Интервю на проф. дин Петър Петров пред МНИ по повод 1000 години от смъртта на цар Самуил

1000 години от смъртта на българския цар Самуил

(Интервю с проф. дин Петър Петров)

Един нестандартен въпрос: „Лесно ли се пише за цар Самуил?”

Не е лесно да се пише за който и да е владетел на Средновековна България. Историческите извори за тях са оскъдни. Поради това владетелите биват представяни предимно чрез събитията, станали по време на тяхното управление. Същото е и за цар Самуил. Българските писмени извори за него са два надписа върху каменни плочи. Основните извори са византийски хроники и трактати за военното изкуство, които са крайно тенденциозни. Много по-обективни сведения дават други автори – арабски, арменски и западни. Техните данни обаче са ограничени откъм фактическата си страна.

- Кога и как Самуил излиза на историческата сцена?

Баща му бил един от „велемощните боляри” по времето на цар Петър – военно-административен управител на огромна област (комитат), оттук и синовете му са известни като „комитопули” (синове на комит). Става дума за четиримата братя Давид, Мойсей, Арон и Самуил. През 971 г., когато Византия завладява Североизточна България със столицата Преслав и отвежда цар Борис ІІ и брат му Роман във византийски плен, огромни български територии не били завладени. За четиримата братя византийският хронист Йоан Скилица пише изрично, че те „бунтували българите”. Две години по-късно около Пловдив била разгромена византийската войска на евнуха Петър – това са могли да направят единствено братята комитопули. През 976 г. пък, когато починал византийският император Йоан Цимисхи, същият хронист Скилица съобщава, че този път четиримата братя комитопули „вдигнали въстание” против империята, т.е. започнали борба за освобождение на завоюваните от Византия български територии. Тази борба взела огромен размах – прехвърлила се и в отвъддунавските български територии.

- Как Самуил се оказал в центъра на тези събития?

Още в началото на 976 г. Давид и Мойсей загинали по време на сражения с византийците. С Арон пък византийците започнали тайни преговори, за да го привлекат на своя страна. Това завършило със свада между двамата братя, при която Арон бил убит на 14 юни 976 г. в местн. „Разметаница” (Дупнишко). Последвал нов опит на Византия да всее раздори сред българите: от Византия били пуснати „да избягат” цар Петровите синове. Борис загинал от нелепа смърт още при преминаване на границата. Роман пък бил провъзгласен за цар, а Самуил станал негов пръв военачалник. Всъщност цялата власт в България преминала в негови ръце. Двубоят Византия – България трябвало да се разрешава със силата на оръжието.

- Кое е най-характерното за този двубой?

Преди, пък и след това, конфликтите на България с други страни обикновено се решавали с едно решително сражение: хан Аспарух в Северна Добруджа през 680 г., хан Крум през 809 г. в Тревненския проход, цар Симеон при р. Ахелое през 917 г., цар Калоян при Одрин против латинците през 1205 г., цар Иван Асен ІІ против епирците при Клокотница през 1230 г. и т. н. Сега, при Самуил, Византия водела борба не за военно-политическо надмощие, а за завладяване на България. Тази борба, водена с всички позволени и непозволени средства, с нечувани жестокости и мъст, продължила повече от четири десетилетия. Тя се изразила във военни походи, обсади на крепости, засади, подкупи, интриги и т. н.

- Какво е мястото в този двубой на поражението на византийците на 17 юли 986 г. при „Траянови врата”?

Тук става дума не за едно сражение, а за няколко поражения над византийците по време на похода им начело с императора Василий ІІ до София. Първото поражение е при обсадата на крепостта Мория при Щипоне (Ихтиман), когато български младежи подпалили и вдигнали във въздуха укрепителния вал на византийския лагер. Второто поражение е при обсадата на София, където византийците загубили стенобойните си машини, а пръсналите се из околността техни снабдители (фуражири) дали много жертви. Императорът трябвало да вдигне обсадата на София и да се върне обратно, без да е постигнал какъвто и да е успех. Третото поражение на византийците станало при прохода „Траянова врата”, където българите начело със Самуил му устроили засада. Този път императорската армия загубила цялата си конница, целия си обоз и дала отново много жертви. Василий ІІ едва успял да се спаси, изведен при сражението от личната си гвардия (арменската пехота) и едва се добрал до Пловдив.

Поражението и бягството на Василий ІІ от бойното поле отекнали далеч на изток и на запад. Арменският историк Самуил Анийски (ХІ в.) пише в своята история, че при похода си против България императорът „бил принуден да избяга”. Белгийският монах Адемар, съвременник на описваните събития, пише в История на франките за поражението на византийците от българите в две големи сражения – първото несъмнено е в прохода „Траянови врата”.

- Други успехи на българите?

