Всъщност особено значима е ролята на две различни по характер, но взаимосвързани и важни структури в тогавашните хърватски земи – Католическата църква и Народната партия (известна и с малко по-късно то официално име Народна либерална партия). Авторитетът на епископа е решаващ и в двата случая, но веднъж възприели изданието, те дават нова динамика на неговото въздействие върху хърватското общество. За това свидетелстват и последните четири страници на сборни ка, на които е поместен списъкът на „господа предплатниках“, тоест на абонатите-спомоществователи на изданието, изпратили предварително сумата от два форинта, за да се сдобият с него след отпечатването му. Близо две трети от платените абонаменти, или общо около 180 броя, са хърватски. 

За мнозина от спомоществователите е отбелязана тяхната професия или длъжност, при което се откроява силното присъствие на Католическата църква – 89 от абонаментите са на нейни свещени лица или семинаристи, от които 53 са хървати и 26 – словенци[4]. Останалите 10 броя са закупени от епископ Щефан/Степан Мойзес (1797 – 1869) – по рождение словак, който от десет години се е завърнал в родината си като епископ на Банска Бистрица, но преди това над две десети летия е бил обвързан с Хърватия като преподавател по философия и старогръцки език в Кралската академия в Загреб от 1830 до 1847 г., а после три години като духовник в седалището на Загребската архи епископия[5]. 

Влиятелна личност в илирийските среди със значителен принос в хърватското духовно възраждане, Щ. Мойзес не само не за бравя, но остава и по-късно тясно културно обвързан с Хърватия – той не само поръчва десет екземпляра от рекламираните в загребския пе чат „Български народни песни“, но дарява девет от тях за „сиромашни ученици в загребската гимназия“. 

Сред абонатите изпъква компактна група духовници от Загреб, включваща редактори на официалния орган „Загребачки католички лист“, също други богослови, монаси и се минаристи6. Най-висша позиция от тях има Иван Крал (1792 – 1878), който от 1854 г. има титлата ликополски епископ и е главен викарий на загребския кардинал Юрай Хаулик, тоест заема втората позиция след него в епархията. 

След смъртта на Ю. Хаулик през 1869 г. Ив. Крал известно време дори ще бъде временно управляващ на цялата Загребска архиепископия[7]. Особено впечатление прави присъствието на един друг архиерей – епископ Юрай Добрила, който заплаща цели 11 екземпляра от Милади новия сборник. Той е ръководител на епархия, която в течение на векове трайно е извън административно-политическите граници на тогавашна Хърватия – той е поречко-пулски епископ с център град Пореч, разполо жен на западното крайбрежие на Истрия. Полуостровът от векове е извън границите на Кралството на Хърватия, Славония и Далмация и влиза в западните наследствени земи на Хабсбургите. Той е многонационален, със значително хърватско население (59 % според преброяването от 1846 г. и 42 % според това от 1880 г.), но културно-политически се доминира от италианците – в Областното събрание от 1861 г. са избрани 25 итали анци срещу трима хървати и двама словенци[8]. 

Особено масивно е итали анското присъствие в западните части на Истрия и дори и в издадения в Загреб сборник на Миладиновци седалището на епископа е означено със староиталианското му име Паренго. Самият Юрай Добрила (1812 – 1882) произхожда от хърватско селско семейство от централните части на Истрия и се отличава с осо бено книголюбие и образованост, получавайки през 1842 г. докторска степен по богословие във Виена. Напредвайки в учението, той минава през много училища и места, но особено значение за изграждането на неговия мироглед има шестгодишното му обучение в хърватския град Карловац (четири години прогимназия и две години гимназия). 

От 1842 г. заема различни свещенически длъжности в Триест, достигайки до предстоятел на катедралата в града. По предложение на императора през 1858 г. е интронизиран като поречко-пулски епископ. Впослед ствие от 1875 до смъртта си ще оглави престижната триестско-копер ска епархия. Той е не само първият хърватин, който заема епископския престол в Пореч, но е централна водеща личност на хърватското въз раждане в Истрия през ХІХ век..."