Д-р Георги Георгиев: Виновен ли е Гоце Делчев, че се е самоопределял като българин?

Представяме ви откъс от интервюто на д-р Георги Георгиев, член на МНИ и на Института за исторически изследвания на БАН, което той даде неотдавна пред Мариян Карагьозов в ефира на БНР.

- Каква фигура е Гоце Делчев, защо той е в центъра на споровете между България и северна Македония? 

 - Гоце Делчев е една от значимите фигури в българската нова история и една от централните фигури на освободителното движение на българите от Македония и Одринско. Съвсем закономерно той се равнява с фигури като Апостола на свободата Васил Левски, Георги Раковски и всички титани на българската национална революция преди и след 1878 г. Знае се, че е важен и за съседите ни на югозапад, но под друго значение. 

 - Какво е то? 

 - Гоце Делчев е превърнат в един от основополагащите митове на македонистката политическа идеология. За тях е много важно той да присъства в собствения им разказ и обяснение на историята, такава, каквато се е състояла според тях. Много важно е Гоце Делчев да присъства в техния разказ, но само при едно-единствено условие – по никакъв начин той да не бъде българин и да няма никаква връзка с българската нация и идентичност. 

 - Какво обаче показват историческите документи? 

 - Те са пределно ясни. Наскоро отново започна да се шуми, че тепърва щели да се отварят архиви. Българските архиви сме ги отворили отдавна. Нещо повече, Гоце Делчев е едно от най-добре документираните лица (в новата история – бел. ред.). Не е вярно, че има документи, които не са отворени, Гоце Делчев е много добре и много мащабно документално откроен в България. Издадени са много сборници, както за него лично, така и за (национално-освободителното – бел. ред.) движение, издадени са и документални масиви с чужди дипломатически извори – английски, френски, турски, гръцки. В тях навсякъде присъства едно и също – „българи“, „българин“, „български апостол“, „български войвода“. На много места и той самият се е определил като такъв. Има едно широко известно, вече познато и на децата дори, писмо до Никола Малешевски, в което са тези негови думи: „какво да правим, като сме си българи и боледуваме от една и съща болест“. То не е единствено, но просто е едно от най-силните писма, един от най-силните документи. Но, повтарям, те не са един или два. Архивите при нас са отворени, голямата част от документите са публикувани, ние като общество сме свършили своята историческа задача. 

 - В такъв случай какви са контрааргументите на историците от Северна Македония за техните твърдения за македонска идентичност на революционера? 

 - Буквално никакви и всичко се свежда до, фигуративно казано, „Без Гоце Делчев ние не можем, дайте ни го, признайте, че е македонец, не е българин по националност, защото без него не може да стане нашият държавен мит, няма как (разказът – бел. ред.) да се носи“. 

В науката не съществува проблем, той е чисто политически. Отпадне ли този въпрос, много бързо ще се разплете нишката и за характера на Илинденско-Преображенското въстание, и за Балканските войни, за национално-освободителното движение на българите от Македония. Въпросът е възлов заради политическата си, а не поради научната си острота...

- Какви са Вашите очаквания като наблюдател за бъдещата работа на смесената комисия по историческите въпроси между България и Северна Македония? 

- Всяка подобна комисия има място за съществуване, най-малкото заради факта, че подпомага някакъв диалог. Тя става ненужна тогава, когато този диалог започне да буксува. Заблуда и за хората тук, и за хората в Република Северна Македония е, че комисия от подобен тип се занимава с политически въпроси. Тя не може да се занимава с тях. Тя се занимава изцяло с експертиза върху общата история така, както е формулирано и в договора за добросъседство. Ако трябва да дам прогноза, от които се пазя, тъй като съм историк и предпочитам да гледам назад в историята, бих казал, че съм умерен песимист. Не само по въпроса за Гоце Делчев, но и по отношение всички следващи въпроси след него. Защото Гоце Делчев е първият голям препъникамък. Пътят може да стане гладък въз основа на историческата, документално засвидетелствана истина, а тя е, че става дума за български герои и дейци и българско национално-освободително движение, част от историята на българския народ. Ако Скопие е в състояние да преглътне или приеме това по някакъв начин, мисля, че нещата ще се развиват плавно. Но аз съм песимист, че това ще се случи. С какво e виновeн Гоце Делчев на днешните управляващи и на днешните наши колеги-историци, че преди сто години сам се е определил като българин? От това нещо не можем да избягаме нито ние, нито те. Не казваме нищо повече от това, което са казвали самите хора за себе си тогава – че са българи. А за какви се възприемат днешните македонски политици, историци и пр., е съвсем отделен въпрос.

Прочетете още »

Доц. д-р Спас Ташев: Стига сме мълчали!

Повече не трябва да мълчим! За ефекта от „Бялата книга“, за борбите на българите по време на Титова Югославия, за родната политика към Северна Македония, за стратегията на работа със сънародниците ни в чужбина и за възможностите за деблокирането на отношенията със Скопие с доц. д-р Спас Ташев разговаря журналистът Костадин Филипов 

Спас Ташев е защитил докторат по демография и статистика в БАН. Завършил е основен курс по дипломация в Дипломатическия институт при МВнР и международно икономическо сътрудничество в УНСС. Работи като доцент в Института за изследване на населението и човека при БАН, акцент на изследванията му са различните аспекти на международните миграции, демографската и миграционна сигурност, българските общности зад граница, спасяването на българските евреи в годините на Втората световна война и др. Член е на редакционния съвет на сп. „Геополитика“. Бил е главен експертен сътрудник към Парламентарната комисия за политиките към българите в чужбина към 44-тото НС. Пръв директор на Културно-информационния център на Република България в Скопие и заместник-председател на Държавната агенция за българите в чужбина. Автор и съавтор е на множество публикации, сборници и монографии. Неговите изследвания „Миграционният натиск върху България 2008 – 2017 г. Проявление и последици“ и „Българските общности в Западните Балкани. Политически процеси и етнодемографски последици (1913–2019). Том 1. Албания“ са обявени от Съвета за изследователска дейност към Управителния съвет на БАН за монографии с национално значение за 2018 и 2020 г. 

– Господин Ташев, вече година вдъхновената от Вас „Бяла книга“ живее. Тя бе преведена и на няколко езика. Как мислите, изпълни ли това издание, на което сте и съавтор, своята задача? Как реагираха научните и политически кръгове в Скопие? 

– „Бялата книга“ е продукт на колективните усилия на 8 учени и активисти на българските общности в 4 държави: Албания, България, Северна Македония и Сърбия. Нейната основна мисия е да покаже позицията не на българската държава, а на самите задгранични българи, в т.ч. и на македонските българи. Именно поради тази причина авторите от България сме малцинство в авторския колектив. Въпреки че в основата на книгата стои времевото и пространствено развитие на българския език, това е само фон, при който акцентите са поставени върху научните фалшификации и научните престъпления, изразяващи се в унищожаването на ценни старинни артефакти, налагани чрез тоталния език на омразата и потъпкването на основни човешки права. Като връщам лентата назад, оказва се, че сме постъпили прозорливо, защото от няколко месеца именно тези аргументи залягат в надградения български подход по въпроса за евроинтеграцията на Северна Македония. 

Освен на книжовен български, книгата излезе на английски, немски и испански език. Успяхме да я разпространим сред всички чужди дипломатически мисии в София, а няколкостотин бройки вече са зад граница – в Европейския парламент, доставени са на водещи политици, журналисти, университетски библиотеки и т.н. Изданието направихме напълно сами – с доброволните дарения на обикновени български граждани. Единственото по-голямо дарение е от 2000 лв. от Фондация „ВМРО“, които бяха използвани за превод на английски. Това е една много малка част от разходите. Ако имахме средства, бихме превели и издали книгата и на френски. В момента текстът е адаптиран на скопската писмена норма и през януари 2022 г. очаквам да се появи и македонско издание на „Бялата книга“. Всичко това направихме не само без каквато и да е подкрепа на българската държава, но разполагам с достатъчно обоснована по отношение на достоверността информация, че в началото на 2021 г. тогавашното ръководство на МВнР е саботирало разпространението на „Бялата книга“. 

Дори изпратихме сигнал до служебния външен министър Светлан Стоев и предложение да направи разследване, но явно е решено да не се вадят „кирливите ризи“ на безхаберието сред някои висши дипломати. Всъщност дано да е било безхаберие, а не нещо друго! На този фон похвална е самоинициативата на други техни колеги, които ни съдействаха с контактите си това издание да достигне до повече чужденци, имащи отношение към взимането на решения за бъдещето на Централните Балкани. 

А що се отнася до реакциите в Скопие, имаше над 30 публикации. Някои заглавия бяха негативни, но в съдържанието на коментарните материали нямаше нищо по същество срещу изнесените факти. Това показва, че сме намерили правия път. Тиражът на български бе 6000 броя и вече практически е изчерпан. Около 200 броя вече са разпространени в Северна Македония и имам обратна връзка за отзивите на читателите. Както лица с македонско, така и лица с българско самосъзнание, четат с интерес книгата, тъй като освен всичко друго, тя е и богато илюстрована с доказателствен материал, който очевидно е крит целенасочено от гражданите покрай Вардар. Книгата се чете дори по селските кафенета и при всички случаи ще продължава да предизвиква интерес, да оказва влияние на процесите и съответно взимането на решения. 

