За проявите на Стокхолмския синдром на Република Северна Македония към Сърбия, за имитационното поведение на Християн Мицкоски към Александър Вучич, за историческата истина за българската „окупация“ в Повардарието и за лъжите на историографията в Скопие с историка д-р Константин Голев, технически секретар на Съвместната комисия с РСМ, разговаря журналистът Костадин Филипов
Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2026, бр. 8
Константин Голев e главен асистент в Института за исторически изследвания – БАН. Защитава докторска дисертация през 2013 г. в Катедрата по средновековна история на Византия и Балканските народи на Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Научните му интереси са свързани с историята на средновековните номадски народи – по-специално кумани и монголи – и тяхното взаимодействие със заобикалящите ги уседнали общества. Занимава се също и със събирането и съхраняването на устно-исторически интервюта за различните фази на българското участие във Втората световна война (1941–1945). Специализирал е в Университета „Йотвош Лоранд“ – Будапеща, Американския изследователски център – София, Центъра за академични изследвания – София, Университета „Улудаг“ – Бурса, Университета „Коменски“ – Братислава и др. Канен е да изнася лекции в Централноeвропейския университет – Будапеща, Еврейския университет в Йерусалим, Оксфордския университет, Словашката Академия на науките, Сегедския университет, Виенския университет и др.
– Здравейте господин Голев, лятото е време за почивки, а ние с Вас ще говорим за история. Наскоро чух да казвате, че Република Северна Македония страда от Стокхолмския синдром по отношение на Сърбия. Какви са основанията да определите диагнозата на това „заболяване“ по този начин?
– Както знаете, Стокхолмският синдром е състояние при което жертви на насилие или отвличане започват да се отъждествяват с интересите на своите насилници. В конкретния случай с политическия елит в Република Северна Македония, нейния крайно селективен и внимателно конструиран исторически разказ и насажданите от определени медии обществени нагласи в страната сякаш негласно поставят интересите на Сърбия над тези на собствената си държава. Едва ли може да има някакво съмнение, че управляващите в Сърбия биха се почувствали крайно неудобно, ако една тяхна бивша провинция, като каквато те възприемат и винаги са възприемали РСМ, завърши процеса на европейската си интеграция преди тях.
Вместо обаче да се стреми да постигне успех в това отношение, правителството в РСМ сякаш нарочно го саботира, като се прави, че не вижда европейския консенсус във връзка с поставените условия за напредък в процеса. Стокхолмският синдром личи особено ясно по отношение на основния препъникамък между Скопие и ЕС – вписването на българите в Конституцията на РСМ.
Веднага бързам да отбележа, че например сръбското малцинство в страната – което в голямата си част произхожда от заселени в междувоенния период колонисти от „Стара Сърбия“ – се радва на значителни права и свободи, на които българите там само биха могли да завиждат. Самият аз миналата година посетих едно такова село и видях как на всеки стълб в него имаше официално поставени от местната управа сръбски знамена. Те имат право на образование на своя език, свое политическо представителство и т.н. Така че упоритият отказ за вписването на българите в конституцията за пореден път демонстрира крайно неравнопоставеното отношение към нашите декларирани сънародници оттатък Деве баир и други „по-братски“ народностни групи. Но така или иначе за мен този отказ служи само като удобен параван за целенасоченото забавяне на европейската интеграция на РСМ.
– В Белград авторитарно управлява Александър Вучич, в Скопие премиерът Християн Мицкоски го имитира непрекъснато. За какво става дума, д-р Голев – за личностна симпатия или за политически модел на управление, който Мицкоски следва? И това не е ли път, който води към изолация на държавата?
– Именно това е причината за целенасоченото протакане на европейската интеграция от страна на управляващите в Скопие. Аз неведнъж съм заявявал, че според мен премиерът Мицкоски има намерение да установи в РСМ популистки режим от типа на този на Вучич в Сърбия. Пълноценната европейска интеграция би затруднила до голяма степен такъв проект, поради неизбежните стандарти за свобода на словото, борбата с корупцията и нарастващата роля на контролните органи в Брюксел.
