Анастас Лозанчев - Защо бях за въстание?

Анастас Лозанчев
(8. IV. 1870 – 8. XI. 1945)

 От основаването на Македонската революционна организация в Битолския край, което съвпада с настаняването за учител в Битолската българска гимназия на Пере Тошев през 1894 г., а не по-рано, както мнозина казват и пишат, чак до края на първата половина на 1904 г. ни една акция, ни едно деяние на организацията не ми бяха чужди.

  Мисълта за въстание най-напред беше подхвърлена от Марко Лерински, обаче получи категоричен отказ от нас поради ненавременността му. Марко — отличен човек и деец — загина, без да осъществи своята мечта. 

 Дохождането с чета в Леринско на полковник Янков разбърка умовете на хората и оттогава въпросът за въстание излезе на дневен ред. Още преди пристигането на полковник Янков в Битолско получихме нареждане от Централния комитет в Солун да се попречи на всяка цена на замислите на полковника да подига въстание. Даже ако потрябва, и да се унищожи той и четата му. В отговор на това писмо писах (лично аз завеждах кореспонденцията със Солун) много остро писмо, с което упреквах солунчани, че ако трябвало да се обезвреди или да се унищожи Янков, това трябваше да го направите вие, преди да пристигне у нас. Ние ще се постараем да го привлечем да служи на организацията според нашите разбирания, ако ли не сполучим да постигнем това, тогава ще помислим какво да направим с него, но за нищо на света не сме съгласни да го унищожим. 

 Още с влизането на полковника в Леринско писах му едно ласкаво писмо и го помолих най-учтиво да не предприема нищо, преди да се споразумее с нас. Получи се едно грубо писмо, с което отхвърляше всякаква мисъл за разбирателство и казваше, че ще действува, както намери за добре. Последва наш отговор с нови подканвания за разбирателство и предупреждение, че апаратът, за да попречим на неговите за-мисли, е готов. Въстание сега в края на есента няма да допуснем на никоя цена. Последва по-груб и оскърбителен отговор от полковника, а от наша страна нареждане да се обезвреди и ако не желае задружна работа с нас, да се изпрати зад граница. И така стана: изпратихме го зад граница. По това време не бяха малко желаещи за акция, затова на някои с обещания, на други с увещания, а трети със заплашвания спряхме това движение. Настъпи зимата и още повече затихна всичко. Обаче яви се друга мъчнотия: почнаха на големи групи да се връщат гурбетчиите. Такова нареждане от наша страна нямаше. Това даде повод за по-голямо раздвижване в полза на едно въстание. 

 На тая мисъл не бяха чужди всички костурски и лерински ръководни сили, както и от Ресенско, Демирхисарско и Кичевско, ако и по-сетне мнозина се отметнаха. В последните дни на м. декември 1902 г. получи се нареждане от Централния комитет в Солун лично аз да замина за Солун, дето щял да се състои конгрес. Целта на конгреса, както и дневният му ред не ни беше известен. Искаше се от мене само да събера сведения за духа и боевата готовност на окръга. Конгресът в Солун стана. Знае се решението. 

 Работите в конгреса най-добре са описани от Христо Коцев някъде в «Македонски преглед». От всички присъствующи само Лазар Димитров беше против въстание и при все това, нека тук му отдадем похвала, с пушка в ръка се бори човекът през време на борбата, а най-възторжените желатели за въстание нема ги никак. Те много дръзко излъгаха конгреса за боевата подготовка на околиите, които представляваха, и немаха смелостта поне самите те с оръжие в ръка да оправдаят своите подписи за въстание. Битолчани само откъдето не се надявахме, оттам се яви помощ — от Одринско. Хвала им! Сега дохождаме на главния въпрос, който ни интересува: Защо бях за въстание? Ето причините: 1. Една от най-важните причини бе дохождането на полковник Янков. За да възпрем присъединението към него, трябваше да обещаем, че ще действуваме през 1903 г. почва от накърнени честолюбия. Не му е тук мястото да се всичко. Всъщност ний и преди да вземем решение за въстание в Смилево, бяхме във формено такова, ако и да не беше обявено. Убийството на Давидова при с. Ърбино (Охридско) в сражението от 15 март 1903 г. се разрази в една грозна афера, от която се дигна-ха на крак и пострадаха около 15 села.5 Балансът на тая афера бе следният: 147 арестувани ръководители, 318 изтезавани, 17 умрели от изтезанията, 195 души забягнаха в четите, 135 заточени в Мала Азия и другаде, 50 души от тях сложиха костите си на заточение. Това е фактическо въстание, и не само в Ърбино стана това. 

 Приказки са, че сме се надявали на някаква намеса от страна на България. Напротив. Самият д-р Кулишев — по онова време български консул в Битоля — официално ни бе заявил да не се надяваме на никаква помощ от страна на България. Аз не бях чул никога и никъде да се говори от страна на Гарванов или Сарафов, че.България щяла да се намеси, както мнозина твърдят. И до ден днешен, след повече от тридесет години, съм нападан за даденото от мене съгласие за въстание. Заявявам, че мене, скромен ратник, само най-чисти, най-възвишени подбуди ме караха да бъда привърженик на едно въстание, а не някакви лични сметки или от болнава амбиция, от която тогава страдаха, пък и сега страдат мнозина дейци. Приемам върху мене цялата отговорност, или колкото моите плещи могат да я носят, и питам живите, които и днес ме нападат: Организацията в своята четиридесетгодишна дейност няма по-славни дела от Солунските атентати и Илинденското въстание, но има ли по-славно, по-велико, по-сюблимно дело от Илинденското въстание? Тук му е мястото да призная, че Солунските атентати много допринесоха за осъществяването на Илинденското въстание. Ако въстанието в 1903 г. не сполучи, кой може да ме увери, че напр. в 1905 или в 1910 г., или кога и да е щеше повече да сполучи? Всъщност въстанието сполучи. Ний предизвикахме намеса отстрана на европейските държави, но както всякога, не бяхме достатъчно умни и прозорливи, за да използуваме тая намеса. По тоя въпрос има да се говори много. Трябва да констатирам че в 40-годишния живот на нашата организация изпъкнаха мнозина, макар и малки, гарибалдовци, но ни един и най-малък Мацини. Всъщност и целокупният български народ пострада от липса умни политици... Ако Битолско не прояви нищо особено след въстанието пораженията, които понесе, каква особена дейност проявиха другите окръзи, които не въстанаха през 1903 година. 

  Нека отдадем слава и чест на падналите за свободата от втори революционен окръг! Вечна им памет! Дано ние, живите, останали от оная славна епоха,останали не по наша вина, както и всички македонци, бъдем щастливи да видим Битоля, Охрид, Костур и др., както и цяла Македония свободни! Да живее Македония! Да пребъде Илинден!”

Представеният тук материал е публикуван за пръв път на страниците на сп. “Илюстрация Илинден”, 1937, кн. 3, стр. 8-9.