– В съставянето на „Бялата книга“ участваха и няколко човека, родени и израснали в днешна Република Северна Македония? Какво внесоха те в атмосферата на изданието, повече емоция или документалност е техният принос? 

– Участието на автори от Северна Македония е изключително важно. По един начин се приема написаното в България, по друг – когато тестът произхожда от самите потърпевши. Тяхната основна заслуга е събирането на доказателствения материал за репресиите. 

В България дълго време се мълчеше по този въпрос, сега свенливо се говори и се поправят грешките от това наше поведение, но особено важно е да се докажат твърденията ни. Затова публикуваните факсимилета от документи, произхождащи от репресивните или съдебните органи на Северна Македония, са от огромно значение. Борбата за истината трябва да се води основно от тамошните българи, а ние най-вече да им помагаме. 

– Вече в повече от двадесет броя на един софийски ежедневник Вие публикувате нови, непознати досега данни за съпротивата и борбата на българите от Македония по времето на Титова Югославия? Какъв е общият извод, който можем да направи от всички тези публикации? Докъде ще стигнете с тях? 

– В идеята за появата на тази поредица също има известен драматизъм. След безплодни опити да разбера какви аргументи се използват от съвременната българска дипломация при отстояването на позицията ни за Северна Македония, едва от служебното правителство получих желаната информация. Бях шокиран, че аргументите ни са до 1914 г., например Карнегиевата анкета. 

С такъв подход е ясно, че няма как да спечелим битката за истината, защото показваме една остаряла истина. Затова при участието ми в предавания в няколко медии съобщих, че има много по-съвременни и с много по-голяма политическа тежест документи и съответно аргументи. За съжаление, никой не ми повярва. 

Поради тази причина предложих през лятото на тази година да започна да водя седмичната рубрика „Неизвестните нови борби на Македония“, в която разглеждам отстояването на българската идея през периода 1945–1991 г. Използвам основно данните във в. „Македонска трибуна“, архива на Македонските патриотични организации в САЩ и Канада, на чиито два конгреса през 1998–1999 г. бях гост, а също така личния си архив от кореспонденцията ми с редица дейци на македонското освободително движение. 

Сред големите негови успехи мога да посоча гостуването през 1953 г. на бившият австрийски канцлер Курт фон Шушниг на македонските българи в Торонто, гостуването на американския президент Линдън Джонсън на 43-ия конгрес на македонските българи през 1964 г., срещите с папата, многобройните изложения в защита на българщината до ООН, Хелзинкската конференция, Съвещанията за сигурност и сътрудничество в Европа и т.н. Всички документи от тези събития изобилстват с информация за потъпканите права на македонските българи и е крайно време това нещо да се използва от България при един по-съвременен подход. Планирал съм да напиша още 10 статии от поредицата. 

След това смятам да ги издам в отделна книга, а ако намеря средства, ще направя и англоезично издание. Не че разполагам със средства и за българското! Но без да издаваме актуална информация на чужди езици, няма как да водим успешно битката за истината. Освен това при обработката на документите се събра достатъчно информация, за да може в четири отделни монографии да се опише дейността на създаденото през 1957 г. македонско дружество „Тодор Александров“ в Брюксел, а също така появата на новата македоно-българска емиграция в Аржентина и Бразилия и включването ѝ в организирано освободително движение. 

Особено интересно е българо-хърватското сътрудничество, което е възобновено през 1950 г., продължава до 1991 г. и достига до истински висоти, като например посещението на смесената българо-хърватска делегация в ООН и отпора, който дава срещу диктатурата на Тито. На базата на тези неизвестни за широката общественост документи, България и днес може да намери приятели зад граница, така че ако има интерес и воля за действие, бих се заел и с писането на тези монографии. 

– Докъде стигна, г-н Ташев, проектът Ви за книги, основани на изследванията на характеристиките на народите на Балканите? След албанците ще има ли очерци и за други наши съседи? 

– Наистина ми липсва време. Всичко, каквото мога, отделям за темата с Македония, защото сега е моментът – желязото се кове, докато е горещо. В момента разработвам дискусионната хипотеза за евентуална конфедерация между България и Северна Македония като бърза писта за евроинтеграция на Скопие. 

По-точно анализирам ефектите от подобни послания върху политическия процес край Вардар. Но ако намеря възможност, тази година ще завърша и книгата си за етнодемографските процеси сред българите в Сърбия и Косово. В края на краищата всичко това е един скачен съд и ние не трябва да запушваме само пробойните, а да изградим цялостна стратегия за българските общности на Балканите. 

– Българската политика по отношение на Северна Македония претърпя промяна и сега вече залага на защитата на правата на българите там. Не закъсняхме ли с тази промяна и с този интерес? 

– Да, много закъсняхме. Ние по принцип закъсняваме и тичаме след събитията. Трябваше още по време на 28-годишния спор на Гърция с Македония – или поне след 2007 г., след членството ни в Европейския съюз – и ние да се конституираме като страна в спора, да кажем нашите бележки и искания към Скопие. Още повече, че днес в България има над 1,3 млн. души, които сами декларират произхода си от географската област Македония. Това ни прави напълно равноправни дори и в спора за съвременните измерения на македонския въпрос. Но ние пропиляхме тези години и сега въпросът на някои от партньорите ни защо сме мълчали, е основателен. Важното е да не продължаваме повече да мълчим! 

– Как гледате на настояването българите в Северна Македония да бъдат записани в Конституцията на страната? Няма ли това, ако стане, да донесе повече негативи, отколкото ползи? 

– Аз лично подкрепям идеята за включването на българите в Конституцията. В резултат на нашето дългогодишно мълчане, а на моменти и престъпна политика спрямо българите в Македония, там сред част от населението наистина се е изградило македонско самосъзнание и ние няма как с магическа пръчка да върнем назад този период. Но трябва да си дадем сметка, че това не е застинало явление, а е процес, който ще продължи да има развитие. Затова е много важно нашето адекватно поведение към него. 

Край Вардар освен българско, има и криптобългарско, а и многопластово самосъзнание. Затова не бих се ангажирал да предвиждам какъв е днешният брой на българите в Северна Македония. Със сигурност знам, че не е само официално обявеният брой преди 19 години от 1417 души. Само българите от Босилеградския край, които днес живеят в Северна Македония, са над 30 хил. След като дори те не са регистрирани като такива, това категорично говори за денационализация, за наличието на страх и репресии. 

Казусът наистина е сложен и някои държави в аналогична ситуация безспорно губят. Така например германците в Австрия или румънците в Молдова днес се разглеждат като малцинства, макар че между австрийци и австрийски германци или молдовани и молдовски румънци няма етнокултурни различия. Дори в рамките на едно семейство имаме представители на двете групи и това не води до драма. 

Особено пък в Молдова, където процесът има обратен знак и за 30 години броят на определящите се като румънци нарасна от 7% на над 40%. Цяло щастие за нас е, че в Северна Македония нямаме подобен казус. Там в Конституцията не се вписват малцинства, а части от народи. В нашия случай ще имаме частта от българския народ, която не само живее в Северна Македония, но и която е държавотворна, защото именно македонските българи издигат и налагат идеята за независима Македония. Никъде в сегашния основен закон на Скопие няма да пише дали българите са малцинство или мнозинство. Но когато тези българи бъдат вписани, те ще имат човешкото право на свое минало, на свои учебници, медии и т.н. 

 Тогава на нас няма да ни се налага да се чудим как да отстояваме истината, няма и властта в Скопие да бъде поставена в деликатен обяснителен режим защо предприема или не определени действия. Истината ще се казва и популяризира от самите македонски българи. При върховенството на правата на човека и при наша разумна политика, ще има съвършено нови процеси в Северна Македония. Някои разумни албански лидери забелязват това и подкрепят действия в тази насока. Те ни внушават, че всъщност ние не спорим с обикновените хора в Скопие, а с Белград, който наложи всички тези извращения. 

– Вие преди време работехте в ДАБЧ. Има ли България правилна стратегия за работа с българите зад граница или продължаваме да робуваме на стари стереотипи? 

– Ако говорим за документ с гръмкото име стратегия – имаме такъв, приет в последния ден от правителството на Пламен Орешарски. На практика дори и него, с многото му недостатъци, не го използваме. След като не постигаме успехи сред сънародниците ни от съседните исторически общности, значи досега има нещо грешно в подхода ни. Мисля, че това е наследство от националния нихилизъм по време на комунистическото минало на България, а пък преходът след това е огледално отражение на всичките недостатъци, които уж отричаме, но възпроизвеждаме. Разбира се, не оспорвам и определени успехи. 

