Първото българско училище в Киречкьой, Солунско

събота, 14 май 2016 г.

Жени от Киречкьой в народни носии, началото на ХХ в. 
  сп. Македонски преглед, год. V, 1929, № 3. Апостолски, Ив. Отварянето на първото българско училище в с. Киречкьой. Солунско..., 77-82 

   През лятото на 1874 година дойде учителят Христо Захариев, родом от Т. Пазарджик, в селото Киречкьой, наричано от народа със старото му име Варово, за да отвори тук българско училище. Веднага разбрах и одобрих родолюбивата му цел. Покани ме да работим задружно, което от сърце приех. Не беше лесна работа да се бори човек в ония времена с гърцизма, който бе пуснал дълбоки корени в селото, ако и то да беше обитавано от чисти българи, но за жалост поради своето невежество напълно бяха завладени от гръцката пропаганда, та мнозина и явно се гърчееха. У нас се сложи убеждението, че трябва усилено да действуваме против гръцкото духовно потисничество.

 Близо до самата селска църква ние наехме една стая за училище, която не побираше повече от 20—30 ученика. Спомням си, че в един неделен ден, на излизане от църква, всички богомолци назлязоха в новопровъзгласеното вече българско училище, и многото народ не можа да се побере там, та мнозина останаха на двора. Тогава учителя Христо Захариев застана пред събраното множество, каза няколко благи думи и ги помоли да подкрепят делото ни като изпращат децата си в българското училище, защото са българи та децата им ще се учат на разбран майчин език. Събраните единодушно поблагодариха на учителя за грижите му и обещаха подкрепата си.

 Стремежът ни беше, как първом да привлечем от гръцкото училище българските деца. Понеже аз бях познат на селяните, като техен певец в църквата, съгласихме се, щото с агитиране от къща на къща да приберем децата. И наистина, в твърде късо време можах да събера толкова ученици, че не беше възможно да се сместят в нашата училищна стая, та се принудихме да потърсим по-голяма къща каквато и намерихме всред селото. Броят на учениците в тогавашното гръцко училище бе доста голям – не ми е възможно сега да определя точното им число. Учителите бяха шестима, от които две учителки. Главният им учител се казваше Ефтимиядис и беше родом от с. Гръцко-Блаца. Той ме е учил на псалтика.

 В нашето училище започвахме занятията след молитвите “Свети Боже, Отче наш” и пр. с изучаване на редни песни като:

“Я гледайте братя мили, 
що се върши там на брега 
при нашата превзета църква 
в Цариград Фенер. 
С коварство ги открадат 
милите ни свети отци 
и с радост ги изпращат 
в черно заточение. 
Богу слава, всегда даза, 
нема вече гърк деспот, 
тез фенерци, гладни гърци, 
ги изгони вси народ” и пр.

Или:

“По южни-северни страни 
и по въсточни-западни. 
където и да тичам, 
пак ме зове моето отечество, 
като от всички най-добро, 
милея и обичам. 
На цел свет ръка давам, 
на всички искам ползата 
телесна и душевна, 
но за отечеството си, 
земя, която ме роди, 
пазя любов синовна” и пр.

 Цялото село гърмеше и правеше да побеснеят власи-гъркомани, което ги накара да отидат да ни клеветят пред гръцкия владика Иоаким в Солун (от после цариградски патриарх), че сме разбунтували цялото село с отварянето на българското училище и че всички български деца са напуснали гръцкото училище та в последното не останали други освен децата на поповете, на седемте къщи власи и още децата на 30-те гъркомански къщи, когато селото броеше до 800 къщи.

 Не след много време в село пристигнаха петнадесетина конни стражари, изпратени от пашата с поръчение да арестуват Захариева и мене, което стана веднага. Подкараха ни чак до Солун като последни разбойници. На другия ден ни извадиха пред меджлиса, в който влизаха пашата, владиката и няколко други лица членове, — всички насядали на канапета в една обширна, украсена зала. Най-напред пашата почна да разпитва Христо Захариева, като му зададе въпроса, от къде е и защо е дошъл тук. Той му отговори, че е дошъл от Филибе-Татар-Пазарджик да учи децата на българските семейства на родния им език и че за това има ферман от нашия баща султан Абдул Азис. Така завърши Христо. Но тук пашата му каза, че трябва да отиде в Филибе - Т.-Пазарджик и там да учи децата на български език. След това се обърна към мене със същите въпроси, на които аз му отговорих, че съм от Костур („Гйолекестре”), а от селото Вишени. „Ха, и ти ще отидеш там да учиш вашите деца на български език. Идете си и двамата”, ни каза той, и тъй се свърши разпитът.

 На другия ден Захариев ми каза, че няма друг изход, ами ще трябва да замине за Цариград при екзархията, а пък аз реших да замина пак за Киречкьой и да отворя на ново училището. Захариев ме съветваше да не отивам, защото ще си пострадам, но моето решение беше да се върна, та каквото ще да става. И наистина аз до вечерта бях в село. Без да губя време, още на другия ден отварям училището. Децата се събраха и наново започнахме молитвите и народните песни. Продължихме пак учението, което не отиде повече от десетина дни. Тази ми дързост възбуди у власите и гръкоманите голяма злоба, и ето че след няколко дни дойдоха двама конника-стражари и ми съобщиха, че градоначалникът ме викал в Солун. Конвоиран по същия начин, както и първият път, пристигам там и ме завеждат право при градоначалника. Думите, с които той ме посрещна, беха: „Даскале, ние нямаме нищо против българските даскали и попове, но за жалост, вашият даваджия е “Кара-Папас” (на подигравка) — гръцкият владика, и по негово разпореждане правим тези разкарвания.” След това заповедта на заптието бе да ме закара в затвора.

