Брегалнишката битка - освободители и освободени

Ст. н.с. д-р Георги Георгиев

Тези дни неуморните радетели на сръбско-македонското „заедништво” онагледиха отново разбирането си за историята на Балканските войни по модела, демонстриран от подбрани официални и „неправителствени” лица на двете държави при общите чествания през 2012 г. на 100-годишнината от Кумановската битка. 

Дойде ред и на годишнината от Втората балканска война, чието централно събитие, което трябваше да се отбележи, разбира се, беше т.нар. Брегалнишка битка (1913), когато сръбските и черногорските „освободители”, вече сломили петвековния отомански поробител, изгонват от Вардарска Македония и „бугарските окупатори”. Във връзка с това скоро се разчу, че в Община Македонска Каменица е започнало възстановяването на костницата при с. Цера, с останките на загиналите сръбски и черногорски войници в борбите срещу българите.

 Сега, по инициатива на Сдружението за защита и съхраняване на сръбските паметници в Македония, и в Щип, града на Тодор Александров и Иван Михайлов, беше поставена паметна плоча в чест на падналите сръбски войници. Събитието, легитимирано месец по-рано с решение на Общинския съвет – Щип (забележителен пример за управленска експедитивност), беше приветствано с подходящи за случая речи от щипския градоначалник г-н Илчо Захариев и министъра на труда и социалната политика в правителството на Р Сърбия г-н Александър Вулин. Последният между другото подчерта: „Сръбският народ повече от всичко цени свободата и винаги е готов да разговоря за всичко… нашата история е честна, но кървава и тежка”.„

Свака част!” – както би се казало на звучен сръбски. Почитта към мъртвите, особено падналите на бойното поле, безусловно е белег за хуманност и цивилизованост. Проявите от Зебърняк, Кумановско, до Щип обаче неизменно съдържат и още един белег, за който веднага и отрезвяващо ни напомня надписът на плочата (естествено, на сръбски и „македонски”), че на това място през 1928 г. е бил изграден паметник-костница, разрушен през 1941 г. от „българските фашисти”. И така всичко си идва на мястото в сръбско-македонистката парадигма: едните (сърбите) – освободители, другите (българите) – окупатори и фашисти. По средата – македонците, съответно „освободени” през 1912–1913 г. и „окупирани” през 1941–1944 г. 

Дотук нищо ново. Само че къде са паметните знаци, ако не на загиналите български войници като цяло, то поне на хилядите македонски българи, които се биеха за свободата на родния край срещу турци, сърби, гърци и срещу черногорци? Такива паметни знаци няма да открием нито при Щип, нито при с. Цера, където на вр. Говедар (Македонската Шипка) през лятото на 1913 г. героично се сражават доброволческите дружини на Македоно-одринското опълчение. 

Впрочем длъжни сме и да припомним, че току зад Криволак и Ежево поле – местата на българо-сръбския военен сблъсък в близост до Щип, се простира Тиквешията, където българското население масово въстава в тила на сръбската армия, за да подпомогне освободителното настъпление на сънародниците от изток. Е, тогава „неосвестените” с македонистката доктрина местни хора са имали „неблагоразумието” да мислят точно обратното на днешните пропагандатори: че българските войници са освободители, а сръбските – неканени окупатори и потисници. Тъкмо защото ІV-а българска армия по ред причини не успя да стигне до огнището на Тиквешкия бунт, то бе загасено от сръбската с кръвта на „неблагоразумните”, която тогава течеше на потоци и багреше в наситено червено мътните води на Вардар и Брегалница. 

И този факт не може да бъде скрит, въпреки йезуитските увъртания, че видите ли, „македонците” всъщност били мобилизирани и от едната, и от другата страна, та нямало голяма разлика – празнодумие, което всуе се опитва да замъгли очевидното – а то е, че своите са превърнати в „чужди”, а чуждите – в „свои”. „Свака част!”, бихме повторили ние.