Но ако трябва да дам конкретен пример за тревожен неотложен проблем, това е препоръката ми България спешно да насочи своето внимание към Македонските патриотични организации, създадени през 1922 г. в Америка, които съществуват и днес, но са обект на агресивно поведение и поглъщане от страна на Скопие. България тепърва трябва да разработва стратегия както към историческите общности, така и към новата ни емиграция, а времето ни притиска. Ние трябва да преосмислим ролята на задграничните българи в глобализирания свят. Спешно се нуждаем от лоби, икономически връзки, културни мостове. Редица държави използват нови подходи като мобилизация на диаспората, дипломация чрез диаспората и т.н. Чака ни много работа. 

– Ако имате възможност, кои три основни стъпки бихте предприели за деблокиране на отношенията ни със Северна Македония? 

– От няколко месеца отстоявам една: България да настоява за по-голяма публичност на дейността на Съвместната комисия по историческите и образователни въпроси между двете страни. Да има обществено достъпни излъчвания онлайн, да се води протокол, също достъпен за всеки заинтересован. Да запознаваме с този документ нашите партньори. Само така ще можем да разкрием безпринципността и провокативното, политически мотивирано поведение на македонските представители. 

Освен това на фона на зациклянето, може да се предложи съвместна издателска дейност на двата държавни архива. Спешно могат да се публикуват общи тематично оформени издания с документи, произхождащи от всяка спорна личност от миналото, като всяка страна да има право на определен обем предговор. Така всеки читател в България и Северна Македония ще може да съпостави не само съвременните позиции на двете страни, но и да направи справка в самия оригинал. 

Тогава много от споровете ще отпаднат по естествен начин. Преди години имаше такова съвместно издание за Кръсте Мисирков. Това е един положителен пример. Подобна дейност дори може да се финансира по-нататък от ЕС чрез специална съвместната оперативна програма България – Северна Македония, каквато аналогично има за Румъния и Молдова още от 2014 г. Трябва да си признаем, че до скоро ние не бяхме активни и това е наша голяма грешка. 

– А ако все пак въпреки уверенията, новото правителство на България направи завой и тръгне към прибързано премахване на ветото, без да има гаранция за изпълнението на българските условия, какво би станало? 

– При сформирането на настоящото правителство бе подписан коалиционен договор, в който е залегнало съгласието по досегашния консенсусен подход към Северна Македония. Затова и на 14 декември 2021 г. България потвърди своето вето. 

Но от изказванията на премиера Кирил Петков оставам с впечатление, че той не познава в дълбочина проблема, поради което посланията му са неясни, понякога се тълкуват превратно и това налага допълнителни разяснения. Категорично от подобно поведение той губи. Правя този извод от реакциите в социалните мрежи. Не знам кой и с какви цели го съветва, но е много важно да се запази координацията както между коалиционните партньори, така и с институциите, които познават в детайли проблемите. 

Нещата са много сложни, прибързаният повърхностен анализ е много опасен. Няма бързо и лесно решение, поради което правителството трябва да се въоръжи с търпение, да познава фактите, да може да работи с тях и да ги излага аргументирано. Най-важното е, че политиката, която отстоява Скопие, не е местна, а се налага отвън. От Белград и Москва, които искат да имат своя Троянски кон в ЕС, както вече го имат в НАТО. 

Не знам дали някой у нас е направил анализ на колко северномакедонски функционери НАТО отказа да издаде сертификати за достъп до класифицирана информация. А НАТО просто разкрива сръбско-руското влияние, но не си дава сметка за неговия произход и дълбочина. Ние трябва да разкрием това, но с мълчание няма как да стане. 

От тази гледна точна надеждата ми е в президента Румен Радев, който е пример за отстояването на конструктивен комплексен подход. Ако въпреки всичко от страна на неподготвените фактори в правителството се направи опит за отстъпление от българските национални интереси, българският народ няма да го допусне, защото между 71 и 80% подкрепят досегашната твърда политика към Северна Македония. 

Ако се наложи, като крайна мярка може да се организира и проведе национален референдум, на който българският народ да каже при какви условия България може да даде съгласието си за членство на Северна Македония в ЕС. Искрено се надявам обаче дотук да не се стига!

Прочетете още »

Елисавета Шапкарева: Ние сме братя и нека се държим като такива

За дейността на Българското сдружение на родовете от Македония, за запазването на родовото чувство у днешните поколения у нас и в Северна Македония, за семейната си история и корени с новоизбрания председател на БСРМ Елисавета Шапкарева разговаря журналистът Костадин Филипов 

Елисавета Шапкарева е родена в София. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Живее и работи в родния си град. Има издадени две книги с хайку – „Тихо“ (2003) и „По здрач“ (2006) и две с лирика – „Око на птица“ (2008) и „Клонка от мирта“ (2020). Лауреат на логото „SMS-поезия“(2006), Трета награда от Международния хайку конкурс Мелнишки вечери на поезията (2006) и много други. Член е на Българския хайку съюз, на Световната хайку асоциация и на „ПЕН Център – България“. Елисавета Шапкарева е сред учредителите на Българското сдружение на родовете от Македония през 2012 г., два мандата заместник-председател и един – секретар на УС. На 30 юни 2021 г. с пълно мнозинство от членовете на Българското Сдружение на родовете от Македония бе избрана за негов председател. 

– Госпожо Шапкарева, наскоро бяхте избрана за председател на Българското сдружение на родовете от Македония. Честито! На този пост заменяте господин Михаил Развигоров, потомък на друг голям български род. Какво отчетохте по време на Общото събрание? 

– Благодаря! През изтеклата 2020 г. поради пандемията дейността на Сдружението беше сравнително ограничена. За съжаление, не можахме да осъществим обичайните си посещения в Република Северна Македония във връзка с годишнината от смъртта на Мара Бунева, годишнината от Илинденско-Преображенското въстание и др. Участвахме обаче в отбелязването на 127-годишнина от основаването на ВМРО пред паметника на българските революционери от Македония, Одринско и Беломорието и в честването на 140-та годишнина от основаването на Солунската гимназия и 100-та годишнина от преместването ѝ в Горна Джумая (дн. Благоевград) в Деня на народните будители в Благоевград. 

Основател и пръв учител в нея е възрожденският деец Кузман Шапкарев. Община Благоевград, МНИ, НХГ и Регионалният исторически музей в Благоевград проведоха кръгла маса „Будителство и достойнство“, като в събитието участваха наследници на Кузман Шапкарев и членове на БСРМ. 

На сайта на Сдружението http://www.sberem.org/index.php са представени материали за важни събития от историята на борбите за свобода на Македония: 127-та годишнина от Илинденско-Преображенското въстание, 96-та годишнина от убийството на Тодор Александров и др. 

– Разкажете ни повече за Сдружението – кога е създадено, каква е неговата цел? 

– Сдружението е създадено през 2012 год. от 14 човека, наследници на видни родове от сегашната Република Северна Македония: Развигорови, Дрангови, Ризови, Мишайкови, Пърличеви, Попйорданови, Шапкареви и др. 

Ние сме нестопанска и неполитическа организация. Целта ни е да съдействаме за сближаването на гражданите от Република България, Република Северна Македония и Република Гърция с едни и същи родови корени. Както и да подпомогнем да се преодолеят различията, свързани с тълкуването на културно-историческото наследство и минало – нещо особено актуално напоследък. 

Провеждали сме много срещи отвъд границата, организирали сме представяния на книги, съвместни чествания и други културни събития. 

– Българското сдружение на родовете от Македония има ли свое представителство в Република Северна Македония? Кои са вашите естествени партньори там? 

– Не, за съжаление, няма. Нашите партньори там са Посолството на Република България в Скопие, Българският културно-информационен център, Българският културен клуб – Скопие и много наши приятели и роднини в цяла Северна Македония. 

– Казвали сте ми, че обичате да пътувате при Вашите близки в Северна Македония. Как Ви се струва – запазено ли е родовото чувство у тях или се е размило? Или страхът да признаят връзката със свои родственици в България е все още голям? 

– Да, много обичам да ходя там и се чувствам като у дома си. Единият ми род е от Охрид, другият от Щип – все знакови градове в нашата история, градове на просветители и революционери. Специално при моите близки и приятели родовото чувство се е запазило. Разбира се, все още съществува този страх у повечето хора с българско самосъзнание там – Вие знаете какво става особено напоследък. 

– Вече Ви видях на няколко прояви, свързани с патриотизма и родолюбието. До Вас бе госпожа Райна Дрангова, една емблематична фигура на връзката между хората от двете страни на границата. Тя би могла да разкаже много неща от живота си, свързан със съдбата на българите в Македония. Имате ли някаква идея да запишете нейните и на други членове на Сдружението спомени? 

– Госпожа Райна Дрангова е една от най-активните членове на Сдружението и допринася значително за неговата дейност. А и хората много я обичат и уважават. Имала е интересна съдба – внучка е на българския офицер полковник Борис Дрангов и дъщеря на българския революционер и деец на ВМРО Кирил Дрангов. Радвам се, че напоследък се заговори и за двамата, тъй като особено за Кирил Дрангов не се знаеше почти нищо. Райна Дрангова в последно време даде интервюта за различни медии по темата. Що се отнася да идеята да запишем нейните и на други членове на Сдружението спомени ще кажа: не, не сме имали такива намерения, но идеята е много добра и благодаря за нея! 