Има още няколко. Един от тях бил пленяването на Ашот, сина на солунския стратег Григорий Таронит. Един от най-сериозните е големият поход на Самуил в Тесалия, когато българите превзели крепостите Сервия, Лариса и Галаксидион, на Коринтския провлак. Този поход завършил и с едно поражение: при Р. Сперхей българите били изненадани и в нощно сражение загубили битката. Победителят Никифор Уран изпратил в Цариград на императора Василий ІІ 1000 глави на убити или пленени българи. Тази касапница била своего-рода прелюдия към злодеянието при Беласица, станало през 1014 г.

- Кога и как Самуил става български цар?

Възкачването на Роман на българския престол станало в резултат на съществуващата по това време традиция и практика в източноправославните държави. Той бил последният законен представител на Симеоновата династия. Това означавало пълна приемственост в наследяване на владетелската власт в България. През 991 г. при набег на византийците до Скопие цар Роман бил пленен, отведен в Цариград и хвърлен в тъмница. Ръководството на България преминало напълно в ръцете на Самуил, но той не протягал ръце към престола при наличието на жив цар, макар и във вражеска тъмница. Едва през 997 г., когато станало известно че цар Роман е починал, Самуил бил провъзгласен за цар и положил основите на нова българска династия. И с списъците на българските царе, и в кореспонденцията на цар Калоян с папа Инокентий ІІІ Самуил е поставен след „блаженопочившите царе на българите” Симеон и Петър.

- Какви по-важни битки са станали през първото десетилетие на ХІ век?

Още в началото на века Византия преминава в решително настъпление. Един отряд достига до София, други навлизат в Северна България и превземат старите столици Плиска и Преслав. В Тесалия едни от болярите бранители на крепости били заловени с измама, други се предали без бой. През 1003 г. Видин бил обсаждан в продължение на осем месеца. Против него бил използван и прочутият „мидийски огън” – силно запалителна смес, фосфорът в която се самозапалвал от въздуха. Накрая градът бил предаден от местния владика. През това време цар Самуил предприел ответен поход до Одрин и го превзел. Геройски се сражавали и защитниците на Перник начело с воеводата Кракра, като нанесли големи загуби на византийците. Но покварата сред част от българското болярство си казала думата. Изменили на цар Самуил и едни от най-близките му воеводи и роднини.

- Как оценявате битката при Беласица на 29 юни 1014 г.?

Битката при Беласица е само един епизод от войната между Византия и България през лятото на 1014 г. Тя е предшествана от военен сблъсък в Солунско. Там българският отряд на Давид Несторица попаднал на засада и бил разбит от Теофилакт Вотаниат. След това византийският стратег с пленените българи побързал да се присъедини към императора Василий ІІ, който пристъпил към обсада на укрепената стена при дн. с. Ключ. Походът към Солун очевидно е целял да отвлече вниманието на императора или поне на част от войската, насочила се против основните сили на цар Самуил.

Първоначално византийците не успели да преодолеят българската отбрана на стената и понасяли големи загуби. Не се променило положението и когато на помощ дошъл стратегът Теофилакт Вотаниат. Обрат станал едва когато византийски отряд чрез обходно движение през Беласица се явил в тила на българските защитници. Така с двоен удар, от фронт и тил, византийците успели да преодолеят защитата на стената. С това войната не свършила – основните сили на българите се намирали в района на Струмица.

След постигнатия успех Василий ІІ изпратил пълководеца си Никифор Вотаниат към Струмица, за да му отвори пътя към Солун. Българите, ръководени от Самуиловия син Гаврил Радомир, го пропуснали да навлезе в клисурите, устроили му засада и унищожили целия отряд. Лично Гаврил Радомир „изтърбушил” с копието си корема на византийския стратег. При тази катастрофална загуба Василий ІІ не се решил да продължи напред. Основният му замисъл да нахлуе в централните части на Самуиловата държава се провалил. И тогава, в злобата си за проваления поход, за гибелта на любимия си пълководец Никифор Вотаниат и неговия отряд императорът извършил жестокото си злодеяние – ослепяването на Самуиловите боици.

И така, битката при Беласица завършила с поражение за българите. С поражение за византийците завършил и опитът на Никифор Вотаниат да продължи напред и да отвори път за императорските войски. В последна сметка Василий ІІ не постигнал поставената си цел и трябвало да се върне обратно.

- Защо определихте в книгата си Самуил като „царят–воин”?

Няма друг български цар, който като Самуил да е бил повече от 40 години по бойните полета против Византия. В много сражения той лично е ръководил бойците си. Споделял е с тях успехи и неуспехи. С личното си присъствие ги е насърчавал, вдъхвал им е увереност. Това е истинският пълководец. Всичко това в името на една цел – защита на България, на нейната независимост.