Ето защо, според мен, Мицкоски няма никакво намерение да интегрира реално страната, а по-скоро се стреми да остане в европейската периферия, където би имал достъп до предприсъединителните фондове, но би могъл много по-спокойно да борави с патронажно-клиентелистките отношения в собствената си държава. Но, разбира се, подобен проект не би могъл да бъде атрактивен за обществеността в РСМ дори и гарниран с обичайната щедра доза националистическа реторика, затова „българското вето“ се оказва удобното оправдание за всъщност удобното за правителството в Скопие забавяне.
Като казвам това съвсем нямам предвид, че възраженията на България срещу членството на РСМ трябва да отпаднат автоматично, напротив, в този си нереформиран вид страната, според мен, ще бъде крайно некоректен и проблематичен член на Съюза, особено от българска перспектива.
– Да навлезем малко в терминологията, която политици, историци и медии край Вардар непрекъснат въртят в обращение. Окупатори ли сме били в Македония по време на Втората световна война, д-р Голев? И защо сме били там? Каква е историческата истина?
– Историците в РСМ продължават да боравят с изкования през периода на Титовизма терминологичен инструментариум, който описва периода на българското управление във Вардарска Македония като „окупация“, а нерядко и като „фашистка окупация“. Учените в Скопие – на това съм бил свидетел лично – дори открито говорят за победа на „доброто“ над „злото“ във Втората световна война – една дихотомия, която автоматично поставя България от страната на злото, и която е особено неприложима в Източна Европа, където нацисткият ботуш бе заменен от не по-хуманните комунистически диктатури.
Впрочем зад употребата на термина „окупация“ от страна на историците и официалните власти в РСМ отново прозира все същия Стокхолмски синдром, тъй като по това време не съществува никаква македонска държава или дори форма на самоуправление, и никога преди това не е съществувала.
Българските войски навлизат в една административна област на Кралска Югославия, която дори не се нарича Македония, а носи безличното наименование Вардарска бановина. В този смисъл навлизането на българските войски е окупация от гледна точка на международното право, тъй като статутът на територията не е бил уреден с международно признат договор. Но точно такава окупация е бил и престоят на сръбските войски в района през 1912 –1913 г. преди подписването на Букурещкия мирен договор. Само че аз лично не съм чувал историците в Скопие, а още по-малко пък управляващите, някога да наричат навлизането на сръбската армия окупация, въпреки извършените от нея военни престъпления.
Същевременно трябва да се има предвид, че навлизащите през 1941 г. във Вардарска Македония български части не срещат никаква съпротива, посрещнати са с цветя от огромна част от населението и редица представители на установената българска администрация са с местен произход. Въобще самата употреба на термина „окупация“ по отношение на българското управление във Вардарска Македония през 1941–1944 г. от учени и официални лица в РСМ разкрива едно нездраво и парадоксално отъждествяване с Кралска Югославия, която третира не по-малко жестоко изолираните прояви на македонска самостоятелност, отколкото третира многобройните прояви на българско самосъзнание в региона.
Иначе при навлизането на българските войски в областта през април 1941 г. там все още има – въпреки десетилетията на репресии и изселвания – множество хора с непоколебима българска идентичност. По това време вече започват да се появяват и горещо окуражаваните от Коминтерна гнезда на македонска самостоятелност, която обаче все още не е ясно избистрена концепция за етническа обособеност. Дори някои от членовете на Комунистическата партия в Македония по това време настояват за прехвърлянето ѝ от Югославската комунистическа партия към БКП, а Тито впоследствие няма да им прости това.
– Вие сте технически секретар на Съвместната българо-македонска историческа комисия и често, поне три пъти годишно имате заседания в Скопие. Вероятно следите медиите край Вардар. Нямате ли впечатлението, че в публичното пространство в Северна Македония темата за отношенията с България и изобщо за страната ни, е третирана неколкократно повече, отколкото у нас ние пишем и говорим за тях? И ако е така, на какво, според Вас се дължи това? Нямат ли си други теми, та непрекъснато се занимават с нас?
– Няма съмнение, че медийното внимание към България в РСМ е несравнимо по-голямо, отколкото това в нашите медии към югозападната ни съседка. От една страна, това се дължи и на вече споменатото желание с България да се оправдае удобното, но обществено неприемливо забавяне на евроинтеграцията на страната. Затова и редовно се подчертава негативната роля на „българското вето“. Съществува обаче и един друг, по-широк план, в който всеки български успех тенденциозно се омаловажава, а неуспехите се хиперболизират, със или без реални основания за това.