– Каква е Вашата лична формула за успеха на работата на Сдружението и приехте ли някаква програма за действие? 

– Много ми се иска да продължим връзките си с нашите братя отвъд границата и стига условията да позволяват, ще направя всичко възможно това да се осъществи. Не смеем обаче да правим дългосрочни планове. През последните месеци дарихме 200 броя от книгата „Климент Охридски и началото на българската литература“, 5 броя от „Проект за историко-хронологическа таблица“ от Кузман Шапкарев и 100 броя от книгата „Развигорови – обречените на свободата“ за инициативата „Изпрати българска книга в Македония“, а освен тях и по няколко броя от другите издания на БСРМ. 

В рамките на тази година взехме решение да бъде подновена Малка македонска библиотека с книга за Симеон Евтимов – най-големият журналист на ВМРО, която ще се изработи под ръководството на доц. Александър Гребенаров. Също така Управителният съвет взе решение за провеждане на конкурс с награди за есе на тема „Моите родови корени от Македония и Одринска Тракия“ съвместно с МОН и вече се работи и по двата проекта. 

– В момента отношенията между двете държави изпитват определени трудности и проблеми – недостатъчно разбиране, взаимни обвинения. Вие като неформално сдружение на родолюбци как бихте могли да помогнете за тяхната нормализация и подобрение? 

 – Съвместните срещи и чествания са предпоставки за това. Досега, поне с нашите партньори, сме го постигали. Възможностите ни не са много, но поне ще опитаме. За съжаление, не виждам напредък и в работата на Съвместната комисия, създадена в резултат от Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония, подписан още през 2017 г. 

Според проф. Кирил Топалов, член на комисията, комисията на Северна Македония действа под диктат на правителството. 

– Вие сте в родствена връзка с две големи български фамилии – Миладинови от Струга и Шапкареви от Охрид? В същото време носите името на голямата българска поетеса Елисавета Багряна, която е Ваша баба. Имате ли запазен спомен за отношението на баба Ви към съдбата на българите от Македония? Тя ли Ви внуши любовта към поезията и работата със словото? 

– Срещите на моята баба с Македония не са случайни. Първата е задочна – майка ѝ, кръгло сираче, е отгледана от вуйчо си архимандрит Герасим, изиграл значима роля по време на Възраждането за духовно пробуждане и просвета в македонския край. 

Втората среща е когато, 22-годишна, се омъжва за Иван Шапкарев – син на възрожденеца просветител Кузман Шапкарев. Народностната тъкан на нейното творчество носи наследството на възрожденеца. 

А третата е по времето, когато дядо ми е изпратен на служба в Свети Врач и Александър Протогеров търси убежище в техния дом, тъй като самата ѝ свекърва живо участва в конспиративните дела. За любовта към словото – вероятно тя ми я е внушила, въпреки че като малка не съм си давала сметка за това. 

В къщи всички четяха много, а аз съм казвала първите си детски стихчета още преди да мога да пиша. Като малки ни казваха да пазим тишина, защото „мама Лиза (така я наричахме) пише“. Творчеството е дълбоко заложено в семейството ни и по двете линии. Ако ми позволите, бих искала да кажа няколко думи и за рода на другата ми баба – Пиперевски от Щип, за който също се знае малко или почти нищо. Неин чичо е Тодор Пиперевски – виден български индустриалец, революционер, касиер на ВМРО, член на УС на Македонската народна банка и дарител, направил едно от най-големите частни дарения в българската история. Той завещава всичките си акции и активи от акционерното си дружество „Н. Чилов“ с реална стойност над 100 милиона лева на българската държава. Т. Пиперевски иска да се учреди фонд при Министерството на вътрешните работи и народното здраве, като от лихвите на капитала на дружеството да се изпращат периодично на специализация в чужбина по посочените специалности по двама лекари от освободена Македония, а издръжката им да бъде съобразена със стандарта на живот в съответните страни. 

Освен това през 1940 г. той подарява 50 хил. лв. на Македонския научен институт, а в завещанието си от 1942 г. определя още 500 хил. лв. за неговите нужди и подпомага и други свои сънародници и техни обществени сдружения, като Щипското братство в София и др. 

– Вашето лично послание към хората в Северна Македония – сега и в бъдеще? 

– Ние сме братя и нека се държим като такива – всички имаме нужда от това!

Прочетете още »

Петър Мутафчиев: Отказът на Светия синод да изпрати свои представители в Охрид злепоставя българската държава

ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ: В СВЕТИЯ СИНОД НА БПЦ ИМА ВЪТРЕШНИ ТЪРКАНИЯ 

Източник: Бюлетин "Българите на Балканите и по света"

 Петър Мутафчиев е от град Първомай. Бивш министър на транспорта на България. Бизнесмен, член на Сдружението на българските родове от Македония. Той е един от най-активните членове на Инициативния комитет за съвместно отбелязване между БПЦ и МПЦ на 1000-годишнината на Охридската архиепископия. 

- Господин Мутафчиев, на своето заседание, проведено на 14 май, Светият синод на Българската православна църква взе решение да не изпраща свои представители в Охрид. Там на 27 и 28 май ще се отбелязва 1000-годишнината от Охридската архиепископия? Как ще се отрази това решение на българо-македонските отношения, които напоследък бележат развитие? 

- Искрено казано, имахме информация, че нещо такова се готви, но чак пък толкова... Но вие ме питате за отражението върху българо-македонските отношения. Вижте, ако си спомняте, българската страна бе инициатор, и то не от днес, на идеята за съвместно отбелязване между България и Македония на събития и личности от общата ни история. Това е заложено и в Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество, подписан от премиерите на двете страни на 1 август миналата година в Скопие. Толкова настоявахме за това, толкова усилия бяха положени да убедим македонската страна, че това е цивилизовано отношение към общата ни история и към събитията и героите от нея. И сега какво излиза?

 Когато главата на Македонската православна църква архиепископ Стефан официално кани българския патриарх и други представители на БПЦ да отидат в Охрид, и то за честване на българската Охридска архиепископия, нашите митрополити и владици отказват. Вярно, църквата е отделена от държавата, но в случая тя демонстрира , че е отделена и от своя народ и от неговите национални интереси. От друга страна, решението на Светия синод на БПЦ злепоставя българското държавно ръководство. Може би не знаете, но и президентът Румен Радев, и премиерът Бойко Борисов имат покана да отидат в Охрид за честванията. Поканите са отправени от техните колеги Георге Иванов и Зоран Заев. Питам се, как биха се чувствали двамата, а и всеки друг български политик или български гражданин, който би решил да пътува за Охрид на 27 или 28 май, когато там биха го попитали защо няма български свещеници при отбелязването на юбилея. 

- Какъв отговор биха дали? И не прави ли това позицията на македонската страна – светска и църковна, по-силна по отношение на нашата? 

- И сега какво? Радев и Борисов да се откажат да отидат ли ? Пълен нонсенс. 

- В съобщението за заседанието на Светия синод се казва, че отказът за присъствие в Охрид е бил подкрепен от болшинството на митрополитите, но не от всички? Как оценявате това? 

- Това е вярно. Съотношението е осем срещу пет в полза на това БПЦ да не праща свои представители в Охрид. Подобна подялба не е нова за онези, които следят вътрешните взаимоотношения в Светия синод. И по други канонични въпроси членовете на Светия синод са демонстрирали, че чрез подобни гласувания по важни проблеми се опитва да намерят изход от вътрешноцърковните си търкания и противоречия. Във всяка подобна организация, каквато е и Българската православна църква, такива личностни и канонични различия са възможни. Все пак, въпреки че са служители на Бога, митрополитите са хора със своите разбирания, амбиции и претенции. 

Става дума за вътрешноцърковно противопоставяне. Но аз питам: защо трябва да си разчистват несъгласията си за сметка на такъв важен въпрос като съвместното отбелязване на десетвековния юбилей на Охридската архиепископия. И по такъв начин рязко и непремерено да отхвърлят отправената през ноември миналата година молба на Светия синод на Македонската православна църква БПЦ да признае МПЦ за нейна Църква-майка. И вижте коварството на тези, които подкрепиха решението на Синода – в момента главата на БПЦ патриарх Неофит е в болница и не може да влияе върху хода на дискусията, ако е имало изобщо такава, разбира се. Не искам да бъда категоричен, но ми се струва, че неговото присъствие на заседанието би могло да даде нов ход на дебата, а и на решението. 

- Вече има идеи за преразглеждане на решението... 

- Да, лично аз, а и останалите членове на Инициативния комитет за съвместно отбелязване на Охридската архиепископия, сме на мнение, че решението трябва да бъде преразгледано. Трябва да се проведе ново спешно извънредно заседание на Светия синод с присъствието на патриарх Неофит, който с гласовете да промени взетото на 14 май решение. Това е нормален ход, а не да се действа зад гърба на патриарха. И оправданието, че няма време да се чака, че ситуацията изисква изясняване пред обществото предвид близостта до 28 май, някак си не е приемливо. 