 Мина се доста време така да лежа в затвора. Един съботен ден докараха в същия затвор едно момче, хлебарче на около 18 год. възраст. Седна при мене. Попитах го, защо са го затворили, а то ми отговори, че понеже отсъствувал брат му от фурната, та не могли да опекат добре хлеба и го изкарали малко суров. Не се мина много време и брата му доведоха в затвора. Той пък мене попита, защо съм затворен, а аз му отговорих, че съм български учител за Киречкьой и че владиката Йоаким ме преследва, ме гони та по негова заповед съм тук. Тогава той ме посъветва да напиша една анафора, — заявление до гръцкия владика с молба да ме освободи. Но тук аз не можах да се стърпя и извиках силно, че на гръцкия владика никога няма да направя поклон. В гнева си не оставих нищо свето на владиката и на гърците изобщо. Говорих тъй разпалено, щото исках да убедя тоя млад събеседник в невинността и правото на българския учител, който учи децата да четат и пишат на разбран майчин език.

 Младият човек, след като аз млъкнах, ми каза, че виждал в моето лице добър патриот, но ако остана твърд на своето, няма да бъда полезен нито на народа си, нито на себе си, та затова трябвало да постъпя според поговорката, „стани приятел с дявола, докато минеш моста.” Този му съвет аз възприех и приготвих заявление, написано на. гръцки език, който тогава много добре владеех. Младият момък взема заявлението със себе си и, след като си отиде от затвора, занесъл го на владиката. Въпреки че много мислил владиката, като чел писмото, за да си спомни кой ще е този Иван Димитров Апостоловски, пак не могло да му дойде на ум. Тогаз момъкът започнал да. обяснява : „Вулгародаскалос апо то повесто-хори (с. Варово). [1]

 След пет дни бях повикан чрез градоначалството при владиката и, без да губя време, метнах валенцето на рамо което ми беше и постилка и завивка, гологлав и бос защото в затвора ми бяха откраднали обущата и феса, които пък ми служеха за перница (възглавница), и така вървях по главната улица до митрополията. Щом съобщиха на владиката, веднага ме пуснаха при него. Първият въпрос който той ми зададе, беше: „Как си се излъгал да станеш български даскал, когато в палея Македония никога не може да има български даскал?” Отговорих му: „Млад съм, владико свети, прости ме.” След този мой отговор владиката се смекчи. — „Прощавам ти, синко а сега къде мислиш да идеш?” — „В Костурско, в село Вишени. Там, в нашето село, ще учителствувам по гръцки” — отвърнах аз. — „Добре, синко, добре!” каза владиката. Помолих го да ми даде осемдневен срок да отида в с. Киречкьой да си прибера нещата и да се снабдя с пари. Целта ми беше да отида в село, да насърча хората да се хванат пак български учител и да не се боят от гръцкия владика, защото той нищо не може да им направи, когато имат пълно съгласие помежду си. И свърши се моята работа там.

 Заминах за Цариград и се явих в екзархията. Съобщиха на Негово Блаженство, и той ме прие, покани ме да седна. Разправих му, че аз съм Иван Апостоловски, другар на Христа Захариев, и че сега идвам от солунския затвор, че след заминаването на Захариева наново отворих българското училище в с. Киречкьой и какво съм си изпатил заради това. Негово Блаженство каза, че за мене му бил подробно писал солунският свещеник Иконом Петър Димитров, та знаел всичко. Покани ме да остана негов гостенин в екзархията, да си почина добре. След тези благи думи на великия и приснопаметен български екзарх Антим I, аз останах в екзархията. Хранех се със семейството на Тодор Милков. Последният беше зет на Негово Блаженство, водеше негова сестрина дъщеря, на име Мария.

 Не зная, как да опиша благородната душа и християнското сърце на Тодор Милков. Правеше ми впечатление неговото велико християнско сърце, понеже така посрещаше той всички страдалци, бедни българи.

   Гостувах цели 15 дни в екзархията и не исках да стоя повече без работа. Това ме накара да помоля г. Милкова да каже на Негово Блаженство, че искам да замина за Лозенград. Негово Блаженство одобри това мое желание и след три дни писа на г. Милков, като чиновник на екзархията да ми издаде тескере до Лозенград и да ми извади пътен билет. И така аз неволно станах учител в Тракия. В заключение нека ми се позволи да кажа, че съм дълбоко уверен, че ще дойде ден, когато Господ ще простре мощната си десница над злочестата ни Македония и отново ще пекне свободно македонско слънце в поробеното ни отечество. 

Варна, 11. VI. 1928 год.”

0 коментара:

Публикуване на коментар

 
Македонски научен институт | Macedonian Scientific Institute © 1923-2017