Пример за това е наскорошното приемане на еврото в България, което ярко контрастира със затлачената кандидатура за еврочленство на Скопие. Ето защо медиите край Вардар триумфиращо отбелязаха въвеждането на процедура по свръхдефицит за България, но забравиха да споменат, че редица други европейски държави отдавна се намират в такава, като превърнаха новината в някакъв специфично български „провал“. Обяснението на този подход, според мен, се крие в страха на елита в РСМ от възможното влияние на един по-позитивен образ на България върху процеса на формиране на македонска колективна национална идентичност.
– Вие сте професионален историк и работите в Института за исторически изследвания при БАН. Има ли нещо в българския наратив за отношенията ни със Скопие, който да се налага България да променя? Честни ли са българските историци в своето отношение към общата ни история, д-р Голев? А Вашите партньори и колеги оттатък?
– Отношенията ни със Скопие като столица на самостоятелна държава са достатъчно кратки – малко повече от три десетилетия, така че все още не са се превърнали в обект на академични изследвания и спадат към мемоаристиката и спомените на съвременниците на събитията, каквито сме и ние с Вас.
Що се отнася до нашия исторически разказ, аз бих казал, че той представя в общи линии достоверно процесите във Вардарска Македония и въобще в по-широкия географски регион Македония от Средновековието докъм Междувоенния период и Втората световна война. Дори и някой наш историк да се е поддал на „патриотичен плам“ при интерпретацията на едно или друго събитие, основната линия на историческия ни разказ остава неизменно вярна – в региона столетия наред има устойчива българска етническа идентичност, той пълноценно участва в (и понякога дори води) изграждането на модерната българска нация през XIX в.
Проявите на самостоятелна македонска идентичност, първоначално регионална, а много по-късно наложена като национална, са плод на събитията след Берлинския конгрес и особено след Първата световна война, а тази идентичност първоначално по мненията на всички съвременници, включително и на носителите ѝ, е частен случай на българската национална идентичност. Съществуващата в момента и масово наложена след Втората световна война македонска национална идентичност е тясно свързана с комунистическия режим и комунистическата идеология, и не е в състояние да скъса тази пъпна връв.
За сравнение колегите в РСМ, дори и най-добросъвестните към фактите, се опитват да ги вградят в един разказ, който представя населението в Повардарието като иманентно отделно от българския етнос през целия период от Средновековието до наши дни и свежда ключовите периоди на очевидно обща история до някакви неизбежни, но незначителни епизоди. В този смисъл разказът оттатък, дори когато включва формално верни факти като този за т.нар. българска окупация от 1941 г. е фундаментално неверен и което е по-лошото от гледна точка на научната етика, той е политически мотивиран, като се стреми да проектира реалности и представи от днешния ден далеч назад във времето, само за да укрепи някак темелите на своето настояще.
Моето лично убеждение е, че българската историография все още не е положила достатъчно усилия да отговори на един много важен въпрос за българското общество:
Как така титовисткият експеримент с масовото налагане на македонската идентичност се оказа достатъчно жизнеспособен, въпреки безспорно кухите ѝ исторически основи. Смятам, че за самите нас разбирането на този процес е от не по-малко значение, отколкото за гражданите на РСМ.
– И накрая, д-р Голев. Коя е най-голямата лъжа, която сте чували от Вашите колеги историци от Северна Македония за общата ни история?
– Наистина е трудно да градирам всичко, което съм чувал или чел, защото лъжата си остава лъжа, независимо дали е „голяма“ или „малка“, а още по-отблъскваща е, когато е политически мотивирана, облечена в научен ценз и привидна ерудиция. Все пак, ако трябва да посоча най-потресаващите за мен лъжи (може би защото съм медиевист), това са твърденията, че Самуил е въстанал срещу българската държава, че Българската патриаршия няма нищо общо с Охридската архиепископия, и забележете, че Битолският надпис може да е фалшификат от времето на Първата световна война. Всички тези твърдения съм чувал или виждал написани през последните 5-6 години от академични лица, които са в активна възраст, а някои заемат и доста високи позиции.
0 коментара:
Публикуване на коментар