- Какви биха могли да бъдат аргументите за отказа на осемте членове на Светия синод за предложеното и подкрепено от тях решение?

 - Без да съм напълно сигурен, но ми се струва, че първо, една причина би могла да бъде разбирането, че БПЦ е единствен наследник на Охридската архиепископия. Това, всъщност, е и историческата истина. Второ, Светият синод се опитва по някакъв начин да направи по-лесно смилаемо несъгласието БПЦ да приеме, че е Църква-майка на МПЦ. Искане за това имаше от страна на МПЦ, но зад паравана на някои канонични забрани до този момент на практика не беше направено нищо от страна на БПЦ. Трето, и това ми се струва най-съществено, заедно с поканата до БПЦ, от МПЦ са били изпратени покани за присъствие в Охрид и до други поместни църкви. Това означава, че МПЦ приравнява БПЦ на всички тях и я кани не като Църква-Майка, а като от една от многото други църкви. Следователно, Охридската архиепископия е само и единствено достояние на Македонската православна църква и тя не може да бъде приемана като духовно и историческо общо наследство на България и Македония. Страхувам се, че подобна идея на МПЦ не е просто протоколно недоглеждане...

- Все пак, няма ли и някакви геополитически фактори, които да са изиграли роля за това решение? В последно време някои църкви се включиха доста активно в игрите на големите международни играчи? 

- Разбира се, че такова влияние има. Вижте каква активност в района прояви в последно време Руската православна църква, чийто представители вървят „по петите” на светските високопоставени личности на държавата. Министърът на външните работи Лавров бе в Белград, малко преди патриарх Кирил да дойде в София. След това патриарх Кирил направи историческо посещение в Албания, стъпвайки за първи път там. Руската православна църква стои зад Сръбската православна църква в отношенията ѝ с Македонската православна църква. А БПЦ се държи не като майка, а като мащеха на детето, което в един момент реши да поиска да се върне като блуден син при истинската си майка. Вярно, това дете е палаво, непоследователно, хитро и на момент дори подло, но все пак е наше дете.

 - Всичко това означава ли, че членовете на Инициативния комитет за съвместно отбелязване на 1000-годишнината на Охридската архиепископия, на който вие заедно с д-р Милен Врабевски сте лицето, спират борбата?

 - Разбира се, че не. Вече организирахме протест пред сградата на Синодалната палата, продължаваме с медийните изяви, не спираме да реализираме онези инициативи, които вече са в ход. Като валидирането на съвместен българо-македонски филателен продукт – една марка, посветена на юбилея. Решението на Светия синод няма да ни откаже от това да търсим и развиваме духовната близост между хората от България и Македония, да приобщаваме все повече хора около идеите за съслужение и сближение. Лично аз, а и други членове на Инициативния комитет ще бъдем на 27 и 28 май в Охрид като знак, че нямаме намерение да позволи набраната вече инерция в нашите двустранни отношения да бъде похабена. 

Костадин Филипов 

Прочетете още »

Югославски шпиони обещавали министерски постове на отрекли се българи в Пиринско

Доц. д-р Стоян Германов

Доц. Стоян Германов: Тодор Живков ни измъкна от македонския синдром

Доц. д-р Стоян Германов, научен секретар на Македонския научен институт, пред news.bg

- Защо се захванахте с написването на книгата „Македонският въпрос 1944-1989"?

- Амбицията ми бе и остава да се представят и разберат някои съдбоносни моменти от най-новата история на един български район, какъвто е Благоевградска област, и отражението им върху цялата ни нация и държава. Изложението в книгата ми може би натоварва с известен негативизъм и може би на читателите ще се стори, че багрите са твърде сгъстени, но по-добре е историческите грешки да се посочат, за да могат да се извлекат необходимите поуки за бъдещето.

- Кой е първият опит за незабавно присъединяване на Пиринския край към Титова Югославия?

- Още на 15 септември 1944 г. Светозар Вукманович-Темпо и придружаващите го лица от ЮКП и МКП, Михаил Апостолски и Боне Андреев се срещат с областното партийно ръководство на БРП (к) в Горна Джумая (дн. Благоевград - б.а.). Темпо настоятелно убеждава областните ръководители, че било по-изгодно за пиринското население да се отдели от победена България и да отиде към победителката Югославия. За пръв път се обсъжда и въпросът за създаване на смесена войскова единица от партизански отряди и доброволци, които заедно с партизани от Вардарска Македония да влязат в Егейска Македония. По този начин съюзниците САЩ, СССР и Англия щели да бъдат поставени пред свършен факт.

- Как се възприемат тези „предложения"?

- Нееднозначно. Областното ръководство е било изправено пред дилемата - да приеме почти ултимативните искания или да изчака. Все пак накрая повечето въпроси са отклонени с отговора: „Нямаме пълномощия да разговаряме и комунистите от Пиринския край са част от БРП (к)". Но Темпо и придружаващите го лица не губят надежда и се опитват да направят пробив в София. Въпреки обаче, че постигнатите на 25 септември договорености са неясни, на територията на Горноджумайска област е създадена „македонска бригада" „Яне Сандански" с командир Крум Радонов и политкомисар Георги Мадолев.

- Какво представлява тази бригада?

- В бригадата са включени партизани от отрядите „Никола Калапчиев", „Анещи Узунов", „Никола Парапунов" и „Антон Попов", както и войници от 39-и и 14-и пехотни полкове, които са разформировани. По заповед на командването на бригадата, която Апостолски и други югославски дейци считат вече като част от Югославската народоосвободителна войска (ЮНОВ), от войниците и офицерите са снети българските отличителни знаци и са заменени с югославски. Вдъхновен от тези действия, Апостолски заявява, че бригадата скоро ще марширува в Солун и по-нататък трябва да остане в Беломорието.

- И сбъдва ли се „Солунският блян" на Апостолски?

- Тогавашните ръководители на Горноджумайска област са считали, че бригадата ще воюва с германците и затова още преди 11 септември 1944 г. са изпратени партизански поделения в Демир Хисар и Сяр, но те завършват мисията си безуспешно и се завръщат обратно. Съдбата на бригадата „Яне Сандански" се решава на среща при Трайчо Костов през ноември 1944 г., когато е решено тя да се разпусне. Временно са спрени и всички проекти и разговори със скопските ръководители в областта.

- Има ли международна реакция на случващото се?

- На 25 януари 1945 г. е връчена нота от страна на САЩ и Великобритания. В нея се изразява острата реакция на Вашингтон и Лондон на подкрепяното от Москва „българо-югославско сближение", което те изцяло не одобряват.

- На какво разчитат тогава в Скопие и Белград?

- Югославските македонисти разчитат на антибългарския македонизъм, който те съзират сред отделни амбициозни партийни функционери в областта. На тях им е внушавано, че „министерските кресла в Скопие не са безброй". Поддавайки се на тези внушения, дейци като Георги Мадолев, Кръстю Стойчев, Георги Хаджииванов и др. правят недопустими изказвания и действия.

Така, на Г. Мадолев се внушава от скопските емисари, че той може да бъде първият министър в югославското правителство. Много по-късно в една своя закъсняла самокритика в Благоевград той заявява: „Ние бяхме заслепени, безкритични и безхарактерни пред титовци". Какво може да се добави?

- Това ли е обяснението за осъщественото насилие над съвестта при преброяването на населението в Пиринския край през 1946 г.?

- Основно, да. В Горноджумайска област е дадена инструкция хората да се записват като „македонци", без ни най-малко да ги убеждават и разсъждения по този въпрос не може да има. Структурите на МВР по места се включват в акцията като арестуват, заплашват с интерниране и с други насилствени мерки при съпротива. Това се отнася и до други държавни органи. Съдия заявява на един гражданин на Горна Джумая: „Тук има само македонци, а ако ти си българин, върви си, ей ти го Бараково!"

- Какъв е резултатът от цялото това безумие?

- При насилственото „преброяване" на населението в Пиринския край от всичките 252 575 жители към 31 декември 1946 г. са записани по административен път 160 640 души като македонци, или 63,60%, и 54 425 (21,50%) като българи. И днес скопските теоретици и практици се позовават на преброяването от 1946 г., когато в специфична историческа обстановка по настояване на югославското ръководство начело с Тито, под натиска на Сталин и нихилистичната позиция на българските управляващи, се упражнява насилствена промяна на националността на българското население в този край.

- Кога спира насилствената македонизация в Пиринския край?

- Това е процес, чието начало се поставя в средата на 1948 г., когато става ясно, че между Сталин и Тито назрява разрив и идеята за южнославянска федерация, чийто заложник е по това време македонският въпрос, няма да се осъществи. До идването на власт на Тодор Живков през 1956 г обаче в Горноджумайски окръг тече една доброволна македонизация, която е плод на набраната инерция и на новата постановка, че Пиринският край ще стане „Пиемонт" за обединението му с Вардарска и Егейска Македония.

- Какво помага на Тодор Живков да измъкне българското общество от македонския синдром?

