Къде са днес героите от Охридския мирен договор?

Източник: бюлетин "Българите на Балканите и по света", 2026, бр. 8

Лаконичното съобщение по повод четвъртвековния юбилей на Охридското мирно споразуние, което се отбеляза тази година, гласи: „Рамковият политически договор е подписан в Охрид на 13 август 2001 г. от президента Борис Трайковски и от ръководителите на четирите основни партии в страната: Любчо Георгиевски – ВМРО-ДПМНЕ, Бранко Цървенковски – Социалдемократически съюз на Македония, Арбен Джафери – Демократична партия на албанците, и Имер Имери – Партия на демократичния просперитет, в присъствието на генералния секретар на НАТО Джордж Робъртсън и пратеника на Европейския съюз Хавиер Солана“. Каква е съдбата на всеки един от тези петима главни герои на събитията от онази пролет и лято на 2001 г.? 

Да видим: започваме от президента на Република Македония Борис Трайковски – човекът и политикът, който има една от най-важните заслуги за убеждаване на обществото за нуждата от прекратяване на конфликта. Мнозина от патриотично настроените македонци и досега не могат да му простят тази му роля, лепейки му посмъртно етикета „предател“. Две години и половина от онзи 13 август, в една мъглива утрин на 24 февруари 2004 г. самолетът, с който Трайковски и хора от неговия президентски екип пътуваха за международен форум в Босна и Херцеговина, се разби в един от ридовете край Мостар. И днес от време на време се появяват писания, че катастрофата не е била случайно натрупване на негативни метеорологични обстоятелства и че има външна преднамереност за нея. Добре, ако целта на тази „преднамереност“ е била президентът Трайковски, с какво останалите от делегацията, от екипа му и екипажа са виновни, та намериха смъртта си заедно с него. Но кое край Вардар е изчистено и изяснено докрай, та и гибелта на Борис Трайковски? 

Вдясно от Трайковски на масата за подписване с мрачен израз на лицето седи Любчо Георгиевски. И до днес тогавашният лидер на управляващата ВМРО-ДПМНЕ и премиер не може да се примири с подписването на Договора, въпреки че съзнаваше неговата неизбежност. А може би още тогава си е давал ясна сметка, че със същата неизбежност неговото излизане от властта, а и от политиката изобщо, предстои. Както и се случи. На следващата 2002 г. въпреки яростната кампания, която Любчо направи, неговата партия и той лично загубиха катастрофално от социалдемократите на Бранко Цървенковски. Към сметката на управлението му в рамките на четиригодишния мандат избирателите сложиха не само кризата през 2001 г. и нейното разрешаване, а и последиците за цялата република и обществото от бежанската криза от Косово две години по-рано. През есента на 2003 г. на конгреса на ВМРО-ДПМНЕ в Охрид Георгиевски излезе от политиката. Сега е бизнесмен и анализатор. 

Вляво от Трайковски е лидерът на СДСМ Бранко Цървенковски. Искал или не (а защо да не е искал?) той лично и неговата партия са големите печеливши от края на конфликта и подписването на Договора. Съдбата му поднесе властта на тепсия, не, на поднос със сребърни инкрустации. На редовните парламентарни избори на 15 септември 2002 г. СДСМ спечели убедително и пое управлението на държавата. В записките си от онова време съм отбелязал, че дори не е било нужно Цървенковски и екипът му да хвърлят пари за кампанията, защото загубата на Георгиевски и ВМРО-ДПМНЕ беше предизвестена. После, през 2004 г. след гибелта на Трайковски, Цървенковски спечели президентския пост и отвори вратата в ръководството на СДСМ на кмета на Струмица Зоран Заев, който влезе там с парите си. Според обвиненията на най-голямата партийна организация, тази в Скопие, в СДСМ бе започнал „руралният, селският“ период в нейното развитие. Периодът на Зоран Заев като лидер и премиер. 

Договора подписа и Арбен Джафери, лидер на Демократичната партия на албанците и коалиционен партньор на Георгиевски. И днес много македонци, както и тогава, съжаляват, че са нямали политик като албанеца Джафери. Кризата намали влиянието на неговата ДПА, но идеята му за „консенсуална демокрация“ до голяма степен се вписа в Договора от Охрид. Смееха му се, подиграваха му се за тази идея за институционално споделяне на политическа мощ между етническите общности в държавата така че нито една голяма общност да не се страхува, че другата може политически да я съкруши. В Договора бе вкаран и защитен механизъм за това – Бадентеровото правило, което сега, четвърт век след онзи 13 август, днешните управляващи искат да „ревизират“. Джафери плати цената – лична и партийна, за стремежа си всичко да бъде договорено чрез консенсус и по мирен път. Той вече не е между живите, а ДПА е в клинична смърт. 

Петият човек, подписал Договора, е Имер Имери, лидер на Партията на демократичния просперитет, която се роди като конформистка и клиентелистка формация, и като такава замина в историята. Тогава имах чувстото, имам го и сега, че е на масата само заради баланса. Двама на двама, две на две. Имери също отдавна е покойник. 

Но договорът е жив. 

Костадин Филипов