- При разглеждане на неговата дейност по македонския въпрос следва да се отбележат няколко обстоятелства. Още през 50-те години Живков е добре запознат с национално-освободителните борби на македонските българи и на тяхната революционна организация - ВМОРО/ВМРО. За разлика от Антон Югов, той не е склонен към прилагане на масови репресии спрямо членувалите във ВМРО на Иван Михайлов. Всичко това помага на Живков да измъкне българското общество от македонския синдром!

- Не се ли абсолютизира обаче в случая личността на Живков?

- Разбира се, не трябва да се абсолютизира личността на Живков. Можело е да бъде и друга личност. В случая, важното е, че самата обстановка го изисква.

- А каква е ролята му по македонския въпрос от 1963 до 1989 г.?

- Тодор Живков продължава да е главният двигател по развитието на нашата политика по македонския въпрос. Към неговите указания, облечени в партийни и държавни решения, се придържат стриктно партийните и държавните органи и обществените организации, както и политическите и държавните функционери, работещи по въпроса.

- Адекватна ли е българската позиция през последните 20 години?

- Ако се резюмира развитието на отношенията между България и Македония през последните 20 години, следва да се отбележат няколко значителни компромиси, с които София даде шанс на вардарци да имат своя държава. Сред тях са безусловното признаване, отваряне на границата по време на ембаргото, оказване на военна помощ и т.н. Срещу тези добронамерени стъпки България не получи дори един знак за добри намерения. Вместо това общественици, политици и най-вече медии правят крайни, обидни за страната ни антибългарски изявления. Съдете сами адекватна ли е позицията ни!

- Европейският парламент прие критичен доклад за Македония...

- Днес Македония все още е пред прага на започване на преговори за членство в Европейския съюз (ЕС). Вярно е, че още през 2006 г. българският президент и министърът на външните работи предупредиха недвусмислено Скопие, че: „Отпуснатият кредит на доверие от безусловна подкрепа за членство на Р Македония в Европейския съюз и НАТО е изчерпан". Изискването за добросъседство е върховен критерий за членство в ЕС. През последно време от българска страна обаче последваха официални изявления, че България отново, без всякакви условия, ще подкрепи започването на преговорите.

- При така сложилата се ситуация какво можем да очакваме?

- Имайки предвид досегашната практика в ЕС и проблемите, които възникват между отделни страни, съществува реална опасност европейската общественост да бъде натоварена с нови проблеми от отношенията между София и Скопие.

Източник: News.bg

Прочетете още »

Проф. Светлозар Елдъров за книгата си "Четническата акция на Македонския комитет от 1895 г."

  Преди броени дни излезе от печат новата книга на професор Светлозар Елдъров Четническата акция на Македонския комитет 1895“. Тя е издадена като книга втора от поредицата на Народно читалище „Кузман Шапкарев – 2009“, чийто членове  участват активно в дейността  на Македонския научен институт (МНИ). Възможността трудът да стане достояние на читателите се дължи на програмата „Помощ за книгата“  към Министерството на културата. По повод новоизлезлия труд МНИ се обърна за кратко интервю към автора.

Проф. Светлозар Елдъров
Снимка: Личен архив

Визитка: Професор д.ист.н. Светлозар Елдъров от Института за балканистика при БАН е роден в Пловдив през 1956 г. в семейство на учителка и офицер с родови корени в македоно-одринското революционно движение и църковно-училищното дело на Българската уния. Завършва Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ през 1980 г. Научната си кариера започва в Института за военна история при ГЩ на БНА. През 1990-1992 г. специализира църковно-исторически науки в Рим. Член на Македонския научен институт, Тракийския научен институт и Военноисторическата комисия. Участва в редколегиите на сп. „Македонски преглед“, „Военноисторически сборник“, „Балкани“ и „Един завет“. Ръководи научни проекти с учени от Хърватската академия на науките и изкуствата, Македонската академия на науките и изкуствата и Руската академия на науките. Автор на монографии, студии, статии и научнопопулярни публикации по историята на България и Балканите през ХІХ-ХХ век, националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи, българската военна история, българо-хърватските културни и политически взаимоотношения и др.

МНИ: Честита нова книга, професор Елдъров! Какво предизвика интереса Ви към тази тема и актуална ли е тя за съвременния читател?

Професор Св. Елдъров: През отминаващата вече 2015 г. се изпълниха три кръгли годишнини, които МНИ своевременно отбеляза с тържествено събрание – 120 години от учредяването на Македонския комитет, предходник на  Върховния македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (28 март 1895 г.), 120 години от Четническата акция в Македония (лятото на 1895 г.) и 120 години от смъртта на Трайко Китанчев, първият председател на комитета и главен организатор на акцията (1 август 1895 г.). Трите събития са неделими едно от друго и заедно със създаването на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) през 1893 г. поставят началото на нов етап от борбите за национално освобождение и обединение. А тъкмо това е темата, с която преди 35 години започнах моята научна кариера и която и до днес съставлява значима част от научните ми интереси. Уверен съм, че и за българските читатели, на които е близка до сърцето и душата историята на българското националноосвободително движение в Македония и Одринска Тракия, ще бъде интересно да научат повече за организацията и осъществяването на Четническата акция през 1895 г., за политически и военните й цели, за участниците в нея. Всъщност идеята за публикуването на такава книга се зароди у мен още през 1995 г., когато трябваше да бъде отбелязана 100-годишнината на Четническата акция, но по различни обективни причини тогава това не стана. Не на последно място за появата на книгата сега изигра роля и едно своеобразно предизвикателство. Знаех, че в Република Македония се подготвя за печат монография за Трайко Китанчев. Не можех да допусна в Скопие да се появи книга за него, а ние да не го почетем както подобава.

МНИ: Българската историография дълго време имаше отрицателно отношение към Четническата акция, интерпретираше я като някаква политическа манипулация на княз Фердинанд и правителството на д-р Константин Стоилов, а Трайко Китанчев минаваше за нейна жертва. Какво казва по този въпрос вашият научен анализ?

Професор Св. Елдъров: Действително, това отношение към Четническата акция, както изобщо негативната оценка за мястото и ролята на Върховния македоно-одрински комитет, битува твърде дълго в нашата историография. През 80-те години и особено в последния четвърт век, на основата на новоиздирени архивни документи и други свидетелства тази остаряла и политически индоктринирана теза беше напълно опровергана. Конкретно за Четническата акция трябва да се знае, че тя е организирана от Македонския комитет с подкрепата и участието на офицери от българската армия, в координация с правителството на д-р Константин Стоилов и лично ръководена от Трайко Китанчев, По никакъв начин не може да се твърди, че той е бил подведен и манипулиран. От цитираните в монографията свидетелства и документи става ясно, че Четническата акция е общо дело на комитета и правителството, подготвено и осъществено в най-тясна сътрудничество и координация помежду им. От всички македонски дейци именно председателят на Македонския комитет най-често посещава министър-председателя. Ако Китанчев е разочарован от Стоилов и правителството, то е само защото не подкрепят Четническата акция толкова силно и продължително, колкото той би желал. При това положение няма как да се твърди, че Четническата акция е манипулация и нечестна игра с македонското дело, а председателят на Македонския комитет е нейна невинна жертва. Четническата акция и Трайко Китанчев са неделими като двете страни на една монета. Те са рожба на своята епоха, такава каквато е, и в равна степен споделят нейните родилни петна, независимо дали на нас ни харесва или не.

МНИ: Четническата акция не извоюва автономията на Македония. Това означава ли, че тя беше изцяло неуспешна и като такава може би излишна или ненавременна?

Професор Св. Елдъров: Никой от вдъхновителите, организаторите и изпълнителите на Четническата акция не си е правил илюзията, че с едно нахлуване на три-четири въоръжени отряда и няколко по-малки чети Македонския въпрос ще се реши и политическата автономия ще бъде извоювана. Моментът за нейното осъществяване е избран на основата на обективен и точен анализ. Кланетата на арменците в анадолските вилаети на Османската империя, започнали в края на 1894 г., в които за две години падат между 50 000 и 300 000 жертви, предизвикват гняв и възмущение в Европа и поставят въпроса за реформи в духа на Берлинския договор. Българските политически лидери и македонските дейци правилно преценяват, че щом Арменския въпрос излиза на политическата сцена, шансове получава и Македонския въпрос, чието решаване е главна стратегическа цел на българската национална политика в онази епоха. През 1896 г. Върховният комитет изработва проект за реформи в Македония и Одринска Тракия на базата на чл. 23 на Берлинския договор, който е възприет от българското правителство и се превръща в програмна цел и на Вътрешната организация. В този смисъл Четническата акция е само първата крака по един дълъг и мъчителен път на дипломатически усилия и въоръжена борба, който ни е добре известен от историята.

МНИ: Кое е важното, което трябва да се знае и помни за Четническата акция?

Професор Св. Елдъров: Четническата акция бележи своя връх с превземането на Мелник на 12 юли 1895 г. от отряда на подпоручик Борис Сарафов. Тогава изгрява и неговата звезда като бъдещ лидер на македоно-одринското движение. Заедно с него на революционното поприще излиза едно поколение, което в следващите години ще твори историята на освободителната борба. В подготовката и осъществяването на Четническата акция се ражда и консолидира Македонската (от 1900 г. – Македоно-Одринската организация), която ще бъде другата – редом с ВМОРО – най-здрава опора на освободителната борба. Пак в нея се крият корените на тайните офицерски братства, официално учредени през 1897 г., които ще бъдат скрития двигател на революционното движение. По-важно от всичко обаче е, че Четническата акция извежда македонското движение в България на качествено ново равнище, на което освободителната борба за извоюване на политическата автономия вече няма алтернатива. Въодушевлението, всеотдайността и жертвоготовността, с които през 1895 г. стотици доброволци тръгват да освобождават Македония, ще вливат и през следващите години неизчерпаема енергия и несъкрушима воля в борбата за свобода и човешки правдини.

Прочетете още »

Д-р Слави Славов: Зад убийството на Гарванов и Сарафов стоят хора от ВМОРО

Д-р Слави Славов
Снимка: Личен архив на автора

  Осем години след материала си за убийството на Иван Гарванов и Борис Сарафов, който предизвика осезаем интерес на сайта на Македонския научен институт, д-р Слави Славов се съгласи да сподели пред нас, какво ново е открил по темата. Представяме ви кратко интервю с него.

* * *

Слави Славов* е роден на 20 ноември 1973 г. във Варна. Магистър по история (ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий” от 1996 г.), редовен докторант в Института по история при БАН, от 2006 г. е доктор по история (PhD) след защита на дисертация на тема „ВМОРО и държавната политика на Княжество България (1903–1908)” 2008 г. Член на Македонския научен институт, ръководител на научно-информационната група на МНИ във Варна. Автор на множество научни и популярни публикации, участник в радио и тв. предавания по македонския въпрос. Е-mail за контакт: slavslavus@abv.bg 

 МНИ: 108 години след убийството на задграничните представители на ВМОРО Иван Гарванов и Борис Сарафов като че ли всичко около това събитие е изяснено. Има ли нови документи за убийството, станали известни през последните години? 

 Д-р Слави Славов: Може би новото за мен са публикуваните напоследък документи от архива на сръбското външно министерство и по-специално на дипломатическото представителство на Сърбия в София. За нас тези документи са важни, защото ясно показват, че сръбските дипломати категорично разглеждат и двете враждуващи течения във ВМОРО като български по своя национален характер.

 МНИ: Около всяко по-значимо историческо събитие обикновено се създава митология. Така ли е и в случая с убийството на Гарванов и Сарафов? 

 Д-р Слави Славов: Около убийството съществуват множество конспиративни теории, подхранвани от неизяснените докрай детайли около неговата подготовка и осъществяване. Една от тях е намесата на чужди държави и разузнавания. Твърденията за някакво директно участие на Сърбия например са силно преувеличени и спекулативни. До този момент няма категорични документи в подкрепа на тази теза. Убийството е вътрешно дело, продукт на самото състояние и развитие на ВМОРО през онзи период. 

 МНИ: Днес съществуват ли проблемни моменти относно характера и оценката за двойното убийство от 28 ноември? 

Д-р Слави Славов: За историческите събития нерядко се налагат клиширани и дори неточни твърдения. Основните „етикети”, с които обикновено е придружено убийството на Гарванов и Сарафов, са, че това е първото братоубийство в средите на македоно-одринското движение, както и че с него се поставя началото на тази мрачна тенденция. И едното, и другото е фактически невярно. Убийството обаче е първата екзекуция на ръководители на ВМОРО, извършена от среди на същата организация. Осъществено в центъра на София, още тогава то поразява съвременниците със своята бруталност и жестокост. Освен това за първи път са убити хора от централното ръководство на Организацията. Дотогава междуособиците не са засегнали фатално дори дейците на окръжно ниво.

* Биографичните данни са подготвени от председателя на Македонския научен институт, доц. д-р Александър Гребенаров.

Прочетете още »

Интервю с г-жа Димка Ташкова – управител на книжарница „Глобус” в Македонския дом

От април 2014 г. отвори врати книжарница „Глобус” в Македонския дом, на ул. „Пиротска” 5, с вход откъм ул. „Вашингтон”. Там където мнозина столичани и гости на София от десетилетия намираха книги за Македония и се срещаха на раздумка, днес могат отново да заповядат. Тук ще открият ценни издания на ВМРО и на Македонския научен институт – София, вкл. и сп. „Македонски преглед”, което през тази година навършва 90 г. от началото на летоброенето си. Управител на уютно подредената книжарница е г-жа Димка Ташкова, която бе любезна да отговори на няколко въпроса:

- Какви хора купуват книги в днешното забързано време? 

- В нашата книжарница с приоритет са книгите с македонска тематика. По тази причина сред нашите клиенти преобладават мъжете над 50 годишна възраст – оказва се, че те са истинските пазители на корените ни – родолюбци, знаещи много за миналото на Македония и за историята на националноосвободителното движение на македонските българи. В началото се получаваха монолози от страна на клиентите, но с течение на времето срещите с тях се превърнаха в дискусии по различни аспекти от македонския въпрос. За мен е чест да се срещам с такива българи. Аз всеки ден получавам урок по родолюбие!

- От къде са вашите клиенти? 

- Голяма част от тези изключително любознателни хора са от страната, но често имаме купувачи от Скопие, Охрид, Солун. Тук често звучи нашенска реч с диалекти от цялото българско историческо землище. В редица случаи клиентите се удивляват как това ограничено пространство се превръща в книжовна съкровищница, съхраняваща неподозирани данни за родните ни краища и предци или за драматични исторически събития, случили се в историко-географската област Македония.

- Откъде е вашият род и привързаността Ви към македонската тематика? 

- От дете зная, че съм от „комитско коляно” – както казват в моя роден край, и от едно посещение на историческия музей в Гоце Делчев – име, което градът ни носи с гордост, видях килията, в която е бил затворен прадядо ми. Така дълго време не знаех повече за неговия живот и дело. Каква бе изненадата когато тук в книжарницата разбрах, че прадядо ми Стоимен Мърваков е неврокопски воевода, присъединява се към ВМОРО и участва в Илинденско-Преображенското въстание. Ръководи чета, с която загива в запалена от турския аскер къща на 26 май 1905 г. в с. Гърмен. Вярвам, че няма случайни неща и аз неслучайно съм се озовава в тази сграда. Всеки от нас, ако се поразрови в корените си, ще открие повод за гордост. Ако не успее сам, може да потърси помощта на членовете на Македонския научен институт, които разполагат с данни за множество македонски българи – членове на ВМОРО/ВМРО и македонските бежански организации.

- От кога работите с книги? 

- От 12 г., но предимно с учебна и детска литература. От 6 месеца предлагаме и тази специфична литература, която всеки българин трябва да прочете, това ще ни помогне да стигне до търсените от нас отговори за настоящето и бъдещето ни! Нека се обърнем с гордост към миналото, защото всяка капка кръв от предците ни, ни е направила по-устойчиви днес.

- Предявяват ли клиентите някакви изисквания към авторите? 

- Като цяло се отнасят с уважение към труда им. Някои от тях се познават с повечето автори, други търсят контакти с тях, за да споделят свои виждания по наболели проблеми. Отличителна черта е желанието им да притежават книги с доказани исторически факти, съдържащи факсимилета на документи, снимки и карти. Тук въобще не говорим за исторически романи, които си имат своя публика.

- Кои са най-предпочитаните книги? 

- Вероятно във връзка с 1000 години от кончината на цар Самуил, най-търсени са две издания: книгата на проф. Петър Петров „Самуил – царят воин”, издание на Македонския научен институт, което вече се изчерпа и „Българският цар Самуил” от доц. Георги Николов. Втората книга, отпечатана от Българското сдружение на родовете от Македония, се предлага с плакат с образа на цар Самуил Български.                                                                                                           

През тази седмица МНИ ще зарадва почитателите си с още една нова книга, наименована „100 години от Охридско-Дебърското въстание“. В нея читателите ще се докоснат до любопитни страници от историята на едно непознато събитие с вековна давност, в което македонските българи имат основна роля. В изданието са включени изследвания на водещи историци с превод на албански език, а някои и на английски. По модерен начин и за първи път в цвят са представени ценни документални материали, което е прецедент в  многогодишната история на Института. Уверена съм, че книгата, която може да бъде намерена в книжарницата през идната седмица, ще предизвика интерес сред широката общественост, вкл. и в дипломатическите кръгове, защото е поучително четиво за миналото, настоящето и бъдещето на размирния Балкански полуостров.

- Четат ли децата и младите хора? 

- Напоследък идват студенти от специалност „Етнология”, но на този въпрос ще отговоря с един призив: Децата най-лесно се учат от примера – нека са поразровим в корените си, за да може не само да научим за предците ни, но и да мотивираме децата ни да четат книги!

Прочетете още »

Интервю на проф. дин Петър Петров пред МНИ по повод 1000 години от смъртта на цар Самуил

1000 години от смъртта на българския цар Самуил

(Интервю с проф. дин Петър Петров)

Един нестандартен въпрос: „Лесно ли се пише за цар Самуил?”

Не е лесно да се пише за който и да е владетел на Средновековна България. Историческите извори за тях са оскъдни. Поради това владетелите биват представяни предимно чрез събитията, станали по време на тяхното управление. Същото е и за цар Самуил. Българските писмени извори за него са два надписа върху каменни плочи. Основните извори са византийски хроники и трактати за военното изкуство, които са крайно тенденциозни. Много по-обективни сведения дават други автори – арабски, арменски и западни. Техните данни обаче са ограничени откъм фактическата си страна.

- Кога и как Самуил излиза на историческата сцена?

Баща му бил един от „велемощните боляри” по времето на цар Петър – военно-административен управител на огромна област (комитат), оттук и синовете му са известни като „комитопули” (синове на комит). Става дума за четиримата братя Давид, Мойсей, Арон и Самуил. През 971 г., когато Византия завладява Североизточна България със столицата Преслав и отвежда цар Борис ІІ и брат му Роман във византийски плен, огромни български територии не били завладени. За четиримата братя византийският хронист Йоан Скилица пише изрично, че те „бунтували българите”. Две години по-късно около Пловдив била разгромена византийската войска на евнуха Петър – това са могли да направят единствено братята комитопули. През 976 г. пък, когато починал византийският император Йоан Цимисхи, същият хронист Скилица съобщава, че този път четиримата братя комитопули „вдигнали въстание” против империята, т.е. започнали борба за освобождение на завоюваните от Византия български територии. Тази борба взела огромен размах – прехвърлила се и в отвъддунавските български територии.

- Как Самуил се оказал в центъра на тези събития?

Още в началото на 976 г. Давид и Мойсей загинали по време на сражения с византийците. С Арон пък византийците започнали тайни преговори, за да го привлекат на своя страна. Това завършило със свада между двамата братя, при която Арон бил убит на 14 юни 976 г. в местн. „Разметаница” (Дупнишко). Последвал нов опит на Византия да всее раздори сред българите: от Византия били пуснати „да избягат” цар Петровите синове. Борис загинал от нелепа смърт още при преминаване на границата. Роман пък бил провъзгласен за цар, а Самуил станал негов пръв военачалник. Всъщност цялата власт в България преминала в негови ръце. Двубоят Византия – България трябвало да се разрешава със силата на оръжието.

- Кое е най-характерното за този двубой?

Преди, пък и след това, конфликтите на България с други страни обикновено се решавали с едно решително сражение: хан Аспарух в Северна Добруджа през 680 г., хан Крум през 809 г. в Тревненския проход, цар Симеон при р. Ахелое през 917 г., цар Калоян при Одрин против латинците през 1205 г., цар Иван Асен ІІ против епирците при Клокотница през 1230 г. и т. н. Сега, при Самуил, Византия водела борба не за военно-политическо надмощие, а за завладяване на България. Тази борба, водена с всички позволени и непозволени средства, с нечувани жестокости и мъст, продължила повече от четири десетилетия. Тя се изразила във военни походи, обсади на крепости, засади, подкупи, интриги и т. н.

- Какво е мястото в този двубой на поражението на византийците на 17 юли 986 г. при „Траянови врата”?

Тук става дума не за едно сражение, а за няколко поражения над византийците по време на похода им начело с императора Василий ІІ до София. Първото поражение е при обсадата на крепостта Мория при Щипоне (Ихтиман), когато български младежи подпалили и вдигнали във въздуха укрепителния вал на византийския лагер. Второто поражение е при обсадата на София, където византийците загубили стенобойните си машини, а пръсналите се из околността техни снабдители (фуражири) дали много жертви. Императорът трябвало да вдигне обсадата на София и да се върне обратно, без да е постигнал какъвто и да е успех. Третото поражение на византийците станало при прохода „Траянова врата”, където българите начело със Самуил му устроили засада. Този път императорската армия загубила цялата си конница, целия си обоз и дала отново много жертви. Василий ІІ едва успял да се спаси, изведен при сражението от личната си гвардия (арменската пехота) и едва се добрал до Пловдив.

Поражението и бягството на Василий ІІ от бойното поле отекнали далеч на изток и на запад. Арменският историк Самуил Анийски (ХІ в.) пише в своята история, че при похода си против България императорът „бил принуден да избяга”. Белгийският монах Адемар, съвременник на описваните събития, пише в История на франките за поражението на византийците от българите в две големи сражения – първото несъмнено е в прохода „Траянови врата”.

- Други успехи на българите?

Има още няколко. Един от тях бил пленяването на Ашот, сина на солунския стратег Григорий Таронит. Един от най-сериозните е големият поход на Самуил в Тесалия, когато българите превзели крепостите Сервия, Лариса и Галаксидион, на Коринтския провлак. Този поход завършил и с едно поражение: при Р. Сперхей българите били изненадани и в нощно сражение загубили битката. Победителят Никифор Уран изпратил в Цариград на императора Василий ІІ 1000 глави на убити или пленени българи. Тази касапница била своего-рода прелюдия към злодеянието при Беласица, станало през 1014 г.

- Кога и как Самуил става български цар?

Възкачването на Роман на българския престол станало в резултат на съществуващата по това време традиция и практика в източноправославните държави. Той бил последният законен представител на Симеоновата династия. Това означавало пълна приемственост в наследяване на владетелската власт в България. През 991 г. при набег на византийците до Скопие цар Роман бил пленен, отведен в Цариград и хвърлен в тъмница. Ръководството на България преминало напълно в ръцете на Самуил, но той не протягал ръце към престола при наличието на жив цар, макар и във вражеска тъмница. Едва през 997 г., когато станало известно че цар Роман е починал, Самуил бил провъзгласен за цар и положил основите на нова българска династия. И с списъците на българските царе, и в кореспонденцията на цар Калоян с папа Инокентий ІІІ Самуил е поставен след „блаженопочившите царе на българите” Симеон и Петър.

- Какви по-важни битки са станали през първото десетилетие на ХІ век?

Още в началото на века Византия преминава в решително настъпление. Един отряд достига до София, други навлизат в Северна България и превземат старите столици Плиска и Преслав. В Тесалия едни от болярите бранители на крепости били заловени с измама, други се предали без бой. През 1003 г. Видин бил обсаждан в продължение на осем месеца. Против него бил използван и прочутият „мидийски огън” – силно запалителна смес, фосфорът в която се самозапалвал от въздуха. Накрая градът бил предаден от местния владика. През това време цар Самуил предприел ответен поход до Одрин и го превзел. Геройски се сражавали и защитниците на Перник начело с воеводата Кракра, като нанесли големи загуби на византийците. Но покварата сред част от българското болярство си казала думата. Изменили на цар Самуил и едни от най-близките му воеводи и роднини.

- Как оценявате битката при Беласица на 29 юни 1014 г.?

Битката при Беласица е само един епизод от войната между Византия и България през лятото на 1014 г. Тя е предшествана от военен сблъсък в Солунско. Там българският отряд на Давид Несторица попаднал на засада и бил разбит от Теофилакт Вотаниат. След това византийският стратег с пленените българи побързал да се присъедини към императора Василий ІІ, който пристъпил към обсада на укрепената стена при дн. с. Ключ. Походът към Солун очевидно е целял да отвлече вниманието на императора или поне на част от войската, насочила се против основните сили на цар Самуил.

Първоначално византийците не успели да преодолеят българската отбрана на стената и понасяли големи загуби. Не се променило положението и когато на помощ дошъл стратегът Теофилакт Вотаниат. Обрат станал едва когато византийски отряд чрез обходно движение през Беласица се явил в тила на българските защитници. Така с двоен удар, от фронт и тил, византийците успели да преодолеят защитата на стената. С това войната не свършила – основните сили на българите се намирали в района на Струмица.

След постигнатия успех Василий ІІ изпратил пълководеца си Никифор Вотаниат към Струмица, за да му отвори пътя към Солун. Българите, ръководени от Самуиловия син Гаврил Радомир, го пропуснали да навлезе в клисурите, устроили му засада и унищожили целия отряд. Лично Гаврил Радомир „изтърбушил” с копието си корема на византийския стратег. При тази катастрофална загуба Василий ІІ не се решил да продължи напред. Основният му замисъл да нахлуе в централните части на Самуиловата държава се провалил. И тогава, в злобата си за проваления поход, за гибелта на любимия си пълководец Никифор Вотаниат и неговия отряд императорът извършил жестокото си злодеяние – ослепяването на Самуиловите боици.

И така, битката при Беласица завършила с поражение за българите. С поражение за византийците завършил и опитът на Никифор Вотаниат да продължи напред и да отвори път за императорските войски. В последна сметка Василий ІІ не постигнал поставената си цел и трябвало да се върне обратно.

- Защо определихте в книгата си Самуил като „царят–воин”?

Няма друг български цар, който като Самуил да е бил повече от 40 години по бойните полета против Византия. В много сражения той лично е ръководил бойците си. Споделял е с тях успехи и неуспехи. С личното си присъствие ги е насърчавал, вдъхвал им е увереност. Това е истинският пълководец. Всичко това в името на една цел – защита на България, на нейната независимост.

Прочетете още »